PDA

Виж пълната версия : СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XIXВЕК


Selianin
11-03-06, 01:03 PM
От историята е известно, че както за цялата сегашна българска територия, така и за района на сегашната Североизточна България, от началото на деветнадесетия век до неговия край, настъпват огромни трансформации от всякакъв характер. С поставянето на тази тема на вниманието на форума желая да се подеме една системна и упорита издирвателска работа, която да даде в края на краищата обилна и обективна информация за протеклите през XIX век сложни процеси и събития свързани с турското робство, с априлското въстание, с руско-турските войни и изграждането на новата българска държава по този наш, североизточен край. Струва ми се, че историческата и краеведческата ни науки засега не са осветлили в достатъчна и широкодостъпна степен историята на североизточния край на родината ни. Заслужено и постоянно се ровим в районите на Априлското въстание, на руско-турските и опълченско-турските битки, но много трудно можем да намерим и прочетем за трагедиите и погромите, за радостите и успехите на района очертан от сегашните Варненска, Добричка, Шуменска и Разградска области.

Аз се надявам, че ще се намерят участници във форума, а и негови гости, които с ентусиазъм и любов към историята и родния край ще споделят онова, което знаят и имат по темата.

Като начало предлагам на вниманието на форума две статии от един договор повлиял генерално на историята и съдбата на други държави, но особено силно върху нашия народ, върху нашия край и върху нашите прадеди.

Надявам се на колегиален тон и взаимно уважение при обсъждането и натрупването на материалите по темата. Призовавам българските патриоти от района, от цяла България, от Румъния, от Молдова, от Украйна, от Русия и от целия свят да помогнат с каквото могат.
================================================== ============


Библиотека сайта XIII век
АДРИАНОПОЛЬСКИЙ МИРНЫЙ ДОГОВОР МЕЖДУ РОССИЕЙ И ТУРЦИЕЙ
2 сентября 1829 г.
00000000000000000000000000000000000000000000000000 00000000000000000000000000000000
… Статья XIII
Высокие договаривающиеся державы, возобновляя между собой союз искреннего дружества, даруют общее прощение и совершенную амнистию всем своим, какого бы звания ни были, подданным, которые в продолжение войны, благополучно прекращенной, принимали участие в действиях или обнаруживали поведением или мнениями своими приверженность к которой-либо из двух договариващихся держав. А потому никто из таковых лиц за поступки свои не подвергнется беспокойству или преследованиям в отношении ни к личности, ни к имуществу, но каждому из них предоставляется право снова вступить во владение прежней своей собственностью, спокойно, под покровительством законов, пользоваться оной или, не опасаясь никаких притязаний или притеснений, продать оную в течение осьмнадцати месяцев, если пожелает переселиться со своим семейством и движимым имуществом в другую страну по его избранию. Сверх того, обоюдным подданным, жительствующим в областях, возвращаемых Высокой Порте или уступаемых императорскому российскому двору, дается также осьмнадцатимесячный срок, считая от размена ратификаций настоящего мирного договора, дабы они, если признают нужным, могли сделать распоряжения касательно собственности, ими приобретенной до войны или после оной, и перейти со своими капиталами и движимым имуществом во владения той или другой из договаривающихся держав.
Статья XIV
Все находящиеся в обеих империях военнопленные, какого бы они ни были народа, звания или пола, немедленно по размене ратификаций настоящего мирного договора должны быть выданы и возвращены без малейшего выкупа или платы. Из сего исключаются христиане, добровольно принявшие в областях Блистательной Порты магометанское исповедание, и магометане, также добровольно принявшие веру христианскую в пределах Российской империи.
Таким же образом будет поступлено и с теми российскими подданными, кои по подписании настоящего мирного договора по какому-либо случаю попали в плен и находятся в областях Блистательной Порты. Императорский российский двор то же самое обещает исполнить в отношении к подданным Блистательной Порты.
За суммы, кои употреблены на содержание пленных обеими договаривающимися сторонами, не будет требовано никакого платежа. От каждой державы они будут снабжены всем нужным на путевые издержки до границы, где и будут разменены обоюдными комиссарами…
00000000000000000000000000000000000000000000000000 00000000000000000000

xr100
11-03-06, 03:05 PM
Просто искам да приветствам този човек, който ми направи впечатление с изблика му на творческа енергия и тези темите, които той поставя в форума са изключително интересни. Става въпрос на новия член на форума Selianin.
Искам да започнем с разказваме за военни действия които са се развивали в североизточна България по времето на Османското робство през XVIII век и да достигнем до онази нам Освободителна война 1877-1878 година.
Ще заговорим за територията на ..…..знаменития крепостен четириъгълник Шумен-Варна-Силистра-Русе.
Дунавската линия благодарение на своя слаб десен фланг бивала лесно форсирана; тогава чрез упорита отбрана на крепостния четириъгълник главно опирайки се на неговата ос - крепостта Шумен турците винаги успявали да запазят до край Дунавската равнина за себе си.

I. Шуменската крепост през Екатерининските войни 1773 1774г.

Това са войни между Русия и Османската империя за господство над Черно море и прилежащите райони. За Русия войните са естествено продължение на борбите против набезите на кримските татари и имат за цел излаз на Черно море и връщане на Северното причерноморие завзети от татарите още през XIII век. От втората половина на XVIII век войните са свързани с изостряне на международните противоречия в Близкия изток, със съперничеството между Великите сили за подялба на владенията на разпадащата се Османска империя и с постепенното усилване експанзията на Русия в Балканските страни и на Кавказ.
От втората половина на XVIII век военните действия се водят и в българските земи и пряко засягат българския народ, който активно съдейства на руските войски .
Руско турската война от 1768-1774г е започната от Турция на 25 септември след отказа на Русия да изтегли войските си от Полша. Воените действия започват от януари 1769 г. Руските войски командвани от генералите Голицин Румянцев и Суворов настъпват на широк фронт - от Азовско море до Молдова. През юни 1772 г руските войски преминават Дунав и обсаждат Силистра , но са принудени да свалят обсадата и да се оттеглят оттатък реката . През 1773 г руските войски навлизат в Северна Добруджа. Главнокомандващия граф Румянцев се насочил към Силистра. Великият везир усилил гарнизоните на Русе и Добрич а при Силистра съсредоточил 35.000 армия Самият той останал в Шумен и смятал при нужда да насочи добричките войски към Силистра и да концетрира там 70.000 човека за решителни действия. Така и станало, но в сражението при Кючук-Кайнарджа турците претърпели поражение. Великият везир напуснал Шумен и се оттеглил на юг. Обстановката била много благоприятна за атака на Шумен, но военният съвет свикан от Румянцев решил да оттегли армията зад Дунав Великият везир се върнал веднага и започнал да се готви за решителни действия срещу русите. Той събрал огромна армия, но действията му останали неуспешни. На свой ред през есента на 1773 г русите предприемат настъпление срещу Шумен и Варна. Щурма на Варна бил отбит. Княз Долгоруков се насочил от Добрич за Шумен но срещайки по пътя си значителен турски отряд, който взел за авангард на Шуменската турска армия отстъпил. Всъщност бил пропуснат сгоден момент за настъпление към тази важна крепост.
През 1774 г. войната продължавала. Убедени в своята безпомощност в полето, турците окончателно възприемат идеята да се укрепят здраво в крепостния четириъгълник и да бранят докрай неговите крепости. Надявайки се че крепостите Силистра и Русе ще задържат големи неприятелски сили, великият везир Мусин-заде паша усилил плацдармения корпус с по-голяма част от Шуменския гарнизон и така получил числено превъзходство над противника.
Инициативата обаче вече била взета от русите. Граф Румянцев решен да действа енергично на юг и възлага задачата на граф Каменски и генерал Суворов Последните смятали да настъпят енергично към Шумен като стратегически пункт на военния театър и сборно място на главните турски сили.Нападението на Шумен трябвало да се маскира с демонстративни действия при Силистра и Варна. На 9 юни 1774 г двата отряда се съединяват и настъпват енергично по пътя за Шумен При Козлуджа русите атакуват турския плацдармен корпус . който бил разбит и отстъпил към Провадия и Шумен След този успех граф Каменски решава да даде 6 дни почивка на войските и след това да се насочи не към Шумен , а към Силистра. Недоволен от това решение граф Румянцев заповядал да се продължи настъплението към останалия без гарнизон Шумен.
На 14 юни граф Каменски се насочва към Шумен Мусин-заде паша успял да събере разпръснатите си войски и да ги реорганизира. На 16 юни русите взели след кръвопролитен бой Нови пазар. Великият везир прибрал всички останали вън от Шуменската крепост войски и се приготвил да отбранява крепостта
Стигайки до Шумен граф Каменски дошъл до заключение, че атаката на силната крепост не е по силите на неговия корпус. Затова решил да предизвика турците да излязат вън от крепостта и там да ги разбие. На 19 юни се завързва бой при с. Макак. Само навременното пристигане на подкрепления спасява руския отряд от унищожение, а турците като видели приближаването на многочислени руски войски се прибрали в крепостта. Граф Каменски обсажда Шумен. За целта обаче били нужни многобройни войски, които той нямал. Възползва от трудното положение на руския блокаден корпус Мусин-заде паша изпратил силен отряд към Русе. Той бил разбит, но граф Румянцев предписал на Каменски пълна блокада и недопускане на излаз на войски от Шумен
На 6 юли 1774 г Великият везир решил да пробие блокадата. С големи пехотни и конни маси той излязъл от крепостта при с. Ченгел. Едновременно с това били атакувани и руските части при с. Касаплар./с.Дибич/ Двете атаки с труд били отбити от войските на Каменски. Още тогава обаче Той получил заповед от Румянцев да не предприема атака срещу Шумен защото се водят преговори за мир. Обаче амбицирай и раздразнен от решителните вилазки на крепостния гарнизон граф Каменски сметнал, че честта и достойнството на руското оръжие ще бъдат накърнени, ако уведоми везира за спиране на военните действия. Затова на 7 юли той заповядал да се атакува . След продължителен и кръвопролитен бой войските от десния фланг влезли в едно от укрепленията и издигнали там руския флаг.. Едва след това безполезно и напразно кръвопролитие граф Каменски уведомил везира, а на 9 юли с целия си корпус отстъпил от крепостта, защото се очаквало да се сключи мира.
Така благодарение на Кючук Кайнарджанския мир Шуменската крепост отново оцеляла.
Мишо Йорданов член на РК на НД”Традиция” ШУМЕН
Следва..

п.п. Дано в темата да заговорим и за оръжието по онова време/ периода близък до 1805 - Аустерлиц/

Selianin
11-03-06, 04:09 PM
(погребан с руски военни почести и турско разрешение в шуменската черква "Св. Георги Победоносец" през месец Септември 1829 г.)

Selianin
12-03-06, 04:11 PM
ДЕВНЕНСКИ ПРЕСЕЛНИЦИ В БУДЖАК

Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

Страхът от репресиите и издевателствата на турците след оттеглянето на руските войски в края на войните от 1806-1812 г. и 1828-1829 г., които Русия водила с Турция, принудил хиляди българи да потърсят спасение в съседните християнски земи.

По време на войната от 1806-1812 г. около три хиляди1 български семейства се преселили в Буджак2. Сред тях били и девненски арнаути (албанци-християни)3. П. Кёппенъ (1861 г.) пише: “Единственные в Болгарии арнауты, жившие в числе до 300 семейств в деревне Деви, близ Варны, в 1809 или 1810 году отправились чрез Галац в Бессарабию, где и были поселены в татарской деревне Чумае (что ныне хутор Чумай), на правой стороне р. Ялпуха, выше нынешней болгарской колонии Курчи и хутора Бурлачела, в бывшем Кагульском уезде. В 1820 году эти арнауты, - из первоначального числа которых их не мало вымерло, а некоторые, может быть, и возвратились в Болгарию, - наделены землею, вследствие указа 29 декабря 1819 года о даровании болгарам прав колониальных. С этого времени они постоянно живут на левой стороне озера Ялпуха, при речке Сарлык, в колонии Каракурт, в которой в 1850 году находилось 109 арнаутских семейств, состоящих из 1 060 душ обоего пола. Во всей же Бессарабии находилось 154 семейства арнаутов с 686 мужского и 642 женского пола душами.”4

В Буджакските степи преселниците били оземлени с по 60 десетини5 държавна земя за вечно потомствено владение. Те били освободени и от плащането на данъци и други задължения за 7 години и имали правото да увеличават своите стопанства с държавни земи под аренда6.

През 1861-1862 г.7 част от девненските арнаути от с. Кара курт, заедно с други български преселници от Измаилски и Болградски район, се преселили в Приазовието (Бердянски уезд, Таврическа губерния), където основали три албански колонии - Гаммовка (Джандран), Георгиевка (Тююшки) и Девненское (Таз)8.

Второто масово изселване на българите след края на руско-турската война от 1828-1829 г. обезлюдило Девня. Възможностите за изселване били предвидени и в член 13 на Одринския мирен договор (2/14 септември 1829 г.), според който бил даден 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят със своите семейства в друга, избрана от тях християнска страна9. От април до август 1830 г. над сто хиляди българи и гагаузи от Югоизточна и Североизточна България (Сливенско, Ямболско, Бургаско, Варненско, Старозагорско и др.) се отправили към Влахия, Молдавия и Бесарабия10. Натоварили на волски коли и каруци своята покъщнина, земеделски инвентар и храни, следвани от своите стада добитък, в три колони, бежанците изминали пътя през Варна, Каварна, Мангалия, Кюстенджа, Бабадаг и със салове и лодки преминали река Дунав при Исакча (Исакчи гечиди)11. По своя път бежанските кервани, съставени от около две хиляди души и предвождани от старейшина, били охранявани и подпомагани от руски офицер и казаци.

Приемането и настаняването на българските преселници в Буджак се ръководело от гражданските власти на Новорусийския край и Бесарабската област и от попечителя на българските преселници в Бесарабия генерал И. Н. Инзов12. Преселниците били настанявани главно в карантинния лагер на брега на езерото Дервен, недалеч от с. Сату ноу (дн. Новосельское)13. Руските власти се опасявали от разпространяването на епидемиите (чума и дезинтерия), които избухнали сред българските преселници. В карантинния лагер те били подпомагани с пари, храни и фуражи, получавали безплатна медицинска помощ и лекарства. След известен престой преселниците били отправени към Буджак и били настанени в стари и новосъздадени български села (колонии) в Измаилски, Бендерски и Акермански окръг. Преселниците от Девня били настанени в с. Татар-Копчак (коммуны Копчак, Молдова)14. Поради недостига на свободни държавни земи в тези окръзи руските власти оземлили новите преселници с по около 50 десетини земя (за с. Татар-Копчак средно с по 45 десетини)15.

За новите преселници първите години били трудни. По-голямата част от тях успели още през есента на 1830 г. да изорат и засеят дадените им земи, а останалите дочакали пролетта в землянки. Определените земи за българските преселници в буджакските степи били полупустинни и безводни. Липсата на вода и строителен материал за жилища и стопански постройки, морът по добитъка, нашествията от скакалци и продължителните суши (1831-1834 г.) принудили част от преселниците да поемат обратния път към родните места16. Сред завърналите се през 1833 г. български преселници17 били и четири семейства (гйоча) от Девня, начело с Дука Вълюв (оставил гроба на своя баща в Комрат). Заедно с дванадесет семейства от с. Чомлек кьой (с. Ботево, Ямболско) те се заселили в запустялата Девня18. След добрата реколта през 1835 г. другите девненски преселници останали завинаги в Буджак19.




БЕЛЕЖКИ:

1. И. Мещерюк. Переселение болгар в Южную Бессарабию 1828-1834 гг. (Из истории развития русско-болгарских дружеских связей). Издательство “Картя Молдовеняскэ”, Кишинев, 1965, с. 7; Н. С. Державин. Болгарскiя колонiи въ Россiи (Таврическая, Херсонская и Бессарабская губернiи). Матерiалы по славянской этнографiи. - СбНУ, кн. XXIX, С., 1914, с. 10. [обратно]

2. Историческа област между устията на реките Дунав и Днестър, южната част на Бесарабия. От 1812 г. в границите на Руската империя. След Кримската война (1853-1856 г.) преминава в пределите на Молдовското княжество, а след обединението му с Влашко (1861 г.) - в Румъния. След Руско-турската война (1877-1878 г.) - отново е в границите на Русия. Между двете световни войни е в пределите на кралство Румъния, а след Втората световна война - в СССР. След разпадането на Съветския съюз (1991 г.) Бесарабия е разделена между Молдова и Украйна. [обратно]

3. Селището им се е намирало в местността Червената пръст (в подножието на възвишението Чакмака). Тук са открити следи от селище с керамика от късното средновековие и основите на църква с некропол. От некропола произхождат надгробни камъни с издълбани кръстове, три от които с гръцки надписи. Един от тези камъни носи дата 1776 г. Вж. A. Margos. Au sujet de la localisation de la forteresse médiévale Δiαβαiνα - Дьвина. - Studia Balcanica. Recherches de géographie historique, 1. Sofia, 1970, p. 108-109, бел. 59; В. Маринов. Миналото на с. Девня, Провадийско, с оглед на “арнаутите” в Североизточна България. - В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски, Издание на Българската академия на науките, С., 1960, 593-597; P. Koeppen. Die Bolgaren in Bessarabien. Ein Bruchstück aus einer noch ungedruckten Reise. Vom Akademiker P. von Koeppen. (Lu le 2 septembre 1853). - In: Bulletin de la classe des sciences historiques, philologiques et politiques de ľAcadémie Impériale des Sciences de Saint-Pétersbourg. Tome XI, № 13, 14. St.-Pétersbourg, Leipzig, 1854, p. 199-202.

За бунтовнически действия срещу турската феодална власт през пролетта на 1689 г. в Провадийско и Разградско вж.: А. Маргос. Бунтовнически действия срещу турската феодална власт в Провадийско и Разградско през втората половина на XVII век. - ИНМВ, X (XXV), 1974, 326-331. А. Маргос идентифицира споменатото във ферман от 1689 г. село Арнауткьой с Девня.

За девненските албанци К. Иречек пише, че “носили дълги “пушки гегалии” и юнашки се защищавали срещу даалиите (кърджалиите)” вж. Акад. К. Иречек. Пътувания по България. Превод от чешки Стоян Аргиров. Под редакцията на доц. Евлоги Бужашки и проф. Велизар Велков. Издателство Наука и изкуство, С., 1974, с. 917. [обратно]

4. П. Кёппенъ. Хронологическiй указатель матерiаловъ для исторiи инородцевъ Европейской Россiи. Составленъ подъ руководствомъ П. Кёппенъ. Санкт-Петербург, тип. Имп. АН, 1861, VI, 1-2; Акад. Н. Михов. Населението на Турция и България през XVIII и XIX в. Библиографски издирвания със статистични и етнографски данни. Т. V. Издателство на Българската академия на науките, С., 1967, 52-53; Г. Занетов. Българските колонии в Руссия. - ПСп, IX, кн. XLVIII. Средец, 1895, с. 871; Д. Яранов. Преселническо движение на българи от Македония и Албания към източните български земи през XV до XIX век. - Македонски преглед, VII, кн. 2 и 3. 1932, 74-75.

“Каракуртъ. Колонiя, основанная въ 1811 году на речке или овраге Сарлыкъ, впадающей въ озеро Ялпухъ, близь пепелища стараго Татарскаго селенiя Каракуртъ, в 1807 году опустевшаго. Это названiе дано урочищу по причине гнилой воды въ речке и множеству земляныхъ въ ней червей (кара-куртъ буквально “черный червь”). Она основана Албанцами или Арнаутами, переселившимися сюда изъ Турцiи во время войны 1808-1811 года. Жители отличаются трудолюбiемъ, прекраснымъ хозяйствомъ и особенною чистотою нравственности. На овраге близь этой колонiи, Болградскiи колонистъ Д. Каназырскiй развелъ на свой счетъ прекрасную лесную плантацiю. Церковь плетневая; домовъ 146; жителей: Арнаутовъ - 160 семействъ изъ 1 092 о. п. душъ; Болгаръ - 12 семействъ из 19 о. п. душъ; всего 172 семейства изъ 1 151 о. п. душъ; земли 9 120 десятинъ. Здесь есть общественных хлебный магазинъ и деревянный мостъ чрезъ речку или оврагъ Сарлыкъ, построенные иждивенiемъ колонистовъ: Iота Георгiева и Михаила Костева”. Вж. А. Скальковскiй. Болгарскiя колонiи в Бессарабiи и Новороссiйскомъ крае. Статистическiй очеркъ А. Скальковскаго. Въ Типографiи Т. Неймана и Ко. Одесса, 1848, с. 65. Вж. Акад. К. Иречек. Пътувания по България..., 917-918; Акад. Н. С. Державин. Албанцы-арнауты на Приазовье Украинской ССР. - Советская этнография, 1948, № 2, с. 156-157, 159; Д. Маринов. На гости у бесарабските българи. Историко-етнографски бележки. Издателство Отечество, С., 1988, 60-61. [обратно]

5. Една десетина е равна на 2,4 декара. Вж. Г. Занетов. Българските колонии в Руссия. - ПСп, IX, кн. XLVIII. Средец, 1895, 867-869. [обратно]

6. Статутът им на преселници бил уреден с Указ “Об устройстве задунайских переселенцев в Бессарабию” на император Александър I от 29 декември 1819 г. Вж. А. Скальковскiй. Болгарскiя колонiи в Бессарабiи и Новороссiйскомъ крае..., 20-24; Вл. Дякович. Българска Басарабия. Историко-етнографически очерк със спомени за генерала Иван Колев от съучениците му по гимназия, съотечественици: Вл. Дякович, Д. И. Николаев, П. Бачурски и д-р К. Бачурски. Печатница на Акц. Д-во "Радикал", С., 1918, 89-91; И. Мещерюк. Переселение болгар в Южную Бессарабию..., с. 105, бел. 8. [обратно]

7. След като Русия загубила Кримската война (1853-1856 г.), по силата на Парижкия мирен договор (18/30 март 1856 г.), предала на Молдовското княжество (васално на Турция) делтата на р. Дунав и част от Южна Бесарабия (Измаил, Кагул и Болград). [обратно]

8. Акад. Н. С. Державин. Албанцы-арнауты..., с. 156-157, 159.

Дiвнинське (колишня назва - Каракурт). Село розташоване на лiваму березi рiчки Акчокрак (права притока Домузли). Село заснували албанцi i арнаути з бесарабського села Кара-Кут у 1861 роцi. Звидси i початкова назва села - Каракут. [обратно]

9. Вж. Г. Занетов. Българските колонии в Руссия..., с. 878. [обратно]

10. И. Мещерюк. Переселение болгар в Южную Бессарабию..., с. 65 и сл., 197 и сл. [обратно]

11. Вероятно не всички девненски преселници стигнали до Бесарабия. Някои останали във Влахия (Тулча и Исакча). Вж. В. Маринов. Миналото на с. Девня, Провадийско..., с. 609.

“От преселенците през 1828 год., както е известно, голяма част наскоро се възвърна назад в България, ала тия преселенци, повечето от Тракия, не всички се завърнаха пак в своите стари жилища, а най-вече заседнаха в крайдунавска България. Също тъй голяма част от тия преселенци не можа и да отиде в Русия, а остана по Добруджа и Силистренско.” Вж. Л. Милетич. Старото българско население в Североизточна България. Държавна печатница, С., 1902, с. 14. [обратно]

12. Иван Никитич Инзов (1768-1845) - генерал-лейтенант от инфантерията. От 1818 г. главен попечител и председател на Комитета на южноруските колонисти, а от 1820 г. и пълномощен наместник на Бесарабската област. Вж. Г. Занетов. Българските колонии в Руссия. - ПСп, IX, кн. XLVIII. Средец, 1895, 891-894; Вл. Дякович. Българска Басарабия. Историко-етнографически очерк..., с. 96. [обратно]

13. И. Мещерюк. Переселение болгар в Южную Бессарабию..., с. 105-106. [обратно]

14. Няма запазени документи в които да е посочено в кои села (колонии) в Бесарабия са били настанени девненските преселници. Вж. Ив. Дундаров. Живите трофеи или откъде се взеха в Русия толкова много българи. - Отечество, XV, 353 (12), 26 юни 1990, с. 14.

А. Скальковски пише: "Татаръ-Копчакъ лежитъ в балке сего имени и речке Тайраклiи, впадающей в Ялпухъ. Основана въ 1812 году на пепелище Татарскаго селенiя изъ рода Кипчакъ, перешедшими изъ Турцiи Болгарами, отъ чего жители все говорятъ по Турецки. Они отличные хлебопашцы и скотоводы. Церковь каменная 1, домовъ 134, жителей Болгар 291 семейство и 1 390 о. п. душъ; земли 7 681 десятина." - вж. А. Скальковскiй. Болгарскiя колонiи в Бессарабiи и Новороссiйскомъ крае. Статистическiй очеркъ А. Скальковскаго. Въ Типографiи Т. Неймана и Ко. Одесса, 1848, с. 59.

"Названiе колонiй - Татаръ-Копчакъ; Число дворовъ - 872; Число душъ обоего пола - 4943; Десятинъ земли - надельной - 7769". Вж. Н. С. Державин. Болгарскiя колонiи въ Россiи..., с. 26. (Статистически данни от 1910 г.). [обратно]

15. И. Мещерюк. Переселение болгар в Южную Бессарабию..., с. 139. [обратно]

16. Пак там, 180-198. [обратно]

17. К. Иречек. Княжество България. Негова повърхнина, природа, население, духовна култура, управление и новейша история. Ч. I. Българска държава. Издание и печат на Хр. Г. Данов, Пловдив, 1899, с. 60.

На 3 юли 1833 г. Високата порта обявила, че опрощава всички данъци за 3 години (1833-1836) на тия от преселниците в Русия, които пожелаят да се върнат. Вж. Г. Димитров. Руско-турската война 1828-1829 г. Втори Походъ (1829). - ИВАД, V, 1912, с. 28. [обратно]

18. Ил. Р. Блъсков. Нещо из животописанието на Дяда Дука от село Девне. - Зюмбюл-цвете с приложение стари наши песни. Варна, 1882, 24-25; Акад. К. Иречек. Пътувания по България..., 917-918; В. Маринов. Миналото на с. Девня, Провадийско..., 608-611. [обратно]

19. За преселническото брожение в Източна България през 1861 г. вж. В. Тонев. Някой данни за преселническото брожение в Източна България през 1861 г. - ИНМВ, IX (XXIV), 1973, 190-191; Дунавскыи лебедъ, II, бр. 60 от 21 ноември 1861 г.

От желаещите да се изселят в Русия през 1861 г. девненци са запазени имената на Иван Георгий, Иван Георгиев (Ст. Дойнов. Последното масово преселение в Южна Русия (1861-1862). - ИПр, XLVIII, 1992, № 11-12, 26-27), Бакарджи Христо, Петър Манов, Даскал Параскева, Деду Георги, Ману Василюв и Мака Граблата. [обратно]



(с) Анастас Ангелов, 2001
(с) Издателство LiterNet, 25. 12. 2003
=============================
Публикация в: Анастас Ангелов "Девня - страници от историята", Русе, 2001.

Selianin
13-03-06, 09:30 AM
/17.2.2006/
Война с Турцией 1828 — 1829 годов

В первый год своего царствования Император Николай I совместно с Англией (Веллингтон) пытался примирить турок с греками, но безуспешно. С Портой, правда, была заключена в 1826 году Аккерманская конвенция, подтверждавшая условия Бухарестского мира 1812 года, до тех пор постоянно нарушавшиеся турками.
В 1827 году, после шести лет геройской неравной борьбы, Греция не могла уже более сопротивляться. Турки овладели Афинами и предавались неслыханным жестокостям, затопляя кровью всю страну. В конце июня правительства России, Англии и Франции, выработавшие совместную линию поведения в греческом вопросе, отправили Порте ультимативное требование: прекратить эти зверства и предоставить Греции автономию. Однако это требование, подобно многим предыдущим, было оставлено без ответа.
Соединенный турецко-египетский флот с азиатскими и африканскими войсками вошел в Наваринскую бухту и готовился нанести последний удар изнемогшей Греции. Адмиралы союзного флота (русская балтийская эскадра графа Гейдена совместно с английской эскадрой адмирала Кодрингтона и французской — адмирала де Риньи) потребовали от турок немедленного прекращения военных действий. Однако ультиматум этот не был выполнен зазнавшимися варварами. Тогда союзные адмиралы атаковали неприятельский флот и совершенно его истребили в Наваринской битве 8 октября 1827 года. Русская эскадра — 4 корабля и 4 фрегата — составляла ядро союзного флота, в общем насчитывавшего 11 кораблей и 9 фрегатов. Турецкий флот состоял из 7 кораблей, 7 фрегатов и 26 корветов; из всего уцелел лишь один корабль. Большая часть турецких судов уничтожена русскими. Турок потоплено и взорвано свыше 7000. Русский урон: убито 2 офицера, 58 нижних чинов и ранено 18 офицеров и 121 нижний чин.
Наварин имел следствием взрыв русофобских чувств в Турции. Порта расторгнула Аккерманскую конвенцию, и султан Махмуд IV провозгласил священную войну против ненавистной России.
Император Николай предложил совместное участие в этой войне Англии и Франции. Не видя для себя материальных выгод от защиты турецких христиан, Англия предпочла остаться в стороне. Франция послала в Морею экспедиционный корпус маршала Мармона.
Для похода на Дунай было назначено три пехотных корпуса — III (генерал Рудзевич), VI (генерал Рот), VII (генерал Воинов) и IV кавалерийский (генерал Бороздин): 7 пехотных и 3 кавалерийских дивизии — 100000 строевых с 396 орудиями. По примеру 1812 года для пополнения войск было отделено по батальону на полк, а в Малороссии образована резервная армия.
Главнокомандующим был назначен фельдмаршал князь Витгенштейн, его начальником штаба — генерал Киселев. Ввиду опустошения турками Молдавии и Валахии положено базироваться на Бессарабию, а военные действия перенести в Добруджу с тем, чтобы по овладении Вар ной двинуться за Балканы на Адрианополь и оттуда угрожать Царьграду. Окончательное сокрушение Турции отнюдь не входило в расчеты нашего правительства, все еще находившегося под дурманом идей Священного союза, поэтому решено было не поднимать балканских христиан против их «законного монарха».
Этот последний, избалованный снисходительной к нему политикой европейских кабинетов и уверенный в заступничестве Австрии и посредничестве Англии, до конца думал, что «Белый Падишах» ограничится одними лишь угрозами и до войны дело не доведет. Военное положение Турции было очень слабым. Уничтожение преторианцев — янычар упрочило султанский престол, но вместе с тем ослабило армию, лишившуюся наиболее боеспособного своего элемента{50}. К весне 1828 года вооруженные силы Турции едва доходили до 190000 вместо предположенных 300000. Из этого количества едва треть могла считаться регулярной.
* * *
В апреле месяце действующая русская армия собралась в Бессарабии, за исключением IV кавалерийского корпуса, следовавшего из Курской губернии и ожидавшегося в конце мая. Для усиления ее в марте был объявлен поход Гвардейскому корпусу, но ранее августа он на Дунай поспеть не мог. Находившийся при армии Государь повелел действовать безотлагательно: VI корпусу занять княжества, VII — овладеть Браиловым, сильнейшей из турецких крепостей, а III (самому сильному из всех и при котором находилась Главная Квартира) — перейти Нижний Дунай. [57] План этот приводил к разброске сил и без того не особенно многочисленной армии.
26 апреля VI корпус генерала Рота, перейдя Прут у Скулян, молниеносным маршем (60-верстные переходы) двинулся на Бухарест, который занял 30-го числа. В пять дней оккупированы Молдавия и Валахия — и 9 мая наш авангард взял Крайову.
VII корпус осадил Браилов в середине мая. Руководство осадой принял на себя великий князь Михаил Павлович. Торопясь покончить с крепостью для скорейшего присоединения к главным силам (III корпусу на Нижнем Дунае), он 3 июня предпринял штурм, который, однако, был отбит. Крепость все же 7 июня сдалась. Наш урон на штурме 3-го числа — 92 офицера, 2655 нижних чинов, но турок перебито больше: из гарнизона в 12000 сдалось 8000 при 273 орудиях.
Тем временем III корпус переправился через Дунай на глазах Государя 27 мая у Сатунова (между Рени и Измаилом), овладел Исакчей и занял всю Северную Добруджу до Карасу и Констанцы. За выделением гарнизонов в наших главных силах осталось всего 20000 сабель и штыков.
Впереди была сильно укрепленная Варна, а на фланге — Шумла, где собиралась турецкая армия. Двигаться дальше — значило прямо идти в пасть врагу. Поэтому дальнейшее продвижение решено было приостановить до присоединения VII корпуса из-под Браилова. Кроме того, для усиления армии был двинут из Малороссии II корпус князя Щербатова{51} в составе 2 пехотных и 2 гусарских дивизий — 30000 сабель и штыков.
С присоединением VII корпуса армия (III и VII пехотный, IV кавалерийский корпуса) 24 июня выступила на Базарджик и по занятии его выслала 28-го числа авангарды на Козлуджу и Варну. Эти авангарды наткнулись на крупные силы турок и имели с ними тяжелые бои.
Решено было на время отказаться от осады Варны — слишком сильной крепости — и обратиться против Шумлы, являвшейся большой угрозой нашему правому флангу. Одновременно переведена на Дунай большая часть VI корпуса с генералом Ротом, которому было предписано осадить Силистрию. Остававшиеся в Валахии части VI корпуса (слабая дивизия) составили отряд генерала Гейсмара.
Черноморский флот адмирала Грейгас десантом князя Меньшикова{54} овладел 28 июня Анапой. У Меньшикова было 6200 человек с 20 орудиями (не считая морской [58] артиллерии), высадившихся 20 мая. В крепости взято около 4000 пленных и 70 орудий.
Шумла была обложена, но атаку решено было отложить до прибытия подкреплений. Между тем турецкая конница и партизаны производили непрерывные нападения на наши транспорты и тылы, добившись их полного расстройства. В конце июля наша армия, блокировавшая Шумлу (35000 строевых против 40-тысячного гарнизона), сама была блокирована. Бескормица вызвала массовый падеж лошадей, и две трети нашей кавалерии пришлось спешить. В армии развились лихорадка и жестокий тиф. Осмелевшие турки дважды (14 и 25 августа) пытались атаковать, но оба раза были отбиты. Витгенштейн хотел было снять осаду, но Николай I не разрешил отступать.
Под Силистрией дела обстояли столь же неблагоприятно. Отряд генерала Рота (9000 человек при 28 полевых орудиях) не был в состоянии произвести полного обложения крепости, гарнизон которой (20000 человек) непрерывно усиливался подкреплениями из Рущука.
Энергичное наступление всей массы турок от Шумлы к Силистрии могло бы поставить нашу армию в критическое положение, но это значило бы слишком многого требовать от турецких начальников.
В конце июля к Варне подошел Черноморский флот, высадивший десант. Турецкий гарнизон все же втрое превосходил осадный корпус.
В половине августа на Нижний Дунай прибыл Гвардейский корпус, а за ним и II пехотный. Гвардия двинута под Варну, П корпус под Силистрию, а отряду Рота велено идти от Силистрии к Шумле, где главные силы Витгенштейна находились в критическом положении. Сам Государь находился под Варкой при Гвардейском корпусе.
Для деблокады Варны визирь двинул 30-тысячный корпус Омера-Врионе, но попытки его не имели успеха, и 29 сентября Варна сдалась. Осада Варны была поручена Меньшикову{55} с десантными войсками из-под Анапы. 1-я параллель была заложена 7 августа, а 8-го при отражении вылазки Меньшиков ранен. Осада была поручена Воронцову. У нас было 10000 при 47 орудиях, с прибытием гвардии — 32000 и 170 орудий. 10 сентября произошла неудачная, но славная рекогносцировка лейб-егерей генерала Гартунга на Омера-Врионе. 16 сентября этот последний атаковал, но был отбит. 18 сентября принц Евгений Вюртембергский{56} с 8500 атаковал при Курт-Тепе Омера с 25000 турок. В этом довольно упорном, хотя и [59] нерешительном деле у нас убыло 1500 человек. 26 сентября предпринят был штурм, не доведенный до конца. В Варне взято 6900 пленных и 140 орудий.
Взятием Варны решено было закончить неблагоприятно сложившуюся кампанию. Гвардия отправлена назад в Россию. Главные силы начали 3 октября отступление от Шумлы. Отход этот едва не превратился в катастрофу благодаря неотступному преследованию турецкой конницы, с которой наша безлошадная кавалерия совершенно не могла совладать. Наш III корпус после тяжелого боя был вынужден бросить все свои обозы.
Не лучше было под Силистрией. С прибытием туда II корпуса выяснилось, что без осадной артиллерии овладеть этой крепостью невозможно (что, по правде сказать, можно было бы выяснить и раньше). Когда же в конце октября прибыла осадная артиллерия, то оказалось, что у нее не хватает снарядов... Осаду Силистрии 27 октября пришлось снять.
Утешительнее сложилась обстановка на левом берегу Дуная — в Валахии, где генерал Гейсмар 14 сентября разбил в шесть с лишним раз сильнейшего врага под Боелештами. У Гейсмара было 4000 при 14 орудиях против 26000 турок. Наш урон — 600 человек, турок перебито 2000 и 1000 с 24 знаменами и 7 орудиями взято в плен.
Кампания 1828 года была проведена в высшей степени неудовлетворительно. Начата она была заведомо недостаточными силами и по переходе Дуная свелась к одновременной осаде трех крепостей, непроизводительной трате времени и разброске сил. Из этих трех осад лишь одна была доведена до конца, две другие закончились чуть ли не катастрофой. Присутствие и распоряжения Государя сильно стесняли Витгенштейна, совершенно лишенного власти и низведенного лишь на положение лица, официально ответственного за все неудачи.
* * *
18 февраля 1829 года на место Витгенштейна главнокомандующим был назначен Дибич, начальником штаба — Толь. Приняв армию, Дибич деятельно стал приводить ее в порядок и устраивать ее тыл. Прежде всего он вошел в соглашение с флотом, посредством которого должно было вестись довольствие армии. Высаженный десант занял на болгарском побережье Сизополь, где и была устроена главная база. Попытки турок отобрать Сизополь были отражены.
В армии по прибытии укомплектований числилось 95000 сабель и штыков при 364 полевых и 88 осадных орудиях. Приблизительно четвертая часть всех сил — 23000 — была расположена на правом берегу Дуная, остальные в Валахии. Санитарное состояние армии было самым плохим: необычайно суровая зима и плохое довольствие вызвали высокую заболеваемость, а появившаяся в Добрудже чума уносила тысячи жизней.
Поздняя весна замедлила открытие кампании. Дибич решил прежде всего покончить с Силистрией и обеспечить этим себе тыл. Затем, опираясь на Варну и Черноморский флот, перейти Балканы и пойти на Константинополь.
Турки начали военные действия уже в конце апреля. Визирь двинулся от Шумлы к Варне с 25000 регулярных войск. Занимавший Добруджу генерал Рот мог ему противопоставить, за вычетом гарнизона, всего 14000. Не без труда турки были отражены в боях 5 мая у Эски-Арнаутлара и у Правод. 7 мая наши главные силы, перейдя Дунай, осадили Силистрию.
В середине мая визирь, усилившись подкреплениями и доведя свою армию до 40000, снова перешел в наступление. Однако русская армия была вся уже переправлена на правый берег Дуная. Оставив 30000 под Силистрией, Дибич с остальными 30000 быстро двинулся от Силистрии на юг — в тыл визирю, шедшему на Варну, и 30 мая при Кулевче нанес турецкой армии полное поражение. В сражении при Кулевче участвовало 29000 штыков и сабель при 152 орудиях. У турок — 40000 и 56 орудий. Упорный бой длился пять часов (причем вначале турки отразили наши авангарды). У нас убыло 2 генерала, 60 офицеров, 2248 нижних чинов. Турок перебито 5000, взято в плен 2000 с 6 знаменами и 50 орудиями.
Визирь отступил в Шумлу, Дибич последовал за ним. Расстройство турецкой армии позволяло овладеть крепостью штурмом, но Дибич, твердо помня, что главная цель — поход за Балканы, решил не тратить понапрасну сил и средств на взятие Шумлы, а ограничиться лишь ее наблюдением, пока не падет Силистрия. Со взятием же Силистрии, поручив блокаду Шумлы освободившемуся III корпусу, двинуться с остальными силами в решительный забалканский поход. Пока что Дибич сделал вид, что деятельно готовится к осаде Шумлы. Великий визирь, введенный в заблуждение относительно истинных намерений русского главнокомандующего, спешно стал стягивать к себе под Шумлу все войска из северной и восточной Болгарии, в том числе и те, что защищали Балканские проходы, на что как раз и рассчитывал Дибич.
19 июня сдалась Силистрия. Наши трофеи в Силистрии 9300 пленных, 253 орудия на верках и 31 на судах, 3 бунчука и 100 знамен. Немедленно притянув III корпус из-под Силистрии к Шумле, Дибич быстрыми и скрытными маршами отвел из-под Шумлы прочие войска, не возбудив в турках подозрения.
* * *
В последних числах июня 1829 года предназначенная к походу за Балканы армия — II, VI и VII корпуса — всего за вычетом гарнизонов 35000 строевых при 96 орудиях — сосредоточилась у Правод (немногим более трети всей пехоты, менее трети всей конницы и четверть всей артиллерии, [62] числившихся на театре войны). Оставленный у Шумлы III корпус наблюдал за турецкой армией. Армия разделилась на две колонны — правую генерала Ридигера (VII корпус), левую генерала Рота (VI корпус) и резерв графа Палена (II корпус), при котором находился сам главнокомандующий.
Забалканский поход начался 2 июля. Преодолев неимоверные затруднения, обе колонны подошли к реке Камчик и в боях 6-го и 7 июля форсировали эту преграду. 10 июля наша армия перевалила через главный Балканский хребет в восточной его оконечности. VI корпус генерала Рота, опрокинув турецкие отряды в ряде столкновений, овладел 12-го числа Бургасом — важнейшей гаванью западного Черноморского побережья. В 11 дней русские войска прошли с боем 150 верст по считавшимся едва проходимыми горным кручам и тропинкам, перевалив за Балканы, овладев рядом важных стратегических пунктов и захватив в ряде боев 3000 пленных и 50 орудий. Однако палящий зной и плохая вода вызвали невероятно высокую заболеваемость. Состав нашей армии с каждым днем уменьшался, и она стала таять, как снег.
Встревоженный этим неожиданным походом русских за Балканы, визирь спешно двинул туда из-под Шумлы большую часть своей армии — 12000 Ибрагима-паши к Айдосу и 20000 Халила к Сливне, оставшись сам в Шумле с 15000.
13 июля VII корпус генерала Ридигера опрокинул Ибрагима и занял Айдос, а 14-го числа тут собралась вся русская армия. Здесь войска стали на отдых. Авангард 21-го занял Ямболь, но, раньше чем продолжать движение на Адрианополь, Дибич решил разделаться с турками из Сливны.
Оставив у Айдоса большую часть II корпуса, Дибич с VI и VII корпусами пошел 28 июля к Сливне и 31-го совершенно разгромил и рассеял полчище Халила, не понеся сам потерь. Вся наша потеря при Сливне — 1 офицер, 12 улан (Курляндского полка). Участвовала одна лишь конница, пехота успела дать всего несколько выстрелов. Трофеи — 500 пленных, 6 знамен и 9 орудий. Вообще кавалерия весь этот поход была на высоте. Вспомним лихое дело гусар под Шумлой, атаковавших и взявших 5 сильных редутов (особенно отличились александрийцы князя Мадатова). В продолжение июльского похода 35-тысячная русская армия, таким образом, по частям разбила 50 тысяч турок.
Немедленно после сливненской победы Дибич вернул армию в Айдос и 2 августа выступил оттуда на Адрианополь. У него оставалось под ружьем всего 25000, но малочисленность не колебала энергичного русского полководца. Деморализация остатков турецкой армии и дружественное расположение всего населения, даже не христианского (Дибич избавил мусульманские дома от постоя войск), вполне оправдывали эту решимость.
В шесть переходов русская армия прошла 120 верст в страшный зной, потеряв за эти шесть дней 5000 человек (пятую часть всего войска) от солнечных ударов и различных лихорадок. 7 августа русские стали под стенами Адрианополя, со времен Святослава не видавших русских дружин. На следующий день, 8-го, потрясенный Адрианополь сдался. Одновременно с Забалканским походом Паскевич истребил кавказскую турецкую армию.
Константинополь был у ног русского Царя. Войск у турок больше не было. Султан умолял о мире. Еще два-три перехода — и щит Олега вновь был бы поднят на вратах Царьграда, а на Святой Софии засиял бы крест...
Но этому не суждено было статься. Метафизика Священного союза совершенно заслоняла насущные интересы России, тяжелым заклятьем сковывала все движения русского богатыря.
Русское правительство больше всего страшилось крушения Оттоманской империи. Император Николай I задержал Дибича в Адрианополе и отправил к султану с мирными предложениями прусского генерала фон Мюфлинга (без немцев и тут не захотели обойтись)... Переговоры привели к подписанию в Адрианополе 2 сентября 1829 года мирного договора. Россия получила кавказское побережье с Анапой и Поти, а также Ахалцыхский вилайет в возмещение военных убытков и возвратила Турции всю завоеванную территорию. Порта признавала независимость Греции и давала автономию Сербии, Валахии и Молдавии (где господари должны были назначаться пожизненно). Уже по заключении мира генерал Гейсмар разбил отряд Мустафы-паши скутарийского (решившего было продолжать войну на свой риск и страх) у перевала Орхание, и 17 сентября занял Софию.
В общем Россия проявила чрезвычайную умеренность и добровольно не использовала своего исключительно выгодного положения (гораздо более выгодного, чем впоследствии при Сан-Стефано) — и это несмотря на то, что война 1828 — 1829 годов (обошедшаяся казне в 102 миллиона рублей серебром) стоила ей 80000 человеческих жизней. Из войск, перешедших Прут весной 1828 года, вернулось в Россию менее четвертой части. Армия Дибича в Адрианополе насчитывала в момент подписания мира всего 7000{59} человек. Месячная стоянка изнуренных войск в Адрианополе обошлась дорого, в Константинополе были бы гораздо лучшие квартиры. Михайловский-Данилевский, переживший критические дни наполеоновских войн, писал, что никогда он не видал большего уныния, чем в эти дни (полстолетия спустя, в Турецкую войну Александра II стоянка у ворот Царьграда была тоже самым тягостным периодом войны).


вернуться версия для печати обсудить на форуме написать отзыв
А.А.Керсновский

Selianin
13-03-06, 11:18 AM
Витгенштейн Пётр Христианович


Витгенштейн Пётр Христианович (Людвиг Адольф Петер) [6(17).1.1769, Переславль-Залесский, — 30.5(11.6).1843, Львов], граф, русский генерал-фельдмаршал (1826), светлейший князь (1834). Из немецкого аристократического рода графов цу Сайн-В.-Людвигсбургов. В армии с 1781. Участвовал в войнах с Польшей (1794—1795), Францией (1805—07). В Отечественной войне 1812 командовал 1-м пехотным корпусом, прикрывавшим петербургское направление. Во время отступления наполеоновской армии овладел Полоцком и разбил французов у Чашников, но на Березине действовал нерешительно. В конце 1812 — начале 1813 руководил боевыми действиями русских войск в Восточной Пруссии. После смерти М.И. Кутузова в апреле 1813 назначен главнокомандующим, но за поражения при Лютцене и Бауцене в мае 1813 заменен М.Б. Барклаем-де-Толли. В кампании 1813—14 командовал корпусом, с 1818 — 2-й армией. Во время русско-турецкой войны 1828—29 был главнокомандующим (до февраля 1829) русской армией.

Selianin
13-03-06, 01:55 PM
Из проекта Викизнание
Шумла

- укрепленный город в Балканах, на дороге из Силистрии в Константинополь. В наши войны с турками Ш. неоднократно видела под своими стенами русские войска. В сентябре 1773 г. корпус князя Долгорукова двинут был к Ш., но вследствие неудачи, постигшей другой наш отряд под Варной, отступил к Дунаю. В 1774 г., в июле, к Ш. направлен был левый фланг русской армии под начальством графа Каменского. Не считая своих сил достаточными для атаки неприятельских укреплений, он решился выманить турецкую армию в открытое поле, став на ее сообщениях с Константинополем. Этим маневром турецкая армия была отрезана от своей базы, что и послужило одним из существеннейших побуждений к заключению Кучук-Кайнарджийского мира. В начале июня 1810 г. главнокомандующий, граф Каменский 2-й, два дня сряду пытался овладеть Ш. посредством штурма, но, убедившись в невозможности взять силой укрепленные позиции, отступил, потеряв до 800 человек, и решил овладеть крепостью посредством блокады. Блокада тоже осталась без результата, так как турки были обильно снабжены продовольствием. Тогда граф Каменский 2-й обратился против Рущука, а под Ш. оставил отряд в 28 тыс., поручив его начальству своего брата. В июле войска турецкой Шумлинской армии усилены были до 60 тыс., и визирь решил атаковать оставленные под Ш. русские войска, отбросить их к Силистрии и ударить в тыл графа Каменского 2-го. Назначив для этого половину своей армии, он 23 июля атаковал русских, но после упорного боя был разбит, обращен в бегство и, запершись в Ш., уже не предпринимал наступательных действий. В кампанию 1828 г. против Ш., занятой 50-тыс. армией Гуссейна-паши, направлены были русские 3-й и 7-й корпуса, которые простояли под крепостью около 2-х месяцев (с начала июля до конца августа) и имели несколько кровопролитных столкновений с неприятелем, но решительных результатов не достигли. В сентябре направлен был к Ш. еще 6-й корпус; но когда 29 сентября сдалась Варна и конечной целью кампании было поставлено овладение Силистрией, то главной армии велено было отойти от Ш. В 1829 г., вслед за поражением турок при Кулевче, главнокомандующий генерал Дибич двинул к Ш. 6-й и 7-й корпуса. Когда русская армия двинулась за Балканы, для наблюдения за Ш. оставлен был отряд генерал-лейтенанта Красовского, который имел несколько удачных дел с войсками шумлинского гарнизона. Военные действия под Ш. прекратились по получении известия о заключении Адрианопольского мира.

Из "http://www.wikiznanie.ru/ru-wz/index.php/%D0%A8%D1%83%D0%BC%D0%BB%D0%B0"



Просмотры

Selianin
13-03-06, 02:22 PM
44-й генерал-фельдмаршал
граф Иван Иванович Дибич-Забалканский
Граф Иван Иванович Дибич-Забалканский, сын барона Ганса Эренфрида фон Дибича, происшедшего от древней, благородной фамилии [1], родился в Силезии в поместье Грослейпе 1/13 мая 1785 года.

С самых юных лет отличался он быстрым умом, счастливою памятью, пламенною любовью к наукам; на четвертом году возраста удивлял всех своими познаниями и, подобно Суворову и Кутузову, имел наставником нежного родителя, который обучал его, потом, географии, истории и математике, любимым занятиям молодого Дибича. В свободное время, старец рассказывал любопытному юноше события семилетней войны, воспламенял его воображение славою соотечественников, бессмертными подвигами Фридриха Великого, которого, некогда был адъютантом. В 1797 году двенадцатилетний Дибич записан в Берлинский кадетский корпус, где, вскоре, произведен в унтер-офицеры за отличные успехи и примерную нравственность.

Россия обязана Дибичем Императору Павлу I-му. Он пригласил на службу отца его, которого принял подполковником и, вслед за тем, произвел в генералы. Уволенный, с чином портупеи-прапорщика, юный Дибич увидел второе Отечество свое в начале 1801 года. Тогда царствовал уже Александр. Директор корпуса, генерал Рюхель, изъявил королю сожаление, что Пруссия лишилась молодого человека, подававшего о себе лестные надежды.

Ему предоставлено было вступить в любой полк гвардейский: он избрал Семеновский, в который и принят прапорщиком (23 авг.), на семнадцатом году от рождения. В шумной столице, в кругу товарищей, посещавших блестящие общества, молодой Дибич отказался от удовольствий и деятельно занимаясь фрунтовою службой, посвятил свободное время изучению русского языка, в полгода мог уже говорить и писать, как природный россиянин.

В 1805 году объявлена война Франции, произошло Аустерлицкое сражение (20 ноября) [2]. Здесь Дибич в первый раз выступил на поле чести и раненый в кисть правой руки, перевязал рану платком, взял шпагу в левую руку, остался при роте до самого конца битвы, награжден золотою шпагою с надписью: "За храбрость". В 1807 году, будучи прикомандирован к квартирмейстерской части, он участвовал в сражениях при Ламитине (24 мая), Гутштате (25 ч.), Гейльсберге (29 и 30), и Фридланде (2 июня); получил, за оказанное им мужество, ордена Св. Владимира 4-й степени, Св. Георгия 4-го класса и прусский за заслуги. Ему было тогда двадцать два года.

С того времени по 1812 год, Дибич, вдали от ратного стана, деятельно продолжал заниматься службой и усовершенствованием себя в военных науках, как бы приготовляясь к знаменитым подвигам, долженствовавшим передать имя его потомству. В 1810 году (сент. 19) переведен он в свиту Его Величества по квартирмейстерской части подполковником; в следующем году пожалован (15 сент.) в полковники.

Нашествие Наполеона на Россию (1812 г.) открыло Дибичу обширное поле к славе. Он назначен был обер-квартирмейстером в корпус генерал-лейтенанта графа Витгенштейна, участвовал под его знаменами во всех одержанных им блистательных победах: был (16 июня) в авангардном деле под Вилькомиром; при перестрелке (10 июля) с неприятелем близ мызы Леамполь; в генеральном трехдневном сражении (18, 19 и 20 ч.) под Якубовом, Клястицами и Головщицею; награжден, в чине полковника, военным орденом Св. Георгия 3-го класса; в битве (29 числа) на реке Свольне; в авангардных делах под Смолянами и Гамзелевою (3 и 4 авг.); в кровопролитных сражениях (5 и б ч.) под Полоцком [3], за которые пожалован генерал-майором, на двадцать восьмом году от рождения. В этом чине и в должности генерал-квартирмейстера, Дибич командовал в отряде генерал-майора Бегичева авангардом, который состоял, при 6 орудиях, из сводного егерского полка, четырех сводных гренадерских батальонов 5-й и 14-й дивизий, двух эскадронов Рижского драгунского полка и сотни казаков. Он сразился с неприятелем (5 окт.) при селении Юровичи; прогнал его (6 числа) в позицию под город Полоцк; при взятии штурмом этого города (ночью, с 7 на 8 число), пробился с авангардом князя Яшвиля сквозь заставу правого берега Полоты; участвовал (9 числа) в сбитии неприятельских батарей на левом берегу Двины; в сражениях (19 числа) под Чашниками и Смольною (2 ноября); в авангардных стычках под Батурами; 15 ч. при Старом Борисове; 16-го в славной победе над маршалом Виктором при Студянке: поставил против правого крыла неприятельского батарею о 12 орудиях, которая удачным действием своим привела в величайший беспорядок обоз, тянувшийся к переправе через реку Березину; награжден орденом Св. Анны первой степени и золотою шпагой, украшенной алмазами. Но знаменитейший подвиг его в Отечественную войну был под Колтынянами (13 дек.): смело врезавшись между двумя колоннами прусских генералов Йорка и Массенбаха, он занял это местечко своим отрядом, состоявшим не более как из двух тысяч человек [4]. Неприятель слишком вдесятеро превосходил его. Дибич стал поперек дороги из местечка Шелеля в Крожи и растянул сколько можно более слабый отряд свой, чтобы придать ему вид авангарда, предшествующего сильному корпусу войск; расположил передовые посты впереди и позади занятой им линии, желая прикрыться от обоих прусских корпусов и, пользуясь удобным местоположением, расставил в некоторых местах стрелков, в других батареи и развернутые эскадроны. Вскоре показался генерал Клейст с головою колонны генерал-лейтенанта Йорка. Дибич тотчас послал к нему переговорщика с уведомлением, что он отрезан от маршала Макдональда русским корпусом; предложил ему заключить условие о нейтралитете. Клейст остановил свое движение до прибытия Йорка, следовавшего за ним с главными силами. Тогда генералы, Дибич и Йорк, имели свидание между двух цепей передовых постов. Следствием оного было перемирие, заключенное до утра. Вечером отряд барона Дибича усилился присоединившеюся к нему кавалериею из 1000 человек. 14 числа генерал Йорк, не получавший никакого известия о французском маршале, решился приступить к условию, которое бы доставило прусским войскам возможность идти, без боя, до самой границы, с тою, однако ж, оговоркою, что если они достигнут реки Немана, не открывши сообщения с остатком Макдональдова корпуса, в таком случае будут объявлены нейтральными. Между тем все дороги были заняты русскими войсками и генерал Йорк, по настоянию Дибича, заключил с ним (18 дек.) в мельнице Пошернской, близ Таурогена, договор, которым он обязался наблюдать совершенный нейтралитет, до получения повелений от короля; если же Его Величество прикажет ему соединиться с французскими войсками, в таком случае не действовать против русских в течение двух месяцев. Это условие пятою статьею распространено и на генерал-лейтенанта Массенбаха. Последний тотчас, отделясь от Макдональда, присоединился к отряду Дибича. Таким образом русские совершенно были обязаны его присутствию духа и твердости отложением 18 000 пруссаков, событие важное, ибо оно послужило примером и ободрением для всей Германии [5]. Атаковав неприятельский арьергард в Тильзите, Дибич вытеснил его из этого города (19 дек.), преследовал до Скайсгиррена, причем взял в плен 500 человек; продолжал обеспокоивать Макдональда и 20 числа; находился потом при блокаде Данцига генерал-лейтенантом Девизом; вступил (20 февр. 1813г.) с авангардом графа Витгенштейна в Берлин, где за двенадцать лет перед тем продолжал еще учение в звании кадета.

24 февраля, Дибич участвовал в авангардном деле под Зегаузеном; 24 марта в сражении под Гомерной при взятии деревень Данегковой и Феслице, за что получил от короля прусского орден Красного Орла 1-го класса; апреля 5 и 6 при бомбардировании крепости Витгенберга и взятии штурмом форштатов.

Вскоре армия графа Витгенштейна присоединилась к главной и Дибич назначен был генерал-квартирмейстером союзных войск; сражался (20 апреля) под Люценом; участвовал во многих авангардных делах и в кровавой двухдневной битве (8 и 9 мая) под Бауценом, прекращенной по его совету.

Заключено перемирие. Генерал-майор Дибич употреблен был в переговорах с Австриею, за которыми последовал разрыв этой державы с Наполеоном. Князь Шварценберг назначен главнокомандующим над союзными армиями. Военные действия возобновились. В упорных битвах под стенами Дрездена (14 и 15 авг.), Дибич находился в опаснейших местах: под ним были убиты две лошади и он сам получил контузию в ногу, но, чувствуя сильную боль, сел на третью лошадь и продолжал командовать вверенными ему войсками. Он отличился также распорядительностью и мужеством в сражениях под Кульмом (17 и 18 авг.); награжден орденом Св. Владимира 2-й степени; участвовал (2 окт.) в кавалерийском деле при деревне Госле, а под Лейпцигом (4, 6 и 7 числа) храбростию и советами содействовал победе. Тогда князь Шварценберг снял с себя, на поле битвы, орден Марии Терезии малого креста и надел его на Дибича; Государь произвел его в генерал-лейтенанты.

Война продолжалась и в 1814 году; Дибич находился в сражении под Бриенном (20 янв.); несколько времени действовал отдельно с легкою гвардейскою кавалерийскою дивизией и бригадою гренадер; вступил (1 февр.) в город Сезан; сразился (2, 3 и 4) с неприятелем при Макалонне и Монмирале; был в числе малых особ, приглашенных Императором Александром (12 марта) для совета [6], "должно ли , по соединениии наших армий, атаковать Наполеона, или идти прямо на Париж?" - и предложил сделать покушение на столицу Франции. 19 числа войска наши вступили в Париж. Дибич в скором времени (23 марта) был награжден орденом Св. Александра Невского, на 29 году от рождения. Доверенность к нему Государя возрастала приметным образом.

Отдыхая от военных трудов, он вступил в брак (1815 г.) с племянницею генерал-фельдмаршала князя Барклая де-Толли баронессою Женни фон Торнаув, но, вскоре, расстался с молодою, любимою им супругой, чтобы, в звании начальника Главного штаба 1-й армии (30 апр.), участвовать в новом походе соотечественников. Союзные войска во второй раз двинулись к Парижу и Наполеон, разбитый при Ватерлоо, удален на остров Св. Елены; Европа избавилась от угрожавшей ей опасности. Тогда при Вертю произошел смотр нашей армии [7], за который барон Дибич награжден от Государя алмазными знаками ордена Св. Александра Невского. Он оставался в главной квартире (расположенной в Могилеве на Днепре) до пожалования в генерал-адъютанты (8 июня 1818 г.); сопровождал Александра (1821 г.) в Лайбахе, где получил от австрийского императора орден Леопольда 1-й степени и, вслед за тем, от Государя (20 сент.) Владимирскую ленту; в 1822 году находился в свите его на смотре под Вильно; в следующем году (25 апр.) поручено ему исправлять должность начальника Главного штаба Его Величества.

Почетное место, занимаемое бароном Дибичем, сблизило его еще более с Александром, который повелел ему (1823 г.), сверх настоящей должности, присутствовать в Государственном Совете и (1824 г.) в Комитете Министров; утвердил (6 апр.) начальником Главного своего штаба; брал его во всех путешествиях (1823 и 1824 г.) по России; (1825 г.) в Варшаву и, наконец, в Крым и Таганрог, где барон Дибич оплакал (19 ноября) преждевременную кончину Монарха-благодетеля.

При самом вступлении на престол ныне благополучно царствующего Государя, Дибич, всегда усердный и деятельный, имел случай оказать важную услугу Отечеству в южных губерниях, за что удостоился получить (в янв. 1826 г.) лестный рескрипт от Императора и, вслед за тем, в день Высочайшего коронования (22 авг.) произведен в генералы от инфантерии. Вскоре (1827 г.) поручено ему исследовать положение дел в Грузии: он возвратился в столицу в мае месяце и возведен (25 июня) в графское достоинство Российской Империи.

В 1828 году (2 апр.) последовал разрыв с Портою Оттоманской. Граф Витгенштейн получил главное начальство над войсками; Дибич, по Высочайшему повелению, отправился в армию, которая (25 числа) перешла Прут, в трех колоннах, при местечках Скулянах, Фальчи и Водолуй-Исаки. Генерал-майор барон Гейсмар, командовавший авангардом 6 корпуса, занял Бухарест (30 апр.); 7-й корпус обложил Браилов (29 числа). Граф Дибич, находившийся при обозрении этой крепости, руководствовал начатием и ведением осады до 20 мая; 27 числа переправился с войсками через Дунай у Сатунова; участвовал (30 ч.) в покорении Исакчи и Кюстенджи (12 июня); сопровождал Государя к Шумле; принял деятельное участие и в осаде Варны, в битвах 16 и 18 сентября [8]; награжден орденом Св. Апостола Андрея Первозванного. Вслед за тем, он находился при облежании Силистрии, откуда во время сильной заразы, свирепствовавшей в Бухаресте, поспешил в этот город, осмотрел чумные госпитали, предложил перенесть главную квартиру в Яссы и возвратился, в исходе декабря, в Петербург с планом для будущей кампании.

Блистательное поприще открылось любимцу славы: он был назначен 9 февраля 1829 года главнокомандующим 2-й армии, вместо генерал-фельдмаршала графа Витгенштейна, который уволен от предводительства по случаю совершенно расстроенного здоровья. Перешед с большою трудностию Дунай (в апр.) по причине полноводия и разлития реки, граф Дибич, сосредоточил часть сил своих в Черноводах; открыл кампанию движением к Силистрии; обложил эту крепость: все ложементы и редуты, окружавшие ее, были взяты; турки прогнаны штыками во внутренние укрепления, потеряв до 400 человек убитыми. С нашей стороны выбыло из рядов до 190 человек, в том числе 15 офицеров.

Граф Дибич имел в предмете выманить неприятеля из главного его оплота, Шумлы, в открытое поле, и принудить к сражению. Этот план удался ему в полной мере. Великий визирь Решид-паша, прославившийся воинскими подвигами в море, вышел из Шумлы в последних числах мая, с 40 000 человек отборнейшего турецкого войска, с многочисленною артиллериею и осадил занятые отрядом генерала Рота Праводы. Немедленно главнокомандующий, поручив облежание Силистрии генералу Красовскому, усиленным и скрытым переходом достигнул с остальными войсками (24 мая) селения Мадры, куда двинулся и генерал Рот, оставив против визиря генерала Куприянова с четырьмя полками пехоты, двумя кавалерии и принадлежащею к ним артиллериею. Таким образом граф Дибич стал в тылу армии Решила, отрезав его от Шумлы.

Узнав только 29 числа о движении русских и полагая, что они принадлежат к корпусу генерала Рота, визирь снял осаду Правод, и поспешил к теснинам Кулевчинским, в надежде истребить вовсе малочисленный отряд, дерзавший маневрировать в тылу его армии. Генерал Рот присоединился (30 мая) до рассвета к главным силам нашим, расположась влево от селения Мадры. Неприятель стал на горах пред дефилеей Кулевчи.

После общей рекогносцировки, главнокомандующий велел, около 11 часов утра, генерал-майору Отрощенко атаковать турок, расположившихся на высотах впереди деревни Чирковки. Началась канонада на правом фланге нашем; вся неприятельская кавалерия и пехота, отступила за скаты гор и скрылась в лесу. Гусары Иркутского полка немедленно заняли высоты, и батальон Муромского двинулся за ними. Тогда маскированная неприятельская батарея, дотоле сокрытая, начала действовать на правом фланге, и препятствовала нашим движениям. Сначала направлен был на этот важный пункт огонь наших батарей, потом 11-й егерский полк с 4 орудиями под начальством полковника Севастьянова двинулся на приступ, подкрепляемый вторым батальоном 12-го егерского полка с 2 орудиями. Уже отряд приближался к неприятельской батарее и наши орудия заставили ее замолчать, как вдруг высыпала турецкая пехота из закрытых мест, и в превышающем числе кинулась на атакующие батальоны. В то же мгновение авангард наш атакован был на всех пунктах неприятелем в несравненно превосходных силах.

Началось ужасное кровопролитие. Батальон Муромского полка, будучи окружен турками, сражался до последней капли крови. Три батальона 11-го и 12-го егерского полков, теснимые спереди и с флангов, обороняясь штыками, оступили в порядке, устилая путь трупами неприятельскими. Подполковник Севастьянов с знаменем в руках ободрял своих подчиненных, и мужественно удерживал натиск густых колонн. Генерал Отрощенко, чтоб остановить турок, велел перевезти 6 орудий на правую сторону дороги, и разить наступающих картечью, но невозможно было удержать разъяренные толпы, которые по трупам своих товарищей рвались вперед на ослабленные русские батальоны. Турки, укрывавшиеся за ущельями, с левой стороны нашей позиции, бросились на первый батальон 12 егерского полка, и принудили его к отступлению. Теснимый всею их силою, авангард наш должен был уступить, и неприятели с ужасным криком шли вперед, осыпая русских градом пуль. В это время ранены генералы Отрощенко и Глазенап.

Ободренные успехом, турки бросились в обход правого нашего фланга, и таким образом атаковали армию с фронта и с фланга. Генерал граф Пален, подкреплявший авангард, приказал начальнику своего штаба, генералу Герману, послать навстречу неприятелю первую бригаду б-й пехотной дивизии, с батарейною ротою 9-й артиллерийской бригады, а Капорский пехотный полк с 2 орудиями той же бригады назначил в резерв. Не сомневаясь в успехе, и понуждаемые необходимостью пробиться в Шумлу, турки устремились, как исступленные, на эту бригаду, состоявшую из Невского и Софийского пехотных полков под начальством генерал-майора князя Любомирского. Полки наши построились в каре и встретили неприятеля пулями и штыками. Турки употребили все свои усилия, чтоб прорваться в каре, бросались на штыки и гибли. Ряды наши были непроницаемы как стена. Наконец мужественное сопротивление пехоты и удачное действие батарейной роты под командою полковника Вальца удержали натиск неприятеля, но не прекратили намерения его сбить нас с позиции. Прибывшая на помощь к правому флангу нашему первая бригада 2-й гусарской дивизии с 4-мя легкими орудиями под командою начальника дивизии генерал-лейтенанта барона Будберга, и вслед за нею кон-но-батарейная рота под начальством генерал-майора Арнольди, несколько уравняли бой и ободрили уставшую нашу пехоту. Смелые атаки гусар и отличное действие артиллерии не только заставили турок прекратить покушения к овладению правым нашим флангом, но и принудили их к отступлению на всех пунктах: они заняли прежнюю позицию свою на горах, пред дефилией Кулевчи. Усталость обеих сторон прекратила бой на некоторое время.

Главнокомандующий воспользовался бездействием неприятеля, чтоб заместить первые линии свежими войсками, подкрепить ослабевшие отряды, и усилить вновь боевую линию резервом. Генерал-лейтенант Крейц, стоявший против Шумлы, также получил подкрепление. Турки, не ожидая нападения, изумились, увидев в пять часов пополудни наступательные наши движения. Конно-батарейная № 19 рота и батарейная № 4, 16-й артиллерийской бригады, подкрепляемые полками 5-й пехотной дивизии с их артиллериею начали атаку. Генерал-адъютант барон Толь (начальник Главного штаба армии), находясь впереди колонны, сам устроил батареи. Открылась сильная канонада с обеих сторон, и вскоре неприятельские пороховые ящики стали взлетать на воздух. Смятение и ужас распространились в рядах турок. Главнокомандующий немедленно велел пехоте нашей двинуться колоннами и занять лежащие впереди боевой линии высоты, а застрельщикам приказал броситься в лес, направо и налево. Стройность, быстрота повсеместной атаки и русская храбрость увенчали полным успехом мудрые распоряжения графа Дибича. Неприятель дрогнул, и вскоре принужден был обратиться в бегство. Сильный натиск наших войск не дал ему опомниться. Тесня турок штыками, осыпая градом пуль, русские вскоре расстроили боевой их порядок, овладели позицией, и неприятель, лишась пленными 1500 человек, оставил в добычу победителям многочисленный свой обоз с разными запасами, весь лагерь, 43 орудия, 6 знамен, искал спасения в горах и рассыпался по обеим сторонам дороги. Генерал-адъютант граф Пален преследовал бегущих, устилая путь неприятельскими трупами. Генерал-майор Куприянов гнал турок до Камчика и, потом, возвратился к Праводам. Разбитая армия визиря пробиралась тропинками чрез Балканы, искала спасения в Шумле, а многие беглецы, удалившись во внутренность страны, распространили всюду ужас и отчаяние. На расстоянии восьми верст разбросаны были тела неприятельские, среди оставленных обозов и оружия. Насчитано более 5000 тел. С нашей стороны убито 32 штаб и обер-офицера и 1239 нижних чинов. Ранено 2 генерал-майора, 29 штаб- и обер-офицеров и 1009 нижних чинов [9]. Император наградил знаменитый подвиг графа Дибича военным орденом Св. Георгия второго класса и Всемилостивейше предоставил ему шесть орудий из числа отбитых у неприятеля.

Первым следствием Кулевчинской победы было покорение Силистрии, которая сдалась генерал-лейтенанту Красовскому с 10 000 гарнизоном, 253 орудиями, 80 знаменами. За взятие этой важной крепости граф Дибич назначен (25 июля) шефом Черниговского пехотного полка, наиболее отличившегося под стенами оной.

Главная армия двинулась к Шумле, показывая вид, будто хочет заняться осадою. Визирь усилил гарнизон 12 полками регулярной пехоты и другими войсками, ослабив береговую линию по Черному морю и дефилеи Балканов. Тогда граф Дибич предпринял свой знаменитый маневр, который считается одним из искуснейших в военной истории. Оставляя визиря в предположении, что русская армия намерена осаждать Шумлу, он предписал генералу Красовскому присоединиться к нему с частию корпуса, осаждавшего Силистрию, и выслал генералов Ридигера и Рота с отрядами к Камчику, чтоб выиграть несколько переходов, прежде, нежели визирь догадается об истинном его намерении. Все движения наши делались с наступлением ночи, и Решид-паша не мог заметить никакой перемены в русском лагере, ибо порожние места немедленно замещались новыми войсками, на первой линии.

Граф Дибич намеревался перейти Камчик двумя колоннами, имея в резерве корпус графа Палена, и закрываясь от Шумлы наблюдательным корпусом генерала Красовского, который не должен был доходить далее Янибазара. Он выступил из-под Шумлы 5 июля, и прибыл в Девно, сделав переход в 50 верст. Визирь, приметив движение наших войск, выслал отряд конницы для рекогносцировки, но генерал князь Мадатов удержал турок в трех верстах от Янибазара, а генерал Красовский занял выгодную позицию за этим городом.

Высланные прежде с корпусами генералы Рот и Ридигер, проходя с великою трудностию по дорогам, испортившимся от дождей, достигли Камчика: генерал Ридигер 5 числа около 6 часов пополудни, при деревне Чалымалы, а генерал Рот 6-го числа утром против селения Дервиш-Джавана. Турки никак не ожидали русских на переправе, полагая, что они заняты осадою Шумлы, но, при нечаянном их появлении, решились защищаться. Благоразумные распоряжения генерала Ридигера расстроили все намерения неприятеля. Мост был наведен под прикрытием орудий, и русские атаковали редуты и ложементы неприятельские холодным оружием, вытеснили турок из укреплений и обратили в бегство на Кюприкиой, отбив 4 пушки и знамя.

Выстрелы, слышанные вниз по реке Камчику, заставили генерала Ридигера, оставив сильное прикрытие при переправе, спешить к генералу Роту, который при Дервиш-Джаване встретил отлично устроенные укрепления с 18 орудиями, и многочисленные толпы пехоты и кавалерии. Генерал Рот, не желая подвергать напрасной потере людей в этом выгодном для неприятеля местоположении, выставил против него две егерские бригады с 16 орудиями, приказав открыть пальбу на противоположный берег; а генералу Вельяминову велел, между тем, с 16 дивизией и частию 7-й, сделать скрытое движение вправо, к деревне Дюльгарду. По непроходимой дороге, с величайшим трудом доставили туда понтоны, и под сильным неприятельским огнем из ретраншаментов, в ночи устроены четыре моста. С рассветом 7 числа, войска наши, под прикрытием огня 12 орудий, двинулись на переправу. Генерал Вельяминов лично предводительствовал ими. Муромский полк шел впереди, за ним Якутский и 32-й егерский. Перейдя мост, русские ударили в штыки на лагерь неприятельский, и овладели оным. Турки, оставляя оружие и имущество, кинулись в леса и по дороге к Буюк-Чифлику. Генерал Рот, перешед Камчик, устремился к деревне Дервиш-Джавану, против главных сил турецких. Чтобы достигнуть до этого места, надлежало прокладывать новую дорогу чрез густой и болотистый лес. Офицеры подавали пример солдатам, работали сами и первые бросались вброд, при переходе чрез ручьи. Наконец, преодолев невероятные затруднения, русские с радостию увидели неприятеля, выступившего против них в поле: опрокинув его, бросились в штыки на укрепленный лагерь, и в то же самое время генерал Фролов, оставленный генералом Ротом по ту сторону Камчика, против Дервиш-Джавана, приказал под сильным огнем наших орудий, егерям и казакам кинуться вброд и атаковать неприятеля с другой стороны. Егери, неся сумы над головами, по грудь в воде, перешли Камчик и ударили в штыки. Неприятель обратился в бегство, потеряв б пушек, б знамен, множество снарядов, весь лагерь, 300 человек пленными и втрое убитыми. С нашей стороны потеря убитыми и ранеными не превышала 300 человек. Совершив эту славную переправу, войска наши двинулись быстро вперед, и вошли в Балканы, дотоле почитавшиеся неприступными.

Перенеся войну в самые недра турецких владений, граф Дибич славою своих подвигов, строгою дисциплиною вверенных ему войск, охранением собственности граждан покорял города и крепости: Миссемврия (11 июля), Ахио-ло, Бургас (12 числа) сдались генералу от инфантерии Роту без обороны; неприятель, опрокинутый на всех пунктах, лишился 10 орудий (кроме найденных в крепостях), 11 знамен; пленными до 3000 человек; убитыми 1500. Айдос был взят (13 июля) генерал-лейтенантом Ридигером, после упорного сражения, продолжавшегося три часа. Двенадцатитысячный корпус, высланный визирем, обращен в бегство и рассеялся в горах по Шумлинской и Карнабатской дорогам. Потеря турок простиралась до тысячи человек убитыми и ранеными; взято в плен 7 офицеров и 220 нижних чинов; отбито 3 орудия и 4 знамя. Донося Государю о последней победе, главнокомандующий не скрыл крайнего прискорбия своего, что бедные и истинно несчастные жители того края, чрез неистовство бегущего неприятеля, претерпевали большое раззорение. "В Айдосе, - писал граф Дибич, - турки разрушили православные церкви - когда мечети их сохранены нами в совершенной целости; разграбили жителей, которые не успели удалиться - когда у нас находят они покров и защиту". 14 числа казаки генерал-майора Жирова заняли Карнабат без боя, захватив до 40 пленных. Три линейных корабля Черноморского флота с адмиралом Грейгом, вошли (8 числа) в залив Миссемврии, имея за собою множество транспортных судов с разным для армии продовольствием.

Граф Пален занял Карабунар и Факи, делая разъезды по дорогам к Тырнову, Кирклиссе и к Адрианополю. 18 июля генерал-майор Шереметев со 2-ю бригадою 4-й уланской дивизии, 4-мя конными орудиями и 100 казаками, сразился у Ямболя с Галил-пашою, несравненно превышавшим его в силах. Уланы, подкрепленные искусным действием нашей артиллерии, не только отбили атаки многочисленного неприятеля, но, прогнав его в город, предали огню весь лагерь. Устрашенный паша, предполагая на другой день быть атакованным всеми нашими силами, отступил с поспешностию, в ночь с 19 на 20 число, к Адрианополю и частию к Сливне, оставя в Ямболе значительные военные запасы и 39 000 пудов сухарей. 21 числа генерал-майор Шереметев занял Ямболь.

Тогда главнокомандующий, для ближайшего сношения с генерал-лейтенантом Красовским, и чтобы стеснить сколь можно более неприятеля к Шумле, приказал генерал-майору Набелю завладеть остававшимися еще в руках турок дефилеями Чалыкаваком и Ченге. 25 числа Красовский, подошед к Марату и послав авангард свой, под командою начальника штаба генерал-майора князя Горчакова, к Эски-Стамбулу и далее, вынудил тем визиря выйти к нему навстречу с значительным числом войск, атаковал его и так стеснил к горам между Матчинским укреплением и Трудами, что только малая часть с визирем, под самым картечными выстрелами нашей артиллерии, могла пробраться обратно к Шумле, и что прочие, рассеясь по горам, искали спасения в своих укреплениях, сильно преследуемые 22-м егерским полком. В этом деле неприятель лишился до 500 человек; в плен захвачено более 50.

Между тем из поисков, сделанных к Сливне, открылось, что там собралось значительное войско и что туда ожидали самого визиря. Турецкий корпус, расположенный у этого обширного и укрепленного города, почитаемого вторым после Адрианополя, состоял под начальством сераскира Галила и других двух пашей, из 13 полков регулярной пехоты, трех полков регулярной кавалерии и из пяти тысяч иррегулярного войска с артиллериею. Решась нанести новый удар неприятелю, главнокомандующий двинулся к Сливне (28 июля) с 6-м и 7-м корпусами и с 5-ю пехотною дивизиею 2-го корпуса. Главные укрепления города были обращены по Ямбольской открытой дороге, где находилась значительная часть турецкой кавалерии и регулярной пехоты, почему граф Дибич направил всю свою пехоту около подошвы гор, дабы потом, заняв город, взять в тыл все неприятельские укрепления и заставить турок уступить их без боя. Кавалерия наша получила приказание склониться к Ямбольской дороге: здесь генерал Ридигер, приближась (31 числа) в надлежащую дистанцию, открыл огонь из артиллерии и тотчас повел атаку, опрокинул неприятеля к городу и в укрепления.

В то время, как действие происходило на левом нашем фланге, правый, состоявший из пехоты, подавался живо вперед, а граф Пален остановился в резерве между правым и левым крылом. Неприятель сделал несколько выстрелов из артиллерии и, когда главнокомандующий выдвинул против нее 19-ю артиллерийскую бригаду, поспешно стал свозить свои пушки и отступать в город. Батальоны 18-й дивизии ворвались в Сливно, принудили турок, бросив укрепления Ямбольской дороги, бежать во всех направлениях по тропинкам в горы и в ущелья. Главные силы сераскира отступили по Казанлыкской и Старорецкой дорогам; пехота наша и казаки преследовали их до шести часов пополудни. Сражение продолжалось не более трех часов. Вся артиллерия неприятельская, состоявшая из 9 пушек со всеми зарядными ящиками и 6 знамен были трофеями того дня. В плен взято 300 человек. При вступлении главнокомандующего в город, многочисленное духовенство приветствовало православных наших воинов с крестом и святою водою, а народ, со слезами радости, хлебом и солью. Город, взятый штурмом, не подвергся никакому насилию, и войска в порядке и тишине заняли разные части оного, будучи угощаемы добрыми болгарами вином и хлебом. Незадолго перед тем, отряженный адмиралом Грейгом инженер-подполковник Бурно овладел (21 и 23 июля) двумя приморскими укрепленными городами Василиком и Агатополем.

После разбития неприятельского корпуса при Сливне, граф Дибич, дав отдохнуть один день войскам, ускорил движение армии к Адрианополю. Несмотря на чрезмерные жары необыкновенного знойного лета, на каменистую почву земли и на пути, более трудные, нежели на Балканах, наши храбрые и неутомимые воины с непоколебимою твердостию перенесли всю тягость быстрого перехода. Передовой отряд генерал-майора Жирова, сделав 6-го августа 50 верст, подвинулся до Ханли-Энеджи, и оттуда направил 200 казаков по дороге к д. Арнаутской, лежащей в 4-х верстах от Адрианополя. На этом пути казаки встретили до 700 человек турецкой конницы, атаковали их, опрокинули и гнали более пяти верст, отбив одно знамя, 44 чел. пленных. 7 августа армия приближалась к Адрианополю двумя дорогами, идущими от Ханли-Энеджи и Акбунара. Главнокомандующий расположил 2-й корпус по близости Эски-Сарая; влево от него Шлиссельбургский полк занял высоту, господствующую всем пространством до города и у подошвы коей проходит большая дорога из Буюк-Дербента в Адрианополь, 6-й корпус стал во второй, а 7-й в третьей линии, близ которого расположилась и главная квартира армии. Все три корпуса упирались правыми флангами к Тундже. Казаки генерал-майора Жирова заняли посты свои по высотам, окружающим Адрианополь, а полк Ильина партиями своими доходил и до Царьградской дороги.

Главнокомандующий сделал общую рекогносцировку с начальником Главного штаба вверенной ему армии, генерал-адъютантом графом Толем, по местоположению, на котором неприятель устроил несколько батарей. В Адрианополе считалось до 80 000 жителей, половина магометан, из коих от 10 000 до 15 000 были хорошо вооружены. Турецкий корпус, собранный для защиты города, состоял из 10 000 регулярной пехоты, 1000 человек конницы и до 2000 ополчения. Местоположение около Адрианополя способно для упорной защиты; оно пресечено глубокими оврагами и покрыто виноградными садами, обнесенными насыпями и рвами.

Быстрота переходов, от 30 до 35 верст в день, и внезапное появление русских войск пред вратами древней столицы, до такой степени поразило пашей, что они немедленно выслали на передовые посты наши переговорщиков о сдаче города. Главнокомандующий требовал, чрез действительного статского советника Фонтона, чтобы все турецкие войска положили оружие, сдали пушки, знамена, военные и продовольственные снаряды и припасы, и вообще все имущество, принадлежащее турецкому правительству, на каких условиях дозволял пашам с их войском иметь свободное отступление, но не по Константинопольской дороге, а в направлении к Филипополи, или Демотике. Все иррегулярные войска, вместе с жителями города, должны были равномерно положить оружие и продолжать спокойно домашние занятия в Адрианополе, под защитою собственных своих законов и судопроизводства. Срок 14 часов времени определен был для принятия предложенных условий; при чем поручено г. Фонтону объявить пашам, что в следующий день, то есть 8 числа, армия будет продолжать свое движение, и что если к 9 часам пополуночи военные и гражданские власти не подпишут предложенных условий, тогда начнется приступ со всех сторон.

8-го августа, в 5 часов пополуночи, согласно данной диспозиции, войска выступили фланговым маршем слева двумя колоннами. Правую, состоявшую из пехоты 2 и б корпусов, повел высотами сам главнокомандующий, для сближения к пунктам атаки; левую колонну, из трех полков 2-й гусарской и 4-й уланской дивизий и 32 конных орудий, поручил он начальнику Главного штаба армии, с тем, чтобы, заняв наперед дорогу в Кирк-Клису, старался потом отрезать и Константинопольскую. Резерв составлен был из 7-го корпуса генерал-лейтенанта Ридигера и должен был стать по дороге из Буюк-Дербента к Адрианополю близ рощи, окружающей Эски-Сарай, древнее жилище султанов.

Неприятель с господствующих высот, им занимаемых, видел общее движение и столь устрашен был оным, что поспешил выслать в 7 часов своих полномочных, в надежде испросить себе выгоднейшие условия. Ответ был коротким, что войска идут к назначенным им пунктам и никакой отмены, в предложенны условиях сделано быть не может. Многочисленный народ, не ожидая окончательного решения переговоров, вышел из города с приветствиями радости навстречу нашим воинам. В то же время, войска турецкие, бросая свое оружие, оставляли батареи и лагерь, прежде нежели были подписаны условные статьи. Таким образом, русские без всякого боя заняли позицию неприятеля со всеми его батареями, проникли к главным казармам, где регулярные турецкие войска сложили знатную часть своего оружия и удалились из города. Кавалерия наша пресекла им отступление в Царьград. 2-й корпус графа Палена стал пред Константинопольскими вратами; б-й генерала Рота занял дорогу к Кирк-Клису; 7-й генерал-лейтенанта Ридигера расположился при Тундже в великолепных казармах на 10 000 человек, построенных султаном Махмутом. Отряд войск этого корпуса был выдвинут по дороге к Филипополю. Главная квартира графа Дибича поместилась вне города, в дворце султана, называемом Эски-Сарай.

В Адрианополе взято 58 орудий, 25 знамен, 8 бунчуков, несколько тысяч ружей, большею частию почти новых, значительное количество военных снарядов и продовольственных запасов. Торговля и домашние занятия жителей ничего не потерпели. Все требования с нашей стороны делались чрез Кайма-кан-пашу (генерал-губернатора) и удовлетворялись в то же время. Между тем, генерал-лейтенант барон Будберг занял (8 авг.) г. Кирклисс и (9 числа) Люле-Бургас; адмирал Грейг покорил (7 ч.), посредством капитан-лейтенанта Баскакова, крепость Иниаду: неприятель в числе 2000, упорно защищался; потом обращен в бегство, оставив победителям сильные свои укрепления, 30 пушек, 2 мортиры и множество военных снарядов. Вслед за тем (10 авг.) Камчатского пехотного полка майор Крамер истребил литейный завод в Самокове; жители Демотико сдали город с тремя бронзовыми орудиями; генерал-адъютант Киселев [10], охранявший от турок Молдавию и Валахию, проникнул с отрядом своим до окрестностей Софии.

16 августа прибыли в главную квартиру из Константинополя дефтердарь Мехмет-Садик-эфенди и Абдул-Кадир-бей, отправленные самим султаном и снабженные его полномочиями, для вступления в переговоры о заключении мира. Они изъяснили главнокомандующему в убедительных выражениях искреннее желание Порты положить конец неприязненным действиям и, вместе, справедливую признательность к чувствам великодушной снисходительности Государя Императора. Назначенные в помощь графу Дибичу полномочными тайный советник граф Пален и генерал-адъютант граф Орлов лишь только прибыли в Бургас: до приезда их в главную квартиру генерал-майор князь Горчаков [11] и действительный тайный советник Фонтон предварительно открыли (18 авг.) переговоры. Трактат вечного мира с Турецкою Империею был заключен и подписан обоюдными полномочными в Адрианополе 2-го сентября: Дарданеллы и Босфор открыты навсегда для торговли всех народов без изъятия. Безопасность российских пределов, особенно с азиатской стороны, совершенно ограждена присоединением к империи нашей крепостей: Анапы, Поти, Ахал-цыха, Ацхура и Ахалкалаки. Прежние трактаты с Портою признаны ею в полной их силе. Вознаграждение убытков, от войны понесенных российскими подданными, обеспечено. Заразе, нередко угрожавшей южному краю России, положены преграды учреждением по обоюдному соглашению карантинной линии на Дунае. Утверждены преимущества княжеств Молдавии и Валахии, права, дарованные сербам по Бухарестскому договору и Акерманской конвенции; признано Портою безусловно политическое бытие Греции, определенное Россиею, вместе с союзными державами, Англиею и Франциею.

Знаменитые подвиги графа Дибича, совершенные им в течении трех месяцев, доставили ему славное проименование Забалканского (30 июля), алмазные знаки ордена Св. Апостола Андрея Первозванного (28 авг.), военный орден Св. Великомученика и Победоносца Георгия первого класса (12 сент.) и, 22 сентября, фельдмаршальский жезл, на 45 году от рождения. Сверх того, Государь Император пожаловал (30 авг.) супругу его, графиню Анну Егоровну, в статс-дамы, и Высочайше повелел (30 июля) Черниговскому пехотному полку именоваться впредь полком графа Дибича-Забалканского, а король прусский удостоил фельдмаршала алмазными знаками ордена Черного Орла и богато украшенною алмазами шпагою с вензелем.

"Победоносная армия, предводительству вашему вверенная, - писал Император к графу Ивану Ивановичу от 12 сентября, - с самого открытия кампании не переставала ознаменовывать себя блистательнейшими подвигами. Совершенное разбитие главных сил верховного визиря при селении Кулевчи, покорение крепости Силистрии, незабвенный переход Балканских гор, овладение всеми крепостями Бургасского залива и занятие второстоличного города Адрианополя.суть дела, покрывшие ее неувядаемою славою. Но не довольствуясь сим, отличные воинские дарования ваши, явили свету событие, превосходящее даже меру ожидания. Вы не замедлили перенести победоносные знамена наши пред врата самой столицы неприятеля, и опершись правым флангом на морские силы наши, в архипелаге находящиеся, а левым на Черноморский наш флот, принудили наконец Оттоманскую Порту торжественно признаться в бессилии своем противустоять российскому оружию, и решительно просить пощады".

Граф Дибич-Забалканский относил все получаемые им награды храбрым сотрудникам своим, достойным воинам второй армии, благодарил их, в приказах, за примерные подвиги и, на верху почестей, вскоре испытал непостоянство счастия: переход тяжкий, убийственный для человека пылкого, умеющего сильно чувствовать! Сначала лишился он супруги, скончавшейся в С. Петербурге от нервической лихорадки 13 марта 1830 года, на 31 году от рождения. Печальная эта весть достигла до него в Бургасе и он в минуту глубокой горести воскликнул: "и так отныне я весь буду принадлежать России!" Вслед за тем произошло возмущение в Польше. Тщетно человеколюбивый Монарх старался кроткими мерами смирить злоумышленников, щадя народ, слепо повиновавшийся нескольким злодеям. Русская армия, составленная из корпусов: отдельного гвардейского, гренадерского, 1-го и 6-го пехотных, 3-го и 5-го резервных кавалерийских и Литовского отдельного, была поручена главному предводительству генерал-фельдмаршала Дибича. Ему также подчинены губернии: Гродненская, Виленская, Минская, Подольская, Волынская и Белостокская область, объявленные в военном положении. С горестным предчувствием герой обнажил меч, возвратясь из Берлина, где пробыл около трех месяцев.

Selianin
14-03-06, 05:46 AM
Нещо за душата


ДЕВНЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИЛИЯ РАШКОВ БЛЪСКОВ

Илия Блъсков се връща в с.Девне след освобождението на България от турско робство и оставя за историята един наистина много ценен и достоверен разказ, който Девня чете, ще чете и никога няма да забрави.
Като се запознаеш с неговия разказ, ти, драги читателю, ще попълниш представата си за част от събитията и процесите в Североизточна България за периода 1820-1880 год.
Една, но не и най-важната, от големите причини да се върне и напише изложения по-долу безценен от девненска гледна точка материал е, че Ил. Блъсков, макар и за кратко, е учил в девненското българско училище, което е едно от най-най-първите български училища в сегашната Варненска област.
Аз не съм професионален литератор, но се постарах да запазя авторския текст и правопис в почти автентичeн вид. Не крия, че с публикацията по-долу желая тази наистина безценна за село Девня творба да се запази и да не се загуби във вековете, за да бъде полезна за поколенията идващи след нас.

… Моля, четете, предавайте, наслаждавайте се, знайте и се гордейте с нашите девненски предци, с техните радости, мъки, борби, падения и, в края на краищата – техни и всебългарски успехи!

…………………………………………………………………………………………….
================================================== ==========
………………………………………………………………………………………….


ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ

1882 г. Варна. Печатница “Наставник”. ЗЮМБЮЛ ЦВЕТЕ – книжка трета от поредицата “Съвременни книжки за прочитание на секиго”. Автор: Илия Рашков Блъсков.

… и ми казваш, зимбюл цвете,
Че не можеш да блестиш,
Че студове, че ветрове,
Ти не дават да цъвтиш!
Успокой са мой зимбюлко,
Ти ще водиш ясен ден,
Но аз веке ще завена
Още крехък и зелен.

(Любен Каравелов)


НЕЩО ИЗ ЖИВОТООПИСАНИЕТО НА ДЯДА ДУКА ОТ СЕЛО ДЕВНЕ
…………………………………………………………………………………………..

Поминал са на 1875 г. през м. Януарий.

“Мислите ми са с умрелите; с умрелите аз живея в миналите векове; а обичам техните добродетели, осъждам техните погрешки, споделям техните надежди, пазя са от техните страхувания и, като са напълня с духът на смирението, търся и намирам поучения за себе си в техните уроци”.
(Соути)
От сегашните наши стари хора, особено в селата, нарядко ще намерим някого, който да си знае точно годините, т.е. да знае у коя година е роден и на колко години е. За това не можа каза тъкмо и на здраво и за дяда Дука на колко години са е поминал. Само според неговото казвание, може да се каже напосоки, какво той умрял 90-годишен старец.
Дядо Дуков баща, на име дядо Вълю, е бил и той родом от същото село Девне. Дядо Вълю бил роден, отраснал и дом домувал в реченото село, и по ония лоши години, когато най-много са върлували у България прочютите по зверствата си кържалии. Той са занимавал с скотовъдство, а повечето с овчарство, както и днес по-многото Девнинци са овчари, той е имал доста овчици, още са е почитал от селените си “наред човек”, богатичек и заможен стопанин, според което често го посещавали канени и неканени госте. В селото нямало турски къщи, сичките били българи и македонци, наричани от другите арнаути. Дядо Вълю, като пръв човек в селото, па и по добрината му сичките селени го обичали и почитали, неговата дума се слушала.
Лоши са били тогивашните времена: от една страна близоседните турци, а от друга кържалии ги насилвали: зле за който имал, по-зле и за сиромасите и тежка неволя за сичките горки българи. Тогива, както беше и доскоро управителите у градищата са зовели Аяни. Тези изедници закупували от царят по няколко села, владяли ги, управлявали ги по волята си, събирали данък колкото си щели, с една реч, сичките закупени били техни раи-техни робове. Дядо Вълю знаел гъделя на турчина; със сякакви подаръци: с каче масло, с каче сирене, с агне в ръце си, той сполучвал да са доближи и сприятели с аянина, та колчем го заболявала глава, той прибягвал до него за помощ, ако и скъпо откупена, но поне живота му бил без примеждия. С другите селени добре животувал, но една зла случка доде да го пресили да го изсели от това село и да се раздели от своите съседи, с които толкова хубаво преминуваше.Ето я случката:
Веднъж нахлули в селото една чета войскари, то време едвам се прочюло за турска редовна войска (низам-аскери). Главатарят на тия войскари настанили да пренощува у къщата на дяда Въля. Турчинът водял с себе си едно откраднато младо, хубавелче момче-християнче. Дядо Вълю, като винаги са потрудил да нахрани, да напои добре гостите и тъй да не ги разсърди някак, та да слуша варварските им попържни. Когато агата, заедно с другите негови аркадаши, вечеряли и пиели, момчето сполучило да са премахне от преде им; то излязло вънка, седнало при дяда Въля и му расказало как са го откраднали от родителите му, как са го крили и че са го не коткали за друго, освен за удолетворение на техните кучещини; сетне са примолило на дяда Въля, да го отърве от тия зверове; момчето било гърче. Добрия старец, нажален от думите на това момче, намислил да стори едно Богоугодно дело, да отърве тая християнска душа от поганските ръце, решил да свърши това, което в него време никой не би смеил да направи. Но за това трябало по-напред да прежелее себе си. Дядо Вълю, много-много му не пресметнал: на часа той извожда го из селото навън, отдето му посочил пътя през кое село да удари, да си отиде отдето е било. Тъй то побегнува.
Сега да видим какво ще сполети наш дядо Вълю с добрината си.
Заранта, като огадил агата, че момчето го няма, заловява дядо Въля – или момчето да намери, или на огън ще го удари с сичката му къща и покъшнина. Тогива дядо , Вълю , оплашен отива при арката си (до аянина), та с много молби и откуп сполучил да махнат из къщата му разгневения турчин. Но тойзи ага страшно се заканил с клетва: жив да не бъде, ако не си отвърне на целия дом, дето са изгуби момчето.
Не беше в то време твърде мъчна работа на един разярен турчин да направи каквото си ще. Дядо Вълю са подплашил, та една нощ, като натоваря на две кола пъртушината, прибира са, подкарва напред си щото имал жива стока, ударил през стара планина и са озовал чак къде Ямболско, дето са заселва у селото Чомлекчи
(дн. с. Ботево, Ямболско, б.м.), и там умрял наскоро, като оставя наследник едничкия негов син Дука.
В 1829-та година, когато Руските войски, под предводителството на Генерал Дибича, наречен Забалканский, бяха преминали Балкана (още тогива беше приготвен гроба на турското царство, което би пропаднало, ако не беше са сключил мир, който изново повърна целокупността на турция), след размирицата, с завръщането на Русите, много българи са задигнаха и отидоха, та са заселиха у Бесарабия. Селените от Чомлекьой са дигнаха, а заедно с тях трябаше да са изсели и дядо Дука.
Не минало много време и мнозина от преселниците българи в Бесарабия са завръщат пак в турско. А дядо Дука, придружен от 16 гйоча (семейства, фамилии,
б.м.), потегли към Девне, бащиното му село, дето са и засели. Тези, които бяха обсебили бащинията му – нивя и друго, бяха избягнали, и той са настани у същата си бащина къща.
Дядо Дука, като по-стар човек, и познат по бащиното си име, еднакво и той както баща си, селените го отбраха за селски чорбаджий.
………………………………………………………………………………………..
Бележка. Като доде ред да помена думата чорбаджий, то моля читателите да ми простят, за дето, ще са поотклоня малко от расказа по дядовата Дукова биографийка, ще кажа нещо за чорбаджиите. За което вмъквам тази бележка.
Помежду нас, Българите, от някое си време насам, особено откакто са освободихме, зачува са в разговора ни думата интелигенция, а имаме ли ние интелигенция или нямаме, то не зная, ако нямаме, дай Боже да са сдобием, но ако е, да е. Думата интелигенция си присвояват повечето младежи, които са имат що-годе учени. Някои си от тези млади, зелени, види са, че искат да преиначат работите по своему или пък не им са иска да вникнат добре в миналото, та според това да осъждат тогивашнити хора, с своите велеречиви и велехвални изражения, позволяват си по някогош да крякат повече от ония гъсета, които са имали за нещо по-горни и от жеравите, и от сърните, и от дълбокоплавающите риби.
- Ние направихме сичко, говорят те, ако да не бяхме ние, то и досега гръцките владици трябваше да ни яздят. Ние станахме на крак, ние подигнахме бунт, ние проляхме кръв и тъй освободихме България от турско робство. А старите? Се са били до един, както са и до днес, чорбаджии, изедници, рошветчии, турски мекерета, техни шпиони. Тези чорбаджии, ако да ги нямаше, ние отколе би са освободили, ама те, видиш ли ги? Те не са за по чит хора: живи да ги одереш, откъде врата да ги колиш хора са те. И други много такива врели-некипели, ходят да си дърдорят нашите момци. Хей мои брайновци, много са вие вие лъжете: с такива думи вие правите непростим грех, като потъпквате и покрусвате паметьта на толкова и толкова и толкова наши измрели патриоти. Самите вие признавате, че отколешните стари чорбаджии са имали голяма сила: те са колели и бесили. Ако е това тъй и ако, че според вашето казвание, сичките са били, турско ухо, турски шпиони, то ние надали би видели още много бял ден. Завирали са се те наистина по между турците, по-между агите, но завирали са повечето за това за да узнават как вятърът ги вее и отде на къде ги носи. Нашите стари знаят как да са преструват, как да ласкаят турците и от страна, скришом, на заеца беш, а на хрътката – дръж, са викали. Сякаш те гледали щото турците да имат уверение на техните бели бради, тогива, когато турчина е подозрявал сяка една черна, чаталеста европейска брада у някой си българин
Па и не казвам, че сичките, чорбаджии са били чиста паница. Хе, какви ги имаше! Повече по селата, от които за едного съм говорил, у силидстренското село Калепетрово и пак нейде в една от книжките си аз ще кажа какъв чорбаджий, кръвник, беше той; но и не можа да не помена, че е имало и между тях хора, които са работили усърдно и умно в миналите си за нас тежки години, при това не можа нито и да помисля, че и нашите младежи не малко са спомогнъли за освобождението ни, както и много от тях не са били по-долни от лошите чорбаджии.
Най-сетне нека си мисли каквото си ще за едновремешните чорбаджии, но аз казах правото, защото познавам мнозина от добрежелателните стари чорбаджии, особено селските, та и толково зле ми не брънчи на ухото думата чорбаджий; и защото не искам да наложа на дяда Дука някоя благородна титла, като кмет, старейшина, то свободно и спокойно, без да са посвеня, че едно такова название ще сгрози биографията на дяда Дука, смело ще си го наричам, с тогивашния му прякор Дука Чорбаджи.
………………………………………………………………………………………….
И тъй дядо Дука с удобрението на тогивашния аянин настаниха за чорбаджий на село Девне дето селените, като новозаселени след размирицата, според превървянието на турските войски, имаха нужда от помощ. Най-голямата им нужда беше да ги отменят за малко време от ангариите и да не им кондурдисват секи вечер войскари, дордето са посъвземат. Дядо Дука, както правеше баща му, прави струва, пъхна са под кожата на тогивашния аянин и сполучи да са сприятели с него. Аянинът го обикна, не за това, че Дука чорбаджи милееше селените си и са молеше за селското добро, но за това, че никога не излазяше с празни ръце пред него.
- Ефендим, казал му веднъж, като го намерил на кефа му, едно кое да е село прилича на една нива, ако тъзи нива са остави 2-3 години наред за да си отпочине, сетне тя ще даде много повече жито, което да напълни стопанския хамбар. Нашето село много прекара, много е уморено, ако една две години, на твоойте дни, го оставим да си почине от ангари и от конаци, то занапред ще да са усили, та ще има и за тебе, за царя и за селото.
Вън до вратата стоели няколко селени, кой с агне в ръка, кой с гърне масло, кой с мешле сиренце. Аянинът слушал дяда Дука, но и тях в ръцете поглеждал. Ако не за много, то поне за няколко месеци особено през работното време Девненци били освободени от ангарии и данъци.
- Имам си 200 овце, казвал дядо Дука, моята мъка няма да са свърши като дам през годината 10-20 агнета, 10-15 оки масло и 1-2 качета сирене за селското добро. Господ види за какво отива сичко това, той ще ми помогне и навакса даденото ми на агите. Дядо Дука не поисквал нищо от селените, накто правят някои си селски чорбаджии, които вместо едно, събират три от селото, а сичко давал от своето имание.
Дядо Дука, както и другите тогивашни чорбаджии е бил неграмотен човек, па и в селото са не намирал други, който да знае що годе да прочита и си позаписва. Нямали си нито черква, нито училище, за това голяма нужда се усещало за един човек в селото, който да знае да позаписва селските берии и давания, още да учи и децата им на читмо. Трябало но нямало. Дядо Дука, са запътва и, тук там, озовал са чак в Габрово, дето сполучва да намери едного на име Иван, когото довежда в Девне и за писар и за даскал. За да не дотежава на селените дядо Дука пак не изгубил, той спечелил: секи вечер карал даскал Ивана да му показва на букварчето, и за година време той са научил да прочита малко с сричание и да си позаписва. Тогива дядо Дука бил 40-годишен мъж. Месемврийския грък Владика (то време селото Девне било Месемврийска епархия) подушил, че у Девне имало български учител и помъчил са да го прокуди или да го замести с гръцки учител, но дядо Дука с силата на аянина, можал да надвие.
В то време черквите са биле рядкост: у цялото окръжие Правадийско имало само една черквица – в с. Кривне, и у Козлудженско – в Караюсеин (дн.с. Чернево, б.м.), дето и у двете се четяло и пеело по гръцки. В Правадийско гласа на славянски език, (или както си го казват селените български) са е чул едва през год. 1840 и то само в едно селце – черковна, дето са е приправила една що-годе малка черквица. В градеца Правадия тогива нито хабер са имали от българско читмо; не само това, но още нямало в Правадия и да приказват чисто български. Сичките почти говорили по турски (гагаушки).
Дядо Дука бил набожен човек, та с голямо благоговение е слушал, когато даскал Иван му е приказвал нещо от свещенната история, или от Митарството на Х. Найдена, която книга тогива беше са появила на свет.
На дяда Дука му са ревнало да има в селото черква, но пресметнал, че ще тряба и поп, освен че мъчно било да са намери някой български поп, но той ще иска и прехраната си, а пък селото е било и малко, и бедно, та едва ли ще може да поддържи един поп. Има и друго, което трябало да са мисли: дордето се земе позволение от турското правителство за направяние на каква – годе черква, дордето се извадят нужните берати, трабало много тичание, и много пари. Един случай обаче доде да принуди дяда Дука да пребори сичките мъчнотии, и за пръв път да са направи черква в това село.
Дядо Дука обичал да ходи да са черкува у селото Караюсеин, дето както споменах, по-напред е имало гръцка черква. Караюсеинци са били тогива, както и днес повечето гърчоля, но от тези гърчоля, които са зовът Каваклийски из Едренско. Един празничен ден, дядо Дука, от многото навалица в тая черква, тъй като нямало място де да са спрени, намерил един празен трон и са примакнал в него. Той е знаял, че сичките тронове са закупени и че и този тряба да си има стопанът, но като гостенин, и защото сичките знаяли, какво и той беше спомогнал много за направата на тази черква, помислил си че беки щат му направи чест и никой няма да го покътне. Но гръцка пасмина познава ли какво нещо е чест? Гърка се ще си покаже роговете. Дордето дядо Дука стоеше в трона и набожно се кръстял, като си не снемал очите от светиците и тайно в себе си думал: кога ли, Боже, ще видя и аз в наше село, каква-годе черквица да си я натъкмя и обредя с хубави светли образи! Веднъж там да са прекръстя и тогива да умра, ето ти един гагаузин са испречва напреде му, бутва го с лакътя си и без никакви церемонии улавя го за скута и го снема от трона: “На този трон аз съм дал парите – избъбрал на гагаушки, - купил съм го за себе си, анджак за таквизи дни булгароолу булгаръ”. Гагаузинът, грък, гордо се възкачва на трона си, а дядо Дука, наскърбен, засрамил са и като си грабва калпака, па хайде вън от черквата и, пешком, озовал са в Девне. На часа той свиква селените си, на които разсказал покрусванието, що му направили Караюсеинци, и после им рекъл: че днес като направили тъй на него, който е толкоз помагал за направянието на черквата им, утре другиго от тях и с сопа ще да изгонят не само из черквата, но и от селото.
………………………………………………………………………………………….
Забележка. И наистина тези Караюсеинци гърчоля много пакости са правили на съседните им българи в турско време: били са ги, клеветили са ги, гаврили са с духовенството ни с езика ни. Кой от ближните села не помни, кога един ден бяха отруфили едно животно, което разхождайки по улиците на селото са викали: Будур булгардарън патрика. Днес при нашето освобождение с сичко дето техните пакости, техните беснения са още пресни в паметьта на околните българи, но благодарение на нашето добро сърце, на нашето великодушно търпение до сега ни един българин карнасъ не е рекал ни на едного от Караюсеинци. Но познават ли те от добро.? Приключението в гагаушкото село Кестрич, Варненско, около края на 1881 год., както и постъпките на Варненския грък владика в това обстоятелство, доказват на яве доколко те тъпчат под крак нашите добри желания, когато ние уж искаме да живеем с тях братски, еднакво, като чада на православната черква, у едно княжество. Упази Боже, ако те бяха на наше място!...
……………………………………………………………………………………………
Ако и прости Девненци, но те мъчно преглътнаха едно такова оскърбление, сторено на техния най-добър съсед – на дяда Дука. Сички са зарекоха по нине да им не стъпват в черквата. – “То добро, но ние отде ще са познаем, че сме християни, като черква нямаме, и в друга няма да ходим, казал тогива дядо Дука. Но я послушайте ма вие: да станем сичкома на крак, та кой дърво, кой камак, кой ще поработи, да си струпаме една каква годе черквица в селото, повече не тряба вече да му смятаме: който смята дзурла и тъпанче, той сватба не прави, кажеше баща ми. Добър е Господ. Той на сичко помага, та на туй ли няма да ни помогне? Дето ще ходим зимен ден да мръзнем с децата си и да ги кръщаваме в Караюсеин, поповете им да ни скубят, както си щът, дето ще венчаваме нашите младоженци у зимниците, дето ще да опяваме нашите умрели над гробовете им, дето ние секи неделен и празничен ден ще са сбираме на боклуците, и да си не знаем християнията, защо да си нямаме наша черква, наш поп, хем сичко да са извършва в нея според закону, хем ако паднът пет пари в нашата черква да останат пък за школото?”
Сичките селени распалени от такивато хитри прикаски на дяда Дука, тутакси решават да си струпат една черквица, като отредиха чорбаджия си да са погрижи за по-скорошното изваждане на берата, което е било най-мъчната работа тогива. Аянинът за това спомогнал на дяда Дука, за да си извади по-скоро берат, но тука Варненския грък владика става пречка: той отива при него. Пак трябало да са употреби хитрост. – “И ние сме от рода на Караюсеинци, казал дядо Дука на владиката, т.е. гърци, но като сме нямали до сега черква, забравили сме си и езика, а без черква, може и ще си, забравим и християнията: щом си направим черква, то са знае, ше искаме от вас поп и даскал. Владиката, уверен на тези думи, спомогнал за по-скорошното изваждане на берата Черквата са захванала. Камари дървета и камне били натрупани от самите Девненци, но за дюлгерите трябало пари. Става дядо Дука с един свой добър съсед на име Терзи Ради, и от село на село удрят на просия. С сладки благословки, поканвания и прикаски за божа къща, кой парици, кой вълница, кой кълчища, кой пешкирче или платно, тъй щото за малко време черквичката са исправи и заплати са сичко, като я украсиха вътре с нужните светици, без да огадят Девненци и без да остане някому длъжна: но сега трябаше свещеник. Дядо Дука не само, че не е щял да види в черквата им грък поп, но нито да го чуе. Ами какво да прави с обещанието си на владиката? Хеле за добра чест на скоро промени са владиката и доде друг на мястото му. Убеждава дядо Дука по напред селените си, че черква без поп и даскал да стои грехота е, тогава е тя къща без стопанин: но ако има сичкия си тертип, ще бъде и нам драго да ходим в черква, като ще капнува по някоя и друга парица, кога дохождат хора и от околните села. Тъй черквата ще са позамогне, та да си направим сетне и едно школйо: не е ли добре кумшии? – казал той на селените. Сички гуждали ръка на сърцето си и удобрявали думите на техния чорбаджий. Слушали го и на радо-сърце приемали предложенията му сичките селени, най-много за това, защото техният чорбаджий не правил като другите сам си да коли кучето, но винаги са допитвал и от тях. А това твърде задоволява изобщо кои годе селени.
Распитва дядо Дука, и обади навред, тука там, най-сетне, сполучи да намери някой си свещеник на име поп Петко и един млад учител, който бил ученик от гр. Елена, а родом от селото Команово, на име Константин Драганов. Сега са захвана св. служба на български. Селените обрадвани, а най-много са радва дядо Дука, който не само празничен ден, но и в делник сяка заран отваряше черквата, дето отиваше да си припали свещица. Той беше сам си клисар, епитроп и сичко. Колчем станеше черковна служба, той ще доседи до отпуст, а пусне ли са черква, излизаше сред черковния двор на зелената морава, и сичките наизлизат, па ще се наредят около му, а той им разсказва за едно за друго, кое как било, как отишло в преминалите години и какво можело да бъде занапред: пък най-сетне каже: “кой бъде жив, сичко ще дочакаме хубаво, току ний да сме добри христиени, и да си държим на здраво о Българщината си”. След тия и други много прикаски, като стане на крака, ще покани сичките да отидът у дома му, дето отка са наприкажат върху някои си селски работи, почерпват са с по една-две чашки ракия и секи си отива радостен. До неделя, или в някой си празничен ден, пак тъй ще направи дорде са приучат на черкувание – да дохождат в черква.
Помежду прикаските си дядо Дука споменуваше и за техните давнини на гърците. Архидяконът на Месемврийския владика обхождаше винаги татък селата, сподирен от една тълпа гърчоля – селски попове, да събира владичината и да души кой е умрял, да земе протош-парасъ и да глобява хората кърджалийски. Дядо Дука е бил като трън в окото на тоя кръвник, архидякон комуто е пречил на сичко и съветвал селените да му не дават пари на вятъра. За това той са мразеше от тогивашните гръцки деспоти, които като не гледаха с добро око на неговите работи, винаги са мъчеха да го направят подозрителен пред турските властя, и сякак са мъчеха да го укривят, но и той не по-малко са мъчеше да им подлее студена вода, с своити селени ли са сбираше, с други българи ли на околните села приказваше, яд са изливаше от устата му, колчем споменеше техните пакости и омразни грабителства. Малко нещо знаеше той за едновремешните български теглила от фанариотите, но с прочитанието от книгата Царственик, едва тогива що бе излязла на свет, той разбра какво е прекарал народът ни от тези българоумразници: тая книга той беше научил наизуст, та у някои събрания земеше да приказва нещо, щото е прочел из “Царственика”.
Какво е посеял дядо Дука, колко е той страдал, дето е работил за испъжданието на гръцките владици, читателят ще веди от следующите, които аз излагам тук на кратко; защото ако зема да описвам сичко подробно, ще трябва доста време, да питам и да распитвам, и да събирам още доказателства за неговите добри дела. За това са ограничавам да кажа нещо и за последнйото, па да са сключи биографията на тоя отличен старец и труженик за Българщината ни по тези заглъхнали места, дето не е имало хора, колко годе окопитени, да са грижат за своето свестявание, а сичко е било покрито с гъста мъгла на черното невежество, щото е помрачавало татък народностьта ни.
През година 1860 когато загъстна гръцкия владишки въпрос, и когато трябаше да са работи, особено у ближните около Варна села, дето по някъде се гърчеят, да са убеждават простите селени, които да са държат наедно против гръцките тогива козни и лукавства, когато те сякак са мъчеха с заплашванията си, да ни разцепят и да подигнат брат против брата, тогива дядо Дука, задружно с познатия на мнозина по родолюбието си дядо Танас от селото Хадърджа (дн. с. Николаевка, б.м.), когато секи си гледаше работата, или интереса и своя кяр, тези двама старци, без никакъв страх тичали день и нощь да обхождат селата, ходили дето е трябало, тайно да проповядват за испъжданието на фанариотските гладници, като насърчавали секиго да са не страхува от гръцките заплашвания, защото е наближило вече времето на тези натурници да си оберат крушите. Дядо Танас беше избран после от Варненското окръжие за представител в Цариград, дето след заточението на тримата български Владици през година 1861 са свика извънредно събрание за да обсъжда нещо по черковния ни въпрос.
Горкия този старец стоя там постоянно тъкмо четири години, с свои разноски, когато другите представители дохождаха, отиваха си у дома, или ако не им са плащаше, те съвсем са отказваха от представителството. А дядо Танас стоя дордето най-сетне са поболя и там са помина по времето на холерата далеч от своите си, у някоя проста скромна стая в Цариград, дето е погребан в гробищата на Игри капия.
“Дордето не видя да са опътят български владици за в българско, аз няма да си отида от тук” – тъй думал горкия дядо Танас. И наистина той си не отиде, но и не доживя да види свършено до край святото народно дело, и не дочака да са испълни неговото пламенно желание!
……………………………………………………………………………………………
За тойзи старец се приказва много дето са е трудил и страдал за народа си. Между другите негови добрини казуват още, какво той настоял първо да има днес у Варна колко годе една българска черквица. Аз ще са постарая дано испитам и да издиря нещо и от неговия живот, та да му изпиша поне вкратко биографията.

Тук му е мястото, сакам да спомена и за постоянството по черковния въпрос, още на един български патриотин, Захария Х. Гюров, родом от Самоков, кой е постоянствувал еднакво, да седи и да чака в Цариград, тъкмо 11 год. (от 1861 до 1872), с надежда да са върне заедно с българин Владика. Той сполучи, нъ, уви! като съсипа себе си, и днес както са чува, е в най-бедно състояние! лишен от сичко, лишен от това, което би подкрепило неговата старина, което би му послужило за да испълни своята отеческа длъжност, да въспита прилично своите рожби, лишен от приятели, отбутнат от тези които той е облагодетелствувал, покрусен, не му стигало сичко това нъ и той е бил жив да дочака дни, в които да го прекоряват, че бил изедник, и го кичат някои си с титлата: и той е от чорбаджиите!... Такива сме ние скопосници.
…………………………………………………………………………………………..
Дядо Дука за много време не останал чорбаджий. Като гледал, че в черквата няма ред и не може да са нареди някой наскопос епископ, който може да спести и артардиса пари, остана да гледа само епитропството, което вършил 27 години; от пангаря, от дискоза, от угарки, от кръщанета, от опела, от свадби, от зълви, девери, кумове, сватове, от гробове, той по най-миролюбив и благосклонен начин откъсваше по нещо повечко и тъй спатърха и направи едно училище, а после отка обгради черковния двор с каменен дувар, честит бе да види въздигнато още едно по-голямо двоетажно училище, с девическото му училище, с читалището му, с учителската стая наедно. Жал, че днешните стигнали млади не можат по никакъв начин да уредят това училище, според целта, за която е построено. Най-сетне дядо Дука доживя да види и българин владика у селото си, и при навечерието на нашето освобождение от турците, от които както той така и баща му толкос много страдали, поминал са. Често си е той повтарял това: кога да е нас дядо Иван ще ни отърве, и неговата дума се сбъдна. Но той не дочака да види и при дълбока старост тихо и спокойно предаде богу душа през месец Януарий 1875.

Вечна му памят!
Бъди честен, казвай право,
Па върви напред,
Без дагледаш, че е кален
Тоя божи свет!

Знай че нищо не оставя
Бедният човек,
Освен име, честно име –
Бар за своят век.
………………………………………………………………………………………….
Илия Рашков Блъсков
……………………………………………………………………………………………
================================================== ============
……………………………………………………………………………………………

*Девненската църква “Св.Никола” е била осветена от Месемврийския митрополит Григорий през 1844 г. През 1844–1845 г. е открито първото девненско килийно училище. Първото девненско училище (в което е учил за кратко време Илия Рашков Блъсков) е построено около 1845 година. То е третото българско училище в района на сегашната Варненска област. Справка: Литернет, Анастас Ангелов – уредник на Музея на мозайките в гр. Девня.
*За първи път този материал е препубликуван от мен в пълен обем в четири броя на в. “Девненски възход” начиная от бр. 51/19.12.1988 г.
*Днес една земеделска кооперация в с. Николаевка носи името “Чорбаджи Атанас”, а в град Девня все още няма улица или площад на името на създателя на селото ДЯДО ДУКА!!! Докога ли ще бъде така?

*Доп. и изм. 12.09.2004 и 15.09.2005.

Selianin
14-03-06, 07:26 PM
ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО В ДЕВНЯ

Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

През 1844-1845 г. по инициатива на селския чорбаджия Дука Вълюв в Девня е открито първото килийно училище1. За учител е поканен Константин Драганов - Кумановски от колиби Куманите, Еленско. Около 1845 г. със средства, събрани от църковния дискос, е построено и първото училище - паянтова постройка с две стаи (едната - учебна, а другата - жилище на учителя)2.

По своя характер на обучение девненското училище не се различавало от обществените килийни училища по това време. В него са се учили предимно момчета3 и то им давало елементарна грамотност. В училището се преподавало славянски прочит, числене (аритметика), църковно пеене и богослужебните книги - Апостол, Часослов (Наустница) и Псалтир. Наказанията обикновено били бой с пръчка.

От 1853 г., в продължение на около 30 години в училището преподавал Димитър Димов (роден в с. Чомлек кьой - с. Ботево, Ямболско). Към 1860 г. в Девня е имало двама учители с по 10 ученика, които учели децата на различни места. През 1866-1867 г. в Девня се установил учителят Тодор Попов от Елена. Той преподавал по модерния тогава взаимоучителен метод. При неговото учителствуване девненското училище се утвърдило като едно от първите училища в провадийския край. През 1867-1868 г. в двора на църквата “Свети Никола” е изградено ново училище. То е било на два етажа с три класни стаи. По това време броят на учениците достигнал 50. На 9 май 1869 г. се провежда и училищният изпит. Учениците, изпитвани от Тодор Мутевски и архимандрит Панарет върху писменица, землеописание, числителница и свещена история, отговарят много добре4. На 11 май 1870 г. за първи път в училището е бил отбелязан и празникът на славянските просветители Св. св. Кирил и Методий5. По това време в Девня е открито и девическо училище6.

До Освобождението девненското училище е издържано от християнската община и от волни пожертвования на местното население. През тези години училището е подпомогнато и със средства от завещанията на д-р Петър Берон и Маринчо Бенли7.

Издръжката на училището след Освобождението е била поета от общината. Училището притежавало ниви и ливади (1911 г. - 153,8 дка)8, които отдавало под наем. През 1894-1895 г. в Девня е построено ново първоначално (до четвърто отделение) училище - “Княз Борис Търновски”9 (за изграждането му общината получила от министерството на народното просвещение помощ от 2 500 лв.)10. В първо отделение децата изучавали закон божи, четене, писане, граматически упражнения, диктовка, славянско четене, краснопис, пеене и гимнастика.

През 1920-1921 г. в Девня е открито училище “Христо Ботев” (прогимназия - до седми клас). То било поместено в преустроената сграда на бившето кметство. От 1962 г. (с построяването на основното училище), то остава начално.

Първоначалното училище в село Река Девня (“Отец Паисий”) е открито на 1 септември 1908 г. То се помещавало в приспособена общинска магазия и имало две стаи: едната - учебна, другата - учителска. Училището е имало три отделения с един учител (Геновева Василева от с. Вардун, Търговищко). От следващата година отделенията стават четири. На 19 октомври 1929 г. е била открита нова училищна сграда (в нея се помещавало и читалище “Отец Паисий”). Броят на учениците от първо до четвърто отделение е бил 51 с един учител. През 30-те години на миналия век издръжката на училището е подпомагана и от отдаваните под наем два касапски дюкяна, 24,2 дка зеленчукови градини, 5 дка ливади и 72,9 дка ниви.

През 1946 г. са открити и първи и втори прогимназиален клас (слети, с един учител). През ноември 1956 г. е открито ново начално училище с два класа - “Карл Маркс”, настанено в приспособена сграда в селището на химиците.

Първото училище в с. Емирлер (“Св. св. Кирил и Методий”) е било открито през 1892-1893 г. (за изграждането му през 1881 г. министерството на народното просвещение отпуснало помощ от 1 000 лв.)11. През първата учебна година то имало две отделения (с учител Стоян Овчаров от Добрич), а от следващата - четири. Новата училищната сграда била построена през 1910-1911 г.12 Училището имало две класни и една учителска стая. През 1939-1940 г. училището било превърнато в основно. През 30-те години на миналия век издръжката на училището била подпомагана и от отдаваните под наем училищни ниви (220,4 дка, разделени на 21 парцела).

Със строителството и експлоатацията на девненските заводи след средата на 50-те години на миналия век нараства нуждата от квалифицирани работници и техници. През 1963 г. е открито средно професионално-техническо училище по промишлено строителство - “Христо Смирненски” (от началото на учебната 1995-1996 г. слято със СПТУ по строителство “Колю Фичето” - Варна)13, а през 1965 г. - и средно професионално-техническо училище по химическа промишленост (СПТУ “Ремонт и поддържане на машини и съоражения в химическата промишленост”).





БЕЛЕЖКИ:

1. Според Ил. Р. Блъсков (1882 г.) в селото имало частнокилиен даскал - Иван от Габрово. Той бил писар и живеел в дома на Дука Вълюв, от когото получавал възнаграждение в продължение на три години. Вж. Ил. Р. Блъсков. Нещо из животописанието на Дяда Дука от село Девне. - Зюмбюл-цвете с приложение стари наши песни. Варна, 1882, 27-28; Ил. Р. Блъсков. Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот. С., 1907, 23-25; В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. I. Провадийско (Първа част). - ИНМВ, III (XVIII), 1967, с. 74, 80-83; В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. I. Провадийско (Втора част). - ИНМВ, IV (XIX), 1968, с. 93, 104, 113; В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. - ИНМВ, VI (XXI), 1970, с. 75-76, 84-85, 89, 91-92, 94, 96-97; В. Тонев. Българското Черноморие през Възраждането. Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, С., 1995, с. 68.

Името на Дука чорбаджи е в списъка на спомоществувателите на "Критическы издырянiя за историята блъгарска на Ю. И. Венелина. Преведе от русскый Ботю Петковъ. Чясть прьва. Въ Земунъ, въ I. К. Сопроновата брьзотисна книгопечатница, 1853"; "Три повести за децата. Хрiстiанскы, нравственны и поучителны. Побългарены отъ Р. И. Блъскова. Въ печатницата на Д. Цанкова, Цариград-Галата, 1860". Вж. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806-1878. Съставил д-р Маньо Стоянов. Под редакцията на проф. Александър К. Бурмов. Т. I. Наука и изкуство, С., 1957, с. 531. [обратно]

УЧИТЕЛИ В ДЕВНЯ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО*

Иван (Габрово) - 1836-1838 г.

Константин Драганов (с. Куманите, Еленско) - 1844-1857 г.

Димитър Димов (с. Чомлек кьой, Ямболско) - 1853-1877 г.

Васил Вълчев (с. Дели Османлар, Хаджиоглу Пазарджишко) - 1866-1867 г.

Тодор Попов (Попович) Христов (Елена) - 1866-1872 г. ?

Янко Атанасов Коларов (с. Караисен, Павликенско) - 1870-1871 г.

Васил Стоянов (с. Жеравна, Котленско) - 1871 г.

Андон П. Христов - 1873-1874 г. ?

Статула Янкова (Варна) - 1870 г.

* Вж. В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. - ИНМВ, VI (XXI), 1970, с. 91-92, 94, 96-97. [обратно]

2. Ил. Р. Блъсков. Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот..., 23-25. [обратно]

3. През 1873 г. в Провадийска каза в 27 училища са се учили 105 момичета и 738 момчета. Вж. Вл. Тодоров-Хиндалов. Принос към българската история. III. Статистически данни по стопанското и икономическо положение на дунавския вилает през 1864, 1866, 1867, 1869 и 1873 години. Държавна печатница, С., 1926, с. 51, табл. 16. [обратно]

4. Турция, V, бр. 12, от 31 май 1869 г.; Българска възрожденска книжнина..., с. 232; Извори за българската етнография. Т. 1. Из българския възрожденски печат. Съставители: Маргарита Василева, Юлиана Царева, Ваня Николова, Лиляна Димитрова, Атанас Кралев. Етнографски институт с музей при БАН, С., 1992, 374-375 (82). [обратно]

5. Македония, IV, бр. 58 от 15 юни 1870 г.; Извори за българската етнография. Т. 1. Из българския възрожденски печат..., 381-382 (93). [обратно]

6. Ил. Р. Блъсков. Нещо из животописанието на Дяда Дука от село Девне..., с. 37. [обратно]

7. Цариградски вестник, XI, бр. 1 от 1 януари 1861 г.; Македония, IV, бр. 38 от 31 март 1870 г.; бр. 82 от 21 септември 1870 г. [обратно]

8. Емлячен регистър на с. Девня от 1911 г. Музей на мозайките Девня - необработен архив. [обратно]

9. ДВ, бр. 199 от 17 септември 1894. [обратно]

10. ДВ, бр. 140 от 30 юни 1895. [обратно]

11. ДВ, бр. 45 от 1 юли 1881. [обратно]

12. Изложение за състоянието на Варненското окръжие през 1910-1911 г. Варна, 1911, с. 32. [обратно]

13. ДВ, бр. 41 от 4 май 1995. [обратно]






(с) Анастас Ангелов, 2001
(с) Издателство LiterNet, 25. 12. 2003
=============================
Публикация в: Анастас Ангелов "Девня - страници от историята", Русе, 2001.

Selianin
17-03-06, 09:43 AM
Подробное описание пути чрезвычайнаго и полномочнаго российскаго императорскаго посольства, после Ясскаго мира, от Рущука чрез Шумлу в Константинополь, в 1793 году. С военными замечаниями о земле, с показанием способа провесть и продовольствовать от 30-ти до 40-ка тысяч войска / Примеч. Н.А. Осокина // Русская старина, 1878. – Т. 21. - № 1. – С. 100-124.





ОТ РУЩУКА ДО КОНСТАНТИНОПОЛЯ

1793.



Напечатанный ниже документ имеет не один только археологический интерес. «Описание пути» видимо составлено компетентным лицом. Дорога из Рущука в Константинополь занимала составителя преимущественно со стратегической стороны. Известно, что сообщение Рущука с Адрианополем, так внимательно изученное нашим чрезвычайным посольством 1793 г., весьма мало изменилось с тех пор: остались те же названия деревень, местечек, между названными пунктами тот же первобытный способ передвижения. Правда, Турция цивилизировалась недавно несколькими железными путями, например, Рущук соединен с Варною, Татар-Базарджик через Адрианополь с Царьградом,—но линия от Рущука до Адрианополя осталась в прежнем виде. Мы старались тщательно проверить названия мест, указанных в рукописи, по последним подробным картам Балканскаго полуострова, по первой главе новейшаго сочпнения Ижечка о болгарах и др. и только в двух—трех местах заметили необходимость исправлений.

Но эта рукопись интересна, между прочим, с исторической стороны, Она наводит на мысль, что императрица Екатерина II не покидала намерения возобновить войну с Турцией и после заключения Ясскаго мира. Несомненно, что вторая из Екатерининских русско-турецких войн стоила огромных жертв и по своим результатам не могла удовлетворить ожиданиям и расчетам императрицы 1). Во всякомъ случае, условия

1) Кастера, по своему обыкновению, несколько преувеличивает русския потери за то время. Он определяет их приблизительно в 200 т. человек и в 200 миллионов рублей издержек; сверх того, во вторую Турецкую войну мы потеряли в Черном море большой линейный корабль и два фрегата, которыми командовали английские капитаны (Castera. Hist. de Catherine II. cx. VIII, III, 105. И.О.





101

Ясскаго трактата, заключенная после смерти Потемкина, не были особенно блестящи. Безбородко видимо торопился, и 20-го декабря 1791 г. подписали окончательный текст договора. Летом 1792 года при петербургском дворе были заняты выбором состава чрезвычайнаго посольства в Царьград для возобновления давно прерванных дипломатических сношений с Турциею. Указом от 10-го октября 1792 года, полномочным министром в Турцию был назначен камер-юнкер Виктор Кочубей. Кромк него, в чрезвычайные послы метили сперва Павла Потемкина, потом Завадовскаго 1). наконец остановились на генерал-поручике Михаиле Илларионовиче Кутузове. Он и Кочубей со всем составом посольства должны были прибыть 1-го марта следующего 1793 года в пограничное селение Дубоссары. где имели встретиться с турецким посольством, спешившим в Россию 2). Вероятно, нашему посольству было поручено изучить в военном отношении дорогу от Дуная к Царьграду на случай движения 30-ти или 40-ка тысячнаго корпуса. Ответом на это поручение явился печатаемый ныне проект, составленный под руководством Кутузова лицами его свиты. Надо полагать, что подлинник хранится в Архиве министерства иностранных дел. Наш экземпляр, любезно предоставленный нам Д.И. Образцовым, а им самим приобретенный в одной частной библиотеке, переписан в конце прошлаго века.

До последних дней своих, Екатерина II, занятая преимущественно польскими и французскими дъмами, крайне напуганная успехами революции, не покидала осуществления грандиознаго «греческаго прожекта». Самую персидскую войну считали началом новой турецкой борьбы; говорили, что петербургский кабинет хочет принудить Персию к союзу и втянуть ее в войну с Турциею. В публике указывали на усиление нашего флота на Черном море, толковали про передвижение войск из Польши к Днестру, твердили, что Суворов с 70-ти тысячной армией готов кинуться на Дунай. Может быть. Лефорт прав, объясняя эти приготовления на юге мерами предосторожности 3), может быть, эти приготовления действительно не имели наступательнаго характера, но, с другой стороны, Порта сама давала много поводов к войне своим пренебрежением к условиям Ясскаго договора, особенно нарушением его 4-й и 7-й статей. В скором времени «греческое» дело становится в связь с французским, и восточный вопрос связывается с революционным. В феврале 1795 года Poccия заключает союз с Англией и Австрией против республиканской Франции, но в следующем 1796 году, по словам Кастеры, императрица за свои будущия услуги

1) Московския письма в последние годы Екатерининскаго царствования к князю Куракину. «Русский Архив» 1876. № XI. стр. 279.

2) Там же, стр. 284.

3) История Екатерины II-й, там III, 309.





107

монархической Европе требует гарантий против Турции. Она обещает союзникам 80-ти тысячную русскую армию за ангийския субсидии, но одним из условий желает поставить возможное содействие этих держав, т.е. Англии и Австрии, против Турщи 1). Но прежде, чем успели оформить эти днпломатическия предположения, Екатерина II скончалась.

Н. А. Осокин.



Подробное описание пути чрезвычайнаго и полномочнаго российскаго императорскаго посольства, после Ясскаго мира, от Рущука чрез Шумлу в Константинополь, в 1793 году.

С военными замечаниями о земле, с показанием способа провесть и продовольствовать от 30-ти до 40-ка тысяч войска.



1-й переход: от Рущука до Черновод.

15 верст.

Земля—будучи открыта, войско может идти тремя или пятью колоннами, имея только одну переправу, чрез ручей Батмыш; но для лучшаго продовольствия надобно оное разделить на два корпуса: один расположит свой стан на высотах близ Черновод; другой, 5 верст далее, при Турлакской дороге, между Бузина и ключей того-ж имени. В сих двух станах войско может сутки продовольствоваться; что-ж касается до воды, оная есть только в колодезях и ключах, кои не так изобильны, и потому нужно будет наблюдать строгий порядок и большую умеренность в употреблении оной. Земля изобилует хлебом, в окрестностях довольно дров; в оной две трети жителей болгар. a npочиe турки.



2-й переход: от Черновод до Турлака 2).

25 верст.

Оба корпуса выступают в одно время; стоявший при Бузине пойдет над Бизанчи в деревню Турлак, лежащую в 20-ти верстах от прежняго стана, а другой идет, по левую сторону перваго, на деревню Синюгу, разстоянием 15 верст от

1) Castera, III, 173.

2) Туртак пли Дурлак.





108

оставленнаго лагеря,—лежашия обе на реке Ломе. Земля, будучи перерезана буераками и покрыта тернами, не позволяет идти одною колонною; каждому корпусу, по сей самой причине, и станы будут тесноваты: но воды, дров и фуража на 24 часа достаточно будет. На реке Ломе мосты хороши, проходы хотя и круты, но не тесны. Окрестныя деревни населены болгарами, богатыми хлебом.



3-й переход: из Турлака в Разград.

22 версты.

Корпусы опять идут порознь, каждый в одну колонну; турлакский проходит без дальняго затруднения, кусты: покрывающие горы, разделяющия Белый Лом от Чернаго, направляет путь свой на деревню Иозинчу, проходит оную лощиною Белаго Лома, приходит в г. Разград, перейдя 22 версты. Другой же, оставя Синюгу, проходит разстояния 30 верст почти по такой же дороге, и при Разграде соединяется с турлакским. Стан обоих сих корпусов будет пред Разградом на высотах Кузчилар. В воде, лесе и фураже недостатка не будет; земля изобилует хлебом: город населен болгарами, греками и турками; в оном считают более 1,000 домов, и много лавок. В Разграде соединяются все большия дороги окрестных городов; по его положению и способности, он удобен для сохранения всяких припасов, в то время, когда войско пойдет в Румелию и для обезпечивания сообщения онаго с другими свободным подвозом, как к флангам, так и назад к Дунаю.



4-й переход от Разграда до Узуплара.

32 версты.

Войско, выступя из стана при Разграде, для занятия онаго, при деревне Узуплар, пойдет двумя колоннами по широкой; долине Белаго Лома, на деревню Натасчики и Козачиклар; тут выходят из долины, достигают верхи высота, ее окружающих, идут несколько верст оными; потом спускаются в долину Рашпунара; по сему ручью, близ Узуплара, на возвышенной и на несколько верст открытой равнине, войско мо-





109

жет иметь наипрекраснейший и всем изобилующий стан. Окрестныя деревни богаты хлебом, изобильны скотом и хорошими для паствы лугами 1).



5-й переход: от Ужзуплара до Шумлы.

16 верст.

Войско может идти в Шумлу многими колоннами, или по чистым и открытым возвышениям, или между оными, все 16 верст, до самаго стана, расположеннаго на возвышенной плоскости, окружающей. город. Шумла лежит в ущелине, окружена высокими и крутыми горами; с одной стороны к полю, где высота отлога, есть ретраншамент, которым однакоже все стороны командуют, да и поле в таком же положении, следовательно, для лагеря неудобно. Город обширен, местоположение онаго красиво, в нем множество жителей довольно богатых. Войско в Шумле найдет воды хорошия, фуража довольно, дрова хотя и в 10-ти верстах, однакож, сады и виноградники, около города лежащие,. на короткое время могут заменить оныя.



6-й переход: из Шумлы до Смедова.

25 верст.

Из Шумлы войско пойдет по входу в Балкан, проходит открытыя места, чрез кои протекают малые ручьи, впадающие в Акали-Камчик; переходит оные многими колоннами вброд, сравняя немного берега в тех местах, где идут колонны. Сам Акали-Камчик неглубок, ширина его 4 или 5 сажень, Дно имеет из дресвы, смешанной с песком; не доходя до Смедова, колонны идут вверх круто береговаго ручья, и потом переправляются чрез оный, по портативным мостам. Стан при Смедове, как покоен, так и выгоден; окружен большими деревнями, населенными добрыми и весьма богатыми земледельцами, следовательно, недостатка ни в чем не будет.

1) Здесь водораздел системы Дуная и Черноморских рек.





110

7-й переход: от Смедова в Челык-Кавак, Малыми Балканами.

21 верста.

Накануне перехода войско пошлет сильный передовой отряд к деревне Баркам, и в то время, как оное переходит будет Малый Балкан, передовой отряд пойдет вперед для занятия берегов речки Дели-Камчик и высот, идущих к Добрали.

Между, тем войско, выступя двумя колоннами, входит в Малый Балкан, 1-я колонна, составленная из пехоты и конницы, идет тою дорогою, где шел корпус российской армии в 1771 году, прямо на Челык-Кавак, чрез горы, покрытыя большим лесом. 2-я. составленная из остальной пехоты, артиллерии и обозов, пойдет по речке, текущей в лощине Байрам деревни. Сию речку, в узкой и излучистой лощине, где оная протекает, переходят 18 раз, остановки же никакой быть не может, ибо везде въезды и выезды на переходах не круты, сама она не глубока, а наносимые быстротою камни легко отбросить можно. Дождливое только время делает переход по сей речке весьма трудным. Опасно бы было пуститься большею частию войск чрез дефилею одним корпусом, и для того нужно разделиться на многие отряды и проходить сию тесную дорогу посредственно. Заняв стан при Челык-Каваке. займет большия и широкия возвышения, окруженныя глубокими и крутыми буераками. Дрова, вода и фураж тут в изобилии. В деревне считают более 300 домов и множество жителей, болгар.



8-й переход: из Челык-Кавака до Доброли Большими Балканами.

18 верст.

Когда войско, переправясь чрез Белу-реку, приближаться станет к вершине ручья Ери, передовой отряд, по занятии выхода из дефилея, пойдет по сторонам отрядами пехоты, (чрез) все высоты, на которая только взойти можно, в долину Доброли, откроет окрестности оной и обозрит дорогу к Карнабату.





111

У ручья Эри входит войско в самое узкое и возвышенное место дефилея; идет сим ручьем 10 верст, имея в левой руке крутую и каменистую в утес гору, а в правой глубокий буерак с стремлением текущаго ручья Эри, не далеко от устья онаго в Деликамчук; приближаясь к Деликамчуку, ручей ея расширяется, войско сходит в оную по крутому спуску и идет оным до берега речки Деликамчук, которую за неимением мостов переходить можно и вброд.

Река Деликамчук отделяет Булгарию от Румелии; ширина оной от 10-ти до 15-ти сажень, по большой дороги сделан чрез оную деревянный мост. Ежели войско одним переходом не дойдет до Доброли, то оное найдет, в малом разстоянии от сей речки, в левой руке, близ деревни Камчик-Магалеси, а в правой—с версту повыше, выгодныя места для стану.

По переправе чрез реку, дорога идет несколько верст в гору, между речки Камчик и Мурадерен; потом спускается на другую сторону отлогим скатом, где видно Доброли, небольшую деревню, имеющую не белое 50-ти дворов. Войско входит в долину, где извивается ручей Кереметли, впадающий в Камчик близ деревни Камчик-Магалеси.

Против Доброли долина имеет только несколько верст ширины, но она более расширяется к Карнабату; стан при Доброли покоен, выгоден и всем изобилен, выключая текучей воды, коей здесь нет, а должно будет довольствоваться водою из фонтанов. Болгары и турки, довольно богатые хлебом, населяют.



9-й переход из Доброли до Карнабата.

24 версты.

Войско, выступив из стана при Доброли, может идти тремя колоннами; передовой же отряд накануне пошел до Кумарова; первая из сих колонн, составленная из части пехоты, всей артиллерии и обозов, пойдет большою дорогою к Кумарокой, большой деревне; чрез оную ручей того-ж имени протекает. Другия же две колонны, составленныя из конницы и остальной части пехоты, идут правою стороною по открытым и гладким





112

высотам, окружающим долину, по коей идет сия колонна, держась также на Кумарову. Войско, бывшее до сих мест разделено на два корпуса, близ Кумарова, на широкой и пространной высоте, где наивеличайшая армия поместится, и может соединиться, и построя 5 колонн, продолжает путь свой полем до деревни Сеймельк при реке Дермак; берега оной и дно топки и болотисты, надобно переходить оную по портативным мостамъ. Стан войска будет между сей речки и Карнабата. Вода, дрова и фураж находятся в изобилии и близко округа богаты хлебом: заселена частыми деревнями; в Карнабате считают до 1,000 домов. От онаго до Ахели, ближайшей гавани на Черном море—40 верст.



10-й переход: от Карнабата до Гафтана.

25 верст.

От Карнабата до Гафтана войско может идти тремя колоннами. Первая, оставя Карнабат в левой стороне, подымется на крутой холм, покрытый виноградными садами, идет оным несколько верст, потом спускается по такой же крутизне в лощину и приходит в Каракугальск; другия же две правой стороной обходят город, и. перейдя возвышение, им командуещее, идут на ту же деревню, куда и первая; проходят оную, оставляя ее в правой руке, откуда колонны по гладкой и пахатной земле продолжают путь свой вместе до возвышения, где лежит деревня Эвренли; подле оной протекает ручей того же имени; через оный ручей войско переправляется по портативным мостам. Окрестности деревни Эвренли хорошо обработаны, войско будет иметь хороший и во всем изобильный стан; от Эвренли колонны сближаются, продолжают путь до самаго Гафтана, подымаясь и спускаясь по холмам, то обработанным, то пустым. Окрестности Гафтана покрыты редкими кустами.

Стан на возвышении при Гафтане хорош на 24 часа; фуражом недостаточен. Гафтан хотя небольшая деревня, но богата хлебом.





113

11-й переход: из Гафтана до даревни Папас.

33 версты.

Из Гафтана в деревню Папас идет несколько верст отделенным возвышением, окруженным лощиною, наполненною кустарником. Перейдя оную и ручей, называемый Буга, надобно опять подыматься и тогда придешь в пространное, негладкое и безводное, покрытое кустами поле, простирающееся до деревни Еникею. По сей дороге, в правой стороне, видна только деревня Туркманар. Войско выступает из лагеря при Гафтане двумя колоннами, из коих одна идет на вышесказанную деревню, а другая прямо по большой дороге на Еникею. близ деревни Еникею, между ручьем, проходящим в оную, и ручьем Ешекли, текущим несколько верст. От перваго видна возвышенная равнина, весьма удобная для путеваго стана :20-ти или 30-ти тысячам войска; фуража мало, а видны только поля, засеянныя хлебом.

От Ешекли кустарники начинаются, а поле, подобное прежнему, негладкое и безводное. В правой руке от дороги, в 10-ти верстах от Еникею, видна деревня Базаште. которая от Декокею до Туркманара будет служить направлением одной из колонн; за две версты от деревня Папас-Киой, переходит речку Туншу. имеющую недалеко оттуда свою вершину; ручей Папас-Кюй впадает в оную 2 версты пониже, при деревне Добруже.

Войско при деревне Папас-Шой имеет довольно места для стана. Воды и дров достаточно, фураж найти можно вниз по речке Тунше; в правой стороне от деревни Папас-Киой, в 40 верстах лежит г. Ямлоль, а в 20-ти верстах далее—Смимия, где есть оружейный завод, славный в сем краю.



12-й переход: от дер. Папас до Буюк-Дербента.

28 верст.

Войско, выступя из стана при деревне Папас-Шой, идет пятью колоннами около 14-ти верст, имея только на дороге два ручья, Синердере и Муракдендере, кои без нужды переходят, сзади немного берега: не подходя к горам близ Кучук-Дер-





114

бента, местоноложение переменяется: тут начнутся места каменистыя, скрытыя и наполненныя тернами. Дорога съуживается, пересекается глубокими и крутыми лощинами и становится весьма затруднительна; близ Кучук-Дербента протекает изобильный ручей, 2 каменные, большие, xopошие фонтана. Недалеко от сего места может быть выгодный стан, более нежели на 20 тысяч войска; фураж достаточен в лощине, позади лагеря находящейся. Окрестности Буюк-Дербента подобных выгод не имеют; много войска поместить невозможно по причине, что все cиe место многими лощинами и глубокими буераками пересечено, почему и нужно, чтобы одна часть войск осталася в Кучук-Дербенте, а другая, взяв артиллерию и обозы, пойдет тремя колоннами к Буюк-Дербенту. Таким образом артиллерия и обозы, с пристойным прикрытием идти будут по большой дороге; конница и пехота сделают несколько верст обход влево и, следуя по лощине и по верху возвышений, придут в лагерь, занятый при Буюк-Дербенте. Корпус, оставшийся в Кучук-Дербенте, будет следовать на другой день порядком следующим.

В деревне Кучук-Дербенте считают более 100 домов, а в Буюк-Дербенте более 200. Сии деревни изобильны хлебом, но фуражом и лесом недостаточны; в горах только растет самый мелкий кустарник и терн.



13-й переход: из Буюк-Дербента в Акбунар.

17 верст.

Место—будучи пересечено маленькими лощинами, ничто не препятствует идти в Акбунар и многими колоннами; две деревни, Хаили и Яныча, встречающаяся войску, идущему по большой дороге, лежат в лощинах, имеющих малыя пологости, в коих небольшие ключи легко могут быть обойдены, идучи окружениями, их возвышающими и окружающими; но как по сей дороге до самаго Акбунара войско нужнаго продовольствия иметь не может, то оно принуждено будет неотменно дойти до онаго, и потом корпус, стоящий при Кучук-Дербенте, принужден перейти 31 версту, отдохнув немного и напоя лошадей в деревне Хаили н Яныче.





115

Войско, придя к Акбунару, распространится до деревни Фикель, лежащей в правой стороне, расположит свой стан таким образом, чтоб 2/з, считая с праваго фланга, брали воду в ручье и в источнике деревни Фикеля; а прочие—из фонтанов Акбунара; для сего лагеря дров и фуража будет достаточно вдоль по реке Тунше; жителей вышепомянутых и окрестных деревень добрыя нивы; но хлеба в запасе не держат, ибо город Адринополь весь оный скупает.



l4-й переход: из Акбунара до Адринополя.

21 верста.

Сей переход можно делать многими колоннами. 5 верст не дойдя до Адринополя, дорога пересечена речкой, проводя на ней хороший каменный мост, которая большую часть года бывает суха, а наполняется только в большие дожди, и, по причине крутоватаго падения, скоро стекает в Туншу; для переправы колонн нужно будет сравнять крутые берега.

Из деревни Фикеля есть дорога в Адринополь, по коей может идти одна тут колонна; она идет вниз по долине Тунши, вдоль берега болотистаго озера. Близ Адринополя по берегам Тунши есть хорошие и обширные луга, есть поле, где 50 тысяч войска могут иметь свободный стан. Cиe поле обыкновенно служит сборным местом визирьской армии.

В Адринополе более 80 тысяч жителей: простроен на покате холма между рек Марицы и Тунши; окрестности его заняты садами, виноградниками и огородами, в оных турецкая армия берет дрова, коих в сем месте мало. За речкой Марицей места гористы, но плодородны; они доставляют большую часть съестных припасов Адринополю ; дорога к Видину и к Белграду идет вверх по берегу речки чрез Филиппополь и Софию.



15-й переход: из Адринополя до Кауфсы.

26 верст.

Главная адринопольская улица, идущая от кладбища вдоль холма, на котором город построен, так что ежели во время прохода колонн изломается повозка, то оную оттащить некуда,





116

то, для избежания остановок в походе, войско, выступя из стана при Тунше, пойдет двумя колоннами вне города (3-я колонна разве с нуждою могла бы пройти между загородками садов и виноградников), направляя путь свой на большой выкладенный из камня фонтан, называемый Кадый-Чесме. Пройдя оный, будет ручей, имеющий вершину свою близ холмов, в левой стороне лежащих; от онаго идут две дороги к Кауфсе, разстоянием одна от другой не более версты; сии дороги в таком положении продолжаются несколько верст по высотам, бывшим в девой руке; на оных лежат деревни Пазакиой и Скандерскиой; от оных склоняясь вправо к Таянапе, за версту от Скандерскиой, переходят ручей, пересекающий oбе дороги; на каждой из оных через ручей есть каменный мост.

Не далеко от Ампаши, близ Геделери, другой ручей пересекает вышесказанныя дороги; чрез оный также на каждой есть каменный мост; но как все сии ручьи большую часть года бывают сухи, то войску остановки в пути причинить не могут, и от самаго фонтана Кадый-Чесме можно идти столькими колоннами, сколько угодно будет.

Пройдя Геделерские мосты, войско проходит глубокую лощину, называемую Каразат, сближаются в 4-х верстах от Кауфсы, входят в занятый под городом стан. На реке, протекающей через оный, построен весьма хороший каменный мост; грунт оной дресвян, следовательно можно везде переходить вброд.

В окрестностях лагеря на сутки фуража довольно будет; но в дровах недостаток, жители топят соломою и бурьяном.



16-й переход: из Кауфсы до Баба-Ески.

27 верст.

Местоположение—будучи во всем подобно прежнему, войско может идти столькими колоннами, сколько заблагоразсудят; войдя в лощину, называемую Мура-Дерен, в левой стороне видна деревня Козомар, а в правой деревня Генишой; пройдя оную, входишь в другую, глубже первой, где течет ручей Дери; чрез оный есть каменный мост: грунт его—будучи крепок,





117

можно оный переходить вброд; не далеко от мосту лежит деревня Дери-киой, где передовой отряд может иметь свой стан, когда еще все войско будет въ Кауфсе.

Перейдя р. Дери, войско пойдет между деревнями Гаснадар и Пуштели на Кауфшец; некоторыя колонны пройдут оную.

Пройдя сию небольшую деревню, войско продолжает путь свой по лощинам Акадик и Тшимени, оставляя в левой стороне деревню Ритзлу; пройдя несколько верст, приходит к маленькому хорошему городку, называемому Баба-ески, построенному на берегу речки, через которую есть хороший каменный в пять сводов мост; место под городом для стана пространно и покойно, воды изобильно, фуражом — не очень, дров совсем нет; окрестности онаго хорошо обработаны, но в запасе-ж у жителей ничего нет.



17-й переход: от Баба-Ески до Араба-Бургас 1).

21 верста.

Место предлежащаго перехода изобильное ; хотя по дороге и протекают многие ручьи, однакож пятью колоннами и больше идти может войско, следственно, у лощины Зилиндер и Штамболъ-дере; в последней есть каменный фонтан, называемый Алпули-Чесме, приходит к реке Алпули-дере; артиллерия и обозы переправятся чрез оную по мосту, а прочия по портативным мостам, ибо грунт сей реки не тверд. По правую сторону Алпули-дере, не далеко от деревни того же имени, передовой отряд армии, стоявший при Баба-ески, может иметь выгодный пост. Войско, оставя Алпули-дере и идя лощиною Гари-Чесме-дере, где есть каменный мост, направит путь свой между деревни Кери-киой и хорошим каменым фонтаном, и продолжая путь между Саридсари и Пулы, переходит ручей, имеющий такое малое течение, что вода местами покрыта зеленью; чрез оный есть большой мост, а в сухое время, сравняя берега, везде вброд переходить можно; от сего болотистаго ручья дорога идет между деревень Айвалы и Сармуса-

1) На нынешних картах Чатал-Бургас.





118

кли где ручей Сармуса-кли извивается, войско частью оный переходит по деревянному мосту, там находящемуся, частью, сравняя берега, вброд; от сего ручья до самаго Бургаса идет чистое и гладкое поле.

Войско хотя бы из 100 тысяч состояло, может иметь свой стан как на правом, так и на левом берегу прекрасной реки, протекающей чрез Бургас; фуража достаточнее, нежели в прочих местах; по выходе из Балкан cиe есть одно место, имеющее дрова; в Араба-Бургасе сходятся две дороги двух балканских дефилеев, одна из Праводов чрез Айдос, а другая из Медси, одной из лучшихъ гаваней Чернаго моря.



18-й переход: от Арака-Бургаса до Каристрана.

19 верст.

Положение места не переменяется, холмы имеют широкия поверхности, лощины их сухи; войско, будучи принуждено переправляться через три речки, должно иметь с собой столько портативных мостов, во сколько колонн идти будет до деревни. Войско, идучи на деревни: Муселим, Каратализман и Бедир, вправе переходитъ, оставляя лощины и ручьи Синов, Тшамурли-дере и Тшаули-дере и приходит на pеку Алагас-дере; оная достойна примечания по двум большим и обильным фонтанам и по кургану, находящемуся в двух верстах от оной, с котораго всю сию страну осмотреть можно.

Речка Алагас-дере, шириною в две сажени, весною имеет много воды, а прочее время года посредственно ; дно ея дресвяно, везде есть броды; в двух верстах от дороги, следуя по сей речке, видна деревня Еврен-Секюс ; при оной передовой отряд войска, стоявшаго при Бургасе, может иметь выгодный стан для открытия окрестностей до самаго Каристрана Оставя Алагас-дере, войско переходит чрез речку Самуштак-дере по плотине, сделанной во всю ширину лощины; к оной плотине пристроены два каменных моста и один деревянный. для пропуску прибылой весенней воды и дождевой воды, да также для истекающей из болот, находящихся вверх





119

по малому Буюндеру. Сии две речки, легко наводняющияся, в двух верстах от дороги впадают в реку Ергину; в сухое время, сравняя берега, оныя и с артиллериею легко переходить можно; чтоб избежать топких мест, переправляться надобно выше. От сего места войско гладкою степью идет к лощине Паса-киой, имеющей во всю ширину каменный мост; ручей, в оной текущий, в сухое время переходят вброд между Паса-киой-дере и речки Каристран-дере. В нескольких верстах, в левой стороне от дороги, виден город Буюк-Каристран. Между сими двумя реками, как в правую руку от Паса-киой-дере, так и в левую от Карштрандер, большое войско станом расположиться может. Лощины, в коих протекают сии речки, особливо долина Ергина, изобилуют фуражом, но в дровах недостаток.

Город Каристран отдален немного от речки, имеющей хороший, о семи сводах, каменный мост; кроме весны всегда вброд ее переехать можно: несколько верст повыше Каристрана, лежит старый город и крепость Месина; из 1.000 домов, в оной бывших, теперь видны только остатки каменных стен и башен, ее окружавших. я около 80-ти греческих домов.



19-й переход: от Каристрана до деревни Чарло.

24 версты.

От сего места до реки Ергины, которою войско в нескольких верстах от Каристрана без препятствия переходить может фронтом, ибо земля пересекается только сухими небольшими лощинами: примечания достойныя из оных суть: Балу, Козлу и Курт-дере; река Ергина имеет несколько сажень ширины, дно ея твердо; выключая весны, всегда оную вброд переезжают, оставляя в стороне прекрасный, на 7-ми сводах. чрез оную сделанный мост. В нескольких верстах от большой дороги, на правой стороне лощины Ергины, видна деревня Свендуклы, а на левой—деревни Демоза и Оглаз; на сем месте не только передовой отряд, но целое войско могло-бы иметь выгодный стан, если-бы недостаток дров тому не препятствовал.





120

От Ергины до реки Чорлу идет чистая степь, пересекаемая двумя сухими, неглубокими, но крутосторонними лощинами; река Чорлу, как и вышесказанный, подвержена наводнениям; чрез оную есть в 5 сводов мост, но по твердости грунта безпрепятственно вброд переезжать ее можно.

Берега реки Ергины к стороне города очень высоки и круты, пониже онаго уменьшаются; впрочем, войско тут может иметь хороший стан, всем изобильный, выключая дров.

Город Чорлу лежит на высокой горе, имеющей чрезвычайную крутизну к стороне Каристрана, но сторона к Киниглы на великое разстояние обработана и покрыта виноградниками; кроме турок, в оном городке есть множество торгующих греков.



20-й переход: от города Чорлу до деревни Киниглы.

19 верст.

Дорога идет по гладкому и крутому месту; войско, оставя стан при Чорле, может идти многими колоннами; оно идти будет около города и виноградных садов, оставляя их в левой стороне; потом, спустясь с крутой горы, войдет в лощину Балакизлы-дере; для удобнейшаго входа в вышесказанную лощину можно спуск немного сравнять, или отыскать в стороне по близости лучших спусков. Оттуда, до самой деревни Киниглы, войско идет степью; на половине дороги, в нескольких верстах в правой стороне, видна деревня Сейменъ, пройдя которую войдешь в пространную долину, называемую Арапли-дере, где протекает речка того-же имени; хотя и есть на оной о трех сводах каменный мост, однакоже, исключая весны, всегда вброд оную переезжать можно. Вверх по речке Алпили-дере лежит деревня Кимень, а пятнадцать верст от оной, на берегу Мраморнаго моря, видны остатки города Гераклеи, бывшаго в древния времена большаго города; гавань его мала, купеческия суда только приставать могут. В городе теперь не более 100 жителей, турок и греков. Местоположение для стана, на берегу реки Арапли-дере хотя и хорошо, но во всем недостаток будет, даже и в соломе: там нет ни жителей, ни скотоводства; в начале весны можно еще на лугах косить траву, но летом травы от солнца совсем выгорают.





121

21-й переход: от деревни Киниглы до города Силиврии.

10 верст.

Большая дорога от Киниглы до

Selianin
17-03-06, 06:37 PM
Уважаеми форумци,

Обхваща ме неудобство… Аз пускам разни работи… Доста хора от Вас ги четете… Не казвате нищо – ни добро, ни лошо… Не споделяте Вашите знания, разполагаеми статии, документи и т.н… Аз знам, че Девня не е най-важната в близката 100-200 – годишна история на Североизточна България. Не съм аз човекът, който знае най-много или нещо за историята на този наш край. Не мога да продължавам да Ви втръсвам с разни мои или събрани от мен материали…
Ако желаете, моля отворете нова тема, но пишете, дайте своя принос да съберем на достъпно и за учени, и за нас простосмъртните място, материали от които да ни стане ясно:
1. Какви битки и погроми са ставали в 100-150-километровата ни крайчерноморска полоса през 18 и 19 век?
2. Къде и защо се е изселило тогавашното население на сегашния ни район? Къде и как живеят днес техните потомци?
3. Какви “кореняци” сме днешните “коренни” жители на Девня, Провадия, Шумен… и т.н. и т.н?… Защо нищо не се чува и пише за априлското въстание в нашия район? От къде са дошли и са го заселили нашите деди?...

Въпросите са много… Ако желаете, моля споделете историите и преданията на Вашите родове, села и градове…

За руската армия и за руско-турските войни все пак нещо се намира, но за изгорената и многократно “ощастливявана” с турско или руско военно присъствие и бойни действия
крайчерноморска полоса и за нейното население трудно се намира и една дума…

И все пак, да не се отчайваме… Ничто не забыто… Никто не забыт…

Пишете, моля Ви, дано нещо остане и дано нашите професори, доценти, доктори на историческите науки и т. н. някой ден ни разкажат историята на нашия крайчерноморски край за въпросния период…
За да не бъда голословен, Ви предлагам следния си разказ по достоверен девненски случай от разглежданото време… Моля, последвайте моя пример, пресрамете се и разкажете с думи човешки историята или части от нея за Вашия край…
…………………………………………………………………………………….................. .....
…………………………………………………………………………………………………...


ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА
(разказ)

(Село Девне…30 – те години на 19-ти век)
Започнало да се разсъмва. Дончо уморено се измъкнал от постелята и метнал затопления ямурлук върху децата и жена си, които пребити от дългия път спели направо върху мократа горска трева. Нагледал каруците и добитъка, задържал се
при черната кобила и дълго я милвал по умните и уморени очи. Върбана също се взирала в неговите зеници и сякаш го молела: “Чорбаджи, спри!... Стига… Стига път… Отслабнахме, окуцяхме… вратовете ни се набиха и разраниха… Нали беса-
рабският край остана много, много назад?!... Нали тук е вече нашенско… българ-
ско?!...”
Тази нощувка семейството на Дончо направило вляво от пътя от Варна за Девнe на една малка полянка в местността “Ак баир“. Подгонен от опасността от страшни турски безчинства, Дончо натоварил преди няколко години каквото можал, зарязал къща, двор и имот, преминал с каруците балкана и заедно с много други българи тръгнал с войската на генерал Дибич нагоре, към бесарабско. По-късно, когато положението се поуталожило, мнозина българи си тръгнали обратно към родния край. Дончо не обикнал чуждите места. Той все сънувал родното селце… все си мислел и си поплаквал за българско… Турция пращала хабер подир хабер, че който се върне, ще бъде под закрила, стига мирно и тихо да работи земята си, да се подчинява на турската воля и да дава данък на вековния си господар… Макар и със закъснение, и Дончо тръгнал на юг, към поробената си от близо пет века Родина…
Покатерил се Дончо на най-високото дърво и пред него в западна посока се ширнала голяма низина. Виждал се пътят, който слизал надолу към оградената от зеленина някаква река. От дясно низината била защитена от големи кайряци, а отсреща, в подножието на баира, се виждало някакво малко селце…
Дончо дълго се взирал в низината седейки на високия клон на дървото и все мислел… мислел… Душата му плачела и искала най-после от пътник и скитник да стане човек. Да има внуци и правнуци. Да има земя, къща, сватове и комшии. Най-важното – комшии! Искал един ден да умре не по чужди пътища и краища, а в свое село… Искал да го погребат в гробище, между християни като него. До неговото родно село, което се намирало в южно българско, имало още поне десет дена път… А волята и силите на семейството му се изчерпали…
Бавно се спуснал от голямото дърво, взел шепа горска пръст, стрил я в ръцете си, помирисал я, бавно-бавно я посипал и решил: “Стига път! Стига мъка! До тук!... Край!... Край…”
Оживил се Дончо, вдигнал челядта си и скоро подкарал каруците и добитъка си надолу към реката. Когато стигнали до нея, напоили и окъпали животните, поумили се и се попременили. Така се случило, че наоколо нямало жива душа. Нямало кой да отговори ни на Дончо, ни на хората му, коя е тази река, какви са тези мелници, извори, развалини и разрушени крепостни стени…Нямало, но им стигало дето видели земята, водата, рибата и раците, гората, камъните, камъша…
Разбрали, че на туй непознато място е имало и има живот и решили да живеят в селото, което било малко по-нагоре и носело все още непознатото им име Девне.
След половин час път обозът на Дончо се доближил до селото и първи го посрещнали девненските кучета. Хора почти не се мяркали. Дончо пообиколил тревясалите селски сокаци. Никой не го посрещнал, никой не му казал добре дошъл. С тревога и притеснение фамилията на Дончо си избрала удобно място до един краен двор. Разпрегнали каруците , запретнали ръкави и през целия слънчев пролетен ден дружно и с голяма стръв секли драки, събирали камъни и дървета, с които заградили своя бъдещ двор. Умували къде ще е къщичката, къде вратникът и къде дамът. Взело да се мръква. За зла беда не се видели добри комшии, които да наскачат, да подадат човешка ръка, да помогнат…
Когато почти се стъмнило, дошли няколко наежени мъже и през зъби казали:
- В нашето село непознати не вземаме! Махайте се веднага!... Веднага!...
… Едър , силен и храбър човек бил Дончо. Преди няколко години един турчин издъхнал в ръцете му… Можел и сега да понаправи нещо, но бил страшно уморен и отчаян.Зад него гълтала горчиви сълзи цялата му фамилия, а пред него стоели отпочинали и яки новозаселени девненци…
Дончо запрегнал и тръгнал пеш пред каруците по обратния път. Стигнал до познатата му вече река и по най-различни пътеки и пътчета се добрал до крайния извор до самия кайряк.
Разпрегнали и настанили добитъка и всички се тръшнали пребити и отчаяни на негостоприемната девненска земя. На другия ден насекли дървета и драка, с които си заградили нещо като дворче; нарязали саз и папур и си направили голяма колиба. Наловили си цял шиник риба и раци и на мръкване под звуците на силен жабешки концерт започнали да ги пекат и вечерят. Тъй, близо до водата, между сухоземни и водни змии и костенурки и сред много комари и черна драка, за Дончо и хората му започнал новият живот в българско, в девненско.
Лятото се изтърколило в много труд и мъки. Дончо често се срещал с девненци, общувал с тях и разбрал, че и те като него били изстрадали и измъчени българи – християни. Станала му ясна тежката и повратна съдба и на девненци, и на селото им. Всичко допирало до тези проклети турци, които от векове владеели българско.
Дошла есента. Идвала зимата. Колкото и хубава да била семейната колиба, на Дончо все му се искало да прибере хората си в къщичка, да е сред комшии, да не е като самотен дивак… Искал да стане човек. Копнеел да се премести да живее в село Девне, но не искал да се моли – от малък бил свикнал на достойнство и как да е глава не прекланял ни пред турци, ни пред българи.
Една сутрин пред неговия плет спрял на белия си кон кметът на Девне Дука - чорбаджи. Като го видял, Дончо си свалил калпака и попитал:
- И от тук ли ме пъдиш, чорбаджи?!...
Дука го гледал в очите и мълчал. После му рекъл:
- Не, не те пъдя… Ти си добър чиляк… Ти сам видя каква паплач преминава ката ден през нашия край… Прости ни за тогава… Ние искаме селото ни да е чисто, хората му да са добри… Иде зима… Имаш челяд… Дошъл съм да те прибера в нашето село, но… но имам едно условие…
… Разбрал Дончо условието и решил непременно да измине опасния път към земята, към двора, към къщичката и комшиите.Там, на север, зад кайряка, имало една къшла. Нейните стопани притежавали многоброен едър и дребен добитък. От тези хора си поревали и девненци, и кутлубейци, и карахюсеинци. Те се държали като зверове – бастисвали посевите и реколтата. Всявали страх и ужас у всички, готови били на всичко. Условието на Чорбаджи Дука било: “Прогониш ли ги – добре дошъл в Девне“.
Дълго мислил Дончо как да махне тези бабаити. Блъскал се с акъл, кършил едрата си снага, точил острите си ножове… Стягал се за най-лошото, но добре разбирал , че трябва да свърши работата тъй, че ония да се дигнат без да знаят на кого да си отмъстят.
След като обмислил и подготвил всичко, една вечер Дончо облякъл черните си дрехи, намазал лицето си с кал от Баджи гьоз, сложил черния си калпак, затъкнал
ножовете с черните дръжки в черните кании, взел огнивото и яхнал отпочиналата си вече кобила Върбана. Със свити сърца жена му и децата му го изпратили без да знаят къде отива и кога ще се върне. Те дълго гледали в тъмната нощ пътеката, по която Върбана изтопуркала в посока на Балнъшката драка.
Щом наближил село Карахюсеин, Дончо кривнал наляво и през камънаци и овчи пътеки се изкачил на най-високото място. Слязъл от кобилата, навил нови черни навуща на четирите й крака и ги вързал със здрави тасми. С още по-здрава и широка тасма стегнал двете челюсти на Върбана, да не би случайно да изцвили. Качил се на кроткото животно, легнал с лице към потната му грива и без всякакъв шум се доближил до къшлата на бабаитите. Вързал кобилата за един глог, пропълзял като котка стотина метра и се озовал зад къшлата.
От предварителното проучване Дончо знаел, че в момента друговерците с добитъка си бастисват чужди имоти в далечни села. Знаел, че в къшлата били останали само жени, деца и стари хора, но и той имал жена и деца, които били на прага да станат отново хора…
Ударил Дончо три пъти християнския кръст, цъкнал огнивото, подпалил праханта и само за няколко мига дал огъня на къшлата от седем места. Докато се вдигнат пламъците и докато от тях грейне и светне чак до небето божие, Дончо препускал встрани от село Кутлубей. После по чакмашкия път се прибрал в колибата при жена и деца, които махнали скъсаните навуща от краката на Върбана и освободили муцуната на задъханото и запенено животно от широката стегната тасма. Жена му опипала черните ножове, видяла, че не са кървави и както винаги, не го попитала нищо…
… Над Девне се съмвало, когато жабешкото крякане идващо от Баджи гьоз изведнъж секнало. Кучето лаело като на вълк. Дончо грабнал ножовете и изхвръкнал от колибата готов на всичко…
Пред плета стоял на белия си кон Дука- чорбаджи – кметът на село Девня. Дончо го доближил и чинно си свалил калпака. Чорбаджи Дука скочил от коня и също снел своя калпак. После стиснал яката Дончова десница и му рекъл:
- Ти издържа изпита си… От ония поганци и помен няма. Харен чиляк си… Тогава сбъркахме… Ела да живееш в нашето село… Нека в него живеят дълги години твоите и нашите внуци и правнуци…
… Пренесъл се Дончо в Девне. Настанил се най-после и той като човек. С биволите си за няколко години разорал около петстотин декара място до изгорялата къшла и чак до образуването на ТКЗС в село Девня неговите потомци са се оземлявали, мъчили и радвали на труда си в тъй наречената Дядо Дончова нива.
От това събитие са минали повече от сто и петдесет години.Много неща са се променили, но тази местност от девненския район останала в паметта на хората с
името ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА. Тя се намира по средата между село Неофит Рил-
ски и кариера “Люляка“ на девненския Нов завод за калцинирана сода.
Такова е девненското начало на Дончовия род, такъв е бил приемният му изпит за девненско жителство – ИЗГОРЯЛАТА КЪШЛА!

Бр.49/1989, в.“Девненски възход”.

Valo
17-03-06, 08:48 PM
Уважаеми форумци,

Обхваща ме неудобство… Аз пускам разни работи… Доста хора от Вас ги четете… Не казвате нищо – ни добро, ни лошо… Не споделяте Вашите знания, разполагаеми статии, документи и т.н… ”.
Темата е много интересна. Четем внимателно, записваме си по-интересните неща, следим с интерес твоите писания. Ако се притесняваш от липсата на аплодисменти, само кажи.....
Но не считам, че те са целта ти.

Selianin
18-03-06, 07:53 AM
Valo,
Най-после някой да ми даде малко кураж. Благодаря ти за отклика! От аплодисменти няма нужда, пък и няма за какво. В старата литература сигурно има много материали, но има ли всеки от нас възможност да се рови из библиотеки и други подобни места.
Макар и на любителски начала, все нещо ще намерим или "качим" в този форум на интернет.
Нашият край е бил многократно "освобождаван", "възвръщан" и тъпкан от многохилядни турски и руски армии. Той в голяма степен се е простил завинаги с коренното си българско население и е приютил по волята на историята и на двете империи огромни маси небългарско население. Моля Ви да прочетете внимателно и МНОГОКРАТНО статии N 13 и 14 от Адрианополския мирен договор, които неслучайно са в моя първи материал при откриването на тази тема... Там зарыта собака...
Доколкото разбрах, по времето на дибичовия поход през 1829 година нашето българско население в Югоизточна България е извършило въстанически и партизански действия може би по-мащабни и от априлското въстание... За съжаление историята и литературата ни слабо или почти никак не са ги описали и възпели...
За съжаление поривът на българите за свобода е бил укротяван и препятстван от руския император Николай I и от руското командване от страх от рухването на феодалната турска система и от опасенията им от намесата на Австрия и Англия на страната на Турция.
Преди няколко дни моят приятел Анастас Ангелов (главен уредник на Музея на мозайките в Девня и може би един от най-добрите познавачии изследователи по разглежданата тема) ми предостави книгата на В.Д.Конобеев "БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ",
Издателство "Наука и изкуство", 1972 г. Признавам, че в тази книга се намират отговорите на много, много въпроси. Ще се постарая да ги извлека в резюме, ако не съм омръзнал съвсем.
Моля всички, които знаят повече или по-малко, да пишат! Тук или другаде...

KG125
18-03-06, 07:25 PM
Пускайте, пускайте, супер са данните!

Selianin
19-03-06, 06:38 PM
Варна през XIX и XX век


--------------------------------------------------------------------------------



В процес на разработка

През по-голямата част от ХІХ век животът във Варна е бил белязан от непрестанните военни сблъсъци между Русия и Турция. По време на войната през 1810 г. русите стигнали до града, но не го превзели и той останал незасегнат. Не минало много време и била обявена нова война. През април 1828 г. руската флота отново била пред стените на Варна. За разлика от предния път сега руските войски били много по-добре подготвени - флотата била подпомагана и от обсадна артилерия. На 24 юли при Варна пристигнал и самия император Николай І. Предложенията за предаване на града не дали резултат и тогава след изненадваща абордажна атака руските моряци завзели турските кораби и блокирали пристанището. Обградени отвсякъде, след двумесечна обсада турските власти предали ключовете на града и Николай І влязъл в града. Войната се проточила и руските войски останали във Варна до 1830 г., а при напускането си разрушили по-голямата част от укрепленията и военните съоръжения извън крепостта.

Варна била важен турски гарнизон и за защитата му скоро били издигнати нови крепостни стени. В следващите години в града били открити няколко чуждестранни консулства: през 1841 г. вече имало австрийско консулство, през 1843 г. - френско, в следващите години били открити английско, руско, белгийско и т.н. Тези политически стъпки били предприети за облекчаване на засилващата се търговия.

С избухването на Кримската война през 1853 г. възходът на града бил прекъснат. Руските войски отново навлезли в българските земи, но поради това, че застаналите на турска страна Англия и Франция избрали Варна за свой сборен пункт, русите били принудени да отстъпят от тук. Скоро тук бил преместен главният щаб на съюзниците. По времето на Кримската война във Варна бойни действия не били водени, но нещастията не я подминали. На 27 юли 1854 г. в пристанищния квартал избухнал голям пожар, който обхванал голяма част от града. За късмет, с умели действия войниците успели да запазят барутните складове в старата крепост. Скоро след това избухнала и холерна епидемия, която взела много жертви от страна на съюзническите войски. От това време са останали т.н. френски гробища, на мястото на Пантеона в Морската градина.

След настъпването на мира в града се установили много занаятчии и търговци. Белезите на западната цивилизация и промишленост също намерили място и във Варна. Французинът Шарно построил парна мелница, Никола Провадалиев вдигнал фабрика за вина и ликьори, вече имало и фабрика за цигари. Хаджи Стамат Сидеров управлявал банка с капитал 3000 лири. Особено важна придобивка за градската търговия и за увеличаване на стокооборота на пристанището била жп линията до Русе, първата в България, построена през 1866 г. Икономическият възход през последните години повдигнал и самочувствието на гражданите. Търпението на българите във Варна към гръцкото културно подтисничество свършвало и скоро те основали своя училищна община. На 12 август 1860 г. тук пристигнал Константин Арабаджиев и в една от българските къщи било открита първото наше училище. Ентусиазмът заразил българското население и след година започнали нова двуетажна училищна сграда. Съпротивата срещу това начинание от страна на гръцката и гагаузката общност била много силна и затова се наложило да се потърси влиянието на Иларион Макариополски. След неговото застъпничество българите във Варна получили султански ферман, който им разрешавал да строят свое училище. То било открито на 25 юли 1862 г. в присъствието на много българи. По-късно на долния етаж бил преустроен в черква. Това било първата българска черква. През февруари 1865 г. варненци чули литургията на своя роден език. През следващите години тук се помещавала и българската община.

Тези успехи още повече разпалили патриотизма на българите. Както и в цяла България в околностите на града се появили много хайдушки чети. През декември 1868 г. на път за Цариград във фабриката на Провадалиев варненските патриоти се срещнали с Васил Левски. Българите в града обаче били малко, а и имало многоброен турски гарнизон. Затова по-сериозни антитурски прояви тук били невъзможни.

По време на Освободителната война през 1877-78 г. във Варна не са се водили активни военни действия. През пристанището турците внасяли военна техника, а крепостта била поправена и снабдена с големи оръдия от Круп. Балчик, Каварна и Провадия вече били освободени, руските войски напредвали, но преди да стигнат Варна било сключено Одринското примирие. На 3 март в Сан Стефано бил подписан мирен договор, според който крепостта трябвало да бъде предадена на русите. Но под предлог, че не са получили от Портата нареждане за предаване на града турските власти го задържали в свои ръце още пет месеца. Най-накрая, след личната намеса на генерал Столипин на 27 юли 1878 г. Варна била свободна.

Selianin
19-03-06, 07:09 PM
В.М.Хевролина
РОССИЯ И БОЛГАРИЯ:
"ВОПРОС СЛАВЯНСКИЙ — РУССКИЙ ВОПРОС"


С древнейших времен между русским и болгарским народами существовали глубокие и многообразные взаимосвязи и взаимовлияния. В период всего пятивекового пребывания под османским владычеством болгары не теряли надежды на помощь с севера. Войны, которые Россия вела против Турции в XVIII—XIX вв., постепенно ослабляли могущество турок на Балканах, способствуя развитию национального самосознания и освободительного движения балканских христианских народов. В первой половине XIX в. Россия сыграла решающую роль в освобождении Греции, в создании автономных Дунайских княжеств и Сербского княжества, оказала значительную дипломатическую и финансовую помощь полунезависимой Черногории. Защищая интересы балканских христиан, Россия в то же время стремилась укрепить собственные позиции на Балканах и предотвратить экспансию западноевропейских держав в этом регионе.
Создание национальных государств на месте христианских провинций Османской империи было одной из главных целей российской политики на Востоке, рассчитывавшей, что единоверные и единоплеменные народы станут для нее опорой в борьбе за преобладание на Балканах. Активное участие в русско-турецких войнах второй половины XVIII века принимали отряды греков, болгар, черногорцев, сербов, оказывавшие помощь российской армии. Этническая и языковая, а также религиозная близость славянских народов Балкан, единство политических задач в борьбе с османами порождали как в правящих кругах России, так и в обществе идеи славянского единства. Эти идеи имели распространение и в среде самих славянских народов. Первые планы создания союза балканских государств во главе с Россией возникли в начале XIX в. Определенное место в них отводилось и Болгарии. Так, известный русский просветитель конца XVIII — начала XIX вв., первый директор Царскосельского лицея В.Ф.Малиновский в своей книге "Рассуждение о мире и войне" (1803) выдвинул широкомасштабный проект союза славянских народов как федерации независимых государств. По его мнению, Болгария была "населена народами единого племени со славянами и сербами — она составит свою область. Если принять в рассмотрение все разорения и бедствия, какие она одна претерпевает, то довольно найдется оправдания к восприятию каждому народу своей собственной над собою власти. По единоплеменству и соседству составят болгары один язык с сербами, кроатами, босняками, далматами и всеми славянами и независимые соединенные области одной державы славяно-русского народа"1. Малиновский был одним из немногих русских деятелей, кто обратил внимание на чрезвычайно тяжелое положение болгар. В Европе и в России в это время гораздо больше знали о греках, сербах, молдаванах и валахах, в их землях часто бывали европейские и русские путешественники, а статус этих областей определялся международными договорами.
Интерес к Болгарии в русском обществе возник в связи с русско-турецкими войнами 1806—1812 и 1828—1829 гг., когда русским войскам приходилось вести военные действия на болгарской территории. В таких периодических изданиях, как "Военный журнал", "Русский вестник", "Вестник Европы", уже в 1808—1810 гг. приводились сведения о болгарском народе, правда, весьма скудные. Восточный кризис 20-х годов XIX в. и, в особенности, русско-турецкая война 1828—1829 гг., в ходе которой болгарские вооруженные отряды оказывали содействие русской армии, значительно усилил внимание русской публики к Болгарии. Болгарская тема начинает звучать не только в публицистике, но и в литературе.
А.С.Пушкин одним из первых создал яркий образ болгарского гайдука, сражавшегося в повстанческой армии Александра Ипсиланти, а затем выданного русскими властями туркам (повесть "Кирджали", 1834). Образ Кирджали в какой-то мере являлся собирательным. Он вобрал в себя характерные черты балканских славян. Сведения о болгарах Пушкин получил в кишиневский период своей ссылки. Интересом к болгарской истории поэт отчасти был обязан рассказам И.П.Липранди, одной из многих колоритных личностей, с которыми он познакомился.
Помощь болгарских отрядов русской армии снискала к ним уважение и признательность в России. Тем сильнее было всеобщее разочарование: Адрианопольский мирный договор 1829 г., утвердивший создание независимой Греции, автономного Сербского княжества, существенно расширивший права Дунайских княжеств, ничего не говорил о Болгарии. Русские войска были выведены с ее территории, болгарскому народу предстояло еще 50 лет жить под османским владычеством, пройти через 9 восстаний, прежде чем новая русско-турецкая война предоставила ему свободу. Побывавший в Болгарии после вывода русских войск поэт В.Г.Тепляков не мог скрыть ужаса при виде разоренной вернувшимися турками страны, жалкого состояния и унижения населения. Однако он верил, что болгары, являвшие в прошлом образцы героизма и наводившие страх на Византию (в IX—X вв.), еще скажут свое веское слово на исторической арене. Подобными же настроениями были проникнуты произведения некоторых молодых русских поэтов и публицистов, ставших позднее лидерами нового идейного течения русской общественной мысли — славянофильства.
Так, А.С.Хомяков, участник войны 1828—1829 гг., в одном из своих стихотворений — "Прощание с Адрианополем" (1829) — предсказывал, что тень крыльев Орла (символ России) со временем затмит померкшую Луну (символ магометанства). В стихотворении "Орел" (1832) Хомяков уже прямо говорил о надеждах славян на Россию как на свою освободительницу. В ряде стихотворений молодого Ф.И. Тютчева также звучал мотив братского единения славян и России и неизбежного содействия последней славянскому освобождению.
С особой силой эта тема развернулась в славянофильской литературе в годы Крымской (Восточной) войны 1853—1856 гг. К этому времени славянофилы уже приобрели заметное влияние в русских общественных кругах. Основные идеи славянофильства заключались в противопоставлении Запада и России, в утверждении особости славянского мира и присущих славянским народам высших духовных ценностей и истинной веры — православия. Большое место в славянофильской идеологии занимал тезис о главенствующей роли России среди славян, об ее объединительной миссии. Славянофилы были сторонниками освобождения славян от османского и австрийского владычества и создания славянской федерации, которую мыслили, в отличие от Малиновского, под эгидой России.
На войну с Османской империей, начавшуюся в 1853 г., славянофилы возлагали большие надежды. Падение власти турок, освобождение славян и объединение их вокруг России являлись основными темами в поэзии и публицистике славянофилов в это время. В стихотворениях А.С.Хомякова, К.С. и И.С.Аксаковых, Ф.И.Тютчева, А.К.Толстого и других война трактовалась как священная битва за освобождение славян и торжество православия. Хомяков называл ее Божьим судом, направленным на сокрушение и уничтожение Турции. Тютчев видел Божественное предзнаменование в совпадении дат: ровно 400 лет назад, в 1453 г., под ударами турок пала Византия. Теперь само Провидение указывало на скорое торжество истинной веры. Однако успех "святого дела" славянофилы связывали с "очищением" России от многих пороков — крепостничества, беззакония, бесправия народа, казнокрадства и других. В знаменитом стихотворении "России" (март 1854) Хомяков подчеркивал, что избранная Богом страна

"В судах черна неправдой черной,
И игом рабства клеймена;
Безбожной лести, лжи тлетворной,
И лени мертвой и позорной,
И всякой мерзости полна!"2

Поэт призывал к покаянию и власть, и общество. Посылая эти стихи графине А.Д.Блудовой, он писал: "В минуту тяжелой войны, конечно, не время ни человеку, ни обществу исправляться, а время сознаваться в своих грехах обществу так же, как и человеку"3. Стихотворение "России" вызвало гнев властей и резкие порицания со стороны консервативной части общества, оппозиционно же настроенные слои встретили его с восторгом. В следующем стихотворении — "Раскаявшейся России" (1854) — Хомяков уже несколько смягчил свою позицию, выразив уверенность в том, что Россия выполнит свою освободительную миссию "в силе трезвенной смиренья и обновленной чистоты", "Еисцелив болезнь порока сознаньем, скорбью и стыдом"4. При всем этом, как отмечал исследователь истории русской общественной мысли Ш.М.Левин, "выступление Хомякова в сложившейся тогда обстановке было своего рода гражданским подвигом"5. Именно с этого времени в русском обществе укрепилось сознание, выраженное последующими поколениями кратко: чистое дело требует чистых рук.
Поражение России в Крымской войне существенно осложнило участь населения христианских провинций Османской империи, в том числе и Болгарии. Турки жестоко мстили болгарам за их активную помощь русской армии, по стране прокатилась волна репрессий, что, в свою очередь, усилило сопротивление болгар. Россия, занятая внутренними реформами и, согласно Парижскому мирному договору 1856 г., не имевшая права вмешиваться в конфликты Порты с ее христианскими подданными, не могла оказать болгарам существенной помощи. Однако русское общество теперь проявляло гораздо больший, чем ранее, интерес к Болгарии, в которой национально-освободительное движение постепенно приобретало массовый характер. После войны его лидером стал Георгий Раковский, выдающийся болгарский революционер и публицист. В конце 50-х годов XIX в. он находился в эмиграции в России, где занимался подготовкой болгарского антитурецкого восстания. Среди его сторонников были многие болгарские студенты, обучавшиеся в русских учебных заведениях. События в Болгарии сыграли значительную роль в появлении романа И.С.Тургенева "Накануне".
Хотя известно, что замысел романа возник еще в 1853 г., написан он был в 1859 г., в разгар подготовки восстания в Болгарии. Болгарский студент Катранов, явившийся прототипом тургеневского героя Инсарова, отправился в Болгарию для участия в национально-освободительной борьбе. Он успел посетить свой родной город Свиштов, заболел скоротечной чахоткой и умер в Италии, куда выехал для лечения. Создавая образ Инсарова, Тургенев придал ему качества "железного человека": Инсаров обладает непреклонной волей, твердой верой в успех своей миссии, он правдив и искренен, целеустремлен и самоотвержен, настойчив и решителен. Анализируя роман, Н.А.Добролюбов подчеркивал, что обаяние этого героя "заключается в величии и святости той идеи, которой проникнуто все его существо"6.
Либеральные и, в особенности, демократические круги общества первостепенную задачу России видели в проведении внутренних реформ, в модернизации ее собственного политического и экономического устройства и демократизации общественной жизни. Эти настроения выразил Н.Г.Чернышевский, заявив в своей статье "Народная бестолковость" (1861): "Нам кажется, во-первых, что у могущественного русского орла очень много своих домашних русских дел. Какие бы там права и обязанности ни имела Россия, а первое право и обязанность ее, как и всякой другой державы — заботиться о собственном благе"7. Чернышевский понимал, что вмешательство России в балканские дела повлечет за собой новую войну. Он был убежден, что славянские народы могут освободиться без посторонней помощи хотя бы в силу того, что численно превосходят турок на Балканах, и не учитывал, что Османская империя была еще сильна, к тому же, ее поддерживали европейские державы, имевшие в регионе финансовые и стратегические интересы. В этом плане более верную, на наш взгляд, позицию занимали А.И.Герцен и Н.П.Огарев, считавшие освобождение славян исторической необходимостью и полагавшие, что это может быть сделано только с помощью России8.
Подъем национально-освободительного движения славян во второй половине 60-х годов XIX в. вновь приковал внимание русского общества к Балканам. В стихах С.П.Шевырева, Ф.И.Тютчева, в публицистике И.С.Аксакова русское правительство призывалось помочь славянам. Особенно подчеркивалась роль болгар в крещении Руси и сохранении в ней христианства во времена татаро-монгольского ига. Теперь же, полагали славянофилы, настала очередь России поддержать своих братьев по крови и вере. В страстных статьях Аксакова, публикуемых в издававшейся им газете "Москва", говорилось о многовековой борьбе болгар, о необходимости содействовать политическому возрождению страны. Публицист указывал на опасность "поглощения" болгар западной цивилизацией. Действительно, формировавшийся класс болгарской буржуазии, экономически связанной с европейскими странами, ориентировался на Европу.
Созданные в России общественные организации — славянские благотворительные комитеты — проводили большую работу по укреплению дружественных отношений со славянскими народами, оказанию помощи школам и церквам. В 1867 г. в Москве прошла Славянская этнографическая выставка, на которой были представлены экспонаты культуры и быта практически всех славянских народов. Одновременно состоялся Славянский съезд, на заседаниях которого звучали призывы к искоренению розни между славянами и объединению сил в борьбе против угнетателей. Участникам съезда было зачитано стихотворение Тютчева "Славянам" (1867), утверждавшее братство славянских народов и их общие цели. Поэт порицал двурушническую позицию Европы, на словах проповедующей поддержку "принципа национальности" (особенно в польском вопросе), а на деле препятствующей созданию национальных славянских государств. Именно в это время европейские державы отклонили предложение России о предоставлении автономии Болгарии, Боснии и Герцеговине и другим османским владениям в Европе. Теперь славяне могли рассчитывать только на собственные силы, ибо державы объявили о невмешательстве в конфликт на Балканах. Поэтому призыв к объединению стал особенно актуален. Балканскими странами были предприняты практические шаги к общему выступлению против Турции, создан Балканский союз (Греция, Сербия, Румыния, Черногория), предполагалась поддержка сил союза болгарскими партизанскими отрядами. Однако между союзниками существовали острые противоречия. В этом плане понятны сетования Тютчева:

"Опально-мировое племя!
Когда же будешь ты народ?
Когда же упразднится время
Твоей и розни, и невзгод,
И грянет крик к объединенью,
И рухнет то, что делит нас?.." 9

Тютчев, как и большинство славянофилов, не до конца осознавал истинные причины славянской розни. Славяне не были единым народом, каковым он хотел бы их видеть. Это были самостоятельные народы, со своей историей, языком, этническими особенностями и, главное, стоявшие на разных ступенях экономического и политического развития. Их разделяли также амбициозные династические и политические устремления соперничавших друг с другом правителей. Призывы к объединению сил пока не достигали цели.
Отказ Европы поддержать славян развязал руки туркам. Усиление экономического, религиозного и национального гнета вскоре привело к новому взрыву на Балканах. Начавшееся летом 1875 г. восстание в Боснии и Герцеговине перекинулось на Болгарию, а летом следующего года войну против Турции начали Сербия и Черногория. Возник новый восточный кризис.
С осени 1875 г. в России развернулось массовое народное движение поддержки славянской борьбы, охватившее все без исключения общественные слои. Начался сбор средств в пользу семей повстанцев, первые добровольцы на Балканы отправились осенью 1875 г., а со вступлением в войну Сербии и Черногории они уже ехали туда тысячами. На Балканы направлялись из России и санитарные отряды.
Литераторы и публицисты различных идейных направлений подробно освещали ход борьбы на Балканах, действия русской дипломатии, позицию европейских держав. Но, пожалуй, главный интерес вызывал вопрос о том, как балканские дела повлияют на судьбы России и русского народа. Интеллектуальная элита общества стремилась выяснить причины невиданного дотоле общенационального подъема в стране (его сравнивали даже с народным подъемом 1812 года), предугадать его возможные последствия. Прогрессивные круги возлагали большие надежды на это общественное движение, рассматривая его как признак роста политического сознания народных масс и фактор, способный повлиять на либеральные преобразования в России. Консервативные силы полагали, что правительство может использовать народное движение для реализации своих внешнеполитических планов на Балканах.v Событиям на Балканах и в России в начальный период кризиса посвящено множество произведений русской художественной литературы. Следует отметить эмоциональные стихотворения Я.П.Полонского, В.Н.Головина, Л.Н.Трефолева, А.В.Круглова, М.В.Ватсон и других, публикуемые в настоящей книге. Они посвящены страданиям болгарского народа, подвергавшегося жестоким репрессиям со стороны турок после кровавого подавления Апрельского восстания 1876 г. Расправа творилась не только над повстанцами, но и над мирным населением. Погибло свыше 30 тысяч мирных жителей, сожжено 80 и полностью разграблено 200 населенных пунктов. Сотни молодых женщин и девушек были увезены в гаремы и проданы на невольничьих рынках Востока. В тюрьмы было заключено свыше 12 тысяч болгар, огромное количество мужчин отправлено в ссылку и на каторгу10. Действия турок не вызвали осуждения со стороны европейских правителей, но общественное мнение Европы и России было потрясено.
Непосредственной реакцией на "болгарские ужасы" явилось знаменитое стихотворение Тургенева "Крокет в Виндзоре" (1876), где королева Виктория открыто обвинялась в попустительстве действиям турецких изуверов. В письмах к друзьям Тургенев заявлял, что Россия должна начать войну за освобождение Болгарии. Страданиям болгар и осуждению равнодушия Европы посвящены также поэтические произведения Полонского. Среди них выделяется стихотворение "Болгарка" (1876), повествующее об унижении болгарской женщины, отправленной в мусульманский гарем и живущей жаждой мщения.
Безуспешность попыток русской дипломатии урегулировать конфликт на Балканах мирными средствами обусловила стремление части общественных кругов побудить правительство оказать военную поддержку борющимся славянам и вступить в войну. В конце концов Александр II, долго оттягивавший этот момент, объявил о мобилизации армии, а в апреле 1877 г. начал войну с Турцией.
Еще летом 1876 г., когда стало очевидно, что России придется начать войну против Турции, демократическая пресса выступила со своей программой решения славянского вопроса. В статье "Воевать или не воевать?", опубликованной в июньской книжке журнала "Отечественные записки", ее сформулировал видный демократический публицист Г.З.Елисеев. Указав, что Россия должна выполнить свой исторический долг перед славянами, всегда поддерживавшими ее в многовековой борьбе с Османской Турцией, Елисеев характеризовал предстоящую войну как народную и выдвинул требование отказа от всяких территориальных притязаний на Балканах со стороны России и других европейских держав, а также указал на необходимость создания национальных независимых христианских государств на месте европейских провинций Османской империи.
Прогрессивные круги обосновывали необходимость гуманных, освободительных целей войны, консерваторы рассуждали о ее возможных политических дивидендах, таких, как захват Константинополя, создание славянской федерации во главе с монархической Россией. Эти идеи вызвали негативную реакцию в либерально-демократической среде. Некоторые демократические публицисты стали акцентировать внимание на том, что война ухудшит положение русского народа, а движение сочувствия славянам в России объявили искусственно инспирированным правительством для отвлечения общества от решения внутренних проблем. В этом плане характерны некоторые очерки М.Е.Салтыкова-Щедрина (отрывок одного из них приведен в настоящей книге). Утверждая приоритет "внутренних вопросов" и иронизируя по поводу "славянских увлечений" общества, великий сатирик считал, что они явились результатом отсутствия возможностей для "живого дела" (то есть действий на пользу народа) в самой России и затронули немногочисленный круг населения, большинство же общества было либо искусственно воодушевлено, либо апатично и равнодушно к славянским проблемам. Безусловно, некоторая доля истины в этих утверждениях присутствовала, однако искренность большинства населения, живое сочувствие славянской борьбе не подлежали сомнению. Народный подъем поверг правительство в испуг, и оно постаралось поставить его под свой контроль. Много внимания славянскому делу и роли России в освобождении балканских народов уделил Ф.М.Достоевский. На эти темы он регулярно выступал в своем ежемесячном обозрении "Дневник писателя". Считая освободительную борьбу славян справедливой, Достоевский находил необходимой и оправданной помощь им со стороны России. Однако, подчеркивал он, эта помощь должна быть бескорыстной, свободной от любых политических расчетов, захватнических планов и ожиданий благодарности от освобожденных. В бескорыстии и справедливости, полагал Достоевский, заключаются лучшие черты русского народа, призванного защитить судьбы не только славян, но и православия на Востоке. В борьбе за славян русский народ, по мысли писателя, совершал подвиг во имя Христа. Достоевский разделял славянофильские идеи об исторической миссии русского народа и о сплочении вокруг России славянских народов. Но он полагал, что в основе этого союза должен стоять не политический подход, а духовное начало. Писатель надеялся на то, что справедливая война приведет к обновлению России, очистит ее от пороков и скверны: "война освежит воздух, которым мы дышим и в котором мы задыхались, сидя в немощи растления и в духовной тесноте"11 , — писал он. Однако далеко не все были с этим согласны. Тургенев, например, отрицал значение религиозного аспекта и считал, что целью войны является не защита православия, а освобождение болгар (см. письмо Я.П.Полонскому от 9 декабря 1876 г., включенное в настоящее издание).
Известие о начале войны (12 апреля 1877 г.) было с энтузиазмом встречено подавляющей частью русского общества. В июне русская армия перешла Дунай и вступила на территорию северной Болгарии. Отвечая потребностям русских людей больше знать о войне, ее задачах, ходе военных действий, о реакции на события болгарского населения, о позиции европейских стран, литература и публицистика уделяли огромное внимание этим вопросам. Главный интерес вызывали Болгария и болгарский народ. Война, по сути дела, велась за их освобождение. Россия делала ставку на Болгарию, как на будущий оплот своего влияния на Балканах.
Представленные в данном издании литературные и публицистические произведения и отрывки из них составляют наиболее значимую часть огромного количества работ, написанных о событиях тех лет. Большинство было создано во время войны или непосредственно после нее, некоторые значительно позже. Принадлежат они как выдающимся представителям русской литературы, так и мало известным авторам, сейчас почти забытым. Но вне зависимости от их художественной ценности эти работы являются важнейшими историческими свидетельствами.
Некоторые авторы просто рассказывали о том, чему были свидетелями. Так, В.В..Крестовский и В.А.Соллогуб делятся впечатлениями о пребывании в Главной квартире (Ставке) Действующей армии, о жизни болгарского населения освобожденных областей, описывают быт и нравы болгар. Об участии в боевых действиях и тяжелом ранении рассказывает в своих письмах и воспоминаниях художник В.В.Верещагин, выехавший на театр военных действий в первые дни войны. Боевая история представлена и в работах В.И.Немировича-Данченко — бои на Шипке, битва при Старой Загоре. Сражениям при Плевне, в Казанлыкской долине и на Шипке посвятили свои стихотворения В.Н.Головин и А.А.Голенищев-Кутузов.
Однако царившая в обществе эйфория, связанная с первыми военными успехами, стала проходить после неудачных штурмов Плевны в июле-августе 1877 г. Страшная изнанка войны заставила взглянуть на происходившее иными глазами. Гибель десятков тысяч солдат от ран и болезней (лихорадки, дизентерии, тифа), просчеты командования, плохая постановка санитарно-медицинского дела в армии, бездействие интендантства — вот темы, обсуждавшиеся на страницах газет и журналов, а также в художественной литературе. Огромное впечатление на общество произвел рассказ В.М.Гаршина "Четыре дня", где писатель трагически изобразил внутреннее состояние человека на войне, вынужденного убивать и подвергавшегося опасности быть убитым самому. По сути дела, это был протест против войны и гибели молодых людей, не вполне осознающих, за что они должны отдавать свои жизни. Тот же протест выражен в одном из последних стихотворений Н.А.Некрасова "Осень" (ноябрь 1877).
Раскол в общественных настроениях в вопросе о задачах войны отразил Е.И.Утин в своих "Письмах из Болгарии в 1877 г.", публиковавшихся в журнале "Вестник Европы". Спор пессимиста, считавшего, что главным для России является проведение внутренних реформ в стране, и оптимиста, видевшего в освобождении славян путь к усилению внешнеполитического могущества России, автор квалифицировал как спор рассудка и чувства. Авторская позиция была ближе к взглядам пессимиста.
В литературе обсуждался и вопрос о том, следовало ли России, трудовое население которой жило в нищете, освобождать болгар, живших довольно зажиточно. Вступившие в Болгарию русские войска зачастую были поражены видом ухоженных и богатых болгарских сел и городов. Однако ряд писателей и публицистов, в числе которых был известный славист А.Н.Пыпин, справедливо указывали, что политическое бесправие болгар не давало им гарантий сохранения своей собственности и даже жизни, в любую минуту они могли быть отняты и присвоены турками.
Но, пожалуй, самым животрепещущим вопросом, обсуждаемым в литературе, являлся вопрос о будущем Болгарии — останется ли она в сфере влияния России или, подобно Греции, Сербии, Румынии, повернется к Западу? Что делать, чтобы избежать последнего? Либерально-демократические авторы видели выход в преобразовании самой России. Пыпин в своих статьях призывал усилить общественно-культурные связи с Болгарией, а также рекомендовал России "вступить в соревнование с Европой", то есть осуществлять преобразования по западному образцу и развивать экономику. По цензурным соображениям он не мог выразиться конкретнее, но было очевидно, что автор имел в виду либерально-конституционные реформы. Однако вряд ли сам Пыпин верил в скорое осуществление этой возможности.
Тревогу за будущее болгарского народа высказывал и публицист Н.В.Максимов: "Что будет с болгарами?.. Как воспитается этот народ, находящийся в состоянии младенчества <Е> Кто будет его воспитывать?"12 Достоевский же прямо указывал, что после своего освобождения с помощью России славяне, в том числе и болгары, создадут конституционные государства по европейскому образцу и "до потери личности своей заразятся европейскими формами, политическими и социальными"13. Чтобы избежать этого, Россия, по мысли писателя, не должна устанавливать никакой опеки и надзора над освобожденной страной, предоставив болгарам полную свободу выбора пути развития. Только убедившись в полнейшем бескорыстии России, славяне вернутся к ней, "обогатят Россию духовно и укажут ей новые горизонты"14. Будущее показало, что писатель многое предвидел верно. Политика опеки и диктата, проводимая Россией в освобожденной Болгарии, в итоге привела к разрыву дипломатических отношений между двумя странами в 1886 г., мечты же о будущем духовном союзе славян и России так и остались мечтами. Россия не могла привлечь освобожденных славян ни политически, сохраняя самодержавный строй, ни экономически. Ее отсталая экономика не выдерживала соревнования с экономикой передовых европейских держав, которые уже давно осуществляли экономическую экспансию на Балканах.
Таким образом, славянский вопрос и, в особенности, русско-турецкая война явились поводом к обсуждению в русской литературе и публицистике кардинальных проблем развития самой России. О том, что внутренние и внешнеполитические проблемы были тесно связаны, говорил сам факт усиления оппозиционного движения в России как после Крымской, так и после русско-турецкой войны 1877—1878 гг. Военное (в первом случае) и дипломатическое (во втором) поражения свидетельствовали о необходимости обновления политического и экономического строя, и значительная роль в разъяснении этого принадлежала русской литературе. Прав был известный демократический публицист Н.В.Шелгунов, заявляя, что "вопрос славянский — русский вопрос".15
Война закончилась победой русского оружия. Согласно Сан-Стефанскому договору 19 февраля (3 марта) 1878 г. создавалось Болгарское княжество в границах от Черного до Эгейского морей; Сербия, Черногория и Румыния получали независимость и значительно расширяли свои территории; В Боснии, Герцеговине и других христианских провинциях Османской империи вводилась административная автономия. Однако договор встретил открытые протесты со стороны западных держав, опасавшихся усиления России на Балканах. По их требованию в июне 1878 г. в Берлине был созван международный конгресс, пересмотревший основные статьи договора. Политическую автономию получила только северная Болгария, образовав Болгарское княжество. Южная часть Болгарии в качестве турецкой провинции была наделена лишь административной автономией. Босния и Герцеговина были оккупированы Австро-Венгрией. Правда, Сербия, Румыния и Черногория стали независимыми княжествами, но в первых влияние России уже было невелико, а маленькая Черногория не играла существенной роли в балканских делах.
Общество было разочаровано: героизм русских солдат, огромные людские и материальные потери не соответствовали достигнутым результатам. Тем не менее, война за освобождение Болгарии осталась в памяти русского и болгарского народов как героическая эпоха в их истории. Ее завершение ежегодно отмечается в Болгарии как национальный праздник. Бережно сохраняются памятники русским солдатам на месте кровавых боев. В болгарских песнях и прозаических произведениях рассказывается об их подвигах.
Посетивший Болгарию через 10 лет после войны Г.И.Успенский утверждал, что в сердце болгарского народа навсегда останется образ "Дедо Ивана", который "пришел сам, на свой счет, пролил свою кровь, лег костьми, освободил и не тронул чужого волоса, ушел домой, поблагодарив освобожденных за хлеб, за соль"16.
В России же подвиги русских солдат запечатлелись в памяти многих поколений. Завершающий настоящую антологию отрывок из поэмы А.А.Блока "Возмездие", написанной в 1910 г., рисует торжественную встречу в Петербурге возвратившихся из Болгарии полков. Поэт подчеркивает спокойствие и достоинство героев и в то же время замечает, что это уже другие люди:

"На их, обычных прежде, лицах
Горят заемные огни.
Чужая жизнь свои страницы
Перевернула им. Они
Все крещены огнем и делом" 17

Война перевернула страницу не только в истории Болгарии, но и России, она открыла дорогу новым испытаниям и потрясениям — такова мысль поэта.
На почве недовольства внешней и внутренней политикой правительства, в частности, неполным решением болгарского вопроса, в России развернулось широкое оппозиционное движение. Неоправдавшиеся конституционные ожидания либералов слились с резкой критикой правительственной внешней политики со стороны консерваторов. Народовольческие круги, учитывая внешнеполитические затруднения властей и тяжелое экономическое положение страны, стремились дезорганизовать правительство путем террора, трагической жертвой которого оказался в итоге и сам Александр II. Освобожденная же Болгария стала ареной острой внутриполитической борьбы. В 1879 г. вступила в силу Тырновская конституция, текст которой был составлен российскими юристами. Она являлась в то время одной из самых либеральных в Европе, провозглашала ряд демократических свобод. Однако князь Болгарии Александр Баттенберг стремился установить авторитарное правление, что привело к столкновению болгарских либералов и консерваторов, к осложнению отношений с Россией. В результате заговора болгарских офицеров Баттенберг был низложен, но к власти пришли антироссийски настроенные силы. Дипломатические отношения между обоими государствами были прерваны и восстановлены только в 1896 г. В дальнейшем Россия сыграла большую роль в провозглашении полной независимости Болгарии в 1908 г., а также в укреплении ее международных позиций и финансово-экономического положения.


* * *
Русские писатели и публицисты на протяжении XIX в. знакомили общество с жизнью славянских народов, при этом особое внимание привлекала именно судьба болгар. Под влиянием русской литературы в России развивался интерес к истории, жизни и борьбе болгарского народа. Но русская литература и публицистика выполняли при этом еще одну важную задачу: процесс познания другого народа с их помощью превращался в процесс познания себя, росло политическое самосознание русского общества, осмысление российской действительности, что являлось одним из двигателей общественно-политического развития.



--------------------------------------------------------------------------------

1 Цит.по: Достян И.С. Русская общественная мысль и балканские народы: От Радищева до декабристов. М., 1980. С.62.
2 См. наст. издание. С.40.
3 Цит.по: Левин Ш.М. Очерки истории русской общественной мысли: Вторая половина XIX — начало ХХ века. М., 1974. С.302.
4 См. наст. издание. С.41.
5 Левин Ш.М. Цит.раб. С.303.
6 Добролюбов Н.А. Статьи; Стихотворения. М., 1972. С.258.
7 См. наст. издание. С.173.
8 Там же. C. 46—49.
9 Там же. С.31.
10 См.: Болгаро-российские общественно-политические связи: 50—70-е гг. XIX в. Кишинев, 1986. С.155.
11 См. наст. издание. С.102.
12 Там же. С.322.
13 Там же. С.114.
14 Там же. С.116.
15 Там же. С.147.
16 Там же. С.285.
17 Там же. С.378.



--------------------------------------------------------------------------------

СОДЕРЖАНИЕ

В.М. Хевролина Россия и Болгария: "Вопрос славянский — русский вопрос" / 5
А.С. Пушкин
Кирджали / 21
Из воспоминаний И.П. Липранди / 26
Ф.И. Тютчев
"Хотя б она сошла с лица земного…" / 29
Славянам ("Привет вам задушевный, братья…") / 30
Современное / 31
В.Г. Тепляков
Из книги "Письма из Болгарии" / 34
А.С. Хомяков
Прощание с Адрианополем / 36
Орел / 37
"Вставайте! Оковы распались…" / 37
Суд Божий / 38
России / 40
Раскаявшейся России / 41
С.П. Шевырев
"Устрой свой мир внутри себя, Россия…" / 41
А.И. Герцен
Из письма Ж.Мишле / 43
Из статьи "Славянская агитация" / 46
Из статьи "Мазурка" / 47
Из письма М.А.Бакунину / 47
Н.П. Огарев
Из письма М.А.Бакунину / 49
В.А. Соллогуб
Вперед / 50 Из книги "Дневник высочайшего пребывания императора Александра II за Дунаем в 1877 г." / 52
А.К. Толстой
"Ой стоги, стоги…" / 55
И.С. Тургенев
Из романа "Накануне" / 57
Крoкет в Виндзоре / 70
Из письма Е.А.Черкасской / 71
Из письма Я.П.Полонскому / 72
Я.П. Полонский
Грезы / 74
Вечный жид / 76
Болгарка / 79
Памяти Ф.И.Тютчева / 80
Туда / 81
Видение Османа / 82
Из поэмы "Келиот" / 83
Ф.М. Достоевский
Из "Дневника писателя за 1876 год" / 90
Из "Дневника писателя за 1877 год" / 96
Из романа "Братья Карамазовы" / 117
Г.З. Елисеев
Из статьи "Воевать или не воевать?" / 124
Из "Писем о войне" / 130
А.Н. Майков
Во время войны 1877—1878 года / 134
Н.А. Некрасов
Осень / 136
"Так запой, о поэт…" / 137
И.С. Аксаков
"На Дунай! туда, где новой славы…" / 138
Из статьи "Славянский обзор" / 140
Из передовых статей газеты "Москва" / 141
Из речей, произнесенных на заседаниях Московского славянского благотворительного комитета / 143
Н.В. Шелгунов
Из раздела "Внутреннее обозрение" журнала "Дело" / 147
М.Е. Салтыков-Щедрин
День прошел — и слава Богу! / 152
Н.Г. Чернышевский
Из статьи "Народная бестолковость" / 173
К.Н. Леонтьев
Из статьи "Мои воспоминания о Фракии" / 176
А.Н. Энгельгардт
Фрагменты книги "Из деревни. 12 писем. 1872—1887" / 178
А.Н. Пыпин
Из очерка "Старая и новая Болгария" / 191
Из статьи "Наша печать и болгарские дела" / 194
А.С. Суворин
Из статьи "Откажемся от Болгарии…" / 200
В.И. Головин
Балканским славянам / 202
Казанлыкские розы / 203
Плевна / 204
Что так жадно глядишь на дорогу? / 205
Падение Плевны / 206
Затишье / 208
С.С. Окрейц
Из романа "На войне и дома" / 211
В.П. Мещерский
Из статьи "Славянская летопись" / 234
"Мысль посвящает те скрижали…" / 235
Л.Н. Трефолев
Борьба / 236
Говорят / 237
Ваня / 238
У земских ворот / 239
В.В. Крестовский
Из книги "Двадцать месяцев в Действующей армии в
1877—78 годах" / 241
В.П. Буренин
Талисман Мидхата / 255
Речь лорда Биконсфильда на банкете в честь лорда-мэра / 256
Из фельетона в стихах "Весенняя гирлянда" / 258
В.В. Верещагин
Из переписки с В.В.Стасовым / 261
Из книги "Воспоминания о русско-турецкой войне 1877" / 267
К.М. Станюкович
Из романа "В мутной воде" / 274
Г.И. Успенский
Фрагмент очерка "Под впечатлением поездки по Дунаю" / 285
Е.И. Утин
Из книги "Письма из Болгарии в 1877 г." / 287
В.И. Немирович-Данченко
Из книги "Год войны. Дневник русского корреспондента. 1877—1878" / 293
Из книги "С вооруженным народом" / 297
Из книги "После войны" / 301
Бой за знамя / 304
П. А. Соколовский
Из статьи "Болгарский народ и его стремления" / 309
А.А. Голенищев-Кутузов
Шествие войны / 311
Мольба / 312
Орлы / 313
Родная / 313
Торжество смерти / 314
Плевна / 315
Н.В. Максимов
Из книги "Две войны" / 317
А.В. Верещагин
Ловча / 323
М.В. Ватсон
Песня болгарина / 331
Молитва / 332
В.А. Гиляровский
Из книги "Мои скитания" / 333
Из книги "Шипка" / 337
"Я там бывал…" / 346
А.В. Круглов
Из "Песен о славянской борьбе и славянских героях" / 350
Из "Песен о Болгарии" / 351
В.М. Гаршин
"Друзья, мы собрались перед разлукой…" / 353
Из "Автобиографии" / 354
Из писем к Е.С. Гаршиной / 354
Из письма И.Е.Малышеву / 356
Четыре дня / 358
Из рассказа "Трус" / 346
Из воспоминаний рядового Иванова / 369
А.В. Амфитеатров
Из книги "Страна раздора. Балканские впечатления" / 372
А.А. Блок
Из поэмы "Возмездие" / 376
Указатель имен / 380
Указатель болгарских географических названий / 382
Список малоизвестных слов и понятий / 383
Список источников / 384

xr100
21-03-06, 06:21 PM
II. Шуменската крепост и нейната отбрана във войната от 1810г.

През 1787 -1791 г избухва нова война между Русия и Турция, но основните действия се развиват в Южна Украйна и Молдова Войната завършва с Яшкия договор с който Крим е присъединен към Русия.
Войната, която ни интересува пламва през 1806 г. Тя е предизвикана от Турция, която се стреми да си възвърне загубените владения в Северното причерноморие и на Кавказ. Повод за войната дава въвеждането на руски войски в дунавските княжества с цел да се противодейства на заплахата от страна на френски войски намиращи се в Далмация. На 18 декември 1806 г. Турция обявява война на Русия. Основните действия се водят на територията на Влашко и Молдова и в българските земи южно от Дунав в района на Русе и черноморския бряг. През пролета на 1809 г руската армия овладяла българските градове Исакча. Тулча. Вабадаг. Мачин. Измаил, Браила. и обсажда Силистра, но през октомври е принудена да свали обсадата. През май 1810 г. Руската Дунавска армия форсира р. Дунав и овладява Хаджиоглу Пазарджик. Силистра и Разград, а през юни обсажда Шумен. Щурмът на Русе завършва с неуспех. Преди да се състави план за щурма на Шуменската крепост е извършена рекогносцировка под ръководството на граф Каменски-2 След оценка на обстановката и местността било решено да се щурмува Шумен като отрядът на ген. Сабанеев да завземе Звездния хребет- (Илдъз табия): корпусът на граф Каменсеки 1
усилен с корпуса на ген Марковда образува ляв фланг на атакуващата армия и да настъпи по пътя от Нови пазар за Шумен като обърне главното внимание на крепостния гарнизон върху себе си, центърът на атакуващите войски да се състави от главните сили, които да настъпят по силистренския път . След като десния фланг заеме Звездния хребет, главните сили да долепят фланга си към него и да извършат флангов маньовър към Звездния хребет.
Шуменския турски гарнизон се състоял от големи пехотни и конни маси, които заедно с артилерията и интендантските войски достигали до 35.000 човека. Организацията а пехотата била крайно лоша. Конницата била сравнително добре организирана и отлично обучена особено за партизански действия Крепостната артилерия била многочислена и добре обучена. Полската артилерия била незначителна.
Комендант на крепостта бил Великия везир Юсуф паша. Той имал предвид всички поуки от „ миналото и възприел - идеята да се защищава крепостния четириъгълник, като заангажира руската армия в обсадни действия под всяка крепост.
Решението на везира било да настъпи с главните сили събрани в Шумен към Русе или Силистра и по части да бие противника.
Денят 11 юни бил назначен за ден на решителния щурм на Шумен За атаката на крепостта русите събрали под Шумен 35.000 човека.
В 6 часа сутринта центърът командван от граф Каменски младши започнал настъплението си по силистренския път. Настъплението му обаче било своевременно открито от турците и те прегрупирали силите си към Звездния хребет. В същото време в настъплението се включили и силите на дясното крило . Това затруднило турците, които били принудени да свалят част от защитниците на Звездния хребет и да ги хвърлят срещу конницата на ген. Уваров. който атакувал Мос-ков табия. Благодарение на активните действия на центъра и дясното крило на ген. Левиз. Звездния хребет и Москов табия били взети. От тази табия граф Каменски младши видял че лявото крило на армията не само не започвало боя, но още спокойно седяло в лагера в който пренощувало. Запитан за бездействието си, граф Каменски старши отговорил, че е дал почивка на хората си защото били изморени от марша. Това бездействие провалило целия план на щурма защото виждайки тази пасивност турците разбрали плана и взели мерки. Те контраатакували русите и успели да ги изтласкат от заетите позиции. В тези боеве участват бъдещите герои при Бородино генералите Уваров, Раевски и Трубецкой.
На 12 юни щурмът започнал отново. Голямата храброст на руските войници изгубила смисъла си, когато граф Каменски старши умишлено не изпълнил заповедта на по малкия си брат, който бил главнокомандващ и който щял да се прослави, ако войските на лявото крило усилели натиска върху вече объркания противник . Това отново провалило щурма. Виждайки объркването, турската крепостна артилерия съсредоточила огъня си върху войските които вече били близо до крепостните верки.
С падането на нощта щурма бил прекратен . Благодарение отличното умение на турския войник да използва умело местността и да се отбранява, русите дали многочислени жертви. Не по-малко били те и сред турските войски. Това се обяснява с липсата на полска и конна артилерия и всички действия вън от ефективния огън на крепостната артилерия били предприемани без артилерийска подръжка
Още на 12 юни граф Каменски решава, да блокира Шумен и по този начин да принуди гарнизона да капитулира. От 13 юни до 23 юни Шумен бил напълно блокиран. В продължение на 10 дни руската блокадна артилерия обкръжила от всички страни крепостта. Линията на обложението се удължила и станала 80 км. Комендантът на крепостта не взел мерки за прекъсване на блокадната линия за което имал възможност поради крайното разсейване на руските сили.
По време на блокадата Юсуф-паша направил излаз от крепостта и атакувал една от руските батареи. Този излаз бил отблъснат и положението в крепоста започнало да става тежко. Великия везир поискал примирие, но то му било отказано. На 30 юли в Шумен успял да пробие турски обоз , който използвайки намалената бдителност и с помощта на местното население докарал в крепостта храни и припаси за 15-20 дена. В това време от запад към Шумен потеглила и армията от Сърбия. Местното турско население активизирало партизанските действия в тила на руската армия.
При тази обстановка граф Каменски младши решил да снеме блокадата и сторил това на 2 срещу 3 юли. Блокадата била снета, но войната продължила. Шуменските войски били задвижени в помощ на русенския гарнизон. Атаката била подготвена добре, но русите успели да я отразят.
През 1810 г. руските войски имали не малко успехи във войната с турците. Но под Шуменската крепост победния им устрем бил съкрушен и те се оттеглили зад Дунав Мирът бил подписан през 1812 г. в Букурещ.
xr100

Selianin
22-03-06, 05:21 AM
КНИЖАРЯТ СТЕФАН ГЕОРГИЕВ ГИДИКОВ
И ЧИТАЛИЩНИТЕ ТРАДИЦИИ В СЛИВЕН

Доц. д-р Петър ПАРИЖКОВ
Специализирано висше училище по библиотекознание
и информационни технологии
В епохата на Българското възраждане Сливен се развива като търговско, занаятчийско и културно-просветно селище. Главни занятия на неговите жители са лозарството, животновъдството, производството на коприна, ножарството, гайтанджийството, златарството и тюфекчийството /направата на оръжие/.
Предприемчивият родолюбец Добри Желязков Фабрикаджията /1800-1865/ открива в родния си град Сливен през 1834 г. първото текстилно предприятие в Европейска Турция.
Градът на стоте войводи се отличава с буден дух, с жажда за просвета и знания. Килийно училище към църквата "Св. Димитър" според някои предположения съществува още през ХV-ХVІ в. С положителност се знае, че през втората половина на ХVІІІ в. килийно училище е открито в метоха на църквата "Св. Никола" /в махала Клуцохор/. В същата махала ок. 1815 г. Хаджи Трендафила и Хаджи Илия – майка и баща на писателя Сава Доброплодни, отварят килийно училище за момчета и момичета в своя дом. Още едно килийно училище е открито през 1830 г. в махала Ново село.
Хрониката на просветното дело в Сливен отбелязва, че през 1810 г. тук е основано взаимно училище, а през 1819 – и светско школо.
Д-р Иван Георгиев Селимински /1799-1867/ – лекар, изтъкнат учен, обществен и просвeтен деец, елинист, но заедно с това и патриот, открива през 1825 г. в родния си град Сливен елино-българско училище. В него се изучават математика, физика, география, отечествена история и др. Завършил гръцка гимназия в гр. Кидония /Мала Азия/, следвал медицина в Атина и получил докторска диплома от университета в Сиена /Италия/, Иван Селимински въздига за свое верую родолюбието. "Време е вече да покажем на света, че и ние живеем – пише той до Васил Е. Априлов през 1841 г., – време е вече да се очистим от петната, с които нашите господари-варвари са ни обезобразили. Само тогава ще може да блесне старото ни благородство. Време е да прославим и нашия народ" [1]. Проф. Николай Генчев високо оценява "блестящите социологически, философски и исторически студии на д-р Ив. Селимински, съдържащи обилна информация за европейската наука, много оригинални просвещенски интерпретации за ролята на знанието, на религията и социалния прогрес" [2].
Просветното дело в Сливен през Възраждането свързва в една верига дейци с различна нагласа, но обединени от мисълта за по-висока и модерна образованост.
През 1844 г. в града е открито девическо училище, а през 1849 – класно. Десет години по-късно, през 1859, Сава Доброплодни слива двете класни мъжки училища в Клуцохорска полугимназия. Сава Хаджиилиев Доброплодни /1820-1894/, родом от Сливен, е известен книжовник, писател и педагог, автор на пиеси и на учебни помагала.
През 1861 г. главен учител в Клуцохорската полугимназия става популярният поет и обществен деец Добри Петров Чинтулов /1822-1886/ - автор на революционни стихотворения, които битуват като народни песни, и на учебници по риторика, руски език и литература, математика, френски език, нотно пеене, разпространявани в ръкописи.
В панорамата на възрожденския Сливен се вписва и Иван Добровски /1812-1896/ - книжовник, публицист, учител и обществен деец, редактор и издател на второто българско списание преди Освобождението "Мирозрение" /1850-1851, 1870/.
Родом от Сливен е и първият български художник с академично образование Димитър Георгиев Дoбрович /1816-1905/ - близък на Георги С. Раковски, участник във въстанието на Джузепе Гарибалди и Джузепе Мацини /1848/.
Сливен вписва нови страници в историята и на българското книголюбие. Както посочва д-р Маньо Стоянов, за периода от 1837 до 1875 г. от града се записват над 2400 спомоществователи на книги [3]. В Сливен се получават и редица периодични издания – списанията "Любословие", "Мирозрение", "Български книжици", вестниците "Македония", "Дунавски лебед", "България" и пр. Добри Желязков предплаща 10 екз. от "Общое землеописание" на Константин Фотинов /1843/. От цял Сливен спомоществователите на тая книга са 130, а Добри Желязков иска от К. Фотинов допълнително още 100 екз. Когато започва да излиза редовно Фотиновото списание "Любословие" /1844/, Добри Желязков става негов настоятел за Сливен и Котел [4].
Основаването и първите години от дейността на Сливенското читалище "Зора" са свързани с името на Стефан Георгиев Гидиков /1837-1871/. В младостта си той се занимава с търговия, а към 1856 г. заминава да учи в Одеса заедно с двамата свои другари Петър Мишков и Никола Боров. Поради липса на средства прекъсва учението, посещава Румъния и Сърбия, където се запознава с Георги С. Раковски и става негов възторжен почитател и сподвижник.
През 1859 г. Стефан Г. Гидиков се завръща в родния си град Сливен. "Достоен мъж, честен, откровен, голям родолюбец, енергичен, бистър ум..." – така в "Опит за история на гр. Сливен" д-р Симеон Табаков рисува неговия портрет [5]. Стефан Гидиков е душата на будната сливенска интелигенция. През 1859 г. "той е държал една пламенна реч пред многолюдно събрание в тогавашното Сливенско класно училище, вследствие на което и се основало /или според други: уредило, възобновило/ читалището "Зора" [6]. Сред основателите личат имената и на Сава Доброплодни, Иван Добровски, д-р Георги В. Миркович, Добри Чинтулов. Според някои автори носител на читалищната идея е Димитър Костов Димитров – "един от първите учители на български, враг на умиращия елинизъм, учил се неизвестно в кой град и колко в Русия, повече самоук, запопен повече по патриотични съображения; от първите дейци, които изхвърлили гръцкия език от църквите, знаещ руски и сръбски език, чрез който вероятно му е станала известна идеята за читалища и други просветителни инициативи и учреждения" [7]. За пръв председател на читалище "Зора" е избран Стефан Г. Гидиков, който държи и първата сказка за ролята на читалищата пред гражданите в голямата стая на взаимното училище. Както посочва Стилиян Чилингиров, "речта му направила силно впечатление и читалището започнало своя живот под неговото ръководство" [8]. Стефан Г. Гидиков го председателства до 1863 г. През това време читалищната книгохранителница се попълва с множество печатни издания – едни купени от настоятелството, а други – подарени. Сред щедрите дарители се открояват Александър Екзарх, подарил руски книги, и д-р Иван Селимински. Читалището се абонира за почти всички вестници и списания на български език. Общият брой на абонатите възлиза на около 200 – факт сам по себе си необикновен в условията на игото и заедно с това твърде показателен за родолюбието на сливенските жители. Наричано до Освобождението Българско благодетелно читалище, то според своите сили върши родолюбивата си дейност за духовната пробуда на населението – организира сказки, при това всекидневни, дава и театрални представления, сред които и емблематичната "Многострадална Геновева".
От 1860 до 1871 г., когато умира, Стефан Г. Гидиков прекарва половината си време в Сливен, половината – в Цариград и другаде. За да се отблагодари на Георги С. Раковски за подкрепата, която му оказва за осигуряване на издръжка в Одеса, Гидиков изразява желание да разпространява негови съчинения като пътуващ книжар из отечеството. За тази цел взема от Белград около 2000 екз. от съчинението на Г. С. Раковски "Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому, и сину му Асеню второму" /1860/ и 988 картини от Николай Павлович с образа на цар Асен І и "Разбиването на гръцката войска от Йоан Асен ІІ и пленяването на императора Тодор Комнен". През Свищов и Търново, където успява да продаде съответно 30 и 20 книги, Стефан Г. Гидиков се насочва към панаира в с. Узунджово, Хасковско, но закъснява. Поради тази причина предлага на Г. С. Раковски да свали цената на книгите с оглед все пак да се продаде известно количество. 300 екз. от книгите дава на Христо Г. Данов – да ги разпространява в Пловдив и околността. При това пътуване през есента на 1860 г. Ст. Гидиков посещава още и Котел – родното място на Г. С. Раковски, Габрово, Казанлък, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Карнобат, Градец, Жеравна, Шумен. В Сливен продава около 50-60 екз. Понеже не може навреме да отчете парите от продадените книги на Г. С. Раковски, последният го обвинява в злоупотреба.
В писмо до Г. С. Раковски от 23-24 август 1861 г. Стефан Г. Гидиков отхвърля обвиненията и отново прави равносметка за продадените книги и картини. Това писмо е интересен документ за родолюбивите подбуди на книжаря и заслужава да цитираме редове от него. "Г. Рак[овски], ти наместо да мя съжелиш, че си губих времято напразно и не можих да постигна оная цел, ко[я]то гоних, ти, братко, да мя нападаш с най-укорителни думи – пише му Стефан Г. Гидиков. – Това награждение ли чаках аз от тебя, дето съм проповедвал на нашите българи, за да тя убожават?" [9].
Времето е изпепелило страстите мимолетни.
Остава патриотичното дело на един книжар и читалищен деец от Сливен. А то е достатъчно, за да извади от забрава името на Стефан Г. Гидиков – този "холеричен темперамент, енергичен, бодър, с бистър и духовит ум и голям родолюбец" [10], за когото Добри Чинтулов пише стихотворение, издълбано върху неговата надгробна паметна плоча.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Селимински, Ив. Избрани съчинения. С., 1979, с. 358.
2. Генчев, Н. Българската култура. ХV-ХІХ в. С., 1988, с. 231.
3. Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Т. І. С., 1957, с. 570-571.
4. Табаков, С. Опит за история на гр. Сливен. Т. ІІ. С., 1924, с. 412.
5. Пак там. с. 392.
6. Юбилеен сборник на Българското народно читалище "Зора" в Сливен. С., 1910, с. 246.
7. Киров, З. Исторически бележки и пр. – В: Юбилеен сборник..., с. 17-18.
8. Чилингиров, Ст. Български читалища преди Освобождението. С., 1930, с. 445.
9. Архив на Г. С. Раковски. Изд. на БАН. Т. ІІІ. С., 1966, с. 687-688.
10. Юбилеен сборник..., с. 247.

РЕЗЮМЕ

Върху общата панорама на възрожденския Сливен авторът изтъква приносите на отделни културно-просветни дейци за духовната пробуда на своите съграждани – д-р Иван Селимински, Сава Доброплодни, Добри Чинтулов, Иван Добровски и др.
Акцентът е поставен върху живота и дейността на позабравения днес Стефан Георгиев Гидиков – основател и пръв председател на Сливенското читалище "Зора" и разпространител на съчинения от Георги С. Раковски.
Показани са и традициите на книголюбието през Възраждането в града на стоте войводи.

---------------------
Доц. д-р Петър Парижков – преподавател и ръководител на катедра "Книга и общество" в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии – София

xr100
22-03-06, 07:44 AM
III. Отбраната на Шуменската крепост във войната 1828 1829г.
Тази война е предизвикана от борбата на европейските държави за разделяне владенията на Османската империя., преживяваща остра криза предизвикана от Гръцкото въстание. На 14 април 1828 г. Русия обявява война на Турция През април-май руските войски завземат Дунавските княжества, на 27 май форсират Дунав при Исакча и се насочват отново към Шумен
По това време най-слабата страна на Шуменската крепост е северния фронт, но турците взели мерки и още при подхода към нея пътя бил добре прострелян от крепостната артилерия. Мисълта за открит щурм на крепостта била отхвърлена. Един щурм бил невъзможен.
Да се пристъпи към тясно обложение било много трудно защото Шумен относно снабдяването си с продоволствие се намирал в положение на морска крепост блокирана само от сушата. Военният съвет решил да се заеме укрепена позиция пред крепостта и войските които я заемат да се държат съсредоточено до нея. Това обаче не можело да доведе до положителни резултати , а само можело да попречи на гарнизона да излезеи да деблокира Варна
През юли 1828 г. под Шумен дошъл и самият император Николай I. Той участвал във всички рекогонсцировки. Колкото и да се опитвали обаче русите да се укрепят на достигнатите позиции, нерешителните им действия били откривани бързо от турското разузнаване и своевременно опитите им били проваляни.
През август и септември положението на блокадната руска армия командвана от Витгенщейм било крайно тежко Към Шумен се насочвала одринската армия на Врионе-паша. Войските войски били уморени и крайно изтощени. Започнали активни партизански действия Решено било да се отстъпи. При отстъплението турската крепостна армия извършила излаз и ударила по отстъпващите войски.
Руската армия обсаждаща Шумен била разгромена. Това принудило русите да снемат обсадата и на Силистра. Само един успех имали русите -овладяването на Варненската крепост. Неуспехът под Шумен станал причина през следната 1829 г. русите да водят нова война и да дадат нови жертви за достигане на определената цел .
През 1829 г. политическите обстоятелства не донесли промени във външното положение на воюващите страни. Султанът не признавал войната за изгубена. Той се обявил решително за продължаване на воините действия.
Пасивния начин на действие на Шуменския комендант Хюсеин-паша недал отличен резултат и през лятото на 1828 г. бил признат от султана и от високия диван за не съответстващ на положението.
На 9 март 1829 г. командването на Шуменската крепост било възложено на Мехмед Решид-паша. Приемайки командването той намерил в крепостта не по вече от 10 000 войници. Наредил бързо събиране на разпуснатите войници. Взети били мерки за дисциплината, обучението, снабдяването и укрепяването на табиите и отбранителните линии. В началото на май Шуменския гарнизон бил доведен до 56.000 войници. Въпреки положителните действия новият командващ повторил грешката на предшествениците си. Отнесъл се небрежно към полската артилерия.
Старателното обучение и реорганизиране на войските съставляващи Шуменския гарнизон имало за цел насочването на по-голямата част от тях срещу южната руска групировка командвана от ген. Рот. Планът за предстоящите операции се състоял в следното: с настъпването на пролетта Шуменския гарнизон да настъпи към Провадия или Варна съобразно обстоятелствата и като отхвърли противника, който заема тези пунктове, да го притисне към морето. Войските разположени по средния Дунав под началството на Видинския паша да нахлуят във и Влашко заплашат куриерските връзки на неприятеля, като го принудят към отстъпление, за да не помогне на Южната армия.
Целият месец април турците се подготвяли за изпълнение на този проект, а м. май бил определен за решително настъпление на всички войски.



п.п.В следващата информация,която ще бъде за "майските офанзиви на Шуменския гарнизон. Настъпленията към Провадия" може да се хвърли поглед към посочената тема за Ески Арнаутлар 1829 г./повдигната е отделна тема във форума/
http://forum.traditzia-bg.com/showpost.php?p=8239&postcount=8
xr100

Selianin
22-03-06, 11:33 AM
Ей това е работа! Браво и благодарност на XR100!

Selianin
22-03-06, 05:36 PM
ДЕВНЕНСКАТА ЦЪРКВА “СВЕТИ НИКОЛА”

Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

Тя е построена през 1841 г. (или 1842 г.)1 със средства на местното население и усилията на родолюбивия Чорбаджи Дука Вълюв2. Църквата е била полувкопана, еднокорабна и едноапсидна постройка с двускатен покрив. От юг е имала два входа и едноскатен навес на дървени стълбове. Църквата е имала две отделения, разделени от ниска дървена преграда - за мъже и за жени. Женското отделение се е намирало в западната част, било е леко повдигнато и е имало свой вход. Покрай стените е имало дървени тронове (синтрони). Църквата е била без стенописи. Вътрешната й украса се състояла от дърворезбован иконостас, големи иконостасни икони, дърворезбован владишки трон и амвон.

Църквата била осветена през 1844 г. от Месемврийския митрополит Григорий3. Първи свещеник на църквата бил поп Петко, заменен през 1857 г. от младия учител Константин Драганов (Кумановски)4. Той бил ръкоположен за свещеник в девненската енория от месемврийския митрополит Никифор. През 1867-1868 г. заедно със съседната училищна сграда била издигната и камбанария. В сутерена на училището се намирали свещоливницата и канцеларията на църквата. В автобиографията си Райко Илиев Блъсков пише:

“Едно нещо само забелязах, което за тогавашните времена надали е било чудно и странно, но то би-ще чудно за бъдещите времена. Като вземем едно пространство накръст от селото Гебедже, малко далеч от град Варна, до с. Кюлевча, 3 часа далеч на изток от Шумен, сетне, на север с. Къзълджилар, което е до полите на гората Дели-Орман, па до селото Еникьой, на юг, допряно до реката Камчия, отвъд която се издига Стара-планина, това пространство е населено с 35 повечето чисто български села. И във всичките тия 35 села ние намерихме само 3 черкви, а именно в с. Девня, Кривня и Черковна и то, догдето не влезеш в селото и догдето не чуеш дървеното клепало, не можеш позна, че има в това село черква. Отвън гледаш една ограда от здрав, стегнато-изграден, подпрян със сгъстени подпори плет, много по-висок отколкото обикновените селски плетища, горе полесен и затърнен с такъв дебел пласт тръне, на такава височина, щото човек мъчно се наема да го прескочи. Не можеш рече, че в сред тая висока ограда има нещо здание. В едно затънтено място е вратнята на тая ограда. И тая врата се отличава от вратята или портите на селските дворове, на които вратникът е от плет, измазан с говеждници. Вратата на тая отлична сграда е от дебели талпи дъбови дъски, тя е в плета взидана, много ниска, така щото, като влизаш, трябва да си пазиш главата; но важното е, че тя е тъй здраво заключена с три дървени ключалки, че без помощта на нарочно изкования крив ключ, не можеш я отвори. А този ключ държи и къта черковният екзарх, който сам отваря и затваря. Вътре в тая висока ограда, в самата среда се ниши едно малко продълговато здание, наполовина вкопано в земята, а на половин прихлупено с дълга стреха, която малко остава да опре у земята. Това е селската черквица. Тя се отличава по камъчения си зид, по керемидения покрив, по белосаните отвън стени, по които се чернеят четвероъгълни прозорчета, препречени с гъста накръст желязна решетка. Вътре тая черквица е разделена на три отдели: източната изпъкната - олтар, средната е мъжка черква, западната, която е по-малка от средната, е женска черква. През големите празници повечето християни стоят на двора до прозорците на черквата, понеже вътре твърде малко се побират и става задушно. Вън черковния двор е доста голям. Околовръст край плета са насадени дървеса, диви и питомни. Отпредната страна на двора, която е на юг, е чиста морава, на която, след черква, когато има струване (Бог да прости), насядват старците, за да си ломнат коливо и да пийнат по чашка ракийца за мъртвите за душите. Отзад черквата и от страните и са гробищата, до които стърчат дебело издялани големи кръстовати камени за паметници без никакъв надпис. За всичките тия 35 села имаше само двама свещеници българи, единият поп Димо, седалището му село Косовча, вторият поп Петко - Девня. Всеки от тях си имаше своите села, които посещаваше, кога как можеше. Ни в едно село нямаше училище - школа, или такова нещо като килия.

На връх самата кръстопоклонна (великопостна) неделя, год. 1841., ние пристигнахме в едно от Провадийските села в Сърт-кьойлери село Черковна, гдето наскоро бяха довършили черквицата си.5”

Натежала от годините, църквата “Свети Никола” е била разрушена и на нейното място през 1936-1937 г. е била изградена днешната църква със същото име. Стойността на градежа е бил определен на 583 000 лв.6 Основният камък бил положен на 22 май 1936 г. от епископ Андрей7. Църквата е била осветена от Варненско-Преславския митрополит Йосиф.

Църквата е трикорабна, едноапсидна, с предверие и камбанария. Във вътрешната й украса главна роля играят дърворезбованият иконостас и владишкият трон (църквата е без стенописи). Иконите са били изработени със средства на отделни девненски семейства, а патронната икона, посветена на свети Никола - от членовете на рибарското дружество “Девненски извори”.

Църквата се издържала от такси, дарения и от наема на своите имоти (1911 г. - 75,8 дка ниви; 1925 г. - 84,2 дка) и една варница.

От освещаването й през 1844 г. до днес в църквата “Свети Никола” са служили свещениците: Петко, Константин, Драган (син на Константин - служил 50 години), Лазар, Иван, Михаил, Георги и понастоящем - отец Иван.





БЕЛЕЖКИ:

1. 1843 г. - според списък на Варненско-Преславската митрополия за състава и отчетността на енорийшите съвети за 1888 г.; П. Ников. Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция. Издава Българската Академия на науките по предложение и с иждивение на Варненското археологическо дружество. Придворна печатница, С., 1934, с. 21, бел. 23. [обратно]

2. Чорбаджи Дука Вълюв (около 1785 - януари 1875 г.). Вж. Ил. Р. Блъсков. Нещо из животописанието на Дяда Дука от село Девне. - Зюмбюл-цвете с приложение стари наши песни. Варна, 1882, 21-37; В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането. I. Провадийско (Първа част). - ИНМВ, III (XVIII), 1967, с. 81, бел. 49. [обратно]

3. До 1872 г. девненската църква била подчинена на Цариградската гръцка патриаршия в лицето на Месемврийския митрополит, а от 1872 г. - на Варненско-Преславската митрополия. Богослужението било извършвано на гръцки език. Вж. В. Тонев. Българското Черноморие през Възраждането. Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, С., 1995, с. 208. [обратно]

4. Константин Драганов - Кумановски е роден в колиби Куманите, Еленско през 1826 г. Учил в еленското училище. От 1844-1845 г. до 1857 г. е учител в Девня, когато е ръкоположен за свещеник в Девненската енория. Умира в Девня на 22 юли 1897 г. Погребан е в черковния двор. Вж. В. Тонев. Бележки по учебното дело в Североизточна България..., с. 81, бел. 51; ДА - Варна, фонд 75 К, оп. 1, а. е. 12, л. 49 (Варненска и Преславска митрополия); НА БАН, фонд 144, оп. 1, а. е. 100, л. 16 (Варненско-Преславски митрополит Симеон); Борбите на българите от Варненска и Преславска епархия за църковна независимост 1840-1879. Документи и материали. Съставители: Борислав Дряновски и Варненски и Великопреславски митрополит Кирил. Издателство "Славена", Варна, 2002, с. 131-134 (15 август 1866 г.), 157-158 (11 май 1868 г.). [обратно]

Името на Константин Драганов е в списъка на спомоществувателите на: Критическы издырянiя за историята блъгарска на Ю. И. Венелина. Преведе от русскый Ботю Петковъ. Чясть прьва. Въ Земунъ, въ I. К. Сопроновата брьзотисна книгопечатница, 1853; Софроний Врачански. Евангелие поучително. Нови сад, 1856; Сборникъ от разны сочиненiя отъ Добря В. Попова и издаден от Р. И. Блъскова. Издание първо. Въ книгопечатницата на Д. Цанкова, Цариград-Галата, 1860; Три повести за децата. Хрiстiанскы, нравственны и поучителны. Побългарены отъ Р. И. Блъскова. Въ печатницата на Д. Цанкова, Цариград-Галата, 1860; Венецъ асбучнiй или нравствени наставления. Издава Х. Йордан Х. Вълковъ. Издание първо. В народната книгопечатница на Стефана Расидескува, Букурещъ, 1863; Въведенiе въ всеобща история съ кратко прибавление отъ старобългарската история. Наредилъ Р. Ил. Блъсков (по Шлецера). В училищната книгопечятница, Болград, 1864. Вж. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806-1878. Съставил д-р Маньо Стоянов. Под редакцията на проф. Александър К. Бурмов. I. Наука и изкуство, С., 1957, с. 531; Ст. Димитрова. Спомоществователи на български възрожденски издания от Варна и Варненско. - ИНМВ, 25 (40), 1989, с. 79, 84, 85, 87.

5. Р. Ил. Блъсков. Автобиография на Райча Илиев Блъсков. - СбНУНК, кн. XVIII. 1901, 549-550. [обратно]

6. Варненска поща, XVIII, бр. 6250 от 25 март 1936 г. [обратно]

7. Варненска поща, XVIII, бр. 6311 от 26 май 1936 г. [обратно]





(с) Анастас Ангелов, 2001
(с) Издателство LiterNet, 25. 12. 2003
=============================
Публикация в: Анастас Ангелов "Девня - страници от историята", Русе, 2001.

xr100
24-03-06, 08:00 AM
Майски офанзиви на Шуменския гарнизон. Настъпление към Провадия
Планът за настъпление на турските армии не бил изпълнен в цялост. Без да дочака решителни действия на Русчушкия и Видинския гарнизони Великият везир предприел настъпление с част от силите на Шуменския гарнизон срещу комуникациите на Южната армия с Дунав Намирайки войските си вече достатъчно подготвени, на 28 април Решид-паша излязъл от Шумен с 20 000 армия и се насочил към Провадия. На 13 км южно от Провадия турските щурмови колони атакували решително русите, успели да обхванат фланговете на позицията и да овладеят един редут в центъра. Обаче още в началото на боя на помощ от Провадия пристигнал ген. Вахтен.с една егерскa бригада. 2 казашки полка и 4 оръдия. След кръвопролитен бой успех не бил постигнат и Великият везир оттеглил войските си.

ВИКТОР ТЕПЛЯКОВ ЗА БИТКАТА ПРИ ЕСКИ АРНАУТЛАР - хода на битката
http://forum.traditzia-bg.com/showpost.php?p=7921&postcount=2

На 6 май вместо да продължи действията си против неприятелската позиция, която била силно повредена Мехмед Решид-паша оттеглил цялата армия в Нови пазар, където престоял два дни Доволен от достигнатия морален успех везирът отстъпил с главните си сили в Шумен като оставил в Нови пазар Ибрахим-паша със 7000 човека
Първото настъпление на Шуменския гарнизон не дало решителни резултати. При по-голяма настойчивост на везира би могло русите да бъдат бити по части и даже изтласкани към морето преди Долно Дунавската руска армия да ги подкрепи Ако турците вместо да се оттеглят в Шумен бяха атакували отново Провадия, тя би била изолирана, а пристигащите на помощ отряди бити по части Генерал Рот взел всички мерки за бързо съсредоточение на частите. След 10-12 дни когато било предприето второ настъпление към Провадия русите посрещнали турците със събрани сили.
Второто настъпление започнало на 16 май Този път заедно с гарнизона в Русе. На този ден двата отряда на Хюсеин-паша заели Разград и Тутракан, но лишени от непосредствената поддръжка на Шуменския гарнизон, който с напредването си към Провадия се отдалечавал повече от операционната линия на Русенските отряди, последните били разбити по отделно. След тяхното поражение везирската армия продължила сама изпълнението на предначертания план Около 40 000 човека се насочили към Провадия и след като я достигнали обсадили последната
Енергичното настъпление на турците към Провадия принудило ген. Дибич който в началото на 1829 г. сменил Витгенщайн в командването да остави един корпус (ген. Красовски) за продължаване обсадата на Силистра и с другия да се насочи в помощ на ген Рот. Близката задача на този корпус била да се отиде към Козлуджа за да се съедини с ген. Рот или пък към Нови пазар да отреже пътя за отстъпление на везира към Шумен
Известен за това Мехмед Решид-паша снел обсадата и започнал отстъпление към Шумен.
На 30 май 1829 г. главните сили на турската армия достигнали Кюлевча. Виждайки, че пътя за отстъпление към Шумен е преграден от неприятелски отряд . който в значителна степен отстъва по численост на турската армия Решид- паша заповядал да се атакува и да се освободи пътя за отстъпление към крепостта.
Първи обаче започнали настъпление руските войски. Това изненадало и объркало турците, но везирът успял да овладее положението и да насочи силни контраатакуващи колони към постигналите известен успеп руски пехотни полкове. Войските на русите били разсечени на две групи и можело да бъдат бити по части. Везирът обаче пропуснал този момент от който се възползвали русите. Благодарение на конната батарея на граф Арнолди било нанесено сериозно поражение на разсичащата групировка и двете изолирани фупи се съединили. Обратът в действията станал причина за оттегляне на турците на старата позиция Междувременно на бойното поле пристигнал и ген. Дибич Съотношението на силите се изравнило и сега русите на свой ред контраатакували. Паника и объркване се вселило в турската армия, която побягнала към Шумен При Кюлевча загубите на турците достигнали 2.000 човека. Въпреки пълната победа на руското оръжие ген. Дибич не постигнал целта си. Макар и разгромена везирската армия не била отрязана от Шумен Шуменския гарнизон останал безучастен зрител на цялото сражение, когато неговото влияние би могло да бъде решително за хода на Кюлевчанската операция. Разгромената армия се промъкнала в крепостта и принудила руската армия да спре триумфалното си шествие под Шумен.
Смятайки че изходът на войната ще се реши под стените на Шумен, Решид паша започнал да привлича в крепостта значителни подкрепления Той се страхувал за сигурността на тази досега не превземаема крепост, падането на която би произвело потресаващо впечатление в целия мюсюлмански свят Везирът не обърнал внимание на отбраната на Балканския хребет ,макар че при стеклите се обстоятелства, военното изкуство диктувало точно обратното.
На 18 юни крепостта Силистра паднала под ударите на ген. Красовски Този корпус от 25.000 човека се съсредоточил под Шумен. С него обсадните войски станали 58.000 човека. Съсредоточаването на русите под Шумен убедило везира ,че крепостта ще бъде блокирана и щурмувана.
Генерал Дибич обаче не мислел да обсажда Шумен, който и без това вече 40 дни приковавал под стените си главните сили на армията, а и успехът на един щурм бил твърде съмнителен. Следвайки своите предначертания, да премине Балканския хребет, да нахлуе в Тракия и там да принуди турците да искат мир, той се отказал от каквито ида са настъпателни действия при Шумен и възползвайки се от липсата на нападателни способности на крепостните войски, оставил силен заслон (17.000 човека) под командата на ген. Красовски и с главните си сили нахлул в Тракия. Тук той заел Одрин и заплашил Цариград. Така бил сключен Одринския мир.
Решид-паша приел съобщението за мира от ген-. Красовски на 5 септември .
Под Шумен руските войски останали още два месеца. С настъпването на зимата се изтеглили към Добрич и Провадия. Двегодишната жестока борба свършила. Шуменския гарнизон въпреки голямото си поражение при Кюлевча показал при започване на обсадните действия против Шумен, че крепоста е недостъпна твърдина.
/още което допълва темата/
http://forum.traditzia-bg.com/showpost.php?p=6335&postcount=29

Заключение.
Втората половина на XIX век се ознаменувала с две войни против Русия: Кримската 1853-1856 и кампанията от 1877-1878г В тези две войни крепостния четириъгълник вече не играл първостепенна спасителна роля. В 1854 г. в театъра на войната влизат Бесарабия. Влашко и Добруджа, но все пак турците съсредоточават войски в четириъгълника. Следвайки вековните си традиции през 1877 те пак съсредоточили войски в четириъгълника и там останали в бездействие, очаквайки да бъдат атакувани от противника. Впрочем пасивното поведение на Шуменския гарнизон в тази война и престъпното му бездействие, пак изиграли решителна роля в изхода на тази нещастна за империята война Вместо да я спаси от военен разгром Шумен проявил отрицателно влияние.
В продължителната жестока борба под стените на Шуменската крепост военната история потвърдила старата истина, че силата на крепостта не се състои само в недостъпността на укрепленията и позициите, но главно в морала и духа на гарнизона и твърдия характер на неговия комендант .

http://forum.traditzia-bg.com/showpost.php?p=7599&postcount=1
xr100

Selianin
25-03-06, 08:54 AM
Бесарабски измерения на нацията: Град с будни българи и богати културни традиции
Валентин Греков, студент по журналистика

в-к "Македония", брой 46, 16 декември 1998 г.

В Молдова, на 40 км от прочутия в Бесарабия Болград, се намира Тараклия.

Селището Тараклия е основано през 1813 г. от български преселници. Руско-турската война през 1806-1812 г. е причина за първото масово изселване на българите от родината им. Войната става един от преломните моменти в историята за изселването на българите в пределите на Руската империя, а също и за първото им масово преселване в Бесарабия, която след войната влиза в състава й. В резултат на това през първата четвърт на 18 век в Буджака възникват села, населени от преселниците от отвъд Дунава. Тараклия е едно от тях. И до днес имената на някои села са останали предишните, дадени още от татарите (окончателно изселени оттук от императрица Екатерина през 1807-1809 г.).

Положението на бежанците в първите години никак не е лесно, но те не поемат обратния път заради тежкото османско владичество.

Руско-турската война от 1877-1878 г. задълго ще остане в паметта на българската диаспора в Молдова. Тогава българските патриоти с огромен възторг посрещат вестта за формиращото се българско опълчение в Кишинев. Българите от Южна Молдова (Тараклийски, Вулканещки, Кахулски, Комратски и други райони) съставят гръбнака на опълченското движение. За тези техни подвизи и успешен развой на войната по-късно се създават песни. С тях, опълченците от Бесарабия, може да се гордее и България. Макар че са извън прародината си, тези хора не са изгубили националния си дух и жажда най-после да видят отечеството си свободно. Тараклийците, участвали в Освобождението на България, са Димитър Карамалак, Иван Арабаджи, Олимпий и Павел Панови. Потомците им славят подвига им.

През януари 1918 г. румънските войски превземат Бесарабия, което предизвиква протест сред българското население. Българите се притесняват от въпроса за своя език. Тараклия е мястото, където най-образованите и интелигентни българи се подлагат на тежки изтезания, гонения, осъждане и дори физическа разправа заради справедливото им желание да запазят езика си, културата и традициите си. Това принуждава най-светлите български личности да напускат втората си родина и да емигрират в съседни държави и най-вече в Русия. През периода 1918-1940 г. българите по всякакъв начин оказват съпротива на румънското присъствие.

На 28 юни 1940 г. Бесарабия, включително и Тараклия, са освободени от властта на кралска Румъния и отново са под руско влияние. Тогава пък започва процесът на насилствената колективизация, репресиите и гладът.

В началото на 60-те години в българските села започват да се откриват първите средни общообразователни училища. Първоначално те са открити в Тараклия, а после в Твърдица и Кагул. Децата получават възможност да постъпват във висши учебни заведения и в специални средни училищз в Молдова, Украйна и Русия.

Значителна рола се възлага на културните домове в българските села. Още през 60-те години започват да се издигат внушителни дворци на културата в Кортен, Тараклия, Кайраклия и Твърдица. Те, както и народните традиции, спомагат за израстване на музикалното майсторство, а също така полагат основи за поява на много изпълнители, свирещи на различни народни инструменти.

В Тараклия, както и другите села с компактно българско население, никога не е секвала живата, макар и архаична, говорима българска реч, която е запазила своето очарование и мекота. Но винаги се е усещала липсата на писменото слово. Само единици са имали достъп до книжовния български език.

Краят на 80-те години е начало на възрожденското национално движение на българите в Молдова. От 1986 г. по местата с компактно българско население в училищата се въвежда преподаване на книжовния език факултативно. В Тараклия този процес започва най-рано. Селата с компактно българско население в Тараклийския район са Кортен, Кайраклия, Валя-Пержей, Московей, Твърдица. Постепенно Тараклия придобива все по-голямо значение като район и днес вече е административен, културен и образователен център на молдовските българи. Там има български педагогически колеж-лицей "Св. св. Кирил и Методий", в който още от началото на функционирането му работят преподаватели от България. Открит е през 1992 г.

Значителна роля за пропагандирането на българското народно творчество играе създаденият през 1986 г. професионален ансамбъл за песни и танци "Родолюбие" с художествен ръководител Стефан Стоянов и народен драматичен театър "Смешен петък" с директор и режисьор Иван Боримечков. Творческият колектив на ансамбъла израства до високо професионално ниво. Колективът е гостувал многократно в редица села и градове в Молдова и Украйна, а също и в България. Част от ансамбъла като посланици на Молдова заминават за Франция. В момента Стефан Стоянов е директор на музикалния колеж за народни инструменти в с. Твърдица. Драматичният театър "Смешен петък" променя непрекъснато структурата си и работи от името на местното читалище "Олимпий Панов". В театъра Петко Апостолов, гост-режисьор от България, постави няколко спектакъла, ползващи се с огромен успех. Те са излъчени и по националната телевизия в Молдова в ефира на българската програма "На буджакска вълна". Последнате изява на сливенския режисьор Петко Апостолов в Тараклия е пиесата "Когато гръм удари..." на Яворов.

Българската национална интелигенция оказва помощ на духовното състояние на диаспората в Молдова. Творчески вечери, създаването на местни исторически музеи, публикувани материали по история на българските села и книги, национални фолклорни фестивали, олимпиади по български език и литература - това са само част от проявите на културния живот, за който несъмнено българската интелигенция помага. Българските просветно-културни организации, които се стремят да помогнат за възраждането на българщината, стават все повече. В този ред на мисли се вписва народно читалище "Олимпий Панов", чийто председател е Кирил Дарманчев, директор е запаленият родолюбец Димитър Боримечков.

Българската тема е доминантна и в неговата дейност и творчеството. Освен професионален фотожурналист той е и събирач на българската книжнина, летописец на всичко българско по бесарабска земя. Боримечков е кореспондент на републиканския български вестник "Родно слово", главен редактор на регионалния вестник "Български глас", сътрудник на българското радио в Тараклия, а също е и документалист, събиращ и отразяващ културната дейност на бесарабските българи. Той заедно с брат си Иван Боримчеков са хора с ярко изразено личностно присъствие в културно-просветния живот на родния град.

В Тараклия живее и друга интересна личност. Това е Петър Кайряк, един от запалените летописци на Тараклия. Той през 1992 г. издава книга за 140-годишнината от рождението на О. Панов. П. Кайряк е буден българин родолюбец. Върху раменете му лежи тежест от 85 години, но той не познава умора, давайки своя принос в проучване на миналото на Тараклия.

В Тараклия има исторически места и паметници. Единият от тях е паметникът на Олимпий Панов в центъра на Тараклия. Със свои средства тараклийци възстановиха православния храм "Св. Георги", който през 1968 г. бе разрушен от съветски танкове. Историческите и паметните места са скъпи за всички, които работят и живеят тук. Една от забележителностите на града е старата чешма, известна като Хаджидинковата, изработена от шепа родолюбци преди повече от 100 години.

Градът, в който живеят и творят толкова родолюбци и патриоти, не може да бъде погълнат от забрава. Дано той може да отпразнува още поне десет пъти по 186 години.

xr100
25-03-06, 04:24 PM
С интерс прочетох в архивите на padre за човек оставил своя скромен труд за да възвеличае подвиг и да блесне светило към което България гледа.
А имам и приятел от село Дралфа/Васко Иванов Христов - другар от армията/, който ще помогне за разкриване на още данни за онези дюлгери от североизточна България, пред които се прекланяме.
xr100
Ето и интервюто от преди двадесетина години на Илияна Божилова, кор. на БТА в Търговище..
.................................................. ..............................................
Че се казвам Пеньо Атанасов Колев, май само в общината знаят. За другите от селото съм Пеньо Бомбето. През 1920 година, като ходих в Шумен да си купя един кат горни дрехи, си взех и бомбе. И досега все с бомбе ходя, та затова тъй ми викат.
Дори в този момент сините очи на стария човек гледаха живо изпод прословутото бомбе, макар да бяхме насядали край масата в гостоприемния му дом. За първи път прекрачвах прага му, не бях се срещала никога с майстора, построил паметника на връх „Шипка". Прочут майстор — градил мостове и катедрали,язовири и фабрики, а къщата му — като кутийка малка. Знаех, че през ръцете му са минали милиони левове народна пара. Особено по времето, когато Комитетът за въздигане паметник за възраждане и освобождение на българския народ му дал големи пълномощия и средства. Бил и си останал честен и скромен - такъв е до ден-днешен Пеньо Атанасов. Даже в родното му село Дралфа, Търговищко, където живее и досега, едва преди петнадесети на години хората разбрали, че е ръководил строежа на „Шипка". Научили го случайно. Двама от земляците му разглеждали паметника и чули екскурзоводът да казва, че е построен от майстор Пеньо Атанасов, някъде от Североизточна България.
— Чакай бе, момче! — рекли. — Та той е от нашия край, от Дралфа!
Чак тогава се разчуло, та взели да го наобиколят от вестниците.
Затова дойдох и аз — да видя майстора и да запиша разказа му. По-скоро нисък, отколкото среден на ръст, 83 годишният човек ме изненадва с бодрия си вид и свежата си памет. Само дето ръцете вече не го слушат много — не знам дали от годините, или от тежкия дюлгерски занаят.
— Значи за паметника на „Шипка" искаш да ти раз кажа? — Обръща се той към мен, а ръцете му неуверено галят малкото бронзово копие на неговото дело.
Този сувенир, който всеки посетил светинята „Шипка" отнася със себе си, е мостът към спомените.
— Млад бях тогава, на 26 години, когато се хванах да го строя. Беше през май 28-а година, а го завършихме през ноември 30-а. После на 26 август 34-та година ходих на освещаването.
Питам го защо на него, младия, са възложили строителството на такъв голям и труден обект. Оказа се, че двама от Комитета за изграждане на паметника, инж. Иван Данчев и арх. Минчо Заеков, били работили и друг път с него. След като през 1926 г. майстор Илия Мъглов изкарал мавзолея до костницата, хората му се разбягали поради суровите условия. Комитетът на няколко пъти обявявал на търг продължението на строежа, но кандидати не се намерили. Тогава инж. Данчо в предложил:
— Само Пеньо може да го направи. Той е млад, хем доверие ще спечели.
Съгласил се майсторът от Дралфа, ама си мислел, че строежът е в селото, а не на върха.
— През април беше — спомня си той. Натоварихме се на катъри и поехме към върха. Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място." И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада посред гърдите, ще е имал тогаз 75 години. Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?" Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна мен каза:
— Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, ч тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоз окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България. . . Сякаш мравунки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го правя'"
Слезли в село Шипка и сключили договора по единични цени. После Пеньо заминал за Варна да си вземе работниците, минал през Дряново, щото трябвали и каменоделци, и излезли на върха по вечеря. Набрали папрат, легнали по двама и се завили с чергите. А на сутринта, било 28-и май, осъмнали затрупани с прах и дребни камъни. Като видял това, неговият шурей Ганчо Менев казал:
— Пеньо, напускай, докато не си започнал работа. Ний си отиваме.
— Бе чакайте бе, хора! Аз дума съм дал, договор съм подписал, може ли таквоз нещо? Нали сега България към нас ще гледа, бива ли да се отказваме!
Останал самичък. Слязъл пак в Габрово и намерил 14 каменоделци. От строителния комитет му дали 20 хиляди лева да плаща на работниците. Раздал им той по 500 лева, без да им иска сметко-разписки и легитимации.
— Хей, честни хора габровци излязоха! Туй беше в събота, а в понеделник гледам ги — нарамили се, пристигат — разказва бай Пеньо. През тези три години на строежа е носил десетки хиляди лева за заплати, без един лев някой да открадне.
Започнали да дялат камъни, път се захванали да правят, ама трудностите край нямали. От Севлиево майсторът купил два чифта биволи с железни коли.
— Натоварихме първата кола с близо един кубик камъни — разказва ми той и се вълнува, като че ли отново преживява изпитанието. — Вярвай, тез животни не ги видях на четири крака да вървят. По колене се изкачват, ама не спират. Като изкарахме първата кола до върха, сякаш че ми се отвориха гърдите, ей тъй сила някаква ми дойде и си рекох: „Пеньо, паметникът ще стане!"
Уж потръгнала работата, но не успявали да насмогнат на работниците с пясък. Карали го от Мъглиж и Енина с каруци, а оттам към върха в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало пътеки, старите ерозията ги заличила, та дошли хората от Шипка и Мъглиж път да правят, доброволно.
Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. И досега той си спомня имената на някои от работниците, издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка, който бил майстор на ваденето на камъни; Иван от Панагюрище, дето си за-
губил обувките, когато го гонила мечка стръвница; каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци; братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала. Още много имена изрежда бай Пеньо и за всекиго си спомня нещо интересно. Най-възрастен бил 75-годишният Христо Минев от Шипка, който навремето превел руските войски през Балкана, а на строежа клепел длетата и шилата. Иван Минев от Дралфа бил най-млад, едва 15-годишен и с магаренцето Върбана носел вода за пиене в една бъчонка. Веднъж магаренцето се от вързало и изяло не само хляба на работниците, но и чертежите на паметника. От тях само главата на лъва била останала. После пък една мечка-стръвница изяла Върбана.
Бай Пеньо продължи да разплита шарената нишка на спомените, в които смешните преживелици са малко, а трудностите повече, има мигове на страх и гордост едновременно. Върхът бил осеян с куршуми и гюл-лета, виждали се полузарити кости и черепи. Тях строителите внимателно полагали в костницата на паметника.
Слушам разказа на стария човек и си мисля, че както подвигът е родил легендарната Шипка, така и върхът е създавал герои Какво друго, ако не мирновременен героизъм е трудът на майстора и хората му, строили при такива тежки условия, за да увековечат святото дело на опълченците!
Започвали работа по слънце, а след малко потъвали в облаци, после гръмотевици и светкавици продънвали земята, а край тях ветровете си давали среща. Вадили камъните от 10 метра дълбочина и ги вдигали с валяци и въжета. По-късно направили хаспел от чамови греди и го вързали за паметника с макара. С голи ръце излезли срещу планината, победили я със силния си дух. Вярно, мнозина не устояли докрай, поработвали седмица-две и напускали. Майстор Пеньо оставал.
Завършили строежа и дошло време да поставят лъва. По проект трябвало да бъде най-отгоре, върху паметника. Насъбрали се хора, сред тях и чужди дипломати имало. Намесили се те и казали, че не е редно в сърцето на Балканите лъв да се издига. Тогава решили да го положат върху корниза, но не могли да се споразумеят в коя посока да гледа.
— На изток ще го сложим — казал майстор Пеньо, — към слънцето да гледа! „И към Русия" — мислел си той.
Вече на двора, като ме изпращаше до пътната врата, го запитах дали навремето е получил някаква награда, някакво признание за своя труд.
— Какво ти признание! Спомням си освещаването на паметника през 34-та година. Върхът беше почернял от хора, а до паметника се наредили големците. Наоколо войници, поставени на пост. Искат специални бележки, за да те пуснат, а аз уж съм поканен, а нямам. Гледах отстрани. Имаше речи, раздадоха се и награди на хора, дето никога не ги бях виждал. За нас, за строителите, не стана дума, никой не се сети. После ядоха и пиха, царят и той надига чашата, ама за работниците сякаш че не им дойде на акъла. Чак когато войската си отиде, тогаз можах да се приближа до паметника. От тоя ден нататък трийсет години не отидох да го видя. Мен народната власт ме оцени, тя ми даде и Народен орден на труда, и златната значка „Кольо Фичето ".
На раздяла стиснах ръката с възлести пръсти, а ми се искаше да се наведа и я целуна. Тази ръка, зидала камък по камък най-българския паметник, сега ми махаше за сбогом, докато аз отнасях със себе си историята на строителя на Шипченския паметник — майстор Пеньо Атанасов от Дралфа, а за съселяните си просто — бай Пеньо Бомбето.

БЪЛГАРИЯ ТУПТИ В СЪРЦАТА НИ! :bgflag:

Selianin
26-03-06, 06:29 PM
Покъртително!

Selianin
27-03-06, 05:13 PM
ДЛЪЖНИ СМЕ ДА ВЪРНЕМ ПРОКУДЕНИТЕ БЪЛГАРИ

Около 4 млн. наши сънародници живеят в над 30 страни зад граница. От тях 1 млн. са в бившите републики на СССР. Те трябва да дойдат в страната ни и да заселят запустяващите села

Димитър Попов
бивш премиер

Нерадостна е съдбата на народа ни след разгрома на Втората българска държава. Поробителят утвърждава властта си с невероятна агресивност. Тя започва с помохамеданчване, асимилация, изселвания, продажби на роби и завършва с физическо изтребление. Компактни маси от населението се изселват във Влашко, Сърбия и Унгария още от втората половина на ХIV и през целия ХV век. Между 1592 и 1606 г. се води продължителна война между Австрийската и Османската империя. През 1593-1601 г. влашкият княз Михаил Храбри, съюзник на Австрия, прави смели набези на юг от Дунав и в районите на Никопол, Видин, Враца и София. Опустошава и изгаря повече от 2000 български села. Населението им е изселено във Влахия. В 1598 г. избухва Първото търновско въстание. Потушено е жестоко. След разгрома му около 50 000 български семейства заедно с водачите на въстанието Дионисий Рали и Теодор Балина търсят спасение на север от Дунав. 90 години по-късно (1688 г.) пламва Чипровското въстание. Отново разгром, палежи, избивания и заробване. Над 3000 останали живи българи от Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура забягват в Банат, Южна Унгария, Крайова, Сибиу, Олетания, Нови Сад, Осиека, Трансилвания. Потомците им живеят там и сега. От средата на ХV до края на ХVII век около 600 000 българи намират спасение във Влашко, Сърбия, Унгария и Южна Русия. Този брой надвишава една трета от тогавашния ни национален потенциал. Още толкова са били физически изтребени Колко сме били останали? По време на Руско-турската война (1828-1829) българското население от Източна България подкрепя руската войска. Подготвя се за въстание, но руското командване категорично го осуетява. Войната завършва с Одринския мир (1830 г.). Още преди подписването му българското население, което знае какво го очаква след оттеглянето на руската войска, започва подготовка и извършва масово изселване. Изоставят имотите, жилищата и гробовете на бащите и дедите си около 150 000 българи от районите на Сливен, Ямбол, Одрин, Пазарджик, Бургас, Стара Загора, Ловеч, Търново и Варна. Обезлюдяват над 150 български селища. Безкрайните колони се охраняват от руски войски Бежанците се заселват главно във Влахия, Молдова, Бесарабия, Украйна, Крим. Според румънските архиви само през първите 40 г. на ХIХ век в над 160 румънски села и градове са се заселили над 86 700 българи. Огромни райони от българската земя обезлюдяват, запустяват. Стърчат бесилки и колове с набити черепи. Изгнаниците създават нови селища, замогват се, изграждат домове, училища, църкви и общини. Запазват езика, етнографията и българското си съзнание. Не забравят огнищата и домовете на дедите си. Пренасят имената на селата землищата и махалите в чужбина. Правят каквото могат (и доколко им позволяват) да не се откъсват от българската култура. Носят в сърцата си свидни спомени, мъки и надежди. По данни на Агенция за българите в чужбина извън границите на България, в над 30 страни, живеят около 4 млн. българи. От тях по данни на председателя на Съюза на бесарабските и таврийските българи "Генерал Данаил Николаев" г-н Иван Дундаров в бившите републики на СССР живеят не по-малко от 1 млн. наши сънародници. Само на територията на Молдова и Украйна (Бесарабия) броят им е около 530 000, а в кавказките републики - около 280 000. Стотици хиляди от тях са били разселвани от Закавказието до Сибир. По-голямата част от тях са измрели. Таврийските българи получили разрешение да се върнат по домовете си в Крим. Само че те се оказват населени от украинци. Значителна част от тези ни сънародници сега живеят при тежки условия, а намиращите се в кавказките държави - при изключително тежки. При мен идваха и идват много сънародници от тези небългарски краища или техни упълномощени представители. Бедни, но незагубили достойнство и достолепие, търсят помощ и съдействие да се върнат в България. Да станат нейни граждани. Да продължат живота си - своя и на потомците им в някогашната бащина земя. Какво прави държавата ни да ги приеме, доведе и осигури условия за живота им? По произход, кръв, съзнание и език те несъмнено са българи. Но не са български граждани. Не са родени като такива. Създадени са солидни законови условия за привличане на живеещите извън България наши сънародници. Но само по закон! Още няма правилник за прилагането му. Не са осигурени бюджетни средства за подпомагането им, няма кой да предостави кредити. Общините нямат изградени структури, които да прилагат закона. С изключение на Нова Загора. Повече от дошлите са все още само "пребиваващи". Липсват им пълните права на български граждани и това ги лишава от много конституционни права и свободи. Тези, които са тук, имат чувството на непокръстени, неблагословени, невкоренени, подслонени бежанци. Нещо като второстепенните граждани на някогашната Римска империя. Редът за придобиване на гражданство от тези лица е излишно усложнен и твърде бавен. Изключения са тези, които могат да се явят в София и лично да подадат документите си в Министерството на правосъдието. Подаването в българското консулство в Одеса пък е ходене по мъките. Колцина от тези свръхбедни хора могат да си позволят разходи за едно такова пътуване от дома си до Одеса? Това са стотици и хиляди километри. Там не ги посрещат особено любезно. Отнасят се с тях като с гурбетчии, а не като с изгнаници. Молбите се задържат с месеци, защото нямало редовна поща до МВнР в България. Пощата била веднъж на 3 до 6 месеца и тримесечния срок, в който молбата трябва да бъде решена се превръща в повече от годишен! От молителите се изискват документи, непредвидени в закона. Всички документи трябва да се преведат на български и да се легализират, подписите да имат нотариална заверка. Всичко това струва пари, каквито хората нямат. Повече от тях не получават заплати а натурални обезщетения. Процедурата трябва да бъде максимално опростена, таксите - премахнати. Става дума за съдбовни решения, за които е некоректно да се плаща. Държавната Агенция за българите в чужбина е изготвила проект за навременен и важен документ - Единна национална стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън България. Той сполучливо обосновава историческите, патриотичните, нравствените, икономическите и хуманните съображения, които мотивират държавата ни да отвори широко вратите си за желаещите да се завърнат завинаги в България. А тя да ги улесни в тяхното заселване, битово устройване, създаване на условия за труд, образование и пълно интегриране в целокупния ни живот. Този документ е придружен с проект за Закон за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън Република България. Той съдържа процедурите и механизмите за фактическото завръщане, придобиването на гражданство с факта на разрешаването на постоянно пребиваване, гражданския им статус, жилищното осигуряване, оземляване, материално, трудово и друго осигуряване и институционно гарантиране. С приемането на тези два документа материята ще получи по-пълно и актуално решение. Странджа, Осогово, Северозападна България, Родопите, Трънско и други райони на страната пустеят или имат тежки демографски проблеми. Цветущи преди половин век села умират, земите им подивяват, обезлюдяват. Огромен жилищен фонд стои неизползваем и се руши. Ние сме може би единствената страна в Европа, където има "пустеещи" плодородни земи. Населението на България намаля за десет години с повече от един милион жители. Нуждаем се от младо, работливо, интелигентно население, което да запълни вакуума. Досега у нас се заселиха повече от 12 000 души само от Бесарабия и още около 8000 от други райони. Желаещите и чакащите са многократно повече. През миналата година получиха гражданство 1226 души, от началото на тази година - 232. Твърде малко! Недостатъчно. Сега сме длъжни да подслоним под стряхата на родината пръснатите й по чужди краища деца, намерили там спасение. Те чакат това!

Selianin
29-03-06, 06:11 PM
МОЙ "УКРАИНСКИ" БРАТОВЧЕДЕ!...
(разказ)

Василий, пийни си една чаша студена, киевска вода. Чети бавно и внимателно. Искам да приемеш по мъжки и с разум всичко, което ти пиша тук. Никак не ми е леко, но ще ти кажа нещата едно към едно. Напълно се разруши безкритичната ми и безгранична вяра в добрия дядо Иван… Пак го уважавам и почитам като наш освободител от турско робство, но вече имам в ума си едно голямо “но”!... Много голямо “НО”!...
Мина повече от година от моето виртуално запознанство с теб. След сто седемдесет и пет годишна раздяла ние, хората в чиито жили се оказа, че тече една и съща кръв, успяхме да се открием и свържем чрез това човешко чудо - интернет. Тази вечер, точно в полунощ, само за хилядни от секундата, моят компютър ще предаде в твоята електронна поща частица от онова, което съм разбрал за нашата обща история и съдба.
И така,… в нашето село Дивня, през вековете на безкрайно дългото и черно турско робство, многократно са квартирували, господствали, изнасилвали, грабили и дерибействали турски, руски, английски, френски, кърджалийски и какви ли не други окупационни, грабителски, “братски”, “поробителски”, “попечителски” или “освободителни” войски . Тук те водили помежду си и с местното население кървави битки. Бойните действия и холерата помитали съдбите на много бойци, офицери и местни хора. Костите им още гният в нашия район, но ние не знаем къде точно те се намират. Само през повратния XIX век селото е преселвано на север два пъти: първия път през 1809-1810, а втория път - през 1830 година. Досега нашата държава, нашите писатели и поети, нашите деди, родители и учители ни предаваха и завещаваха свята и заслужена любов към Русия, която честно, по братски, безкористно и безспорно през 1878 година ни освободила от вековния поробител. В този дух и аз учих децата и внуците си.
Сега ще се опитам за първи път в живота си да погледна на нещата от по-друг ъгъл. Може и да сгреша, но е по-добре да направя опит за още едно мое мъчно и болезнено пътуване към истината. А много често тя, истината, е един мечтан и недостижим, но жесток и тежък мираж…
От материалите, които намерих в интернет (в български, руски, украински и молдовски публикации, особено за първата половина на XIX век), разбрах, че нещата от историята на нашия край хич (ама хич!) не са такива, каквито досега сме ги учили. Нещо повече – за периода преди 1876 година те стоят напълно обратно.
Руската империя воювала многократно с турската и помогнала решително за по-ранното освобождение на гърците, на сърбите, на власите и молдовците… България, горката, все не влизала в руските планове за свободата, защото по тия времена Русия си имала други, нейни си кроежи и най-важното - интереси. През 1830 година, след като приключил прехваления поход на фелдмаршал Дибич Забалкански, около сто и четиридесет хиляди българи главно от Югоизточна и от Североизточна сегашна България, страхувайки се напълно и логично обяснимо от турски издевтелства, но някак си прекомерно планирано, предварително подготвено и организирано, “доброволно”, “спонтанно” и съмнително захвърлили имоти, ниви, лозя, градини, съдба и роден край… С руски кораби или по суша - с волски коли и конски каруци, натоварени с най-необходимия багаж и храни, предвождани и охранявани от руски офицери и войници, в групи с малка численост до колони с до две хиляди човека, спазвайки по военному строго разработен график, ден след ден, преход след преход, извървели дългия и непосилен път до Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Руската империя целенасочено изчистила своята периферия от живеещите в нея нежелани татари и други и ги заместила с работливи и честни, покорни и признателни българи-християни. Многобройни върволици от тамошните иноверци и непокорници по-рано или по-късно тръгнали обратно на юг и се заселили в североизточния район на сегашна България. По този начин Русия изпълнила своя полезен за нея и коварен спрямо българите план - укрепила и очистила напълно санитарната си зона по границата с османска Турция, разработила тамошните си земи чрез кротките и трудолюбиви единоверци и на “братския” гръб на българите осъществила своите великоруски, имперски интереси.
Василий!... Намерих материали, от които се вижда как тогавашният руски император Николай I, високопоставени руски графове, генерали и важни длъжностни лица раздавали ласкави оценки и похвали на гръцкия, сръбския, влашкия и молдовския народи за бунтовете и опитите им за освобождение от турското иго и наистина им помогнали да постигнат това много по-рано от нас, а българите подигравателно смятали за покорна християнска маса, за хора с пречупени вратове и воля. Нещо повече – руската политика преценявала, че нашите хора са много подходящи за системно отвличане с цел запълване на дупките в южните пограничните краища на Русия… Българите, натоварени на руски кораби или в колони по суша, били откарани и закарани на север почти, или още по-точно, като пленници и живи руски “трофеи”… Това станало хладнокръвно, пресметливо, егоистично и съвсем не по братски… Пътуването по море и предвижването по суша било мъчително и тежко. Мъже и жени, деца и старци, добитък и какво ли не, умирали по пътя бягайки на север от действителни (но и от умело подклаждани!) страхове от турско отмъщение и издевателства, както и от хитро втълпяваната им надежда за много по-добър живот на север, в … “братската”… руска страна… Руските войници, които охранявали българските “трофейни” колони по пътя им за Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия, се сприятелявали с нашенци и споделяли с тях, че се чудят на акъла им защо напускат българския рай и отиват в руския ад… То, и животът в българско, както знаем, бил един черен, безкраен почти петвековен кошмар, но като рай го оценявали редовите руски “попечители” на българите, като са ги водели и карали като добитък на север, към Влашко, Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Тези войници даже се възхищавали на своите командири, които умело си избрали от “пазара” за хора по-добрите, по-будните и окомуш българи, а тук по нашите краища, по тяхна преценка, оставили по-покорните, по-простите, по-неставащите за нищо… тъй да се каже – “мършата” (според тях) на нашия народ… Обезбългаряването на североизточния ни край по тия времена и неговото тайно договорено между двете империи обратно заселване с много “руски” татари и други мюсюлмани тогава, дава част от логичното обяснение защо този край не участвал в Априлското въстание, защо този край е освободен от турско най-късно, защо и днес е пренаситен с “братя” мюсюлмани и защо все се говореше и се говори, че за столица на бъдещата автономна турска република в България най му “мязало” и му “мяза” да бъде Варна…
Като чета статии с номера XIII и XIV от подписания на 2.09.1829 г. Адрианополски мирен договор разбирам, че Русия и Турция доста добре и цивилизовано са се разбрали и са оправили своите си интереси… Уж се договорили населението от зоната на военните действия да не бъде преследвано, да му се даде правото на свободно опредяляне към коя империя да остане или насочи да живее, а пък на практика чрез своите войски и с помощта на свои привърженици-българи така са го наплашили и организирали, че Източна България е била изселена и обозбългарена в огромна степен.
Братовчеде мой! През 1829 година българите, (особено от Югоизточна България!), са извършили масови съпротивителни, партизански, антифеодални и антитурски военни действия. Те са оказали неоценима помощ на руското командване, то ги чувствало като братя, като голям резерв и помощ във войната с Турция… Но, за голямо съжаление, руският император Николай I изпращал до главното командване една след друга директиви, с които нареждал българите да не се вдъхновяват за национална свобода, българите да не заграбват имотите и имуществото на чорбаджиите и турските феодали, българите да не дават пример на облечените във военни дрехи руски крепостни мужици за борба с господарите си като се върнат и ако се върнат в Русия. Сам се натрапва изводът, че съпротивата и участието на българите от Югоизточна България през 1829 г. във войната с Турция са много по-мащабни дори от нашето Априлско въстание. За съжаление, тогава турските зверства и масовият героизъм на българите са имали лошия шанс да не са описани нашироко в българската история и литература и да не са добре изучени от народа ни до днес… За съжаление Иван Вазов още не бил роден… Ако не беше така, днес всеки българин шеше да благоговее пред нашите предци от Източна България, които са претърпели и дали от себе си толкова много за свободата на целия ни народ , а днес тяхната саможертва е направо забравена…
Василий, аз съм образован човек, но не в историческата област. Умирам от срам, че едва сега проглеждам в събитията, за които стана дума по-горе. Не се оправдавам, но то и да съм имал желание, от къде съм могъл да науча или прочета нещо… Аз съм закърмен с лозунга “Дружба от векове и за векове!” и съм работил и живял под този лозунг и за този лозунг. Когато обаче чета, че по времето на първата година от похода на Дибич по нашите краища е шетал руският император Николай I и е отказвал срещи с български петиции за свобода, аз си задавам един съсипващ ме въпрос: Само от войната и бойните действия ли се е интересувал императорът, или е обикалял районите, от които в края на войната “доброволно” и “спонтанно” да тръгне на север избраният от него и службите му цвят на тукашното българско население?!... Ние имаме много учени и историци, които сигурно знаят и сигурно са дали отговора на този въпрос и наистина могат да разяснят тези кървави събития от нашата история, но обикновените българи и патриоти не знаем къде да го намерим и прочетем… А тази тема е важна, тя е задължителна, ако искаме наистина да ликвидираме петната в историята на народа си. Това го дължим, и то в най-голяма степен, на такива като теб, братко Василий!... Покланям се до земята пред твоя порив да намериш родовия си корен, да намериш село Дивня – селото на твоите и моите деди…
Братовчеде, ти се казваш Василий, а аз – Васил. Твоята фамилия е Панков – и моята е Панков. Открихме, че твоят прапрадядо Георги е бил брат на моя прапрадядо Марин. И техните две съседни братски дивненски къщички, както и цялото им село Дивня, останали през повратната 1830 година ограбени, празни и порутени, когато те - нашите деди и баби, заминали на север с вярата и надеждата за по-добър живот. Там, от прочетеното, а и от разказаното ми в писмата ти до мен, разбрах, че те преминали през деветте кръга на ада… Моят прапрадядо Марин, както и доста други хора, само след две години живот в Русия се върнал обратно в България, а твоят останал там… Завинаги!... Моят прапрадядо Марин, и хиляди като него, се върнали обратно, защото там било много по-лошо, имало сурови климатични условия за “новодомците”- българи живеещи при зимни условия в землянките и в каруците си… Имало неурожйни години, имало болести и масов мор… Турция изпращала много свои емисари, които агитирали българите да се върнат по родните си места, внушавали им, че султанът е великодушен, че им прощава всички грехове и т.н. А истината била, че се получило голямо обезлюдяване на югоизточния и североизточния български райони, земите запустели и приходите към турската имперска хазна намалели страшно много.
Като ми дойдеш това лято на гости, ще искам да ми разкажеш по-подробно за повторното и в голяма степен насилствено преселване и повторните мъки на нашите дивненци от Бесарабия към украинските степи през 1861 година, след кримската война, когато се наложило Русия да изтегли границата си още на север. Горките наши българки и българи! Как са изтърпели (изтърпяват и сега!) дивата турцизация тук; русификация, румънизация, колективизация, съветизация и украинизация там?!... Четох, а и ти ми писа, че след “великата” октомврийска социалистическа революция нашеци са били подложени на адски тормоз, изземване на зърно и животни, изпращане по лагери, разкулачване, колективизация и голодомор. От глад през 1931 година умряло половината ви село… Живите бродели по сокаците като сенки, мрели като мухи. За да живеят, нашите дивненци ядели украински и съветски плъхове, лалугери, мишки, буболечки, слама, печен цвят от салкъм, печени кравешки и конски изпражнения… Четох, че яли месото на умрелите си деца и роднини, че някои, озверени от глад, досущ като подивели скотове си гризели месото от пръстите и ръцете и си смукали кръвта… до последните удари на сърцето… до угасването на последното огънче на живота… Селото миришело, воняло на леш; нямало място в трапа, в който, докато имало у живите някакви сили, хвърляли труповете на умрелите… Василий, Василий… било е страшно, било е грозно… Било е под ръководството и контрола на другаря Сталин и на партията, в която и аз толкова много години съм вярвал…
… Дошла войната. Немците с огън и жупел преминали и през вашето село. Смачкали и къщи, и хора. После, когато отстъпвали, страшните орди на SS – войските изгорили до един домовете ви. Разбрах, че твоят дядо и адаш Васил Панков загинал като танкист в бой за вашата нова, съветска родина. През войната загинали и измрели по бойните полета, по лагери и по евакуираните военни, промишлени и отбранителни обекти и мини три четвърти от мъжете и една трета от жените от вашето… наше, българско-украинско село… След войната имало нови сталински репресии и на руснаци, и на украинци, и на българи, и на дивненци… През 1947 година дошъл нов глад… страшен глад – с познатото от близкото съветско минало име голодомор… Доколкото схванах, само през периода от 1960 до около 1987 година нещата били сравнително уталожени и добри, и дивненци са заживели що-годе като хора… После дошло разпадането на СССР, нови бъркотии и дивотии със земята и хората на селото… Просто мъките нямали и до ден днешен нямат край…
… Често будувам по цели нощи… Пред очите ми са все тези колони от българските “пленници” които вървят… вървят… вървят на север към онази… тъй наречената… “братска”… руска страна… Те вървят натам, откъдето навремето Кан Аспарух е довел българското племе за спасение и за по-добро… Не съм вярващ, но ден и нощ си мисля, че ние българите сме прокълнат народ. Малко ли злини са ни сторили многобройните ни “братя” - турци, руснаци, гърци, сърби, европейци, американци?... Не се ли наситихме на техните “грижи” и “помощи”? Защо помежду си все се караме, все се гоним, все се грабим и ненавиждаме до девето коляно? Защо сме такива идиоти? Географското ни място ли ни е виновно? Дали не сме генно объркани, увредени и недоскопосани некадърници?!...
Братовчеде Василий! С болка на сърцето и душата ще ти кажа, че сега и при нас, в България, положението е зле… Безработицата е огромна. Един милион и половина отчаяни наши българи (от които стотици хиляди млади, квалифицирани и образовани хора!!!) се отвратиха,обезвериха и напуснаха България. Със самолети, с влакове, автобуси, коли и пеш, без да обърнат поглед назад към род и Родина, те отидоха в близки и далечни страни на гурбет… Работят, печелят, губят, раждат, превиват гърбове пред чужди господари… За това (за кой ли път, о боже!!!) ново българско преселение тепърва ще се пише и ще се преценяват колосалните му последици за съдбата на България… Тези стотици хиляди млади, образовани и квалифицирани българи - изучени, обучени и издържани от родителите си и от нашата малка и бедна държава, отидоха и продължават да отиват като скъп дар, като поредни нови български живи “трофеи” да помагат не на своята, а на чуждите, много “демократични”, “богати”, “културни”, “хуманни” и “справедливи” страни и народи… Онова преселение на българите на север е било страшно, а това - сегашното към Европа и САЩ, е фатално за народа и държавата ни. Само че сега то протича много безшумно и легално... Сега няма заплаха от турски ятагани и издевателства, сега няма страх от комунизма и от неговата желязна завеса… Сега в София има чужди мазни “демократични” и “хуманни” пехливани-посланници и техни местни, изродени, платени протежета, които “агитират” и купуват с жълти центове умните, но бедни и неориентирани млади българки и българи чрез примамчици с “демокрацийка”, с приказчици за “цивилизационен” избор и “свобода”,… с парички, зелени картички, интернет и други подобни долнопробни въдички и детски залъгалки…Загубата на България от тези млади хора сигурно се равнява поне на десет, да не кажа сто милиарда евро. Тя за рекетьорите САЩ и Европа е чиста аванта! А те от векове много обичат да живеят на аванта, на гърба на колонии, окупирани страни и бананови републики. Сегашната асимилаторска политика на новите ни поредни “благодетели” Европа и САЩ, е много по-жестока и свирепа спрямо България от политиката на техния съратник, предшественик и колега, българо-изсмуквач, руския император Николай I. То, чунким Европа и САЩ някога са били добри за България?!... Кой ли и кога ли, е направил нещо добро за България?...
Днес старите хора у нас живеят с мизерни пенсии. Както я караме, скоро и те, въпреки зловонието, ще почнат да ловят и ядат корумпираните ни и охранени продажни политици, и подобните им лалугери и мишки, за да могат да живеят някак си… Медицината и правото на добър живот са преди всичко за хората, които успяха чрез кражби да натрупат пари… Разрушено е селското стопанство. Предприятия и много заводи пустеят. Шири се незапомнен грабеж. Корупцията и мафията са в разцвет. Ден през ден убийства, золуми, измами, взривявания… Наркоманията стана невиждана по мащабите си, макар че доскоро беше непозната за нашия скромен народ. Българите се топим от емиграцията, от високата смъртност и ниската раждаемост. Неграмотността нарасна страшно много, стана неописуема, циганите и турците трайно вземат връх… Европа ни налага да си затворим почти напълно ядрената централа; тропа с крак,капризничи старата охранена и коварна госпожа, претенциозно и похотливо оглежда България като някоя мома, към която явно има много задни мисли и извратени европейски щения… Без война сме победена страна. Без да сме загубили война, ние предплатихме и предплащаме на Европа и САЩ кръвен данък и репарации от рода на АЕЦ “Козлодуй”, разрушена икономика, изгубена държавност и най-страшното – подло отвлеченото ни квалифицирано и действително неоценимо като стойност и значение за възпроизводството и съществуването на държавата ни младо поколение. Като контрапункт на това незапомнено редуциране на българите, чужди и наши “доброжелатели” тъкмят турцизиране, циганизиране, китаизиране и арабизиране на бъдеща България.
Сега последният напън е на всяка цена (политиците и управниците ни като че ли са готови като цена дори половината ни народ да умре от глад, студ, мизерия и болести) да станем членове на европейския съюз от началото на 2007 година. Дано поне в това да успеем и дано, най-после ни потръгне към по-добро…
Василий!... Като ми дойдете на гости ще ви разкажа повече за нас. Ще разгледаме селото, ще обиколим всички поля, баири, гори и чешми. Заедно ще дишаме въздуха на твоите и мои прадеди… Ще посетим старото гробище, но от вопиющата му “демократична” опустошеност няма да можем да намерим надгробните камъни на нашите далечни роднини, на които да положим български и украински цветя…
С нетърпение чакам да дойде лятото и да посрещна теб и семейството ти на земята на нашите общи, нещастни деди! Тогава ще можем всичко да си кажем. До скоро виждане! Поздрави близките си и всички дивненци!... Доколкото сте останали недопретопени, недоасимилирани и недопогълнати от жестоката ни българска орис и чуждите далечни и близки, “братски” (и най-важното - фатални за нашия род!) “попечители”…
Моля те Василий, да не ме смяташ нито за русофоб, нито за русофил… Аз съм един обикновен българин… Аз съм един дядо Йоцо, който проглежда… И ще искам да прочета още много истории и материали написани (и най-важното – популяризирани!!!) от нашите учени от универскитетите във Велико Търново, Шумен и София… Аз искам да знам историята на моята Родина, на моето село, на моя род и народ… Искам истината едно към едно! Без да има скрито-покрито…
И… сериозно помисли, моля ти се, дали не бихте се върнали да живеете при нас, в България, за да я спасим завинаги!?...
Помисли!... Сериозно помисли… мой братовчеде… Василий…
В теб е надеждата ми…

Твой: Васил Панков.
с. Дивня.
(Публ. в “Хулитенет” на 21.02.2006 г., доп. и изм. 29.03.2006 г.).

xr100
29-03-06, 07:20 PM
ОБОГАТЯВА СЕ ФОНДЪТ НА КЪЩАТА - МУЗЕЙ “ПАНАЙОТ ВОЛОВ”

Понякога с изненада откриваме колко малко е необходимо, за да се промени човешкото настроение. Един жест, поглед или топла дума — и ставаш друг. Изпълващ се с вяра в себе си, в хората край теб и радост прелива в сърцето ти. А когато си свидетел па трепетни мигове, на възродена и почитана през десетилетия и векове българска традиция, тази вяра те държи дълги дни, сам ставаш някак си по умъдрен и способен да вникнеш по-дълбоко в отминали или съвременни събития, факти, явления.
Беше през август, в една от ония топли вечери, когато ветрецът не можеше дори да раздвижи надвисналата над Шумен задуха. В двора на къщата-музей „Панайот Волов", потънал в тишина, лъчите на залязващото слънце изтегляха прозрачни сенки, които меко и някак си плахо докосваха уморената зеленина. От играта на светлосенките сякаш извираше някакъв неуловим полъх и неуловимо обгръщаше хора, растения, дървета, гордия и наивно самоуверен черешов топ.
Полъх или неспокоен дъх, спотаил се в пътеките, зад вратата, край малкия прозорец?
Впрочем тук винаги е така. Спреш ли поглед на скромната българска къща, не може да не си помислиш за човека, който е живял в нея. За оня млад И красив човек, чиито дни са минава ли в бедност и жесток недоимък, а нощите — с голямото богатство на идеи, планове, кроежи. За вдъхновителя и организатора на Априлското въстание, допринесъл изключително много и пожертвувал живота си за освобождение то на България. А колко още други са били като него, известни и неизвестни, оставили и не оставили следа в историята? В тая топла августовска вечер в неговия дом бяха дошли трима шуменски граждани, хора с житейски опит, с дълбоко родолюбиво чувство. Даровете, които те поднесоха на музея, не бяха многобройни, но затова пък скъпи реликви от славното минало на нашия народ. Още по-затрогващ бе фактът, че всичко това те вършеха безшумно, без парадност и декларации, с мисълта за скромен влог, който може да открехне пред поколенията страничка от неповтори ми и героични времена.
Йордан Недев, отдавнашен приятел на музея, подари тежък револвер-барабанлия, руска система.Добре запазен, револверът е бил,на въоръжение по време на Руско-турската освободителна война. Почти нищо не е известно за притежателя му. Ще добавим само че Йордан Недев и други път е съдействувал за обогатяването на музейния фонд със старо оригинално оръжие.
Васил Милков, служител в кметството в с. Кюлевча, подари нож, с извита дръжка, който той е на следил стария си дядо Кара Стоян., Кара Стоян е роден във Върбица и е син на дядо Вълчо, за когото потомците знаят, че е имал връзки с героите от „Нещастна фамилия" на В. Друмев. Някъде към 1868 г. организира второто запалване па сарая — не заради лично отмъщение, а от ненавист към символа на османското феодално господство. При започване то на арестите успява да избяга е кон през боаза и отсяда в с. Кюлевча. През зимата верни хора с помощта на приятели-турци докарват с чергосана кола многолюдното му семейство в Кюлевча, като по пътя се ражда шестото му, дете — „чичо Костадин" . . . Власт та скоро влиза в следите му, той, се укрива две години в Марков-ската гора, но бива заловен и из правен на съд в Шумен пред „Две те ягоди" (черници). Пред съда обаче намира начин да се оправдае, доживява Освобождението и умира през 20-те години па нашия век в Пови пазар.
Васил Милков разказва за него:, бил нисък, набит, със засукани по хайдушки мустаци. Не. се раз делял с ножа си. Строг и справедлива по характер, в такъв дух въз-питавал и синовете си. В Кюлевча си построил къща от типа на Хадживълчановата. Ходел винаги с горделиво наметната салтамарка, но имал милозливо сърце. Въпреки шестте си деца, с бабата прибрали и отгледали още две-три сирачета. . .
Интересен подарък направи и д-р Димитър Радушев от Шумен — сабя, съхранила своята учудва ща еластичност до наши дни, с, добре запазена скулптирана глава на дръжката. Сабята е била притежание на брат на дядото на д-р II. Радушев по майчина линия — революционера Петър Неделчев, Танев от Свищов или както е известен с името Петър Свищовлийчето. Той е едно от шестте деца на българския търговец Неделчо Танев, който след заговор или бунт против османската власт в Свищов е принуден да емигрира в Румъния. Пак с помощта на приятели турци бащата прекарва с лодка през Дунава многолюдното си семейство.. ',
Петър Свищовлийчето расте и възмъжава сред хъшовски среди в Румъния. Мълчалив, затворен, често „изчезвал" и с дни и седми ци не се прибирал при семейство то си. Участвувал в организиране то на Ботевата чета, но след това бил прехвърлен в четата на Таню войвода. Преди да тръгне да лее кръв за поробената си родина, може би в последната вечер, споделил единствено пред най-малката си сестричка Поликсения, че зами нава за дълго... И като нямал какво друго да й даде, оставил й за спомен едно малко звънче... Петър Свищовлийчето загива в предпоследния бой на четата в района на с. Светлен, Поповско.. Сабята е върната на семейството му в Румъния от негов другар, но сега никой не знае как е станало това. Да споменем още един любопитен факт. Неговият брат Илия Неделчев Танев пръв от се мейството се завръща в Свищов заедно с освободителните руски войски. Бил е личен приятел на Алеко Константинов и можем да го видим на архивни снимки или в албуми редом с „Щастливеца"...

Хора години, съдби. Различия участи в един общ, неизтощим стремеж — свободата на майка България.
Замислиш ли се за тях тук, в къщата-музея „Панайот Волов" — в играта на вечерните светло сенки изчезва наивната самоувереност на черешовия топ. Пред теб сякаш се възправя гордата вяра на синовете на България в утрешния ден па родната страна.

xr100

БЪЛГАРИЯ ТУПТИ В СЪРЦАТА НИ! :bgflag:

Selianin
30-03-06, 05:14 PM
ДНЕС… 10 НОЕМВРИ… 2004 г…

Отец Георги бавно влезе в селската черква, пипнешком намери в тъмното ключа, светна лампите и прогони тъмнината . Погледна електронния си ръчен часовник и видя, че са минали дванайсет минути от четвъртия час след полунощ. Вече беше започнал десетият ноемврийски ден на четвъртата година от третото хилядолетие. Днес се навършваха петнайсет години от свалянето на Тодор Живков…
Поп Георги побърза да седне на стола и тихо изпъшка. Вече беше на седемдесет и две години. Боляха го краката, имаше високо кръвно налягане и уринираше трудно. Преди четири години почина баба попадия. Децата и внуците го уважаваха, но живееха в далечни градове, рядко го навестяваха и де факто живееше сам. Попската му служба го товареше всеки ден с радостите, успехите, трудностите и мъките на неговите съселяни и на хората от околните махали, които свръх силите си все още обслужваше. То, радостите вече бяха много малко, но все пак и тях тук-там ги имаше…
Беше крайно време да се оттегли от служението на бога. Много пъти беше поставял въпроса за заместник, но получаваше все един и същ отговор - да чака още малко и после… пак още малко. Дойде време сам да сложи край на кариерата си, а откъде ще намерят негов заместник, беше работа на други – на висшестоящите от синода на Патриарх Максим…
За милионен път през живота си огледа вътрешността на черквата. Всичко в нея беше чистичко и подредено, но от бедно по-бедно. Липсата на пари и помощи от общината, от държавата и от малцината вярващи бедняци в селото, предричаше скорошното срутване на черквата. Много пъти ходи да моли общинската кметица да уреди финансиране на ремонта на сградата, но госпожата все вдигаше рамене и се извиняваше с престъпната правителствена политика спрямо сините общини…Кметицата беше избрана чрез три безплатни курбана дадени от мъжа й на циганите от селото и с листата на “демократите”. Пишеше се “демократка” и то не каква да е, а много голяма “демократка”! Мъжът й, Петьо-белята, беше със седми клас, но въртеше много средства, две фирми и хората от селото на малкия си пръст… Даже се чуваше, че усилено се стяга да върти и парите, които един ден ще започнат да идват от фондовете на Европа. Два пъти поп Георги се срещна и с него, моли го да спонсорира поне част от неотложния ремонт на черквата, а той и двата пъти му издекламира едно и също: “Попе, пиши до царя, той ще те оправи!” и, хилейки се като уруспия, хлопвайки вратата на лъскавия си мощен джип с тъмни джамове, и двата пъти отпраши по известните и на съселяните му, и на полицията, негови си пътища на далаверата… На най-голямата и незапомнена за селото далавера!...
Поп Георги искаше да остави нещо след себе си. Нещо като спомени, нещо като история и напътствие към идващите поколения от своето село, но все не намираше време и кураж да седне и да понапише някои по-важни неща. Ей на – тук беше писалището, тук беше неначенатата тетрадка с дебелите корици, тук бяха и четирите му приготвени за целта химикалки… Време имаше, но кураж, кураж нямаше… А главата му беше пълна със спомени за събития, за хора и човешки съдби – казано просто, тя пращеше като виме на неиздоена крава.
… Вече минаваше четири часът. До разсъмване оставаха около три часа. Мисълта на поп Георги течеше по старчески бавно. Той беше дошъл да си вземе багажа и да каже сбогом на черквата, пък по-нататък, каквото каже не владиката, а Господ Бог… Стана от стола, напълни в две селски торби багажа си и аха да си тръгне, пък отново седна на стола пред писалището. Отвори тетрадката, повъртя една химикалка в ръцете си и пак се замисли… Имаше средно образование, нямаше писателски талант, беше му минало времето, но познаваше хиляди хора, знаеше техните радости, мъки и неволи… Ей на, тук в черквата, беше пълно с най-стари богослужебни книги. Тук бяха регистрите на родените, на кръстените, на венчилата и на погребенията от създаването на черквата - от турско, та до днес!... Тук се съхраняваха книги, записки и документи на свещениците служили преди него отпреди сто шейсет и девет години до наши дни!... Много му се искаше и, макар със закъснение, той беше решен да опише всичко! От началото на живота си - до срещата си с бога. Опасяваше се обаче, дали младото поколение ще се поинтересува от записките на един селски поп. Те, младите, сега почти не четяха книги, не ги вълнуваше много-много миналото, а все силеха към дискотеките, към лекото и Интернет. Младите живееха в един техен затворен свят; никога не се питаха кой и кога е построил тази улица, този жилищен блок, тази детска градина, това училище, този водопровод, това отопление… Те смятаха, че летоброенето започва от тях… Когато отиде миналата година в областния град на кръщенето на втория си правнук, поп Георги видя това чудо Интернет с очите си, а с ума си разбра колко слепи са вече хората от по-старото поколение и особено тези по селата. А те са милиони… Милиони!!! Никак не му хареса перченето на внучката Мария (бабата на кръщелника), която по времето на угощението си позволи да унизи по-старите хора, че не можели да боравят с Интернет, че са невежи и че нищо добро не са направили за страната ни. Той не можеше да проумее защо и как се насади това пренебрежение у младите; защо се създаде това надменно и с нищо неоправдано, високо тяхно самочуствие?… Ей я на, и Мария, внучката, кръстената на името на баба попадия… И тя?… И тя!… И т-я-а-а…а…
Сложи ръцете си на писалището и забучи брадясалото си лице в тях. Спомените му започнаха да се редят един след друг. Най-напред трудното и бедно селско детство, после гимназията, войниклъка… После си спомни за учението и за дългогодишната си религиозна служба. Не съжаляваше за нищо. Сполучи в семейния живот, челядта му беше сравнително добре, дори в сегашните трудни и бедни години… Всичко, ама абсолютно всичко, ще опише дядо поп, така се закани вътрешно в себе си той.
Посегна и пусна транзисторчето, което постоянно му църкаше, когато в черквата нямаше други хора. Както винаги, то беше настроено на радио “Хоризонт”. Скоро щеше да започне любимото му предаване “Първите петли”. От радиото извираше някаква тъжна музика… Поп Георги си спомни съветските войници в селото по девети септември. Макар тогава да беше дванайсет годишен, всичко се беше запечатало в главата му. Помнеше и хубавото, и лошото след туй: дойде ТКЗС-то, големи промени в селото, големи трудности, голям труд, големи мъки… По-късно дойдоха новите кадри, специалисти, селскостопански машини, породи, сортове, торове, химикали и технологии; работите се подобриха; хората се преквалифицираха и заживяха по-задружно и по-богато. Децата на обикновените селяни, както и неговите, учиха безплатно. Станаха учители, лекари, офицери, агрономи, инженери, ветеринари, други работиха като механизатори, ремонтчици, шофьори, животновъди, зеленчукопроизводители… Работа имаше за всички. Здравеопазването беше безплатно, народно. Хлябът на кооператорите беше безплатен. При желание те можеха, и си позволяваха, да ходят на почивка в балнеосанаториумите на републиката, като плащаха нищожна цена. Селото си построи читалище, шосираха се улиците. По-късно те бяха асфалтирани. Построено беше ново училище. Създаден беше нов паметник на загиналите във войните. Малките деца бяха в детската градина. Там беше детско царство… В селото се изгради стадион, направи се басейн за лятно къпане… А на всеки 24-ти Май го канеха на трибуната пред читалището и той се радваше и махаше с ръка на възторжения поток от пременени, весели, накичени с ленти, цветя и зеленина жизнерадостни деца и учители. Те маршируваха и пееха с пълни гърла “ВЪРВИ НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ!” и носеха безброй портрети на светите братя Кирил и Методий... И то пред погледите на цялото село: майки, бащи, баби и дядовци – радостни, весели, гордеещи се със своите учители, деца и внуци-отличници… То беше като на сън, то беше нещо незабравимо; нещо, като че ли, вече неповторимо…
… Започна предаването “Първите петли”… Оживи се мисълта на поп Георги… Радиото взе да подканя ранобудните слушатели да се свържат по телефона и да споделят по националния ефир какво си спомнят от 10 ноември 1989 година. Отецът стана, щракна копчето и изключи транзистора. Замисли се и го обхвана тъга…
… Спомни си как тогава – на 10 ноември 1989 година, на мръкване в църквата влетя Петьо- белята, един местен нехранимайко и крадец, и му изкрещя:
- Радвай се, дядо попе! Нашите ида т!... И-д-а-т-т-т!
- Какво е станало?
- Край на комунизма! Свалили Тодор Живков!... Не се ли радваш, дядо попе?!... – продължи да крещи Петьо-белята… - Ама ти не се ли радваш, дядо попе!?...
Нашите! Нашите идат!... Доживяхме, дядо попе… Доживяхме…
После, и тъй не можа да си обясни защо, двамата с Петьо-белята удариха няколко пъти черковната камбана като на умряло… То вече почти се беше стъмнило, но те я удариха като на умряло… за края и на Тодор Живков, и на социализЪма му… Така започна вечерта на 10-ти ноември, 1989 година… вечерта на тревожните надежди на българския народ… Неговата собствена … тревожна вечер…
Сутринта, в 9 часа и 30 минути пред двора му, до портата, спря една лека кола, един Москвич. Шофьорът, цивилен млад човек, се представи:
- Отче, казвам се майор Иван Иванов и съм от службата “Държавна сигурност на Народна Република България”… Разбрах, че с Петьо - белята много се радвате, че е свален другарят Тодор Живков… Не се радвайте много, защото… защото може да дойде ден да съжалявате… - и, без да дочака някакво обяснение, тръгна по своя път, махвайки му приятелски с ръка…
В първия момент попът се уплаши, но след като до една седмица никой не го потърси, забрави за случая… Колкото минаваха годините от тогава, толкова по-често и с по-голяма острота, си спомняше прозорливите думи на майора: “Не се радвайте много, защото може да дойде ден да съжалявате”… Е, този ден дойде отдавна. След всяко погребение близките на починалия, на курбана за бог да прости, се навъртаха около него и от дума на дума, от дума на дума, стигаха до едно и също: “Отче, хубаво стана… Вече е демокрация, свобода… Туй е факт неоспорим, но живеем по-зле! Много, ама много по-зле!... Разбираш ли отче: живеем много по-зле!?... Мошениците просперират отче, ти сам ги виждаш… а честните, честните хора - страдат… Казано направо – гинат!”…
… Поп Георги не обичаше комунизма. През 1957 година един необразован селски партиен секретар все го тормозеше, все го заплашваше, че в най-скоро време ще събори черквата. Минаха години, нещата се промениха, партийният секретар отдавна се върна към своята първа професия – бръснарлъка; животът на хората стана по-лек и много, ама много по-добър, откогато и да било преди, пък и от сега. А черквата… черквата си остана… Но хората, хората не вярваха и не почитаха бога!
… След доста години, както никога до тогава, го покани на разговор първият секретар на Общинския комитет на БКП… Беше пролетта на 1976 година. Той беше млад, много добре образован и възпитан местен човек . После дойде в черквата. Разгледа я най-обстойно… Даже го помоли и заедно намериха църковния запис от неговото собствено кръщение преди толкова много години… На изпроводяк го покани да се включи в общинската група, която ще участва в тържествата в Панагюрище по случай стогодишнината от Априлското въстание… “Дядо попе, аз съм атеист, но знам добре и уважавам ролята на Българската православна църква в нашата история!” – му каза тогава той… Два дни той, селският свещеник, пътува из своята Родина, а това, което чу, видя и изживя, никога не забрави. Никога!
… Като на сън си спомни как вечерта на площада в Панагюрище се проведе тържествен митинг-заря. Такова вълнение, такова синовно умиление към България и към априлци той никога през живота си не беше достигал. Особено, когато на грандиозния подиум под лъча на прожектора от тъмното, сякаш от историята, бавно-бавно, един след друг се появиха с по няколко свои, най-съкровени мисли Раковски, Левски, Ботев, Райна Княгиня, Боримечката, Бенковски, Захари, Вазов… Те бяха на една ръка от десеткихилядното множество, което като океанска вълна помете загражденията и въпреки старанието на народната милиция, обгради плътно и президиума, и гвардейските части, и артистите-така успешно и прочуствено въплатили се в образите, историческите роли и мисли на своите, и на цяла България герои… Ех, де сега да имаше телевизионен канал, който да намери и излъчи документалните филмови кадри от от 100-годишнината от Априлското въстание, от това тържество на българския дух и върховни патриотични сълзи!... Сега младите щяха да видят, ама…
Щом свърши зарята, тези десетки хиляди екзалтирани българи от всички краища на страната, бяха настанени от БНА на войнишки легла с войнишки чаршафи и одеала за нощуване по училищата и най-различни места в града, но почти никой не спа, защото патриотичните вълнения и песни нямаха и нямаха край… На другия ден групата, член на която беше и поп Георги, разгледа забележителностите на Панагюрище, новия паметник на априлци, къщите-музеи на Райна Княгиня и на останалите водачи и участници в Априлското въстание. След това имаше тържества в местността Оборище - все от вълнуващи по-вълнуващи събития. Тогава поп Георги беше на четиридесет и две години. Това беше първото му и последно такова пътуване и съприкосновение с България, но му стигна за цял живот!... До ден днешен, а и до гроб, той не го забрави…
На четвъртия ден след връщането от Панагюрище в черквата дойде председателят на Общинския народен съвет. Той каза, че го праща първият секретар да се запознае с проблемите по ремонта на черквата. След като вникна в най-наложителните ремонтни работи и си записа някои неща, той си замина много обиден, защо е трябвало чрез първия, а не директно, да научи за тежкото състояние на сградата.
След седемнайсет дни, като отиде сутринта в черквата, поп Георги видя работници да стоварват от два камиона тръбно скеле, инструменти, материали и други неща. От новостроящия се завод някой беше отклонил една от елитните строително-монтажни бригади. Работата и старанията й бяха смайващи. Черквата беше укрепена и възстановена за броени дни и (което е фрапиращото!) – без уведомление и съгласуване с висшестоящото църковно началство.
- Благодаря Ви много! Съжалявам, но нищо не мога да Ви платя, чада мои! – тъй ги изпроводи младият тогава поп…
- Ти да си жив, попе! Ние строим за Републиката! – отговориха му весело строителите и мазачите и хукнаха да наваксват пропуснатото време за строежа на националния обект.
От тогава минаха двайсет и осем години… Черквата пак се нуждаеше от средства, от ремонт, но помощ от нийде се не видише… Тогавашният първи секретар сега продаваше с жена си зеленчуци на една маса на колхозния пазар в областния град и едва вързваше двата края. А друг такъв човечен човек сега в общината нямаше… Сега там, в общината, се въртеше бизнес… частен бизнес… Пък щом помолеше за помощ от общината, кметицата, както винаги, му отговаряше, че няма възможност да му се помогне, защото сега управлявал царят, а не Иван Костов.
… Навън се разсъмна. Поп Георги грабна двете торби с багажа, взе си тетрадката с дебелите корици, мушна химиалките в джоба си, остави служебния транзистор, изгаси лампите, излезе от черквата и заключи за последно скърцащата врата. След като удари три пъти християнския кръст, той се прости със служението на бога и си тръгна към къщи. Там го чакаше посленият стадий от живота му – най-трудният - до срещата с Бога, в който той вече вярваше само ей тъй – за пред хората…
Премина край читалището, от едната страна на което в ранната утрин се въргаляха пияни няколко младежи и девойки, прекарали нощта в двете дискотеки. Тези дискотеки, напук на държавните нареждания, под носа и на общината, и на РПУ, по цели нощи развращаваха младите хора и пълнеха джобовете на съпруга на кметицата – Петър-белята, наемателя им… Чрез тях той изяждаше малките пенсии на дядовците и бабите и оскъдните доходи на работещите тук-там родители… От другата страна на читалището седем-осем човека държаха козите си за вратовете и чакаха козаря, който и днес щеше да ги пасе по голите кайряци, за да могат да вечерят и закусят семействата им с прясно, спасително в новите капиталистически условия, козе мляко. Тези хора бяха непенсионирани, пенсионирани или съкратени агрономи, бивши механизатори, растениевъди и животновъди, които “много успешният напредък” на България направи живи бедняци, а мутрите и мутресите – ръководители и успешни “бизнесмени”.
Можеше, но не смееше да дигне глас срещу Петър-белята и срещу цялата българска нетърпима бъркотия. Просто нямаше никакъв смисъл… Беше дошло времето на Петър-белята. Той на всичкото отгоре беше и лидер на “демократите” в общината… Такива простаци имаше и след девети септември, но те не бяха алчни… те бяха идеалисти… Поп Георги ги помнеше поименно. Те не бяха такива.
Кто подмина читалището, отецът се спря за малко пред портата на починалия вече дядо Илия. Река от кравешка кръв течеше преди години изпод портата му та чак по асфалтираната улица, когато по времето на първия “демократичен” премиер и на назначения от областния управител ликвидационен съвет, и то оглавяван точно от Петьр-белята, бяха унищожени кравите и кравефермата. Бяха ликвидирани: свинефермата, птицефермата, оранжерията, лозовите масиви, работилницата, язовира, поливната система на стопанството, цялото стопанство и хлябът на хората… Кравите бяха петстотин и шейсет, внесени от Канада със самолети… Стопанството всеки ден даваше на “Сердика” над девет тона мляко… Сега в стопанския двор и по нивите беше пълна разруха, плевели и пустош… Днес висококвалифицирани агрономи, зоотехници, инженери и други, човъркаха дворните си места, занимаваха се с магаретата си и опъваха до скъсване виметата на козите си, за да не умрат от глад… А тогава, новите “революционери”-нехранимайковци от ликвидационния съвет, насила раздадоха срещу дялове кравите и овцете; хората не можеха да ги гледат, изклаха ги и сега децата им нямаха работа и хляб. Чудеше се старият поп кой я измисли тази грозна сеч… То нямаше много за чудене – той добре си спомняше, че това клане и това унищожение на селото, пък и на какво ли не, станаха по времето на първия “демократичен” президент и първия “демократичен” премиер… Селяните – българи роптаеха, но търпяха; не реагираха, мълчаха и все чакаха, че този погром ще бъде спрян отгоре – от президента, от министър-председателя, от Народното събрание… или пък… от Европа. Единствените хора, които протестираха, бяха четирима турци от селото… Те почукаха една вечер в късна доба на вратичката му, гръмогласно го извикаха, много тревожно и ребром го попитаха:
- Папаз!!!... Защо колите кравите, папаз?!... Как ще живейм ний, дето нямаме земя, пък сме и с турски, и с български имена?!... Ами от какво ще живеят и българите? Правите ли си сметката, папаз?!!!...Защо го търпите този Петър-беладжи? Кой го тури на тоз пост?!...
- Не знам нищо… Нищо не знам… Мене кой ме пита… - им отговори тогава той.
Като чуха този отговор и като си размениха няколко приказки на турски език, водачът им каза:
- Извинявай папаз… ние мислехме, че и ти си от тях, от тази дивашка власт – и четиримата си тръгнаха отчаяни към домовете, където с нетърпение очакваха нов нишан от софийския си вожд, който се беше скатал нанякъде и напоследък не се чуваше много-много…
… Когато стигна до дома си, поп Георги завари пред вратичката три циганчета – едно момче и две момичета, които го чакаха… Те му казаха, че той им е и за баща, и за майка… Не били яли хляб от три дни… Молеха го за една троха хляб, за някоя дрешка или за някой стар домакински съд - да го занесат на вторични суровини, да вземат един лев и да се нахранят като хората… За да доживеят до утре, пък утре - нов ден – нов късмет!...
Поп Георги влезе в къщата си, взе последните останали му два лева, излезе, даде ги на циганчетата и рязко влезе обратно в двора си, защото те се спуснаха да го целуват по къде ли не, като техен днешен ангел-спасител… После влезе в къщи, сложи си на масата едно сварено яйце, един лук, сто и трийсет грама сиренце, две филийки хлебец, наточи си един литър вино и бавно – бавно започна да закусва… Той трудно отгризваше хляба, защото зъбите му бяха на същото дередже, като това на черквата… Нямаше пари за зъболекар, пък и вече нямаше смисъл и време за нови ченета и тем подобни… просто времето свършваше… Отпи на един дъх четвърт от каната, включи телевизора, а там тъкмо говореха, че са минали петнайсет години от смъкването на Тодор Живков… Говореха колко напред била отишла България и че тя а-ха, а-ха, с двата крака вече била в Европа… Говореха, че за Коледа, правителството на царя, ще ощастливи всички българи, които са на държавна работа или пенсия с някакви парични суми… Другите – тях, другите… изглежда не ги брояха за българи… те да мрат… Тъкмо почнаха да говорят, че днес десните сили се събират да умуват как да не допуснат социалистите до властта, откъм портата се чуха викове… Поп Георги излезе и видя един баща - българин, с двете си деца… Тримата вкупом протягаха ръце за милостиня… “Умираме от глад, попе … помогни, за бога…” – молеха се те.
… Нещо превъртя в главата на стареца… “Нямам!... Вече нищо нямам… Молете се на царя… Търсете Европа… Сега поне сте волни като птички…”
- Ех, дядо попе… дядо попе… Да имахме работа с жена ми, както онуй време, сега нямаше да просим милостиня – изпъшка бащата , прегърна гладните си деца и си тръгна разстроен до безкрайност…
Когато отецът се върна в къщи, изгаси телевизора, обръсна си брадата, съблече си попските дрехи, облече се като цивилен човек и пред огледалото попита себе си: “Георге, Георге… До къде ни докараха за петнайсет години?!”... После поразмисли и отправи надежда и вяра, че България скоро ще бъде приета в Европейския съюз и че най-после нещата ще започнат да се подобряват… Най-после… Макар и непоправимо късно…
Пусна радио “Хоризонт”… В момента виден социолог се пенеше и рано-рано, сутринта, обясняваше българския напредък постигнат за последните петнайсет години… И особено през последните три години…

… Да, на днешния ден, преди петнайсет години падна Тодор Живков. По-късно падна и социализмът… България вече не беше Народна Република. Армията не беше народна… Милицията не беше народна… Здравеопазването не беше народно… Просветата не беше народна… Народът вече не беше народ, а - електорат… Всеки мислеше само за себе си…Всеки можеше да лае, колкото си иска. Сега всеки беше свободен да умира от преяждане или глад… Това ли беше сбъднатата, мечтаната, българска свобода?… Като гледаше накъде отива от ден на ден животът, Георги се сети за осенилата го вчера мисъл, че неговият, българският народ, е увреден още от възраждането та чак до наши дни.
Явно вината за това беше на нашите национални будители и герои. Техните идеали и лозунги за братство, равенство и свобода станаха неприложими. Животът ги отхвърли. Същото стана и с идеала за свята и чиста Република… Поне малко срам, поне малко свян да имаше в забогатялата от далавери дива, българска крадлива буржоазия, а то… А Европа и Америка все ни хвалеха… Все ни хвалеха!?... И на кое отгоре?!...
“Ако през преходните петнайсет години ни управляваха не тези кьопави, алчни, мързеливи и продажни политици, не тези измислени и кьопави дисиденти и агенти, а свестни и родолюбиви българи, дали нашият народ щеше да бъде на туй жалко, жалко дередже?!!!” – питаше се разпопилият се Георги, надигайки голямата кана с червено вино в последния етап от пътя си към небитието…
… Радио “Хоризонт”, и в този момент, на 10 ноември 2004 година, бодряшки продължаваше да говори с надежда и съпричастност за днешното сдушване на десните срещу евентуалната победа на социалистите на предстоящите парламентарни избори през 2005-та година… И за новия бюджет на държавата за следващата, изборната, година… И за досиетата… И за съборената преди петнайсет години берлинска стена… И за подписаната европейска конституция…
“Много важно!” – помисли си Георги и завъртя копчето… Радиото млъкна и той се върна в действителността… в реалния свят… Него го чакаха безпаричие, старост, глад, студ, просия и нечовешки мъки до последното издихание… Той беше се примирил с това, но се молеше дано поне за народа нещата се оправят от тук нататък… За самия него имаше само едно бъдеще и той добре го знаеше - отвъдното!...
…………………………………………………………………………...................... .......
* Публ. в “Хулитенет” на 10.11.2004 г.

Selianin
31-03-06, 06:39 PM
СРАМ МЕ Е,
АПОСТОЛЕ!

Дяконе,
Бесилото
сънувах
във захлас,
га
в съня ми
ти почука
снощи
в късен
час.

От леглото
скочих
с ряз:
посрещнах те,
прегърнах те,
целунах те,
поканих те
в дома си
аз!
Говорихме
си дълго
с тебе.
Срамувам се
от себе си,
Апостоле!
Тъй
започнах аз…
Не сме
народ добър,
нали?
Главите ни
наведени
са пак.
Скарани сме
много,
(ама много!)
помежду си.
Вождовете ни –
без брой!
Без чет!...
Нямаме
със тях
късмет…
Ех,
нямаме
със
тях
късмет!

Разбрал си,
знам:
нямаме
Султан.
Без фес…
имаме
наместник
днес!

България –
с половин снага!
България –
в плен
на
българе-
убийци!
И
кръвопийци!

Младите –
немили,
клети,
недраги -
далеч,
на гурбет
по целия
свет!...
Милиони
бедни,
гладни,
болни!
Отчаяни
българе…
Апостоле!!!

Тефтер
разгръщаш.
Дириш
прапрадядовата
къща.
Знам:
с много плам
в оназ
пракъща
тук
прадядо ми
силно
те прегръщал;
с него комитет
сте основали
и за българско
мечтали…

Апостоле,
българ’те
онез
ги няма
вече
днес…
Напусто
дириш
по села
и паланки,
по баири
и чукари
верни
стари
твои
другари.

Дяконе!
Пасувам.
Гладувам.
Псувам.
Гласувам…
Срам ме е за мен!
Срам ме е за всичко!
Срам ме е за всички!
Недостойни сме
за твоята мечта!
И за твоята борба!
И за твоята душа!
И за твоята сълза!
Не плачи за нас,
Апостоле!

Ти искаш
пак
комитет
да основем,
народ
да поведем.

Готов съм!
Но кой?
Кой
ще поеме
по наш’те
дири
Бати
Дядо
Василе?…

От време оно
все чакаме
от някой
друг
свобода.
А, ти…
ти искаше
… сами
да се
направим
свободни!
Сгрешил ли си
с нас?
Дяконе…
Пешман ли си
с нас?!...
Господи наш…
Неповторими,
Безгробни!
Непрежалими
АПОСТОЛЕ!!!???....

*19.02.2005 г. (публ. на тази дата в "Хулитенет").

Selianin
01-04-06, 12:55 PM
ИНТЕРВЮ С БОЯН ЧУКУНДУРОВ
(висш български управник в безконечна оставка)

Водеща: Господин Чукундуров, от петнадесет годинии сте във властта, знаете две и двеста. Как оценявате днешната обстановка в България?
Б.Ч.: Обратно на мнението на народа, аз оценявам обстановката в моята Родина като твърде добра и благоприятна, както за мене, така и за следващите управници.
В.: Но, как? Та нима Вие не сте чули, че цяла България линее от липса на правителство, а от наводнения изгуби над един милиард лева?… Нима не знаете, че тези бедствия бяха предизвикани от некадърници като Вас - техните началници, политиците?
Б.Ч.: За чуване, чувам. Аз не съм глух. Но, това не е истина… Нас не ни месете в тази работа! Истината е не в това, че язовирите и гражданската защита се контролират и управляват от назначени от нас посредствени кадри… То, ако тръгнем да му търсим края, и правителството ни е некадърно,… но какво да правим, като разполагаме с такива ръководители?… Вината е в Тодор Живков, в Жан Виденов… в столетницата… По заповед на Москва те са построили тези пусти язовири чрез труда, потта и парите на нашите родители уж да поливат българската земя и да произвеждат електричество, а всичко е било предварително пресметнато, да удавят демокрацията ни и нашето хубаво царство в тези превратни дни… Престъпници! Съд за тях…
В.: Не чувствате ли, че тук имат пръст тайните служби и генералското движение на столетницата?
Б.Ч.: Ох, чувствам го този пръст и в устата си, пък и отзад. Столетницата управлява четиридесет и пет години. Тя блъскаше народа да полива зеленчуци, овощни градини, царевици, люцерни и други култури и по такъв подъл начин не допускаше такива наводнения и золуми… Явно столетницата и сега продължава да управлява, а когато й скимне, унищожава и дави нашия народ. Но ние няма да го изоставим в беда! Ние, както виждате, по корем се влачим, но не предаваме властта… Продължаваме да управляваме, сключваме сделки в наша полза, посещаваме за парлама бедствените райони, но къде по-напред… То всичко върви на провал, по вина на столетницата… Държа да подчертая, а и Вие не го пропускайте – по вина на столетницата…
В.: Нима нямате и грам вина! Та народът ни загива!?...
Б.Ч.: Момиченце, Вие ме слушате, но не ме чувате… Ще прекъсна интервюто, ако продължавате така… Но какво мога да искам от Вас, като сте учили в най-долнопробния университет – Софийския… А аз съм завършил с дистанционен рушвет и в САЩ, и в Америка, и в Англия, и в Обединеното кралство… Вие не сте и чували за тези четири държави, защото сте деца на едни прости български селяндури, които днес дават по дванадесет килограма златно жито за един литър нафта…
В.: Но, моля Ви, не прекъсвайте интервюто, защото целият ни народ Ви гледа и Ви слуша… И очаква…
Б.Ч.: Нека ме гледа, нека ме слуша. Нека се надява… Този народ, щом слабо гласува за мене, е долен народ… Нека живее в тинята… Нека яде жаби… Нека загине, като е толкова заспал…
В.: Моля Ви! Не обиждайте народа… Та той за мен е нещо свято…
Б.Ч.: Момиче, остави народа… Я… какви хубави цици имаш… За мен твоите гърди и моите пари са святи!... Останалото е от омразния комунизъм, когато трябваше да бачкам…
Водеща: Господин Чукундуров, благодаря Ви за любезните и изчерпателни отговори. Нашите зрители и слушатели, надявам се, останаха доволни от Вашите ценни мисли, а аз лично съм готова с удоволствие да жертвам тази си нощ във Ваша компания срещу скромната сумичка от хиляда евро…
Българан Чукундуров: Имаш ги, гълъбченце… Ето ти и капарото… О-о-х, на бати пиленцето… О-о-о-х, господи!
К-к-а-кви ц-ц-ц-ц-и-ци!!!... До довечера!...
Водеща: Лека нощ, български народе! Тази нощ, който оцелее, оцелее… Който не оцелее, майната му… До утре!
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
*По повод на незапомнените мъки и загуби на стотици хиляди българи, пострадали от политиците и наводненията в началото на м. Август 2005 г., с най-дълбоко съчувствие.
(публ. в “Хулитенет”, 9.8.2005 г.).

Selianin
03-04-06, 06:28 PM
дЛъжку

На 29.10.2005 год. в град дЛъжку проведохме избори за общински кмет. Досегашната ни кметица стана депутатка и мястото й се оваканти. Тя имаше някакви “дребни” проблеми с прокуратурата, беше много заможна и хубава, даде пари и много друго от себе си, но в края на краищата успя да се шмугне в най-защитения бастион на родината ни – Народното събрание. А там, както е добре известно, са укритието и рогът на изобилието за немалко гузни и престъпни личности защитени с имунитет.

Както се полага, бяха насрочени и нашите днешни извънредни избори за общински кмет. Имаше деветима кандидат-кметове, агитации, късане на афиши, събрания, митинги, концерти, подкупи, курбани, обвинения, оправдания, обещания, ревове, плювни, сълзи и лъжи. Имаше много мероприятия, но най-много – лъжи!
Всичко мина и замина. Вечерта, в 21 часа и 30 минути, обявиха изборния резултат: за кмет на община дЛъжку още на първия тур бе избран г-н Георги Георгиев.

Той е на 29 години, много е богат, има голям замах (в краденето на агнета и леки коли) и най-важното – него го подкрепиха най-силната престъпна групировка и най-лъжещата партия. Такава голяма, солена и красива лъжа дръпнаха на нас, избирателите от община дЛъжку, че се изпотрепахме да гласуваме за г-н Георги Георгиев, комуто досега всички викахме нашия Герги, простия Герги, недоучения Герги, крадливия Герги…

Вечерята по случай изборната победа започна точно в полунощ в едно сепаре на най-престижния ресторант в областния град. Там бяхме рамо до рамо новият кмет, целият му предизборен щаб, две от любовниците му, тримата му въоръжени до зъби телохранители, началникът на районното полицейско управление и аз, платеният (с две висши образования, но безработен) кметски биограф. Когато гуляят напредна, г-н Георгиев вдигна тост за бъдещите успехи на общината и на себе си лично; благодари на сътрудниците си, на престъпната групировка и на партията-лъжкиня, които го издигнаха и подкрепиха в борбата за кметския кокъл. Той обеща още от утре да започне активно да мисли как да се издължи с общински пари и служби на всички хора и фирми; на престъпната групировка и партията-лъжкиня, които го подпомогнаха за изборната победа и да се разплати с враговете си чрез пълното им икономическо задушаване. Да, още от утре той ще започне да се разплаща с онези, които го плюха по събранията, митингите и кьошетата. В това никой от съмишлениците му не се и съмняваше.

След поздравления, цветя,песни, танци, изпълнения на цигулки и други приети в подобни случаи ритуални процедури, компанията се понапи, жените се поотпуснаха, обстановката стана една никаква… Тогава кметът г-н Георгиев отново взе думата и на присъщия за общата му култура и недовършено средно образование език каза:
- Гуспуда и дами, приетелки, либовници и приетели мои! Ощи къту издигнъхти къндидътурътъ ми, мъкър чи сички зъд гърбъ ми ми викафти ниграмотниа Герги, ас бяф дустатъчну умян дъ платъ бугату нъ тримъ учини и опитни убществини мънипулатури ут облъстъ, тъй дъ мъ пусъветвът, чи дъ ни си фърлям пърити нъ вятъръ, а нипримену дъ станъ кумет нъ убщинъ дЛъжку, зъ дъ зъбугътея ощи по-млогу, пък нъ следвъщити пърлъментарни исбури дъ станъ и нъроден придставитял, щоту там ъвантътъ е най-голямъ. Тес тримъ учини пумогнахъ млогу ф пудгутофкатъ и риализиръниту нъ гуляматъ ми притизбурнъ лъжъ, с куяту умаяф толкус млогу хоръ, чи збраф сидимдисе и два пруцентъ од глъсувети им. Тук сми биз-бизе, ф млогу тесян крък и ши спуделъ с ваз, чи нямъм ни най-малкуту нъмирение и вазможнус дъ испалнявъм придизбурнътъ си лъжъ. Казану уткрувену, притисбурнътъ ми лъжъ е нъправу неиспълнимъ фънтъсмагориъ… Тя е енъ примамкъ зъ нъивни мишки… И мишкити, какту видяфти, съ фанъхъ! Къпанят штракнъ! Ас съм утбран. Тримътъ ми саветници, дъ съ живи и здрави, ши ми казвът кък дъ съ измаквъм ут тук нътатъкъ. Те за туй съ зъвършили дистанционну; знаят кво и кък, ъ ас знам дъ им плащъм зъ ъкъля, койту ши ми давът ут тук нъ тъй. Те ши ми пумогнът дъ си купъ и више убразувание пу тъй-нареченту дистанционарну пудкупвание… Саму слид два месицъ ас, Герги-глупъвия , ъко ни съм вишис, зъплюйти мъ, мъкър чи ши съм ваш кумет… И ши изкам дъ ми викати куметъ-Георгиеф-умниъ или куметъ-Георгиеф-учиния!... Мисла, чи съм млогу ясян и точян.
Сига жилая дъ ви поразвеселъ с кратак и пуучителян ипизот ут изториатъ нъ нашту селу. Трите учини тикви ми гу расказафъ.

… Приди повики ут сто гудини нашиъ сигашен грат бил селу… Селуту съ казвълу Дългохуе*у. Ф негу избури зъ кумет съ прувеждъли всякъ гудинъ приз зимътъ. Кумисия ут три утбрани, яки сельенки чрес упипвани и пръктическу исмервани пу най-чеснен, прицизян и публичян начин уприделяли кой од къндидатити-маже е с най-дълък, зъ дъ стани кмет на селуту… Моя пра-прадяду Герги жювеел в бълканъ, дучул за туй селу, ришил дъ му стани кумет, с гулеми перипефии исминъл с конь стутици килуметри и ф еднъ фъртунъ рану-рану сутринтъ пристигнъл ф центъря нъ селуту. Ф куметствуту светял саму идин финер. Къту вързъл коньа си нъ врътатъ нъ куметствуту и съ пуутупъл од снегъ, пра-прадяду ми Герги влязал ф стаичкътъ нъ кметъ, зътворил врътатъ и пуздравил мажъ, койту нъ кулени духъл с устъ, зъ дъ ръспали печкътъ. Зер, слет някулку часъ тук, нъ топлу, прет кумпетентнътъ женскъ кумисиъ щели дъ съ съзтезавът голи-голенички къндидатити зъ кумет нъ селу Дългохуe*у…
- Откъдя си, гуспудине, и що дириш тъдявъ? – пупитъл мъжъ прудължавайки дъ духъ в печкътъ.
- Не съм тъдявашен, ут бълканя съм – удгуворил моя пра-прадяду.
- Що думъш!?... Чак от бълканя?... Що дириш тукъ? Що ни ми удгувори? – прудалжил дъ питъ мажъ.
- Идвъм пу рабутъ, нес ши ви станъ кумет! – високу и ясну казъл пра-прадяду.
- Тъй ли? Чи ти знайш ли как съ ставъ кумет в туй селу?
- Знам… И неслочайну дойдоф. Смятъм, чи ас ши ви станъ кумет ду няколку часъ.
Растривожян ут чутуту чувекат съ исправил, зърязъл паленту нъ печкътъ, ръсгърнъл утпред имурлукъ нъ пра-прадяду ми Герги, пуугледал путурите му и казал:
- Нъпрасну си бил толковъ пъть… Ас цели усемнайсе гудини палъ печкътъ нъ кметъ и му слугувъм… Моя иструмент стигъ точну и нъравну с лявуту ми куляну. Вечи умориф четри бабички. Сига зимаф петъ… Ну се съм слугъ и ръссилян. И се чакъм дъ умре кметъ, чи ас дъ съ нъстанъ нъ мястуту му и друк дъ ми пали печкътъ. Ну, ни би… Нашиа кмет е ут двайси и две гудини. Нес той пак ши устани нъ постъ си, щоту негувиа иструмент е толкус дълък, чи глъвътъ му стигъ чак ду левия му царуль. И трити жини од кумисиятъ цялъ гудинъ съ натприварват ина прис другъ и ден прис ден плитът шепчици зъ глъватъ нъ иструмента му, куяту те млогу убичят дъ исмервът и упитвът, кугату гу канът вечяр нъ гости пу кащятъ си…
- Е, щом й тъй, ас ши ви станъ кумет – казъл муя пра-прадяду.
- Ти луд ли си бря, чувек?... Ни ръзбра ли къкво ти казаф? Нашиа кмет е с най-дълък… Аку ни си ръзбрал, то и селуту ни затуй съ казвъ Дългохуе*у…
- Разбраф сичко! – удгуворил пра-прадяду ми Герги. – Придай нъ кметъ хич дъ ни идвъ прет кумисиятъ. И ти същу… Няма смисал дъ съ излагъти… Ас моя гу нъвивъм три пъти нъ кръстъ си и му подпъхвъм глъватъ нъдолу къту вуйнушки пуясук… А сигъ си свубоден! Оувулнен си! … Ас съм веки кметъ нъ нашту селу Дългохуe*у… Придай тувъ нъ сички мои съселини!.. И най-веки нъ съселинкити дългохуе*ки… Скору ши съ зъпузнаьъ с тяф…

Ушъшавян ут чутуту и фтрищен ут думити нъ новиъ къндидат зъ кумет, рассилниат укукорил учи от страх и нъ задян хот съ измъкнъл ут кметствуту. Чрес негу и ут устъ нъ устъ тривожнатъ зъ някои, и радоснъ зъ други, нувинъ бържу съ расчулъ ис цялту селу. Саму слет час хоратъ, и най-веки жинити, съ струпъли прет куметствуту и бес дъ питът кумисиятъ, нъ юнашку дуверие, приели с пуклони и тименетъ пра-прадяду ми Герги зъ кмет нъ селу Дългохуе*у…
Явну ут тугавъ нашти хоръ съ си нъививни и секи можи дъ им стани кмет с иднъ гулямъ, упъшатъ лъжъ… Къкту, мижду прочум, нъправих и ас… Мойта лъжъ убаче беши научну ръзръботенъ и носиши мудернуту ими “Предисбурнъ плъфтхормъ”.

Минъли гудини. Млогу жини ут селуту, в туй число и пра-прабабъ ми, са думогнали ду пра-прадядовъа… ду куметскиа… Устанъли дуволни, ну ръзбрали, чи той жистоку ги е излъгъл прес оня зимян, янвуварски день. Уш пазели ф тайнъ, но лекъ-полекъ сички в селуту съ нъучили зъ дъртътъ лъжъ, куяту им теглил куметъ, моя пра-прадяду Герги и гу прикръстили дЛъжку-кметъ… Кугату душли по-цивилисовани зъ селуту врименъ, съ нъложилу дъ сминат имиту Дългохуе*у, зъщоту билу ниприличну. Млогу мислили хоратъ къкво дъ бъди новуту ими нъ селуту. Най-накрая пуслушали сто и две годишнътъ бабъ Петръ, дъштера нъ пра-прабабъ ми, и гу прикръстили нъ селу дЛъжку. Тя знаяла зъ подвигъ нъ пра-прадяду ми Герги личну ут майкъ си, куяту билъ присидателкъ нъ селскътъ исбирателнъ кумисиъ и къту тъкавъ честу канелъ дЛъжку-кметъ нъ гости у домъ си вечяр… Те тъй съ пуявилу нъчалуту нъ моя рот, тъкъ е душло и мойту ими Герги… пък и моя ъфффинитетин към куметскиъ пристоль… и към дъртити лъжи…

*И днес, хората от селото са доверчиви и лесно се лъжат. Пък и в градовете нерядко гласуват за какви ли не отрепки, за престъпници, за неграмотни и посредствени кандидати, някои от които после се докопват чак до народното събрание и решават съдбините на държавата и народа. И, за капак на всичко, постоянно получаваме поздравления от напредналите страни за големите ни успехи по розовия път към прогреса и демократизацията.

Да се смееш ли, да плачеш ли, ти сам си реши, читателю! Де да имаше сега някакъв обективен метод да се измерват акълът, квалификацията, подготовката, общата култура, честността и предаността на кандидатите за кметове? Така, както обективно, публично, наивно и чрез измерване са избирали кмета на село Дългоху*о преди да се появи кметският пра-прадядо Герги…

Какту съ казвъ, дъ съ ни чистити новити кметуви! И дъно дъ нямъ тъкиви къту вишистъ-кметъ Герги-учиния! Ъку съм ти искъльчил акъля, молъ зъ изфинение, читателько и читательььу!... Жилаъ ти здрави и хем дъ глъсувъш с ъкълья си, Исбирательььууу…

.................................................. .................................................. ...
* Публ. "Хулитенет", 24.10.2005 г.

Selianin
05-04-06, 12:27 PM
ПРОЩАВАЙТЕ, БРАТУШКИ!

3 март 2006 г.

Братцы,
128
лет
тому
назад,
кровью
и любовью
Вы нас
спасили
и Болгарию
г о с у д а р с т в о м
н а д а р и л и…

Днес,
въпреки
Б а т а к,
въпреки
Ш и п к а,
въпреки
П л е в е н
и напук
на
православния
к р ъ с т,
България
удари
на Русия
п р ъ с т!

А
уж
бяхме
б р а т я !?

През
първата
световна
българите
едва
оцеляхме.
Не се
старахме
през
втората
световна
срещу
Вас.

За Ваша
чест
и за наша
слава,
за да
спасим
своята
държава,
както
понякогаж
само
в историята
става,
измихме
нашия
позор
… доколкото
можахме –
чак
при
Драва.

Като
в кумир
се
клехме
за дружба
от векове
за векове!
Дори
и чак
за
по-подир!...

Каквото
да говорят
днеска
разни,
у нас
нямаше
стомаси
празни.
Раснеха
децата.
Дори
и сиромаси
се хранеха
на пълни
маси.
Работеше,
учеше
народът
и 45
години
д ъ р ж а в а
си градеше,
но Октоподът
не спеше
и не само
български
провал
тъкмеше…

С гръм
и трясък,
с бяс
и животински
крясък
дойде
демокрация –
време на
дезорганизация,
престъпна
авантизатизация
и страхотна,
небивала
з а к ъ с а ц и я…

Братушки,
чуйте
к’во
Ви
казвам
аз:
днес
чужди
и български
върхушки
почесват
свойте
тлъсти
гушки
и против
Вас
настройват
нашия
компас!

Днес…
в календара
има
празник…
но празно
е
в душата
и
в софрата
на народа...
Празно
му сърцето!
Празни
му ръцете!
Безчет –
аванти
грозни
на
“управници”
… фамозни…

Осторожно
Братцы!

С изменчива
“ в я р н о с т ”,
непременно,
по
б ъ л г а р с к и ,
с хляб
и сол,
и с букет
о т р о в н и
т е м е н у ж к и,
може би
лукаво
някой
ден,
те
пак
ще
Ви
“посрещнат”
с Вазовото:
“Здравствуйте
братушки!”…

От мен
най-сърдечно:

“С грустным
праздником
друзья!
Вечная
память
всем
погибшим
за свободу
братской
Болгарии!

Сбогом
братушки!

Простете…
…… бивши
……… наши
….. д р у ж к и!”...

*2004-2006 г.

Selianin
06-04-06, 04:17 PM
СЛЕД БЪЛГАРСКАТА ТРАГЕДИЯ В КЕРБАЛА


Република България.Заседание на Министерския съвет. Пе-образна маса. Знамена. Цветя. Министрите: замислени, тревожни… Министър-председателят много отчаян. Две жени (министърки) - също. Заседанието е малко след националната траурна церемония посветена на загиналите при нападението срещу базата на българския батальон в Ирак.

Министър-председателят:
- Оставих си рахатлъка, дойдох във Вашата загубена страна, жертвах се не за моята, а за Вашата Родина!... Вие ме провалихте, но аз ще Ви отмъстя, запомнете това от мен…Ще Ви отмъстя… (Държи се за сърцето, пие някакъв хап с испанска минерална вода, удря се с юмрук по главата)…
Всички мълчат и се проклинат за това, че навремето се хванаха на въдицата и на хорото му…

Министър-председателят:
- Ще вземем решения по двата най-тежки въпроса: за Ирак и за Либия. Това са двата въпроса на живот и смърт за мен, а и за вас…
За Ирак (към военния министър): искам да приберем нашия батальон до три дни. С кого ще го заместим? Искам кратко, точно и много хитро решение… Докладвай!

Военният министър:
- А пратим в Ирак още един войник, тук, в България, оставаме без нито един войник… Ами тогава аз на кого ще съм министър?... Какво ще прави Министерството на отбраната? А Генералният ни щаб?... С какво ще членуваме в НАТО?...

Министър-председателят:
- Прав си… Какво да пратим, за да решим иракския въпрос веднъж завинаги?... Пък, дето казвате и Вий българите, да спасим и себе си?!...

Военният министър:
- Предлагам с тежки транспортни самолети на съюзниците да хвърлим мощен, нечуван и невиждан, масов десант в района на Кербала. Хитрото, което предлагам е, че вместо войници и техника, аз предвиждам да хвърлим шестстотин хиляди прасета. По данни на моето разузнаване България разполага с над тридесет големи свинекомплекса и тези прасета може да бъдат осигурени. Прасетата ще разровят всичко и ще прогонят иракчаните чак до другата страна на пустинята. По този хитър начин хем си запазваме хората и постовете, хем се отсрамваме пред нашите приятели. Прасетата ще отидат без договори и няма да тегнат на военния ни бюджет. Доложих!

Министър-председателят:
- Ето това е! Ето го най-после решението… С техника и хора не можахме, но със свинете ще стане. Главната стенографка, запиши в протокола това брилянтно, свинско решение. Свинете ще преровят таз пуста Кербала… Свинете са нашето най-ново и най-секретно българско оръжие… Българинът започна с коня и стигна до върха – прасето!
Минаваме към втора точка – Либия. Обръщам се отново към незаменимия ми военен министър: Заради петте медицински сестри искам незабавен, мощен, ракетен удар. Повтарям: НЕ-ЗА-БА-ВЕН!!!...И, най-важното – МО–ЩЕН !... Ще я ликвидирам тази пуста Либия… Ах, този Кадафи! Неговата кожица гадна!...

Военният министър:
- Ракети нямаме. Правителството на Жан ги наряза… нали??... Ако Жан не беше ги нарязал, Либия щеше да види, ама на… Жан е виновен…

Министър-председателят:
- Това е вярно… Тогава да обявим война на Либия. Ще я смачкам тази страна… Ех, този Жан… този Жан…Дайте да подпиша указ… указ за обявяване на война… Или… знам ли… а… чак … пък… войнааа… За пет заложнички?... Де да знам… Страх ме е да не стане като дядо ми на времето…

Военният министър:
- Много хитро, Ваше Величество! Нека го запишем като решение в протокола: война и толкоз! Ще я проведем след три-четири години, като приключим стратегическия преглед по отбраната… А медсестрите… в Либия… Ще се жертват за Родината и толкоз… Ще им напишем имената със златни букви на пантеона на Отечеството… Ще строим почетна рота, ще направим почетен ритуал, ще поднесем венци, цветя, съболезнования и т.н… Ще овъргаляме и президента… Той ще говори при откриване на паметника… Нека и той се пооцапа малко… На нас не ни ли стига…

Министър-председателят:
- За сестрите друг път… Те са сбъркали още, като са тръгнали за там… Знам го от собствен опит… най – големите грешки стават, когато тръгнеш за някъде без да мислиш… Главната стенографка, запиши и решението за обявяване на война в протокола. Пиши, че и двете решения са приети с пълно единодушие, както винаги… Нали?... Пак питам: н а л и ???... Протокола го оформете с г-н Панайотакис… Чувате ли ме, главна стенографко!?...

Министърът на земеделието:
- Господин Министър председател, Министърът на отбраната борави с данни за свинекомплексите от Тодорживково време. Явно мястото на военното разузнаване е в земеделското министерство… По данни на земеделското секретно разузнаване свинекомплексите са празни и разрушени от много години. В България са останали много малко свине и те са все на ръководни длъжности в държавния апарат, в партийните централи, между нас, тъй да се каже. Тъй, че първото решение е неизпълнимо… За провала на свинекомплексите е виновен Жан…Ех, ако не беше Жан… щяхме да се справим в Ирак… Жалко… Жалко и тужно… г-н министър-председател!… Ех, този Жан …

Началникът на генералния щаб:
- Господин Министър-председател, искам да доложа, че спокойно можете да обявите война на Либия, която да започне след приключване на стратегическия преглед по отбраната. До тогава никой от Вас и никой от нас, няма да е жив… Както е казал народът – до тогава ще изтече много, много вода… До тогава я камилата, я камиларя… Сега за едни медсестри… Някой от нас да ги е пращал там?... От къде на къде ние ще им берем гайлето?... Не е ли така?

Външният министър:
- Край! Точка по въпроса!... Решенията са взети. Както винаги през нашето управление, пък и при предишното, те са стратегически, умни, хитри , точни, бих казал мъдри… Предлагам да се възложи на говорителя на правителството веднага да даде гласност на тези съдбоносни за България решения. Да се успокои народът… И, както Цонков умее добре и дебелашки да подчертава пагубната роля на Жан… Жан, този престъпник неден… зачерни ни живота… То и аз бих говорил по телевизията, ама този побъркан народ много ме мрази… Вместо да ми целува ръцете и краката, ме мрази… Жан!!! Жан е на дъното на всичко… Тъй трябва да говорим навсякъде…

В този момент в заседателната зала с гръм и трясък влиза Хан Крум Страшний. Изплашени до полуда всички стават на крака… С могъщата си десница Крум вдига тежкия си боздуган над главите на министрите и нарежда:
- Отменям глупавите ви решения! Заповядвам: батальонът да се върне от Ирак незабавно! За заложници в Ирак изпращам: Симеон, Соломон, Свинаров и всички народни представители. С изключение на тези, които са гласували против… Петте медицински сестри и всички българи намиращи се в Либия да се върнат веднага. За заложници в Либия изпращам: Костов, Михайлова, Стоянов, Райков и още един дето, като тях, не става за нищо. Разговарях с Тангра. Така аз спасявам моя народ!!!.. Казах!!!...

…Глас в залата:
- Ювиги!!!... Та ти даваш най-ценния елит от твоя народ!?... Как ще ни прежали той?!!!... Как ще живее този народ без нас!!!?... Кой ще го управлява?...

Хан Крум:
- Моят народ ще Ви прежали ценни ми “велможи” и най-после България ще тръгне по правия път. Казах!!! ( Хан Крум удря с боздугана по масата и я строшава)… Тръгва си… На вратата се обръща и казва: Повече да не Ви виждам нито тук, нито в остатъка на моето велико царство! Казах! ( Излиза).

Всички са като попарени. Един се окопитва пръв:
Министърът на финансите:
- При това положение запазвам целия държавен резерв от триста грама злато за себе си и си заминавам за Лондон. Които са за Ирак и Либия – прав им път! Знаех си, че тъй ще свършим… Аз не съм взел нищо – нито връх, нито гори, нито резиденции, нито заводи, нито апартамент… E-е-х… строя си тук там някое друго хотелче, но в света има къде къде по-големи…Съжалявам… Тръгвам, щото ако оня се върне… Какъвто е грубиян ще ми отнеме и тези жалки, последни, златни, държавни резерви от триста грама злато… Що ли не си стоях в Лондон… Чао… Бог да прости България… Майната й с майнина… /Излиза/.

* Публ. на 5.10.2004 г. в "ХУЛИТЕНЕТ".

kapitan
06-04-06, 04:31 PM
И то кои от политиците тогава останали в България? БСП-то. Крум Страшни - българоненавистник ли е станал? :vb_no: :icon_lol: :icon_lol:

Selianin
06-04-06, 07:56 PM
Между другото или руски махмурлук
2001-06-01 12:48:56+03
Повод да напиша тези редове ми даде публикацията на един литератор с претенции да се нарича български писател. Прочетох я в столичен всекидневник преди няколко дни. В нея се говори за разказа на съвременния руски писател Владимир Крупин, озаглавен „Балкански махмурлук“. За какво всъщност става дума – отговор дава авторът на публикацията:
„Бях стъписан от обстоятелството, че много от мислите му (на Крупин – б. м. Г. К. К.) всъщност бяха мои мисли: „За вас, българите – пише Володя, – ние, руснаците, сме диктатори. А ние между другото ви обичаме, което сме и доказвали.“
Обърнете внимание на думите „между другото“. Те или са вметнати от слабостта на Володя към езикови паразити, или се таят дълбоко в руското му подсъзнание и сега, в момент на сутришен махмурлук, откровено са изплували в разказа му. Така или иначе в дадения случай те ни интересуват!
И още редове от статията на нашия литератор:
„Крупин елегантно напомня, че преди ние сме били единни по език и по съдба.“ (Имах чувството, че когато е писал разказа, на това място се е усмихвал дяволито – бележка на автора на статията за Крупин.)
Има си хас и да не се е усмихвал дяволито, като знае какви негови български колеги ще го четат и ще се умиляват днес. Защото „дяволитото усмихване“ и „между другото“ говорят твърде красноречиво за неща, забелязани от много бележити наши духовни водачи в предишните векове и години.
Ще си позволя още един цитат от статията:
„Руските хора не могат да приемат странните люшкания на българина между „фили“и „фоби“.“
Тук ми се ще да възкликна: брех, тези нещастни руски хора, някога да са се запитвали какво ние не можем да приемем от тях?
А сега нека се върнем назад във времето – към ранната история на българската държава. За това ще ни помогне Г. С. Раковски със своято брошура „Преселението в Русия или руската убийствена политика за българите“.
„... Руското царство по времето на княз Светослав (969–976) е започнало да се усилва и да напада открито българите. Този Светослав, когото бяха наели срещу заплащане българите да дойде и да им помогне против Византия и против царя им Петра, Симеоновия син, защото той беше се сродил с византийците и водеше тяхната политика, този руски княз Светослав, щом влезе в България, започна да пленява и граби и пожела даже да я завладее...“
Извинете, но предците на господин Крупин между другото са ни обичали...
Да продължим още от същата брошура:
„През 1812 г., когато руските войски бяха минали в България и бяха стигнали до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език, с която подтикваше българите да въстанат против турчина, а, от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекара няколко хиляди души през Дунава!... По това време са изгорени от руснаци Разград, Арбанаси, Свищов, Русе и много други градове и села, чиито развалини и разсипни и до днес личат. Много старци помнят и разказват с кървави сълзи за ония времена.“
Но предците на господин Крупин между другото са ни обичали!...
Да минем сега към годините след освобождението от турско владичество, когато страната ни е правила първите си свободни крачки към укрепване на своята независимост. За това време големият български държавник Стефан Стамболов отбелязва в дневника си:
„Послушни до вчера на руснаците, ние днес се боим от тях като от огъня и чумата. Горделиви със силата, могъществото, величието и приятелството на Русия, ние днес се боим от това могъщество, бягаме от приятелството, както агнето бяга да се не срещне с вълка. Като разбрахме, че Русия иска да унищожи царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщите ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Русия и нас една страшна дипломатическа война, война между освободителите, днес превърнати в грабители, и освободените, между малкия и слабия Давид и исполина Голиат.“
Но предците на господин Крупин между другото пак са ни обичали!
Изкушавам се да цитирам и редове от дневника на проф. Иван Д. Шишманов:
„16 февруари 1916
Излязохме (с Вазов – б. м. Г. К. К.) към 7 3/4. Придружих го до ъгъла на ул. „Славянска“ и „Раковска“.
„Знаеш ли – му казвам по пътя, – че някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и че един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал.“
„Хак им е! Какво търсят около нашите брегове.“
„Ами да те чуят известни хора, които не те признават вече за свой, защото премного се възхищаваш от победите на българското оръжие. Казват прямо, че си станал радославист, стамболовист и пр.“
„Ужасни хора. Нима има днес българин, който да желае погрома на България.“
Няма да минавам към по-ново и съвсем ново време – него всички го помнят. Помни го и нашият автор, но сигурно тогава с умиление е пял руската песничка:
„Хороша страна Болгария,
а Русия лучше всех.“
Защото русите ни обичат – между другото.
Както и някои българи обичат страната си – между другото!
Кой е авторът на въпросната статия в столичния всекидневник ли? Името му е толкова невзрачно, че едва ли си струва да бъде споменавано! По-симптоматичен е руският махмурлук.#
Автор: Г. К. КИРИЛОВ

Selianin
08-04-06, 11:53 AM
БАТИ МАЙОРЕ!
(разказ)

Влязох при секретарката на генерала. Както винаги, трийсет секунди преди заповяданото ми явяване, хубавата лейтенант Василева му докладва и точно на секундата той ме прие.
- Майоре, времето дойде – посрещна ме делово ген. Петров и продължи: - Ти не се тревожи, всички ще си заминем… Ти ръководеше българския мозъчен център по разработка на най-съвършенните ракетки в света за унищожаване на нисколетящи американски вертолети направо на бойното поле. Прости се със своята Родина! Забрави своята задача! Зарежи електрониката! Захвърли научните си степени и секретни патенти! Не си спомняй, че България беше на десето място на земното кълбо по износ на оръжие и бойна екипировка! Запомни, че сега България е на сто и първото място в света по специзноса… Трудно ми е да ти заповядам, но преглътни: новият ни голям брат пое нашите трудности и ни замести успешно на вече бившите ни оръжейни пазари… Ние изнасяхме мръсни, жестоки и античовешки оръжия, а тези на новия ни голям брат са хубави, меки и много хуманни… България получи друго направление на развитие. Отивай си на село. Концентрирай своите знания и усилия в животновъдството. Ти си много умен и аз не се съмнявам, че ще постигнеш забележителни резултати. Мини през касата и получи полагащата ти се сума от четиридесет брутни заплати. Успех!
…Прегърнахме се с генерала; излязох, целунах секртарката му, хубавата лейтенант Василева, получих си парите, сложих ги в една селска торба и след три часа тръгнах с двадесет и две годишния си Москвич към родния край. Моето родно село! От него тръгнах и там щях да умра. Колко тъжно… Колко скръб…
За един месец се аклиматизирах към селото и старата родна къща. Свикнах със съседите и с цялата обстановка. Живеех сам, защото майка ми и баща ми бяха починали преди девет години при една катастрофа с автобус.
Парите от девоенизирането малко по малко взеха да намаляват, да се топят. Вместо противовертолетните ракетки взех да сънувам неща от селското си детство. Започнах да ставам отпуснат и неорганизиран човек. За да спра този процес, реших всяка вечер на лягане да си правя оценка - разбор на свършеното и да планирам задачите за утрешния си ден. Все по-често започна да ме тревожи мисълта, че парите ми ще свършат и че, рано или късно, ще изпадна в критично положение. Трябваше да започна някъде работа или да открия свой бизнес. Но какъв ти бизнес при моята военна квалификация тук, в това забутано, родно село?
Отидох при Любен, бея на селото, с който учихме тук до осми клас. Посрещна ме любезно. В резюме ми каза и ми предложи:
- Майоре, ти беше най-добрия ученик в класа. Аз – най-слабия. Е, к’ва стана тя? Дойде време да работиш за мене, новия бей на нашето родно село… Аз запомних от казармата само един умен лаф от старшината - всичко тече, всичко се изменя. Така е. Учените ще слугувате на нас, тъпите… Туй пък ти го запомни от мене… Аз си останах само с осми клас. За разлика от тебе, днес аз вече имам не твоя раздрънкан Москвич, а модерен джип, лимузина и един пикап. Имам фурна за хляб и магазин; купих си триста декара земя, взех съседния язовир барабар с хижата и строя цех за колбаси. За мене бачкат и всеки ден ме гледат в очите сто и двадесет българи, турци и цигани… Имам пари. Фрашкан съм със стабилни приятели и адвокати, които ми помагат и ме насочват в живота и бизнеса, за което си плащам като поп… Имам и трима лични телохранители… Имам и две любовници… А ти…ти като те слушам… ти нямаш нищо… Ти си един умен български голтак!... На всичкото отгоре и жена нямаш…
След дълго и, както стана ясно, много умно излияние, Любен ми предложи ей тъй, от съжаление, да работя при него като пазач на язовира и хижата и да му измивам всеки ден трите коли. Целогодишно, без почивен ден… За тази работа щял да ми плаща на ръка по цели шейсет лева на месец, а ако е много доволен от мен – и по пет лева премия през няколко месеца… И никакви писмени молби, трудови договори, осигуровки и други подобни държавни глупости…
Естествено, обещах му да си помисля и да му се обадя допълнително. Той ми каза да не се мотая много, защото пак от старшината бил чувал, че морето хвърля каймак само веднъж…
Размислих и реших да не приема работата при Любен. Започах всеки ден да обикалям селото, бившето ТКЗС, мерата и хората. Моите съселяни ми казваха, пък и аз го виждах, че тук не е за мене, че трябва да бягам към града, че тук всичко бавно-бавно, но съвсем сигурно умира.
Една вечер моят съсед бай Кръстьо ми подхвърли идеята да си купя един пръч и с него да заплождам козите на хората. Таксата била пет лева на един сеанс; козите в селото били много, а въпросът със заплождането им бил на трагично ниво. Освен това, според бай Кръстьо, никой нямало да ме търси дали имам регистрирана фирма, счетоводство и касов апарат. Можело да мина и без патентен данък.
Приех работата присърце, отидохме с бай Кръстьо до съседното село, спазарихме един едър и млад пръч за триста лева, едва го сместихме в задната част на Москвича и го докарахме в нас. Изкъпахме го, че много миришеше и го нахранихме съгласно предписанията на бай Кръстьо. След като се почерпихме солидно, моят приятел си отиде късно през нощта, като на изпроводяк ми каза, че ще ми прати интересен клиент още утре.
Сутринта станах рано, нахраних пръча обилно и го напоих с вода. Приготвих си един ремък със синжир за връзване за врата и за водене на този нов осеменител на селските кози по местодомуване. Отидох до магазина и купих една бутилка мастика за стимулант, от тази дето я рекламираха всеки ден по телевизията. И тъй зачаках за клиенти…
Взе де се мръква… Все нямаше и нямаше желаещи. Почнах да се тревожа, че няма да успея и в частния бизнес и че инвестицията ми ще отиде на халос. От тревоги не бях ни закусил, ни обядвал и стомахът ми взе да се обажда. Изпих двеста и петдесет грама мастика и започнах да вечерям, макар че едва-едва започваше да се свечерява. Точно в този момент чух тънък женски глас да ми вика от портичката:
- Бати майоре!... Бати майоре!...
Излязох на улицата, ръкувах се и се запознах с младата жена. Слава богу, първи клиент, първи късмет… При това – жена, и то много хубава.
Почерпих пръча със сто грама мастика, от тая дето я рекламираха по телевизията, сложих му повода и придружен от Данчето (така се казваше първата ми клиентка) тръгнахме към тях. Моят пръч вървеше наперено, имаше направо боен, атакуващ вид и дух. Данчето се оплака, че нейната много млада козичка вече цяла година е ялова, защото в селото имало много кози и само един дърт пръч, който вече премалял от употреба и не вършел нищо. Между другото, не знам как, Данчето разбрала, че аз съм разведен от шест години. Някак си ни в клин, ни в ръкав, тя по пътя ми разказа, че работела в читалището, получавала сто и двадесет лева заплата, имала полувисше образование и била семейна. Семейна, но преди осем години мъжът й заминал с любовницата си за САЩ и до ден днешен не се обадил… Взела си една козичка, за да има с какво да се занимава и да подпомага издръжката си с козе мляко, сиренце и някое друго яренце, защото живеела сама и нямала помощ отникъде… Пък на всичкото отгоре била и бездетна.
Стигнахме до тях по тъмно. Дворът беше подреден образцово, градинката светеше, сушината с вързаната козичка блестеше, лампите грееха… Без да му обясняваме нищо, козелът се позавъртя край своята клиентка, подуши я от тук от там набързо, обхвана го ентусиазмът, качи се върху това беличко, кротичко и чистичко природно създанийце и без никакво притеснение започна своята работа в новото за него село… Козичката се огъваше, усукваше и нагаждаше. Процесът протичаше много правилно и много успешно… Аз от дете не бях наблюдавал таковане между животни и колкото повече продължаваше работата на пръча, толкова по – мъчно ми ставаше, че вече от шест години не бях се докосвал до жена… Огледах се и видях Данчето да разстила на пода зад мен една бала с меко и дъхаво планинско сенце…
- Бати майоре… да оставим животните насаме… Ела… ела… бати майоре – ми каза тя и ме повлече към сенцето… Тялото й трепереше… Как и за колко време сме се разсъблекли, не мога да си спомня, но добре си спомням, че Данчето пожела в началото аз да легна отдолу, защото от осем години не била виждала мъж и можело да я боли…
Данчето, поне десет – дванайсет години по-младо от мен, бавно и внимателно се нахлузи върху мене и започнаме едни добре премерени, отдавна непрактикувани и от двама ни, движения, гърчове и стонове… Хърлих едно око на другата двойка и видях, че моят пръч бичи яко, а от устата на козичката вече тече пяна… Тъкмо си помислих, че трябва да намеря начин моят пиян от мастиката пръч да даде малка почивка на козичката и в този момент Данчето ми прошепна:
- О-о-о-х, бати майоре, премаляха ми колената, дай да се сменим…
… Сменихме се… Застанах аз в активна, атакуваща, тъй да се каже позиция… Отдолу Данчето взе да пуска пяна отвсякъде… Гледам другата двойка: пръчът ми бичи, та са се пука… Козичката се гъне, но не плаче, не умира, а сякаш се въздига… При нас положението става по-друго: аз вече премалявам, но все още се държа, а Данчето само повтаря: “Ох, бати майоре! О-о-о-х бати… майоре… Още бати майоре… Още… Искам още… Още много, много искам… Давай… давай без притеснения и без… з-з-з-адръжки-и-и-иии”…
Продължаваше пръчът, продължавах и аз… Почнах да си чертая планове за бъдещето… Козичката ще близни. И Данчето (бездетна досега), и тя ще близни…
ще заживеем като хората…
В този миг усетих как два миризливи крака ме обхванаха през раменете, нещо се стовари върху мен, една влажна муцуна ме захапа за косата и един горещ, лигав, натопорчен инструмент ме опипа отзад и тъкмо да проникне в мен, аз се събудих целия потънал в пот… Едва се отървах… Моят измислен в съня ми пиян пръч щеше да ми види сметката…
… Събудих се в служебната майорска канцелария. Задрямал съм на бюрото си… Вратата сякаш се отвори… Сякаш влезе ефрейтор Никодимов и ми каза:
- Господин майор, генералът звъни лично и Ви кани на разговор… Сигурно ще е за хубаво, господин майор…
Измих си лицето, потегнах си униформата и закрачих към генерала. Той за мене беше един побелял супермозък на седемдесет и пет години, български патриот на ента степен… Той беше главния шеф на нас – водещите конструктори на спецназа… За какво хубаво можеше да ме вика, като всеки ден ни очакваше съкращение…
Влязох и вместо секретарката, лейтенант Василева, видях новия секретар на генерала - подполковник Атлантичков. Той влезе при генерала, след пет секунди излезе и ми каза:
- Влизай! Американецът те очаква…
Влязох. Докладвах за явяването си, както е по устав. Генералът и цивилният американски младеж си размениха няколко думи и генералът ми каза на английски:
- Майоре, оставям ти служебната кола и спецгрупа от ВКР и Военна полиция. Твоят американски колега е изпратен да се запознае с теб лично… И така, до утре сутрин, господа…
Останахме двамата със Смит. Излязохме навън. Спецовете вървяха пред нас, след нас и в страни от нас. Отидохме към служебната кола. Смит се намръщи и ми прошепна да освободя и ВКР-то, и военните полицаи…
Изпълних искането му, но нашите хора взеха да негодуват… Смит им каза:
- Вие сте свободни. Аз съм личен гост на господин майора… Той, и само той, ще отговаря за мене…
Спецовете, окомуш момчета, се подчиниха, подчертавайки дълбокото си уважение към представителя на новата велика братска армия…
Качихме се на моя Москвич. Отидохме на хижата, на която по-рано водех моите колеги – руските конструктори на малки, преносими ракетки за сваляне на американски вертолети.
Вечерята беше същата, както по-рано (когато посрещах руските колеги).
Тръгнахме си след полунощ. Смит чак тогава ми каза в колата, пардон - в Москвича:
- Бати български майоре, аз работя по същата, Вашата тема… По договореност между нашите страни и министерства, след две седмици трябва да си при мен, в моя конструктивен отдел. Запознаха ме с твоите разработки, твоето място е при нас… Ти си отишъл много, ама много напред…
- Чакайте, не мога току-така. Трябва да докладвам на генерала… Аз съм обвързан със задължения по служебната и държавната тайни… Аз съм се клел в името на Родината и без нейно разрешение… За мене България е над всичко…
- Остави тези глупости… За каква Родина ми говориш? За каква България?... Днес Вашият генерал беше на работа за последен ден - ми каза младежът. После продължи: - От утре мисли само по една тема: РАКЕТКИ ЗА СВАЛЯНЕ НА РУСКИ БОЙНИ ВЕРТОЛЕТИ ОТ НАТОВСКИ ПЕХОТИНЕЦ ДИРЕКТНО НА БОЙНОТО ПОЛЕ…
… Будилникът иззвъня. Събудих се и този път станах, не се огънах. Главата ми тежеше като оловна. Откакто започнаха съкращенията и военната реформа в България, всяка вечер пия лексотан, за да спя. Тези хапове ме съсипаха… Смлях се да сънувам какви ли не глупости…
Избръснах се, оправих всичко в квартирата и отидох в нашия уж секретен български институт. На портала ми извършиха рутинната проверка. Спецовете бдяха за Родината. Видях някаква американска дипломатическа кола до входната врата на сградата. Козичката, Данчето и моят пръч бяха сладък сън…
Влязох в работната си канцелария. Всичко беше същото. Само аз не бях същия.
Точно в десет часа и тридесет минути на вратата ми се почука. Влезе конструкторът от моя отдел - старши лейтенант Младенов, представи се по реда и докладва на английски:
- Господин майор, днес за мене е велик ден!... Не съм мигнал тази нощ, но открих нещо страхотно…
- Казвай, Младенов! Казвай какво откри! – прекъснах го аз.
- Открих слабото място на вертолетите…
- На кои вертолети?
- Как на кои?... На руските… Нали тях ще сваляме вече…
- Младенов, остани и ги сваляй ти!... Аз си заминавам, с руснаците никога няма да воювам… Разбираш ли!... Ни-ко-га…
- Прав ти път, господин майор! Аз пък оставам и ще ги свалям! На мене не ми трябва Родина! Новите братя поне имат пари и знаят да плащат за мозъчна дейност…
- От кога взе толкова много да знаеш? – попитах го аз.
- Майоре, майоре… колко закъсняваш в развитието си… От тази сутрин генералът го няма. Тук има един млад американец… наш колега. Извика ме на двучасов разговор. Пита ме какво мисля за Родината, за клетвата и за парите… Каза, че много харесал и отговорите ми, и нашата разработка, и че след две седмици трябва да съм на работа в конструкторското му бюро в Америка. Нашата документация вече била там отдавна…
- Нещо друго не ти ли каза?
- Предай на господин глупавия майор моите сърдечни поздрави и пожелания за успехи на селскостопанския фронт – това ми поръча и това ти предавам бати майоре…
Излязох и си тръгнах за квартирата. Беше ми писнало от всичко. Животът ми беше загубен безвъзвратно. Кой път да поема? Как ще живея по-нататък? Та аз вече съм на четиридесет и шест години… Ама, че безпътица… п-ф-у-у-у…

*2004 г.
(Публ. в "ХУЛИТЕНЕТ", 25.11.2004 г.).

Selianin
10-04-06, 05:51 PM
КАПИТАН ГЕОРГИ МАМАРЧЕВ И БЪЛГАРСКАТА ЗАВЕРА ОТ 1835 ГОДИНА
Петко Ст. Петков
web

В статията се доказва ръководната роля на капитан Георги Мамарчев в една от първите самостоятелни революционни акции за освобождение от османско владичество; на тази основа е аргументирано мнението на автора, че по-точно е обозначението на съзаклятието като “Българската завера от 1835 г.”, а не както досега беше възприето като “Велчовата завера”
Captain Georgi Mamarchev and the "Bulgarian Conspiracy of 1835" (summary)
This article aims to prove that captain Georgi Mamarchev was the leading figure in the organization and the conduct of one of the first independent revolutionary campaigns against the Ottoman rule. On this basis the author grounds his thesis that it is more precise to refer to this conspiracy as "The Bulgarian Conspiracy of 1835" in stead of "Velcho's Conspiracy" according to the tradition in the Bulgarian historiography.

Един от най-активните участници в подготовката на въстанието от средата на 30-те години на ХIХ век, чийто принос и досега остава недооценен1, е известният родолюбец и революционер капитан Георги Мамарчев Буюклиу. До началото на 30-те години, когато започва подготовката на съзаклятието, станало известно като Велчова завера, той натрупва значителен опит в борбите срещу османското владичество. Младият котленец получава бойното си кръщение по време на Руско-турската война през 1806-1812 г. Той е включен в щаба на формираната през 1810-1811 г. Българска земска войска и участва в редица сражения. Отличава се като храбър воин и заради заслугите си е удостоен с Георгиевски кръст (Поборник 1935: 40-42; Извори 1935: 32-33; Възвъзова-Каратеодорова 1986: 35-47; История 1985: 182).
Георги Мамарчев е участник и във въстанието, избухнало през 1821 г. в Молдова и Влашко. Вероятно е бил командир на доброволчески отряд, за което свидетелства личният му печат, на който са изобразени годината 1821, името му и Свети Георги (Романски 1935: 43).
Най-активна е дейността му като “волентирски капитан” по време на войната между Русия и Османската империя през 1828-1829 г. Още в навечерието й Г. Мамарчев формира отряд от доброволци, с които подпомага форсирането на р. Дунав и превземането на редица турски укрепления в Североизточна България. Особено ефективна е намесата му при овладяването на Силистренската крепост, заради което е награден от руския император с орден “Света Анна” и скъпоценна сабя (История 1985: 199). Но постановленията на Одринския мирен договор от септември 1829 г. осуетяват надеждите на българите да получат политическа автономия по подобие на съседните балкански народи. Движението за освобождение се подновява и този път негов вдъхновител и организатор е смелият капитан Мамарчев. Той замисля да подготви въстание в Сливенско и Котленско, което по-късно да се разрасне и да обхване и други райони в Централна България. В старата столица Търново според плана е трябвало да бъде провъзгласено възстановяването на българската държава. Подготовката на въстанието е насилствено прекратена в началото на 1830 г. след намесата на руските власти. Един от първите историци на българската антиосманска въоръжена борба с основание отбелязва: “В главната квартира на граф Дибича се погледнало на Мамарчевото намерение като на голямо престъпление” (Златарски 1935: 15). По това време политиката на Северната империя не съвпада с българските стремежи за придобиване на политическа самостоятелност. Г. Мамарчев е арестуван, разследван и за известно време затворен от русите в Букурещ (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 79). Но идеята за организиране на ново българско съзаклятие остава жива и осмисля по-нататъшната дейност на родолюбивия българин.
В началото на 30-те години на ХIХ в. Георги Мамарчев става инициатор и започва да подготвя широко освободително движение, което според първоначалния му замисъл трябва да разчита на собствените сили на българския народ. Установявайки се в Силистра, той се заема да организира сънародниците си за предстоящата борба. Годините, прекарани в дунавския град, оставят трайни спомени у жителите му, които по-късно разказват, че Г. Мамарчев “всякъде и всекиму лично казвал: “Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога да помниш, че най-скъпото нещо - свободата - даром се не дава” (Макариополски 1899: 362).
Много са запазените свидетелства за ръководната роля на капитан Г. Мамарчев в организирането на Българската завера през 30-те години на ХIХ в. Той установява връзки с търновски първенци (Велчо Атанасов, Никола Гайтанджиев и др.), с родолюбци от Еленско, Сливенско, Котленско, а според някои нови сведения - и с патриоти от Западна България (Червенков, Грек 1975: 41 и сл.3); ръководи дейността на известната силистренска въоръжена група, начело с Петър Николаев. Г. Мамарчев е и главен военен организатор на въстанието - посещава неведнъж Търново и околните манастири - Плаковския (център на съзаклятието), Преображенския, Петропавловския край Лясковец, Капиновския, среща се с Велчо Атанасов и с другите местни дейци, насърчава и контролира подготовката на бунта (Жечев 1985: 27-52).
В историческата литература съществуват различни мнения за това чия е инициативата за въстанието и на кого принадлежи водещата роля в неговата подготовка. През последните години се наложи тезата на Н. Жечев, че “идеята за освободително въстание и инициативата за неговата конкретна подготовка е общо дело на бележитите български възрожденски дейци: Велчо Атанасов Джамджията от Търново и капитан Георги Мамарчев Буюклиу от Котел... Личностите на двамата се допълват взаимно. Докато във В. Атанасов освободителното движение намира авторитетния, с голям жизнен опит и широк далновиден поглед обществен деец и ръководител, то предстоящата въоръжена борба на съзаклятниците имала в лицето на каления в боевете срещу османските поробители “волентирски капитан” Г. Мамарчев своя опитен, дръзновен и смел военачалник и предводител” (Жечев 1985: 40). К. Възвъзова-Каратеодорова също се придържа към мнението, че и двамата - В. Атанасов и Г. Мамарчев - “полагат основите и съставят плана за организирането и провеждането на въстанието през пролетта на 1835 г.” Но тя отдава “известен приоритет на Г. Мамарчев, най-вече заради доказаната му активна дейност по въоръжената подготовка на съзаклятието още в началото на 30-те години (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 86). В по-старата литература за въстанието от 1835 г., макар и не винаги с достатъчно аргументи, водещата роля на опитния капитан в първото самостоятелно българско въоръжено начинание не се подлага на съмнение (Станев 1935: 31; Романски, 1935: 61). Ето как недвусмислено Б. Пенев изразява мнението си по този въпрос: “Съгласно Одринския мир руските войски са окупирали Влашко, Молдова и Силистра, гдето е бил назначен за управител капитан Мамарчев. След като руските войски напущат този град, Мамарчев решава да вдигне в България ново въстание и избира за свой помощник търновския търговец Велчо, поради което въстанието е известно под името Велчова завера” (Пенев 1933: 71). Само в отделни публикации, основани на “устни сведения” и мемоарни източници (а такива са запазени предимно от Търновско и за търновските дейци) ролята на Г. Мамарчев е принизена до “военен ръководител на Търновския бунт”, а тази на Велчо Атанасов е представена като “организатор на цялото движение” (Крусев, Цонев 1935: 33-35).
Въпреки липсата на достатъчно автентични документи и независимо от противоречивите сведения в мемоарната литература, според мен значително по-аргументирана е тезата, че инициативата за ново въстание след неуспешния опит от есента на 1829 г. и ръководството на продължителната подготовка на заверата през първата половина на 30-те години принадлежи на капитан Георги Мамарчев. 1. От всички известни съзаклятници той има най-дълъг опит във въоръжената борба срещу Османската империя. 2. Именно той е безспорният инициатор и организатор на опита за въстание след Одринския мир 1829 г. 3. Под легалното прикритие, което има (търговец на спиртни напитки), той много по-лесно и по-отрано започва подготовката на съзаклятието отначало в Силистра и региона, а след това и в други български краища. Дейността на Г. Мамарчев по подготовката на ново въстание започва още през 1831-1832 г. (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 81), докато тази на търновските съзаклятници е документирана от по-късно (Станев 1935: 24). 4. Оставайки руски офицер, капитан Мамарчев е имал и формални основания да се надява на дипломатическа или военна подкрепа от империята, макар заверата да разчита на собствените сили на българския народ. 5. Конкретният план за избухване и разрастване на бунта в старата столица е заимстван от неуспелия въстанически опит на Г. Мамарчев през 1829 г. и безспорно е негово дело. Въведените през последните години в научно обръщение руски дипломатически документи категорично свидетелстват, че властите в Южна Русия предварително са знаели за “намеренията на Мамарчев да вдигне на въстание християнското население в България”, заради което той е тръгнал от Силистра към Търново, както и за това, че именно капитанът “е бил причина за подстрекаване на българската общественост на град Търново към бунтовно действие против турците” (Червенков, Грек 1975: 42-45). Разбира се, аргументирайки извода, че инициативата и ръководната роля в Българската завера от 30-те години на ХIХ в. принадлежи на Георги Мамарчев Буюклиу, ни най-малко не подценявам или омаловажавам приноса на останалите участници в съзаклятието. Стремежът ми е съвременната представа за този първи опит за организирана и самостоятелна въоръжена борба да се доближи максимално до истината.
Както е известно, предателство осуетява замисъла на бунтовниците. С достойнство и мъжество, които неведнъж е показвал, капитан Г. Мамарчев посреща изпитанията след разкриването на съзаклятието. За известно време бъдещата му съдба се превръща в предмет на оживени дипломатически контакти между руските и османските власти. Руската дипломация е изправена пред трудноразрешима задача - да запази живота на един свой офицер и всеотдаен спомоществовател на военните й начинания срещу Османската империя, без което трудно би съхранила доверието на българите в нейната освободителна мисия на Балканите, и същевременно - да не усложни наскоро подобрените с Ункярискелесийския договор от 1833 г. руско-турски отношения. Макар официално да отрича, че Г. Мамарчев е руски поданик, официален Петербург полага големи усилия в преговорите с Османската империя да не допусне смъртно наказание за организатора на съзаклятието (Червенков, Грек 1975: 45-47). В крайна сметка останалите единадесет години от живота на прочутия “волентирски капитан” минават далеч от Родината - в малоазийския град Коня и на остров Самос, където е заточен. Но той поддържа контакти с близки родственици и им завещава идеите си за самостоятелно българско въстание, за организирана въоръжена борба, както и всеотдайността и жертвоготовността си, проявени в борбата за политическо освобождение.
Много от тези завети са възприети от неговия племенник и наследник в революционните борби Георги Стойков Раковски - факт, който доказва приемствеността в развитието на българското националноосвободително движение през първата половина на ХIХ век. Така например още в първия “План за освобождение на България”, съставен от Г. Раковски през 1858 г., намира отражение една от идеите на легендарния му вуйчо: “Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито ся от някого си поменува. Всякий го презира и уничтожава като недостойнаго да носи име человека, създаннаго по образу и по подобия Божия... Человек, кой не чувствува що е свобода, той е равен или паче рече по-долен и от безсловесния животни, кои привикват и остават на рабская служба и прекарват си живот безчувствено с мъки и трудове, що им ся със сила налагат... Народ, кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с оръжие да я добие, с жертва голяма и скъпоценна!” (Раковски 1984: 461-4624).


БЕЛЕЖКИ:
1. Името на Георги Мамарчев не е намерило място дори в обемистата енциклопедия “Българската възрожденска интелигенция” (С., 1988), макар в нея да са включени “учители, свещеници, монаси... търговци и военни”. В незадоволителна степен е представена дейността му и в повечето общи курсове по История на България. [обратно]
2. Цит. по: Жечев 1985: 37-38. [обратно]
3. На основата на руски дипломатически документи и др. сведения авторите допускат, че е възможно преди идването си в Търново Г. Мамарчев да е участвал в току-що отшумялото в началото на 1835 г. въстание в Западна България. [обратно]
4. Срв. тук бел. 2. [обратно]


БИБЛИОГРАФИЯ:
Поборник 1935: Поборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.
Извори 1935: Извори и документи по Велчовата завера. Издава Великотърновската община. В. Търново, 1935.
История 1985: История на България. БАН. Т. 5. С., 1985.
Възвъзова-Каратеодорова 1986: Възвъзова-Каратеодорова, К. Капитан Георги Мамарчев 1786-1846. С., 1986.
Жечев 1985: Жечев, Н. Велчовата завера 1835. Исторически очерк. С., 1985.
Златарски 1935: Златарски, В. Търновските въстания и опити за въстания преди Велчовата завера. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.
Крусев, Цонев 1935: Крусев, П. Д., Цонев, Зв. 100 годишнината на Велчовата завера 1835-1935 г. (Исторически очерк). В. Търново, 1935.
Макариополски 1899: Макариополски, Н. Силистренски алманах за 1899 година. Силистра, 1899.
Пенев 1933: Пенев, Б. История на Новата българска литература. Т. III. С., 1933.
Раковски 1984: Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 3. С., 1984.
Романски 1935: Романски, Ст. Въстанически начинания на капитан Георги Мамарчов Буюклиу. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.
Станев 1935: Станев, Н. Велчова завера. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.
Червенков, Грек 1975: Червенков, Н., Грек, Ив. Към историята на въоръженото въстание в България през първата половина на 30-те години на ХIХ в. // Векове, 1975, № 1.

(с) Петко Ст. Петков
=============================
(с) Електронно списание LiterNet, 23.04.2004, № 4 (53)

KG125
10-04-06, 11:47 PM
[COLOR=Navy][I]С интерс прочетох в архивите на padre

Леле, това е страхотно, бе човек!!! Безценна работа.

Направо плаче за оформяне в една голяма статия, след като се допроучи. Не само заради фактите, но и заради атмосферата, в която те са се развили - как са се разнасяли пари без да се открадне ни лев, как са положили усилия в тежките условия, сцената със стари опълченец ...


Не би ли било редно някъде там при паметника да се сложи снимка на тоя човек, списък на работниците, разказа от интервюто...

kapitan
10-04-06, 11:56 PM
Не искам да ми излезе име на мърморко.... ама тука половината текстове нямат нищо общо нито с историята на Североизточна България, нето с 19-и век. Може би трябва специална тема да се отвори, за разкази, фейлетони, лично творчество и т.н.... Щото иначе става малко размесена работа

xr100
11-04-06, 07:30 AM
Не искам да ми излезе име на мърморко.... ама тука половината текстове нямат нищо общо нито с историята на Североизточна България, нето с 19-и век. Може би трябва специална тема да се отвори, за разкази, фейлетони, лично творчество и т.н.... Щото иначе става малко размесена работа

Не си мърморко!!! Просто обичаш да е подредено!
Като модератор - мисля, че имаш право да подредиш нещата! Но няма лошо да се научи нещо за това за което се пише!
Бъди жив и здрав а и очакваме съдействие!
С уважение: xr100

Selianin
13-04-06, 08:36 PM
Господин Капитан,
Господин Модератор,
Най-напред, и преди всичко, дължа и чистосърдечно изявявам своето извинение пред Вас и уажаемите форумци и читатели за хаоса, който волю или неволю създавам... Когато заченах темата за Североизточна България през 19-ти век, аз се надявах, че освен мене ще има и други наивници на младежка, средна или дъртешка възраст, които с охота ще разкажат нещо от историята или преданията за миналото на своите родни градове и села от Североизточния край на нашата Родина... Моите прадеди са се заселили в Девня някъде около 1834 година. Те са дошли от Ямболския край... Но тук не става въпрос за моята личност или род... На територията на Варненския район са ставали битките между двете съседни и могъщи империи - Руската и Турската... Колцина са българите, които знаят нещичко по този въпрос?!... Та нашият район е бил по същество един военен полигон, върху който тревата е почнала да никне след много-много години... Материали за този район се намират... Да, за битки, за генерали и паши, за сложни военни операции, за гробове и т.н и т.н... Трудно се намират материали и писания за хората, които са живеели тук..., които днес са "посрещали" братушките, утре - турците, вдругиден - англичаните...
Е-е-е х! Много ми се искаше и други като мен да кажат тук туй-онуй за своя град, за своето село от нашия Североизточен край на нашата Родина - Република България!...
От 20 дни имам на разположение книгата "БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ" на В.Д.Конобеев. Подготвях се да я преразкажа доколкото силите и интелектът ми позволяват, но... Сега вече загубвам желание и кураж... Като я чета и сто пъти препрочитам, стигам до извода, че по времето на похода на Дибич-Забалкански българите, особено от Югоизточна България, са извършили огромни и непознати нам (простосмъртните) разузнавателни, партизански, бойни и революционни действия, които трябва да се разясняват на нашия народ наравно и дори по-високо от Апотеоза ни - Априлското въстание...
Аз съм новак за форума. Аз съм един недодялан селянин, но не и селяндур... Готов съм да прекратя с неиздържаните си изяви. Все пак благодаря за предоставената ми възможност да се изявя с всичките си кусури и недостатъци...
Сега, ще си позволя да публикувам един материал от личната си кореспонденция с един ДЕВНЕНСКИ ПОТОМЪК, който откри село Девня, от което преди около 197 години неговите предци са се преселили на север... в братската, руска страна... Признавам, че и аз се писах редактор и "изтрих" текстовете и изреченията, които го идентифицират точно и ясно... Защото не съм го питал, не съм искал съгласието му...
Вярно е, че той не живее в Североизточна България, но той произхожда от нея, за разлика от мен, който произхождам от Югоизточна или от незнамкоя-си България...
Моля за извинение, но съм много развълнуван, защото имам чувството, че по-долу може би Ви предлагам последния си материал, написан от един жив наследник на Девня и Североизточна България... Името му е известно на мен и на Главния уредник на Музея на мозайките в Девня г-н Анастас Ангелов, но от деликатност засега ще го запазя в условна тайна...

************************************************** ********
КРАТКИЙ ОЧЕРК ИСТОРИИ СЕЛА ДЕВНИНСКОЕ, ПРИАЗОВСКОГО РАЙОНА ЗАПОРОЖСКОЙ ОБЛАСТИ

Побудительным мотивом для написания этого очерка было желание разобраться в своих исторических корнях, стремление понять своих предков, узнать, что же было причиной (или причинами) и путеводной звездой в их странствиях на долгом пути от Балкан через Бессарабию в украинское Приазовье.
В начале этого далекого от настоящего исторического исследования повествования сделаю несколько цитат из единственного имеющегося у меня литературного источника, в котором пусть и скупо, иной раз косвенным образом, сделаны упоминания о моем народе и моей малой родине.
Это небольшая брошюра на украинском языке, которая называется «Звідки ця назва?» (Откуда это название?) изданная в 1969 году в издательстве «Промінь» автором Фоменко Виктором Григорьевичем. Цитаты сделаны на русском языке в моем переводе.
Книга дает ясный ответ на вопрос о том, откуда пришли балканские переселенцы в Приазовье – из Бессарабии. Большая часть Бессарабии входит в настоящее время в состав Молдавии. Другая же часть – в состав Болградского района Одесской области Украины. Причиной исхода болгар и других народов, в том числе албанцев-христиан (арнаутов), на восток со своих исторических земель под защиту православной Российской империи был невыносимый национальный гнет и религиозные преследования со стороны Османской империи. Вот как об этом переселении сказано в книге.
«Более всего среди беженцев было выходцев из Румелии. Переходили границу также болгары из Ведина и из Македонии. Были среди беженцев, но в значительно меньшем количестве гагаузы и албанцы».
«Особенно большая группа беженцев, которая состояла из нескольких десятков тысяч человек, прибыла под защиту российских войск в 1809 году. Они вынуждены были оставить свое имущество и в Россию принесли только все самое необходимое и еще не угасшую любовь к Болгарии. Учитывая их тяжелое положение, главнокомандующий армией Михайло Илларионович Кутузов особым указом велел всем властям, чтобы болгарских переселенцев «из уважения к новому их здесь обзаведению, сколь возможно не отягощать земскими повинностями наравне с прочими обывателями, разве в крайней нужде», да и то только с ведома и с позволения самого Кутузова».
В ответ на благосклонное отношение Российского государства, переселенцы активно поддерживали его политику по освобождению балканских народов от османского ига. «Новые граждане России не оставались в стороне от борьбы российских войск за освобождение Болгарии. Много беженцев-болгар, гагаузов и арнаутов – записывались в военное ополчение, чтобы с оружием в руках бороться против своих извечных угнетателей - турок».
С другой стороны жизнь переселенцев на новых землях постепенно налаживалась. «В 1818 году все новообразованные колонии в Бессарабии подчинялись специально созданному «Государственному Комитету о колонистах Южной России», главой которого и главным попечителем всех колонистов был утвержден генерал И.Н. Инзов».
К средине XIX века международная ситуация изменилась. «После Крымской войны Россия, по условиям Парижского мирного соглашения 1856 года, должна была вывести свои войска и оставить придунайские области. Колонисты, что поселились в Бессарабии как российские подданные, автоматически переводились в подданство созданного на той территории нового княжества Молдовы. Прожив некоторое время в Молдавии, жители 16 болгарских колоний, боясь новых преследований за свои симпатии к русским, обратились к новороссийскому генерал-губернатору Строганову с прошением принять их в российское подданство. Вскоре с таким прошением обратились и жители других 16 колоний, которые также остались за границами России».
«После перехода в российское подданство бывшим бессарабским колонистам – болгарам, гагаузам, албанцам, русским и украинцам – разрешали выбрать места для новых поселений на берегах южных рек на землях старых аулов, оставленных ногайцами, которые переселились в Турцию в 1860 году».
«Переселения 1860 – 1862 годов из внутренних губерний и Бессарабии увеличило количество сел Приазовья более чем на сотню, а население за это время выросло более, чем на 75 тысяч жителей».
И по сегодняшний день значительную часть населения Приазовского района Запорожской области составляют этнические болгары. Наиболее крупные болгарские села: Ботиево, Владимировка, Гирсовка, Строгановка, Степановка, Инзовка.
Как упоминалось выше, среди переселенцев из Бессарабии были представители также небольшой этнической группы албанцев-христиан или арнаутов. Они основали три села: Гамовка, Георгиевка и Девнинское. Вот как поясняется происхождение названий этих сел в цитируемой книге.
«Гамовка – село Приазовского района на левом берегу р. Домузла. Заселенная в 1861 году арнаутами из Бессарабии, новая колония названа по фамилии главы попечительного комитета иностранных переселенцев южного края России Гамма».
«Георгиевка - село Приазовского района, основанное в 1861 году арнаутами (албанцами) из бессарабского села Каракурт, где они жили вместе с переселенцами, которые основали в Таврии соседние с ними села Гамовку и Дивнинское (Девнинское – прим. авт.). Село названо по имени Георгия Кирчева, который принимал активное участие в размещении своих земляков на новых для них землях Приазовья.
На месте Георгиевки до 1860 года был аул Тююшки – «молотильщики и пастухи верблюдов».
«Дивнинское (Девнинское – прим. авт.) – село Приазовского района, заселенное арнаутами (албанцами) из придунайских колоний.
Новая колония в Таврии основана на месте бывшего аула Таз – «аул больных паршой и лысых»».
Обращает на себя внимание то обстоятельство, что в книге никак не поясняется происхождение нового названия села, и представлено оно в используемой по сей день в официальной топонимике транскрипции ДИвнинское, т.е. вторая буква в названии «И». На большинстве современных карт, в новом почтовом справочнике название села дано именно в таком написании. Однако в более ранний период своей истории (до 60-х годов ХХ века) село именовалось как ДЕвнинское. Следует также отметить, что большинство селян, особенно старшего возраста, также произносят ДЕвнинское, т.е. вторая буква в названии явно слышна, как «Е». Это позволяет предположить, что село было названо в честь той исторической родины, откуда началось первоначальное переселение арнаутов в Российскую империю, а именно в честь болгарского села Девня, Варненской области.
Явно болгарское (славянское) происхождение имеет значительная часть наиболее распространенных фамилий потомков тех переселенцев, а именно: Пантов, Генчев, Петров, Попов, Канаров, Серемов, Гроздев, Кирчев, Киров, Добрев, Георгиев, Иовчев, Дынчев, Мержев, Пандаров, Пешев, Легов. Часть фамилий имеют, скорее всего, албанское или тюркское происхождение, это: Орманджи, Фучеджи, Эксер, Зорба, Мирмечли, Синдели, Терзи, Джаным, Гайдаржи. Некоторые из фамилий были, по-видимому, украинизированы, приобретя характерное окончание «ко», как например Недялко, Чепеленко, Пиперко, Лячко, Бурлачко.
Интересно, но до сих пор в обиходе в основном у алабанцев (сейчас в этих селах живут также представители других национальностей) изредка используются также и старые тюркские топонимы. Для Гамовки это Джардан, для Георгиевки – Тююшки, а для Девнинского – Таз. Сложно сказать, были ли до 1860 года в Георгиевке верблюды, но пшеницу выращивают и зерно молотят, как и везде в Украине по сегодняшний день. А вот доля лысых мужчин в Девнинском действительно высокая, как впрочем? она не малая также и в Георгиевке. Возможно, одной из причин облысения является вода в Девнинском, которая очень обогащена сероводородом, что придает ей несколько неприятный запах, который, однако, абсолютно не слышен для девнинцев (очевидно привыкают с рождения!) даже для тех, которые выехали из своей малой родины и навещают ее эпизодически.
В настоящее время самым крупным из этих сел является Девнинское с населением более 800 человек. По-видимому Девнинское было наибольшим из трех арнаутских сел уже сразу после его основания, поскольку только в нем в XIX веке была построена церковь – Троицкий храм. День освящения церкви ежегодно отмечается селянами на Троицу. Правда делается это больше по традиции. Поскольку большинство девнинцев в настоящее время нерелигиозны и не очень задумываются об исторической подоплеке этого праздника, а скорее воспринимают его, как своеобразный «День села».
В настоящее время этнический состав всех трех сел сильно изменился, по сравнению с первоначальным чисто албанским (арнаутским). О причинах этого будет сказано ниже.
Принимая во внимание все выше сказанное можно сделать следующие первые выводы:
• село Девнинское Приазовского района Запорожской области, как и два других села этого района Гамовка и Георгиевка, было основано между 1860–1862 годом албанцами-христианами (арнаутами), переселенцами из Бессарабии, в которую они переселились приблизительно на пол столетия ранее из села Девня, что в Болгарии;
• причиной исхода из Болгарии были притеснения, которые испытывали православные болгары и албанцы-христиане на религиозной и национальной почве со стороны турецких поработителей.

Наименее всего имеется информации о досоветском периоде истории села с момента его основания и до начала первой Мировой Войны. Свидетелей этого периода в живых уже никого нет. Своей письменности переселенцы не имели, по крайне мере до наших дней не дошла. Общались между собой на языке, который они называли албанским. Поэтому информацию об этом периоде надо бы собрать по крупицам – еще наверняка остались редкие дореволюционные фотографии, воспоминания стариков, которые помнят еще возможно что-то из рассказов своих дедов и прадедов.
Можно предположить, что село было зажиточное, поскольку переселенцы были людьми работящими, а земли, несмотря на периодические засухи, достаточно плодородные. Село было как по численности, так и по площади раза в два больше нынешнего. Переселенцы с одной стороны старались сохранять свою национальную идентичность, а с другой – активно интегрировались в новое общество. В первую Мировую Войну многие мужчины воевали в составе русской армии. Как встретили девненцы Октябрьскую революцию – мне не известно. Но именно это событие круто изменило судьбу жителей села Девнинского, как впрочем, и всех граждан бывшей царской России. С этого момента история села Девнеского и всего государства становятся неразрывными. И было в этой новой истории всего предостаточно, и крови, и горя и слез, но и радости, побед и высоких достижений.
Но наиболее драматичным в истории села был, с моей точки зрения, период с 20-х по 50-е годы ХХ века. Именно в этот период на долю девнинцев выпали самые суровые испытания.
В конце двадцатых годов в СССР, как известно, началась массовая коллективизация. Ни для кого не секрет, что проводилась она так называемым «добровольно-принудительным» методом. И инструменты использовались при этом в равной мере эффективные и жестокие – это так называемое раскулачивание и война с церковью. Не обошла она и Девнинское. К сожалению, я не располагаю данными о количестве крестьян подвергшихся раскулачиванию, но могу предположить, что было оно немалым.
А вот поруганный храм по сей день стоит немым укором моим землякам. Боюсь, что большинство нынешних девнецев не отдают себе отчета в том, насколько судьбоносным было это событие для их предков. В 1929 году кажется (об этом была надпись белой краской на стене церкви, которая стерлась с течением лет) с церкви в селе Девнинское были сброшены кресты. Сам храм был превращен в амбар, т.е. зернохранилище. Слава Богу, что не в клуб или спортзал, как это было сделано в этот же период во многих других селах и деревнях страны Советов. За массовостью этого явления, имевшего место в 20-е – 30-е годы сложно оценить масштаб переворота, который был осуществлен в сознании жителей одного конкретного села. Но нужно вспомнить, что именно религиозные убеждения арнаутов, которые не захотели принимать ислам, были причиной их притеснения со стороны турок, и именно это было причиной их драматичного исхода из Болгарии в поисках защиты у православной России. И вот через сто лет после обретения новой родины, это государство на глазах у своих подданных рушило христианские храмы, подобно тому, как это делают захватчики-иноверцы. Урон, который был нанесен моральным устоям, на которых была построена вся крестьянская жизнь, думаю, тяжело переоценить даже с позиции сегодняшних дней. Ибо как сказал в свое время великий русский писатель Федор Достоевский устами одного из своих героев: «Если Бога нет, значит все можно?!...»
В конце 80-х, начале 90-х века ХХ были сделаны попытки восстановления церкви. Зернохранилище оттуда убрали, но средств на реставрацию так и не смогли собрать. Религиозная активность нынешних потомков переселенцев из Девни крайне низка. Девненцев можно назвать в лучшем случае людьми пассивно верующими, а многих и не верующими вовсе. Правда и очень немногих можно отнести к атеистам. Сейчас в храме по большим праздникам правит службу православный священник из Георгиевки, где селяне несколько лет назад из обычного дома сделали церковь.
Можно по-разному оценивать описанное выше событие, но хронологически оно послужило как бы предвестником тех бед, которые последовали за ним.
В 1933 году Девнинское, как и большую часть сельского населения Советской Украины, постиг страшный голод, получивший уже в наши дни свое собственное название «Голодомор» и унесший с собою миллионы жизней. Для девнинцев Голодомор обернулся потерей около половины населения. Точные цифры так до сих пор и не известны и нуждаются в установлении, пока живы еще последние свидетели тех событий, хотя бы во имя последующих поколений. Можно считать исторически доказанным факт того, что голод был спровоцирован искусственно, и был тем иезуитским инструментом, с помощью которого ставилась цель сломать волю крестьян Украины не очень охотно вступавших в колхозы. Цель была достигнута.
В результате Голодомора были подорваны производительные силы многих сел, в том числе и Девнинского. Для восстановления человеческих ресурсов в пострадавших селах власти стали проводить активную вербовочную политику по переселению крестьян из непострадавших регионов. По этой причине с конца 30-х годов вплоть до 41-го года стали прибывать переселенцы с севера Украины. В Девнинское в 1940 году прибыла большая группа из Черниговской области.
С этого момента Девнинское перестает быть моноэтническим, оно становится общим домом представителей двух народов – албанцев и украинцев. Эти две этнические группы жили с самого начала, что называется по-добрососедски, т.е. не смешиваясь, но и не конфликтуя между собою.
С наступлением 22 июня 1941 года ход истории снова круто меняет свое направление – началось вторжение фашистской Германии. Девнинцы, как и большинство советских граждан, не зависимо от национальности встали на защиту своей страны. Многие из односельчан, как украинцев, так и арнаутов не вернулись домой с кровавых полей Великой Отечественной Войны. Их имена отлиты на мемориальных плитах памятника погибшим воинам, расположенного в центре села.
Но прежде, чем наступило долгожданное освобождение, Девнинское пережило оккупацию с 1941 по 1943 год. Судя по воспоминаниям очевидцев, в селе стояли преимущественно румынские войска, немецкий контингент был небольшим. Однако, в 1943 году, когда наступающие советские войска стали приближаться, в селе появились солдаты СС, которые начали жечь дома селян. К счастью темп освободительного наступления был столь высок, что СС не успели полностью выполнить свой варварский замысел. Пострадала часть села, в том числе и дом моего прадеда Серемова Андрея Гавриловича.
Победа 1945 года подарила надежду на мирную жизнь, однако не успели девнинцы полностью придти в себя после всех потрясений военной поры, как через два года им пришлось столкнуться с новым испытанием – голодом 1947 г. Воспоминания об этом тяжелом периоде я слышал уже от своих родителей. О том, как они опухали от мучительного голода, ели лепешки из травы, отлавливали в степи сусликов, которые воспринимались как деликатес.
Перенесенные совместные испытания сблизили две этнические группы – албанцев и украинцев. И хотя еще достаточно долго в одном селе существовало два колхоза (кажется до 1960 г.), процесс слияния и ассимиляции уже шел. Каждый этнос в своей среде пользовался своим языком, арнауты – албанским, украинцы – украинским. Языком же межнационального общения был русский, тем более, что дети и тех и других учились в общей школе и языком обучения, как и во всех так называемых национальных школах, был русский язык. И вот когда подросло поколение тех, кто вместе рос и учился, обычными стали межэтнические браки, которые до этого были редкостью. Период с 60-х до конца 80-х годов ХХ века был, пожалуй, наиболее благополучным в истории села. В эти годы заметно выросло благосостояние девнинцев, улучшилась инфраструктура села. Именно в эти годы был построен водопровод, асфальтированы и освещены улицы, осуществлена телефонизация села, были построены новый Дом культуры, школа, магазин, медпункт.
Многие девнинцы в этот период получили высшее образование. Надо сказать, что Девнинское отличалось всегда общим высоким уровнем образованности на фоне других сел района. Пожалуй, почти в каждой семье имеется человек если не с высшим, то со средне-специальным образованием. В селе всегда поддерживался так сказать «культ» образованности. Оборотной стороной высокого уровня образованности был отток значительной части молодежи в крупные города, где они имеют зачастую больше возможности реализовать себя и свои знания. Эта же участь постигла и меня 25 лет назад. Уехав учиться в Киев в 1981 году, я живу в столице уже 25-й год.
Но вернемся к истории уже наших дней. С 1987 года в СССР произошла смена политического курса и началась так называемая «Перестройка», закончившаяся развалом страны. С августа 1991 года Украина становится независимой. Все эти изменения не обошли стороной и мое небольшое село, как и впрочем, любой другой населенный пункт Украины. И если в городах, особенно крупных, постепенно стала налаживаться рыночная экономика, то в сельской местности все процессы протекают намного медленней. К концу 90-х годов завершился этап фактической ликвидации колхозной системы, которая пусть и не отличалась большой эффективностью, однако была гарантом определенной стабильности и привычности уклада для сельских жителей. Сейчас уровень жизни большинства девненцев заметно снизился по сравнению с советским периодом. Инфраструктура держится на старом запасе и постепенно ветшает. Все это наводит на невеселые мысли о будущем Девнеского.
А как же сейчас чувствуют потомки тех смелых переселенцев из Девни, прошедших тысячи километров, для того чтобы основать новую родину для себя? Можно сказать, что процесс ассимиляции уже завершился. Село стало многонациональным. Здесь наряду с арнаутами и украинцами живут также русские, белорусы, греки, поляки и представители других народов. Практически не осталось «чистокровных» арнаутов. Большинство является детьми от смешанных браков. Албанским языком изредка пользуются только пожилые люди. Многие дети уже его не знают и не понимают. Очень мало осталось элементов быта и культуры, которые бы отличали девнинцев от других представителей юга Украины. Увы, это закономерный итог исторического процесса.
Основным занятием большинства девнинцев был и остается сельский труд, но есть среди выходцев из Девнинского также немало инженеров, экономистов, учителей, врачей. Были и есть представители творческих профессий – ученые, художники, писатели и поэты.
Многие покинули свою малую родину в поисках лучшей судьбы, достойного применения своим способностям и знаниям, но я уверен, что все они хранят в своем сердце любовь к своей общине с ее непростой историей. Многие, как и я, пусть нечасто, но стараются навестить своих родственников, посетить могилы ушедших предков и вдохнуть степной воздух своего родного села с непонятным для посторонних названием Девнинское.

Этот очерк отражает мое субъективное видение истории Девнинского. Для написания научной истории требуются усилия специалистов. Хотелось бы верить, что когда-нибудь она будет написана.

Январь 2006 года, г. Киев

xr100
14-04-06, 08:38 PM
Ето военен марш послучай битката при Горско Абланово септември 1877 г.
АБЛАВСКИЙ МАРШ

В блестящей битве под Аблавой
герой наш, Дризен, показал,
как русских войск орел двуглавий
луну Мехмеда наказал.

„Оставим кости под Аблавой!
-он отступающим сказал,
-покроем мм знамена славой!...
Вперед... За мной!" - и поскакал.

Под градом пуль неслись в атаку
на турок храбрие полки,
рвались вступить с Мехмедом в драку
и мигом рьнулись в щтъки!...

Как только турки услъхали
могучий крик „Ура! Коли!"
все без оглядки удирали
С своим растрепанньм Али.

И так закончил славно битву
могучий Дризен, генерал,
а весь отряд, творя молитву,
хвалу герою воздавал.


В следващите редове ще се опитам да Ви разкажа за една изключително важна битка през Руско-турската война 1877-1878 година.
Материалите са предоставени от инж. Милко Парванов от село Горско Аблановo и с изключителната помощ на директора на училище "Христо Ботев" - Димитър Георгиев Ангелов и уредника на историческия музей в гр.Попово - Мирослав Димитров Георгиев (баща и син);
xr100

xr100
14-04-06, 08:46 PM
ГОРСКО АБЛАНОВО
ПРЕЗ РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877-1878г.
СРАЖЕНИЕТО НА 5 СЕПТЕМВРИ 1877 г.
След форсирането на р. Дунав при Свищов в края на юни 1877 г. руската дунавска армия е организирана в три отряда. Западният се насочва към Ловеч, но при Плевен се натъква на изненадващо силната съпротива на армията на Осман паша и е принуден да обсажда града дълго време, докато го превземе. Предният отряд на ген. Гурко настъпва през Търново и Стара планина към Южна България. След тежки сражения той заема позиции по билото на Балкана, където води героичните шипченски боеве. Русчушкият (Русенски) отряд, по-късно преобразуван и наречен Източен, получава тежката задача да задържи най-многобройните и качествено най-добрите турски войски на Балканите, съсредоточени в укрепения четириъгълник Русе, Силистра. Варна и Шумен. Русенският отряд е създаден на 4 юли 1877 г. Командването му е поверено на престолонаследника Александър Александрович (скоро след войната той става руски император под името Александър III). Съставът на отряда първоначално е 45 хиляди войници и офицери. Впоследствие към него са прикрепени допълнителни части и числеността му достига 70 хиляди души. На отряда е поставена задача да се разгърне по р. Янтра между р. Дунав и гр. Бяла. да обсади Русе и по възможност да го превземе. Събитията се развиват така, че обсадата на Русе отпада. Отрядът съсредоточава усилията си в блокиране на пътищата от Разград и Шумен към Бяла и Търново, за да не бъде позволено на противника да мине в тила на другите два отряда. Изпълнението на тази задача изисква сравнително малобройните руски военни сили да бъдат разположени на фронт дълъг около 70 км и да се сражават срещу близо 80-хилядна турска армия.
За център на руската отбрана са избрани позициите при селата Абланово и Кацелово, заради това, че те са най-близо до Бяла и един евентуален пробив би открил пътя на турците към Свищов и Плевен. Позицията при Кацелово, състояща се от главна и предна част, е разположена на височини с фронт на североизток и изток. Нейното значение се заключава в това, че тя прикрива два стратегически пътя: единият от Кацелово през Острица и Широково към Бяла, другият от Кацелово през Юренд-жик (дн. с. Голямо Градище) и Черковна за Бяла. Освен това, служи за буфер и не пазволява на противника да обкръжи руските части при Абланово. Вследствие на тези причини, кацеловската позиция била заета още в началото на август.
Главната руска отбранителна позиция на Русенския отряд е при Аб-ланово. Намира се на левия бряг на Черни Лом и прикрива пътя през Черковна за Бяла. Тя е на 5 км югоизточно от кацеловската и е разположена на високото обширно плато в м. Кордюзю, северозападно от селото с фронт на североизток. Основното неудобство на аблановската позиция се състояло в това, че пред нея била труднопроходимата долина на Черни Лом. По реката имало няколко моста, но тяхната ненадежност принуждавала връзката с военните части при Кацелово да става през бродове, които са подходящи само за пехотата. Артилерията трябвало да прави 12 км обход от Абланово към Острица и оттам по десния бряг на Черни Лом да се придвижи до Кацелово.: Освен това, в тила на позицията бил пътят за отстъпление - този от Кацелово през Г Градище за Бяла, минаващ по тясното и обрасло с гори дефиле в м. Кошувата.
В началото на август обстановката е спокойна. Ето какво си спомня един от участниците в тези събития - прапорщик Гребеновски от 131-и пехотен Тирасполски полк: „...На 7 август аз пристигнах в полка, който заемаше позиция на река Черни Лом, край село Абланово. Назначиха ме младши офицер в първа рота. В продължение на един месец на позицията бе тихо, цялата ни работа се състоеше в разузнаване и полска служба...
За ефективни действия в управлението на руските войски е развита телеграфна мрежа. На 2 август 1877 г. е открита междинна станция в Абланово, която свързва позицията с щаба на Русенския отряд, намиращ се по това време в с. Широково и с щаба на XIII корпус в с. Ковачевец.
На платото Кордюзю, около командната височина и в лозята са направени укрепления и окопи. Тъй като тила на позицията е зает от гъста гора, били изсечени три просеки за връзка с пътя в м. Кошувата.
Въпреки взетите предохранителни мерки, към 30 август при Абланово русите разполагали едва с 12 ескадрона, 5 батареи и 38 оръдия. В същото време най-близките турски войски вече се намирали на линия при селата Сваленик, Костанденец и Омур бей (дн. с. Захари Стояново. Поповско). На 31 август командването на турската Източно-Дунавска армия получило нареждане за дислокация и придвижване към руските позиции. На 4 септември значителна част техни войски се насочила към центъра на Русенския отряд - селата Абланово и Кацелово. Едновременно, на левия фронт на руската отбрана станало сражение при Щръклево, целящо да отвлече вниманието на русите от обекта на главния удар. В донесение от 6,30 часа сутринта на 4 септември, изпратено от Абланово до щаба на Русенския отряд, се съобщавало за появата на значителни неприятелски сили в района на селата Писанец, Сваленик и Церовец. В същия ден командващият отряда Александър Александрович телеграфирал на руския император: „От сведенията за противника може да се заключи, че главният пункт на турската атака ще бъде Абланово."

Имайки предвид динамичната обстановка, русите до 4 септември съсредоточили в своя център значителни, според ограничените си възможности, военни сили. Общото командване на позициите при Абланово и Кацелово било поверено на генерал-лейтенант барон Александър Дри-зен. Кацеловските части възложили на генерал-майор Александър Ар-нолди. Войските разположени на Аблановската позиция управлявал командирът на 33-а пехотна дивизия генерал-майор Алексей Тимофеев.
снимки на Ген. Дризен Ген. Тимофеев

продължава в "Отговори в тема"46

xr100
14-04-06, 08:52 PM
Кацеловските войскови части включвали: два батальона на 132-и пехотен Бендерски полк, една батарея от 33-а артилерийска бригада и три ескадрона от 12-и драгунски Стародубовски полк.
Войските при Абланово се състояли от: 131-и пехотен Тирасполски полк, 130-и пехотен Херсонски полк, два батальона и една рота от 129-и пехотен Бесарабски полк, три ескадрона от 12-и улански Бялгородски полк, три батареи от 33-а артилерийска бригада, 19-а конна батарея и една скорострелна батарея. Вечерта на 4 септември в помощ на ген. Дри-зен в Абланово от главната квартира на Русенския отряд пристигнали княз Сергей Лихтенбергски и помощник началник-щаба на отряда полковник Дохтуров. Те доложили, че в подкрепление идват Невския и Ко-порския полкове от 1-ва пехотна дивизия, две батареи от 1-ва артилерийска бригада и 31-и Донски казашки полк.
По този начин при Абланово и Кацелово русите имали, още в непълно съсредоточение, 17 батальона, 17 ескадрона и сотни (войскова единица от 100 души) и 72 оръдия. Числено около 18 000 човека.
Войските на ген. Дризен се готвели да посрещнат атаките на почти цялата Разградска северна армия, командвана от Мехмед Али паша, усилена от части на Русенския гарнизон. В периода от 21 август до 4 септември определени турски войски извършили редица придвижвания. Дивизиите на Фуад паша и на Наджиб паша се установили до с. Сваленик. Дивизията на Сабит паша се спряла на лагер до с. Гърчиново. Между войските готвещи се за настъпление, присъствали също бригадата на Ра-шид паша и в резерв отрядът на Мустафа Зефи. Любопитно е, че сред тях била и една значителна група войници от Египет.
Така, Мехмед Али съсредоточил срещу центъра на Русенския отряд 59 батальона, 30 ескадрона, 14 батареи и 84 оръдия. Числено около 39 500 човека.
Тъй като от сведения на турските разузнавачи станало ясно, че русите заемат южния край на Кацеловското плато, Мехмед Али предположил, че техният път за отстъпление минава от Кацелово през Острица и Ши-роково. Затова дал заповеди на 5 септември в 7 часа сутринта дивизията на Фуад да се предвижи от Сваленик и да атакува русите при Кацелово, бригадата на Рашид да бъде изпратена по левия бряг на р. Малки Лом за действие срещу отстъпващия към Широково противник, дивизията на Сабит да се отправи срещу дясното неприятелско крило, да го притисне откъм самото Кацелово и евентуално да атакува Абланово. Пристигайки на местоназначението си, една бригада от тази дивизия се установила по височините на десния бряг на Черни Лом срешу Абланово, недалеч от местностите Кьоклюка и Сачи крак.
На ген. Арнолди било заповядано, в случай на противниково настъпление, неговата позиция да бъде удържана и само в краен случай да се отстъпи към с. Острица. В 4 часа сутринта на 5 септември от Абланово към Кацелово тръгнали изпратените от ген. Дризен подкрепления.
На аблановската позиция войските започнали подготовка за отбрана. Три батареи от 33-а артилерийска бригада заели окопите и оръдейните гнезда над Абланово - около командната височина и в лозята. Два батальона от 131-и Тирасполски полк се разположили по дерето на левия фронт на платото Кордюзю, както и североизточно, до самото село над чешмата в м. Гювендето. Роти на 130-и Херсонски полк заели места югозападно от селото на височината между м. Купака и м. Кордюзю, а една рота от същия полк застанала южно от Абланово на височината между м. Купака и м. Чавдар дере. Две сотни на 31 -и Донски казашки полк и един ескадрон на 12-и улански полк охранявали десния фланг на позицията, разполагайки се по източната височина над м. Дерекин дол и установявайки връзка с руските войски при с. Крепча. За действията на артилерията отговарял полковник Разумихин, в лозята командвал полковник Вла-сенко - командир на Тирасполския полк.
Сутринта на 5 септември при командната височина и около самото Абланово се намирали 4 батальона и 24 оръдия. Резервът, под командването на ген.-майор Корево, бил разположен в м. Кошувата, на пътя от Кацелово за Г. Градище. Състоял се от два батальона и една рота на Бесарабския полк, една батарея и четири оръдия от скорострелните части, три ескадрона на уланския полк, 19-а конна батарея и 18 оръдия. Около чешмата в същата местност, бил устроен медицински пункт."
Разразилата се вечерта на 4 срещу 5 септември буря постепенно утихнала. Сутринта дъждът престанал и времето започнало да се прояснява.
Сражението на 5 септември, денят от седмицата бил петък, започнало с боя при Кацелово. Към 7 часа сутринта гъстите турски колони открили интензивен огън срещу руската отбрана. Войските на аблановската позиция се оказали в ролята на безмълвен наблюдател. Скоро и те самите станали обект на турския оръдеен обстрел, но търпели по-малки загуби. Руската артилерия при Абланово не чакала дълго и отвърнала на удара.
продължава - 47

xr100
14-04-06, 08:57 PM
Около оръдейната батарея, разположена на командната височина, се събрала тълпа от зрители - войници от други части, незаети в момента с работа. Те следели с голямо внимание всеки изстрел и с аплодисменти посрещали точните попадения.1"
След тричасов артилерийски бой, започнало настъплението на турската пехота срещу Кацелово. Силите им превъзхождали почти пет пъти по численост тези на русите. Ген. Арнолди заповядал да се отстъпи на втората линия. Към 14 часа турският натиск все повече се усилвал. Части на Бендерския и Херсонския полкове, прикриващи отстъплението на артилерията, геройски защитавали окопите си. Войските на Мехмад Али настъпили към горичката срещу левия руски фланг и с цялата си кавалерия се стремели да отрежат пътищата за отстъпление. Въпреки временните успехи на три сотни казаци да отблъснат части на турската кавалерия, общото положение на руските войски при Кацелово било тежко. Пехотата отстъпила на втора линия и прикрила отстъплението на артиле рията, която се отправила към Острица. Решено било всички останали части да се оттеглят. Някои от тях се насочили към Широково, други към Острица и К. Върбовка. Последни, части на Бендерския и Донския полкове, стоящи на крайния десен фланг при Кацелово, лишени от всякаква друга възможност, отстъпили към Абланово. Те били улеснени от настъплението на два батальона от Тирасполския полк и една батарея от 33-а артилерийска бригада, които ген. Дризен изпратил от аблановската позиция още в 10 часа със задача да прикриват отстъпващите от Кацелово. Оттеглянето било подпомогнато и от масираният артилерийски обстрел на аблановските батареи.
Мехмед Али хвърлил всичките си сили към Абланово, решен да атакува войските на ген. Дризен. Той насочил към тази позиция близо 60 оръдия, а 11 негови батареи я обгръщали в дъга от височините срещу с. К. Върбовка до с. Гърчиново.
Около 15 часа турският оръдеен огън все повече се усилвал, а пушечните изстрели наподобявали непрекъснат залп. На гребена, по десния бряг на Черни Лом, се показала турската пехота, построена в осем линии дълги 4 км. Отначало картечните снаряди на руските батареи принудили турците да задържат настъплението си и дори да отстъпят зад височините. В същото време около 200 черкези успели да преминат реката и движейки се през м. Ялията и м. Токатлъка опитали да обходят десния руски фланг, но били отблъснати от части на Донския казашки полк.
Изведнъж небето се покрило с облаци и се излял проливен дъжд, който охладил за кратко яростта на сражаващите се. Постепенно той престанал и турската пехота, газейки в кал до колене, започнала бавно да се придвижва напред. Бригадата на Сабит, макар и със значителни загуби, успяла да премине Черни Лом и с неудържима сила се изкачвала към Абланово. Селото било превзето въпреки силната съпротива на отбраняващата го 1-ва стрелкова рота от Бесарабския полк, командвана от капитан Валковски. Тази рота няколко пъти се хвърляла в атака и отблъсквала турците от селото. Накрая трябвало да отстъпи пред превъзхождащия я противник, преди идването на изпратеното от ген. Тимофеев подкрепление с един батальон па Копорския полк."
Абланово, съставено тогава от 114 турски къщи, било напуснато от жителите си много преди да започнат сраженията. Населението му най-вероятно е преминало фронтовата линия и се е установило в тила на турската армия. Макар че има предание, според което аблановските мъже били събрани в няколко одаи (специални пристройки към по-богатите турски къщи, служещи за приемане на гости) и били подготвени да бъдат посечени. Спасила ги намесата на главната квартира на руското командване.
Заели Абланово, турските войски открили силен флангов огън по руските части разположени в лозята. Там, отбраната от тирасполци и беса-рабци дълго удържала позицията, но накрая била принудена да отстъпи към Кордюзю. Турските вериги били на 200-300 крачки от руските. За oтсталение не можело и да се мисли. Използването на пътя в Кошувата станало невъзможно. Падналите дъждове разкаляли тесния проход. Пътяг препречили обози, лазаретни коли и бягащи българи от Кацелово. Говорело се, че дори сам конник не можел да премине в този хаос. Освен това, Кошувата била обстрелвана от турска артилерийска батарея на позиция в Кацелово, така че няколко души били ранени на медицинския пункт до чешмата.
Командването на Русенския отряд следяло хода на бойните действия чрез непрекъснатата телеграфна връзка с позицията при Абланово. По време на сражението, станция „Аблава", поместена в карета, работела непрекъснато, променяйки своето място в зависимост от обстановката.
Положението станало критично. Аблановските войски можели да бъдат унищожени. За русите не оставала друга възможност, освен да се бият до последния човек. По това време ген. Тимофеев се намирал при батареята на самия връх на платото Кордюзю. Когато бесарабците и тирас-полците отстъпили от лозята, при него дотичал полк. Дохтуров, който бил обходил позицията и доложил за настоящото положение. Ген. Тимофеев спокойно изслушал донесението и тръгнал към последните войнишки редици, слязъл от коня си, взел в ръка оръжие, преминал през руските вериги и се отправил срещу противника. Бойците видели пред себе си своя лнвизионен командир и с вик се хвърлили след него.
В същото време, ген. Дризен се връщал от десния фланг и видял отстъплението на бесарабските части от селото. Обърнал се към тях със следните думи: „Достойните синове на майка Русия не отстъпват!... за славата и честта на руското оръжие - напред момчета! Барабанчици, бий настъпление! След мен братя! Ура!". Бесарабците спрели отстъплението и с викове „Ура" се приготвили за атака. Към тях се присъединил един батальон на Копорския полк, намиращ се в резерв на десния фланг. Ген. Дризен предвижил тези части до централните батареи и ги предал на
ген. Тимофеев. Той пък, заедно с ген. Корево, вече преминавали през войнишките редици с викове „Ура, напред!". Атаката подхванали всички руски батальони, въпреки адския огън на турците. Тирасполците и бесарабците, заедно с части на Копорския полк, се хвърлили след ген. Тимофеев в лозята на щиков бой. 2-ри батальон на Копорския полк влязъл в Абланово и отблъснал противника оттам. Турските войски предположили, че русите са подкрепени от силни резерви в тила, обърнали се назад и в пълен безпорядък се втурнали към Черни Лом.
Руската артилерия съсредоточила целия си огън срещу мостовете по реката. Турските войски се хвърлили да преминават по бродовете. Целият скат по десния бряг на Черни Лом се покрил с тълпи от бягащи аскери. Русите се увлекли в преследване и също пресекли реката. Пръв по моста преминал мл. офицер Пиленко, при това ранен в гърдите. Преследването продължило до горите, заети от турските резерви, но попаднали под силен обстрел, русите скоро трябвало да се върнат, претърпявайки значителни загуби.
След руската контраатака, до 6 часа вечерта се поддържала артилерийска престрелка. После от север се появили черни облаци, завалял си
тен дъжд и целият район се покрил с гъста мъгла. Сражението, продължило 11 часа без прекъсване, било прекратено
Продължава след мнението на Kapitan

kapitan
14-04-06, 09:03 PM
Ами... ако просто няма какво да се пише.... Имам предвид, чета всичко с интерес, бих участвал, но..... няма как, не съм от там!

Е, вярно е, че историята на рода започва от там - от някакво незнайно село в Североизточна България, 1602 или 1603 някакъв местен деребей се опитал да се закача със сестрата на пра-пра-пра-дядото /естествено, легендата не оставя никакво съмнение, че е била най-красивата мома в селото!/, обаче споменатият българин бързо му резнал гръцмуля, заради което се наложило скоропостижно да се пресели в противоположното кюше, в югозападна България... Но това е - нищо исторически значимо или с подробности...

xr100
14-04-06, 09:11 PM
По изчисления на руските артилеристи, срещу аблановската позиция турската армия изстреляла през този ден повече от 3 000 снаряда. Много къщи в селото били разрушени или повредени. Пострадала и джамията, чието минаре било съборено от оръдейните залпове.
Руските загуби в сражението на 5 септември 1877 г. били: убити 10 офицери и 258 войници, ранени 46 офицери и 976 войници. От строя излизат всичко 1 309 войници и офицери. Турските загуби, по неуточнени данни, били около 1 000 човека, но вероятно са доста повече, тъй като те са атакуващите.
Вечерта и през цялата нощ в тила на аблановската позиция ставало усилено движение. Пренасяли и превързвали ранените, след което ги изпращали в Г. Градище, където бил открит дивизионен лазарет.
Рано сутринта на 6 септември командването на Русенския отряд получило известие от ген. Дризен, че с цената на големи жертви, турските войски геройски са отбити при Абланово. Въпреки блестящата победа, положението на русите в центъра на отряда било тежко. Пред тях се намирал противник, превъзхождащ ги по сила и численост. Патроните и снарядите били на привършване. Тилът бил затрупан от обози, транспорти с ранени и каруци с цивилно население. Към това се прибавяла умората, студът и дъждът, който продължил през ноща и утрото на 6 септември. Липсвала топла храна, защото всички обози били изпратени назад.
Имайки предвид тази сложна обстановка и понеже се очаквали нови турски атаки, командирът на Русенския отряд А. Александрович наредил незабавно всеобщо отстъпление към река Янтра.
По обяд на 6 септември изненадващо се появили турски парламен-тьори с искане за сключване на примирие, за да могат да се приберат убитите и ранените войници по противоположните брегове на Черни Лом. Това било добре дошло за русите, защото така ще спечелят един ден, през който могат да се изтеглят незабелязано. Срещата между турските и руските войници, определени да свършат санитарната работа, както описва събитията от тези дни унгарският пътешественик Ф. Каниц, преминала в приятелски дух.Вечерта на същия ден руските войски при Абланово започнали тихои незабелязано да се изтеглят към Г. Градище. За да заблудят врага, напозицията запалили множество огньове, които поддържали през пялата нощ. Помогнали също гъстата мъгла и продължаващият ситен дъждец. През следващите няколко дни до селото останали само две сотни от 31 -и Донски казашки полк, които имали задачата да прикриват руското отстъпление и да наблюдават движението на противника."
За три дни Русенският отряд извършил трудното и опасно предвижване. Армията на Мехмед Али пропуснала последната възможност да го разгроми. Турските войски, струпани на Кацеловското плато, стояли безучастно, незабелязвайки руското отстъпление. Тяхното командване погрешно предполагало, че частите на ген. Дризен са получили подкрепление след като при Абланово са дали такъв мощен отпор.
Едва на 11 септември Мехмед Али паша, поради настояванията на Цариградския военен съвет, решил да започне движение напред. Спрял обаче за продължително време, само на няколко километра по отвъдната страна на Черни Лом. Абланово отново попаднало в турски ръце. Вероятно тогава част от населението на селото се е завърнало по домовете си.
По-късно, тези турски войски водили, без особен успех, откъслечни сражения с прегрупираните руски сили в района на Баниски Лом. На 21 септември Мехмед Али(Kарл Дитрих) се отказал и от последния си опит да прекъсне позицията на Русенския отряд чрез силен удар по посока на Търново. За 4 дни той върнал армията си на Черни Лом, като след това отстъпил на десния речен бряг.
По същото време, заедно с руските войски, в района около Абланово се намирал известният американски журналист Дж. Макгахан, военен кореспондент на английския вестник „Дейли нюз". Ето какво писал той в дните от началото на октомври 1877 г: „...Във вторник (2 октомври) сутринта към пет часа големите лагери около Кацелово, където предният ден неприятеля беше открит, силно укрепен и концентриран на позиция и от двете страни, сега бяха тихи и по всичко изглежда не се обмисляше никакво движение... С малка кавалерийска част напуснахме селото (Каран Върбовка) и навлязохме в зелената долина на р. Черни Лом. Хълмистите склонове в долината бяха осеяни със сламени колиби, които турците строят навсякъде, където прекарват поне един ден. Никакво живо същество не се виждаше в долината, нямаше никакъв признак от зает лагер..."22
На 24 октомври XII армейски корпус на Русенския отряд преминал към настъпление и Кацелово, а вероятно заедно с него и Абланово, били
първите селища завзети от русите." На тази дата в техните околности освободителите провели разузнавателна операция, завързала се престрелка с противника, в която участвал 3-ти батальон на 125-и пехотен Курски полк от 32-а пехотна дивизия. Но обстановката от Янтра до Черни Лом оставала нестабилна. В продължение на два месеца руси и турци водили локални сражения с променлив успех в района на Беленско, Поповско и Русенско.
След падането на Плевен на 18 декември 1877 г., руското главно командване поставило задача на Русенския отряд, вече носещ името Източен, да превземе Русе, Разград, Търговище и Омуртаг. Абланово било освободено окончателно в средата на януари 1878 г.

Боевете при Абланово и Кацелово на 5 септември 1877 г е ярко събитие в Севороизточна България - което сме длъжни да помним!
[/I].........
xr100
България тупти в сърцата ни!
:bgflag:
п.п. паметника е под номер 57 от списъка на gogo

xr100
15-04-06, 12:46 PM
Ами... ако просто няма какво да се пише.... Имам предвид, чета всичко с интерес, бих участвал, но..... няма как, не съм от там!

Уважавам те но няма нищо лошо да разкажеш за своя край(бойни действия във вашия ригеон, видове оръжия характерни със своите особености и юнашки прояви - допълващи българската история)- отвори тема за своя край.
-Това ,че нашите деди от североизточна България са оставили или приживели важни събития в нашия край, Ние неискаме да бъдат хвърляни в забвение.
Жив и здрав!
xr100

Selianin
15-04-06, 06:09 PM
АДЮТАНТЪТ ОТ ДЕВНЯ

Уважаеми читателю,
На 23 март 1992 година девненският вестник “СЕДЕМ ДНИ“ публикува моя материал със заглавие “КОРЕНИ“. С него целях да предизвикам създаването на нов девненски паметник на загиналите във войните; да посоча един от девненските герои на България и да запаля местните родолюбци към всеотдайна издирвателска и творческа работа за приноса на село Девня към нашата българска история. Днес в кв.”Девня 1“ имаме нов паметник на загиналите, но останалите , освен Борис, тънат в забрава. Те имат близки, имат наследници, имат съселяни (съграждани), които могат с нещо да помогнат да се документират и овековечат чрез писаното слово, както и чрез снимки, запазени писма и документи, техните имена и техният принос в защитата на така оплюваното от доста днешни безродници наше Отечество България.
Отношенията между България и Македония се нормализират с всеки изминал ден. Сигурно ще дойде време, когато девненски пратеници ще посетят Македония (а защо не Сърбия и Унгария ?!!!) и ще оставят по китка девненско цвете и шепа девненска пръст на гробовете на свидните девненски чеда, загинали за свободата, за целостта и бъдещето на своята и нашата Родина България.
… Предложеният по-долу разказ се основава на сведенията, които почерпих от Централния военен архив във Велико Търново; от Военно-морския музей във Варна; от стогодишния (към 1992 год.) Добри Дучков от Девня; от починалата след първата ми публикация Васила Тодорова Попкуманска (Пенчева). Същата е първа братовчедка на Борис Попкумански. Тя разполагаше с негова снимка и ми я предостави любезно за първата ми публикация в девненския вестник. Ценни сведения почерпих от д-р Копринка Коларова от София, която по майчина линия е от рода Попкумански. Дължа благодарност за оказаното ми съдействие, както на споменатите до тук, така и на сегашния свещеник Отец Иван и особено на бившия главен редактор на вестник “СЕДЕМ ДНИ“ Атанас Коев (вече починал).
Специална благодарност, похвала и помощ заслужава уредникът на Музея на мозайките в Девня г-н Анастас Ангелов, който вее високо знамето на научното търсене на логиката и фактите на девненската история и чрез своите книги, статии и интернет- публикации подготвя и, ако продължава все така, ще остави може би най-хубавия венец на Пантеона на скромното девненското безсмъртие.
Като се надявам на интелигентността на девненските си читатели и разчитайки на тяхното снизхождение към моите евентуални грешки, аз се надявам в най-скоро време да затрупаме заедно сайта на Община Девня с подобни и много по-хубави материали. Нека да тръгнем по пътя за девненския Еверест. Нека дадем отговор на въпросите: Нощувал ли е Васил Левски в Девня? Имало ли е девненци-опълченци на Шипка? Имало ли е девненци-участници и загинали във войната със Сърбия през 1885 година?… И хиляди други въпроси за Девня.
Компютъризацията в община Девня и нейното население растат с всеки изминал ден. Нека се сдружим и съградим един виртуален девненски свят, така както нашите деди начело с Дука Вълев са съградили девненското училище, което е пръскало знания и светлина в девненския район на поробената ни Родина много години преди във Варна да се открие българско училище!

ПОП КОНСТАНТИН – ДЯДОТО НА БОРИС

Той е роден през 1826 година в махала Куманите, Еленско.Учил в еленското училище. През 1844 (1845)г. при откриването на първото девненско училище по покана на тогавашния кмет Дука Вълев станал пръв негов учител. Учителствал до 1857 година, през което време научил на четмо и писмо прадядовците и прабабите на хората от девненския район. През 1857 година даскал Константин Попкумански бил ръкоположен за свещеник в девненската енория от месемврийския владика Никифор. Константин защитил нееднократно село Девня от татарските набези. Поддържал книжовни връзки с цариградските и другите български издателски центрове. Благодарение на него във вакъфското село Девня се получавали много книги и вестници. В някои от тях са публикувани дописки от село Девня благодарение на поп Константин и на учителите, дошли след него. Доживял Освобождението на България от турско робство, посрещнал руските освободителни войски, участвал в създаването на новата българска държава. Константин работил съвместно с дългогодишния девненски народен представител Лазар Дуков. Поповата къща и сега е частично запазена на адрес: ул. “Г.С.Раковски“ 2.
Поп Константин разполагал с голяма за времето си библиотека, която завещал да се раздели поравно между църквата и читалището, за чието основаване имал голям принос. И днес всеки, който желае, може да види в църквата “Свети Никола“ част от запазените книги на поп Константин и негови ръкописни бележки с над сто и шестдесет годишна давност. Изследванията върху живота, просветната и религиозната дейности на поп Константин са извършени от етнографи и учени от Варна, Дългопол и БАН. От рода му са произлезли стотици добри хора, като броят на лекарите, юристите и другите специалисти е много голям.
Поп Константин е починал на 22 юли 1897 година. Признателните за делото му девненци го погребали в двора на църквата, където и сега може да се види неговият гроб с много хубав надгробен камък с надпис. На този камък обаче не пише,че тук почива племенник на големия поборник за независима българска църква Иларион Стоянов Михайловски (Макариополски). Известно е, че по инициатива на Цариградската българска община, изразявайки волята на целия български народ,точно на Великден – 3 април 1860 година, Иларион Макариополски провъзгласил по най-тържествен начин в самия Цариград отделянето на българската църква от Патриаршията. Този акт спомогнал да се издаде на 28 февруари 1870 година ферман на Високата порта, уреждащ създаването на самостоятелна българска екзархия, обхващаща почти всички български области в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.

ПОП ДРАГАН – БАЩАТА НА БОРИС

Сведенията, с които разполагам за него, са твърде оскъдни. По-възрастните девненци го познаваха и помнеха. Нему принадлежи главната заслуга за събирането на средства и за изграждането на сегашната църква “Свети Никола“.

ДЕВНЕНСКИЯТ ПОДПОРУЧИК БОРИС ПОПКУМАНСКИ

Борис е роден през 1892 година. По-горе стана ясно от какво семейство произхожда. В документите се срещат известни различия в името му: Борис Попдраганов Кумански (Попкумански, Попкумановски и др.). Роднини, които го познават и помнят, го описват като много културен и любознателен младеж. Завършил с отличие варненската мъжка гимназия. Свирел на цигулка. Следвал строителство и архитектура в Чехия и Швейцария. Малко преди включването на България в Първата световна война е мобилизиран в 8 п.п. и участвал в действията му в Североизточна България. Тук той се срещнал с Добри Дучков, който по това време служел като граничар. Стогодишният дядо Добри се разплака, когато ми разказваше за срещата си с Борис преди преките бойни действия.
Полкът заминал с влак за Южния фронт на 22 ноември 1916 година. Борис участвал в много боеве и според негови близки бил награден с Кръст за храброст за успешно нощно пробиване на противниково телено заграждение от войнишка команда, оглавявана от него.
ПРЕЛЮДИЯ КЪМ КАТАСТРОФАТА

Историята на България свързва периода от 1913 до 1918 година с две национални катастрофи. Това, за което ще стане дума, се е случило в последните дни от участието на нашата страна в Първата световна война.
След пробива на войските на Съглашението при Добро поле обстановката на Южния фронт станала крайно тежка за изтощената, обезкървена и обезверена българска армия. На 27 септември 1918 година, в град Радомир, Райко Даскалов обявил България за Република с председател Александър Стамболийски – пуснат наскоро от затвора. На 29 септември, с посредничеството на американския консул в София Мърфи, българската правителствена делегация била приета от главнокомандващия съглашенските войски Франсис д’Епре и подписала Солунското примирие – прелюдията към унизителния и унищожителен за България Ньойски мирен договор, с който били орязани големи територии от снагата на нашата държава и й се наложили тежки репарации и изисквания за девоенизация.
СМЪРТТА НА АДЮТАНТА

От 21 до 30 септември Осми пехотен полк / 8 п.п. / бил в отстъпление. Първа и втора дружина били откъснати от полка. Командирът на 2 – ра дружина майор П.Върбанов поел командването на двете дружини и ги разположил за отбрана на рубежа Кара Османлий – Дурфалий – Гюземелци. С крайно изтощен и намален състав двете дружини се отбранявали в участъка на 2 – ра бригада от Втора тракийска дивизия.
Към 11 часа на 27 септември 3 – ти пехотен сръбски полк предприел яростна атака срещу 1 – ва варненска дружина. Командирът на сръбския полк подредил своите бойци в седем редици и на вълни ги хвърлял една след друга срещу приморци, като искал победа на всяка цена. Варненци, нашите офицери и войници - изтощени, гладни, окъсани и с пречупен боен дух , се отбранявали упорито, но атакуващите сърби все извирали и извирали от югоизточните височини и сякаш нямали брой и край.
Настъпил един момент, когато жестоката и неудържима сръбска атака принудила съседната дружина от 30 - пехотен шейновски полк да се оттегли, с което открила фланга на 1 – ва дружина на 8 п.п. Не останало нищо друго, освен и приморци да отстъпят.
В тази тежка братоубийствена битка от приморци загинали осем войници и един офицер… Офицерът,който загинал в този 27 – ми ден на месец Септември 1918 година – само два дни преди да настъпи така жадуваният мир, се казвал Борис Драганов Попкумански, 26- годишен, ерген, родом от село Девня, Провадийска околия. Борис участвал във войната като мобилизиран запасен подпоручик, младши офицер в 1 – ва рота и адютант на 1 - ва дружина на 8 п.п.
Близки на Борис разказват, че войниците и офицерите толкова много го обичали, че носили на ръце цели 15 километра безжизнения млад офицер. В документите на Централния военен архив в град Велико Търново е записано, че поручик (вероятно произведен посмъртно) Борис Драганов Попкумански е погребан в Македония, край град Прилеп.
ЧЕРНАТА ВЕСТ

През тези военни години десетки семейства от Девня и стотици хиляди от страната били почернени. Трагедията била голяма. В Девня пристигнала черната вест и за смъртта на Борис. Тя предизвикала огромна мъка в поповата къща, в целия род, в цялото село. Камбаната на селската черква, останала от времето на дядо Дука Вълев, биела за поредната смърт и сякаш плачела…

… 1 – ва и 2 – ра дружини от 8 п.п. се върнали с влака в град Варна в 21 часа на 8 октомври 1918 година. На гарата освен от граждани и близки, те били посрещнати от областния управител и от кмета на града. Офицерите и войниците прегръщали своите близки, гледали в земята и плачели… Плачели за проваленото Отечество, за напразните жертви и мъки, за реките човешка кръв… Родители, млади невести и дребни дечица сновели по войнишкия перон и напразно търсели загиналите на фронта и незавърнали се свои синове, мъже и бащи… Между тях бил и поп Драган, който търсел от другарите на сина си Борко истината за смъртта и гроба му.
В продължение на десетина години девненци като под кръвна клетва кръстили седемнадесет момченца на неговото име, а години по-късно изградили паметник на загиналите във войните, за които, освен имената им, за голямо съжаление, не знаем почти нищо. Засега, разбира се.

ТАМ … В ЧУЖДАТА … РОДНА МАКЕДОНИЯ…

… Там нейде, край град Прилеп, и сега в ранна утрин българска бойна тръба тихо засвирва сигнала за ставане от вечен сън... В безмълвната тишина от гробовете на военното гробище се изправят снажни момци – българи, загинали за Отечеството. Сред тях е и един боен офицер, който леко изтупва праха на забвението от кървавата си униформа, застава мирно пред невидимото знаме на Майка – България и с приглушен и тъжен глас се представя:
- Аз, запасният подпоручик Борис Драганов Попкумански, младши офицер в 1 –ва рота и адютант на 1 – ва дружина на Осми приморски на Нейно Царско Височество пехотен полк, 26 – годишен, неженен, православен, от село Девня, околия Провадийска, Отечество България, загинах край Дурфалий на 27 септември 1918 година за свободата на Македония и за целостта на моята Родина…
В погледа му се чете не съжаление, че е срещнал смъртта толкова млад, а упрек към нас – живите: “Какво направихте Вие с моето Отечество?!... Това ли е мечтаната България, за която ние дадохме най-скъпото – живота си?!...”
После се обръща към вятъра, който духа от Македония към България и му заръчва: “Щом стигнеш ветре до Девня, поспри, виж моята къща, виж гробовете на моя род и на моите набори… Поздрави ветре, от мен сегашните девненци! Нека не ме забравят!... Обиколи ветре заради мен нивята, реката, чешмите … горите… И пак ти думам ветре мой, кажи на днешните девненци, че ние тук ги чакаме… Чакаме едно девненско цвете… една шепа девненска пръст…”
После, когато тръбачът подхваща тъжните и нежни извивки на сигнала “Отбой”, Борис подгъва крака и потъва там долу - в своя вечен дом – гроба… В българската… македонска земя…

… Как мислиш мой девненски читателю? Дали е запазен все още гробът на девненския адютант?!... Там… Там… в чуждата… родна Македония… И само там ли са девненските гробове?!... Какво мислите по тези въпроси драги девненски войници, старшини и офицери от запаса на все още съществуващата наша българска армия?

*Доп. 2004/2006.

xr100
15-04-06, 10:49 PM
"Българио за тебе те умряха! Достойна майка, ти бе за тях!"
xr100 :bulgaria:

Selianin
19-04-06, 11:33 AM
Г Л А В А В Т О Р А
ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ 1878 - 1881
>>>>>>> <<<<<<<<
БЪЛГАРСКАТА КАУЗА ВЪВ ВАРНА И НЕЙНИТЕ ОПОНЕНТИ
В първите месеци от управлението на либералите няма остро противопоставяне между тях и консерваторите във Варна. По-скоро си сътрудничат в осъществяването на различни начинания. Сближава ги общото желание за утвърждаване на "българщината" и съпротивата срещу гърцизма. През лятото на 1880 година се създават благоприятни условия най-после варненските възрожденци да осъществят мечтата си - изграждането на голям български храм. Благоприятни са условията, защото общинският съвет е съставен само от българи и турци. Турците по принцип нямат отношение в българо-гръцката църковна разпра, а и непосредствено след Освобождението не биха търсили явна конфронтация с българите на власт. От друга страна в града има предостатъчно строителен материал, тъй като Варненската крепост подлежи на разрушаване съгласно член 11 на Берлинския договор. Финансовото обезпечаване строителството на храма е труден проблем поради малобройните енориаши. Инициативният комитет замисля да набави част от средствата чрез организирането на лотария. Друга възможност за финансова помощ варненци виждат в посвещаването на бъдещия храм на Всерусийската императрица Мария Александровна. Тя умира на 23 май 1880 г., а е свързана с България не само като съпруга на Цар-Освободител, но и като леля на княз Александър I.
Още на 19 август 1879 г. събрание в българската община решава, тъй като "българското население е лишено от общополезни здания, като черкви и училища, да се помоли правителството да отстъпи материали от варненското кале на българската община". Упълномощени са хаджи Дан. Василев, Янаки Жеков, Андон Неделчев и Яни Прагматаров да "сключат условие с правителството". На 9 ноември Българската община провежда общо събрание под председателството на митрополит Симеон. На това събрание е избрана комисия в състав митрополит Симеон, Велико Христов, Перикли Хавезов, Янаки Жеков, Антон Недялков - Карабатак, Сава Марков, Ганчо Ненов и Христо Нойков със задача да събере пари и да ръководи изграждането на една църква и едно училище. На 4 февруари 1880 година комисията връчва на общинските съветници "прошение" да се предостави "празното място до правителствения дом" за църква. Исканато място е в турската махала, в съседство с площад Мусала и турските гробища. Веднага не е взето решение и вероятно, за да склонят турците им е обещано нещо. Съдейки по застъпничеството на кмета Янко Славчев в полза на Осман Тютюнджи и Костаки Боюклиоглу по време на изборите за II ОНС, както и по факта, че с указ N 662 от 18 юли 1880 г. е назначен мюфтия във Варна, може да се допусне, че това е част от споразумението с общинските съветници - турци.
Решението гласи: "Съветниците, като взели предвид, че действително е неизбежно построяването на такава църква по причина, че българското население е лишено от такъв божи храм и не е в състояние да си купи такова място, реши да се отстъпят 5 000 кв. аршина общинско място до правителствения дом." Това е голям успех за българската кауза във Варна, имайки предвид съотношението на силите през 1880 година.
За да придаде на начинанието си смисъл на държавен приоритет и национална значимост, българската община поканва княз Александър I на почивка през лятото на 1880 г. Князът приема, но сериозен проблем е неговото битово устройване. Една от възможностите за настаняване е манастирът "Св. Димитър", недалеч от Варна. За неговото основаване няма точни данни. Възникването на манастира е свързано с предание за един капитан, който се е казвал Димитър. Капитан Димитър идвал от беломорските острови, разтоварил кораба си във Варна и веднага тръгнал обратно. В същото време се разразила силна буря. В отчаянието си капитанът отправил горещи молби към свети Димитър да го спаси, обещавайки да построи църква в негова чест. Молбата му била изпълнена - светецът посочил безопасно място за кораба. Това място е заливът южно от нос "Суванлък" и точно там капитан Димитър построява църквата "Св. Димитър". Според Атанас Манов вероятно това е станало през втората половина на ХVIII век. Основание за това му дава възрастта на иконите, най-старата от които била от 1717 година.
По време на Руско-Турската война от 1828-1829 г. на това място са изградени временни постройки, които са използвани от руските войски като лазарет. Възстановяването на църквата "Св. Димитър" и на съседния манастир "Св. Константин и Елена" е дело на двамата братя иеромонаси Теодосий и Агапий от В. Търново. Те пристигат тук през 1832 година. Теодосий основава манастира "Св. Димитър", а Агапий възстановява "Св. Константин и Елена". В продължение на тридесет години двамата братя влагат много енергия и успяват да увеличат значително благосъстоянието на манастирите. Манастирът "Св. Димитър" притежава 500 уврата лозя, една воденица, ниви, градини и други имоти в землището на село Кестрич (Виница).
Отделянето на българите от Гръцката църква има не само духовни, но и материални измерения. Към средата на 60-те години на ХIХ век започва и фактическото разделяне на църковното имущество - църкви, манастири и прилижащите им земи. С циркулярно писмо от 1 ноември 1865 година Патриаршията и Светия Синод в Цариград задължават митрополитите да осигурят всички недвижими имоти, които принадлежат на манастирите, църквите, училищата, читалищата и митрополиите с необходимите документи за собственост. За целта се изисква съставянето на общ кадастър, където се нанасят данните за вида и принадлежностите на имотите, от колко декара се състоят и техните граници, наличието или липсата на тапия, от кога е във владение на притежателят й. Българите във Варна нямат сили да се преборят с гръцката митрополия за храмовете и манастирите и цялото християнско имущество остава нейно владение до Освобождението. След смъртта на Теодосий, през лятото на 1867 година до Освобождението в манастира "Св. Димитър" не се извършва редовно богуслужение. От 1867 до 1880 година гръцката митрополия владее манастирските лозя, ниви, градини и воденица, като ежегодно ги отдава под аренда. Според Павел Калянджиев годишният доход от имотите на "Св. Димитър" е 150 турски лири, а от "Св. Константин" - 250. С тези средства са издържани само гръцките културни институции. Манастирите, обкръжени от лозята на варненци, постепенно влизат в живота им като места за разходки и развлечения. Така вместо богоугодни двата манастира се превръщат в увеселителни заведения. Свещеник Христо Върбанов споменава в спомените си манастирът "Св. Димитър" като "гостоприемница".
В едно свое писмо Петър А. Попов разказва, че в "салона над морето" винаги има заредени маси за "случайните общи посетители" на манастира "Св. Димитър". Той описва как на 15 юни 1880 г. "трима правителствени чиновници със своите фамилии се гощавали там на собствен счет" и как се скарали с друга компания. Поради близостта си до града, красивата природа и хубавото вино, манастирът "Св. Димитър" ежедневно е посещаван от граждани. Преселването през летните месеци в "кьошковете" сред лозята е стара варненска традиция, към която се придържа и митрополит Кирилос. Той използва манастирът "Св. Димитър" като лятна резиденция. Затова първоначално не изглежда провокативна идеята князът да бъде настанен там.
Месеците юни и юли са време на трескава подготовка за посрещането. Кметът Янко Славчев, новоназначеният губернатор Тодор Пеев и председателят на окръжния съд Стоил Попов преговарят в началото на юни с митрополит Кирилос за манастира "Св. Димитър". Споразумяват се срещу наем от 270 турски лири да го наемат. На 5 юни 1880 година общинските съветници вземат решение по обща повинност да се направи пътят за манастира "Св. Димитър", като е задължена всяка махала да изработи определено пространство от пътя и разноските да се разделят според имотното състоянието на притежателите на лозя край пътя. За да се посрещнат разходите по посрещането, общинските съветници гласуват на 30 юни да се поиска заем 300 турски лири от Българското търговско дружество. Директор на дружеството е Перикли Хавезов, което подсказва, че инициативата за покана идва от консервативните среди във Варна. Основна фигура в цялото начинение е митрополит Симеон. За да вземе участие и в непосредствената организация, той пристига във Варна на 17 юли 1880 година.
Колкото повече напредва подготовката по посрещането на княза, толкова повече се изострят отношенията между гъркомани и българи. "Варненски вестник" не пропуска нито един повод за антигръцки внушения. Информира за годишните изпити в девическото гръцко училище, на които не бил поканен окръжния училищен инспектор, а в присъствието на митрополит Кирилос децата отговаряли, че град Варна се намира в Турция; или как синът на гагаузина Х. Никола се завърнал от Атина с гръцка военна униформа и че нито един от братята му не служи в българската войска и пр. Отразяването на гъркоманската нелоялност към княжество България е само фон за целенасочени атаки, водени от Павел Калянджиев. В поредица статии той проследява историята на манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин и Елена". Описва как братята Агапий и Теодосий стават жертва на гръцките интриги. Основното внушение е, че гръцката митрополия незаконно обсебва манастирите след 1868 г. и с доходите от тях издържа гръцките училища във Варна и болницата, в която са приемани само гъркомани и гръцки матроси. Общественото напрежение нараства и в ежедневното общуване, за което пише в своите донесения френският вицеконсул. Според него българите във Варна са враждебно настроени към гърците и мюсюлманите заради робството. "Българите не обичат гърците, пише Анри Мотте на 21 юли, и се опитват по всякакъв административен начин и по религиозните въпроси да ги накарат да емигрират, както турците, с надеждата да останат единствени господари на търговията."
Откритите призиви за отнемане на манастирите, предстоящото посещение на княз Александър I и появяването на митрополит Симеон във Варна стряскат гръцката община. На свое специално съвещание ръководството й обсъжда бъдещата си тактика. Споразумяват се митрополит Кирилос с телеграма да покани княз Александър I като свой гост в манастира и в следствие на това да отпадне въпросът за наема. Вземат решение митрополит Кирилос, като истински домакин, да не напуска манастира докато там пребивава князът. Очакванията на гъркоманите са да извлекат дивиденти от евентуалното приемане на българския княз като свой гост. Естествено тези намерения предизвикват болезнено възмущение сред българите.
Тъй като княз Александър I получава две покани за едно и също нещо, изпраща на 19 юли барон Ридезел, хофмаршал в двореца, да проучи въпроса на място. Баронът се среща с местните власти, уточняват подробностите и отпътува на 21 юли за Букурещ, откъдето трябвало да направи някои покупки. За да се избягнат конфузни ситуации, градските власти изработват програма и сформират специална комисия по посрещането. В нея влизат 4 българи, 2 гърци, 2 турци и 1 арменец. Основната задача на комисията, както и на предварително оповестената програма за посрещането, е да се намали общественото напрежение. Една от мерките на комисията е забраната да се развяват гръцки знамена по време на посрещането. Към подобни демонстрации гъркоманите често прибягват и особено възмутително за българите е развяването на гръцки знамена точно на 27 юли 1880 г., когато празнуват годишнината от освобождението на Варна.
Три дни преди пристигането градските власти предприемат акция за хигиенизиране на града, а "Варненски вестник" предупреждава, че митрополит Кирилос възнамерява да не напуска манастира, докато гостува князът. "Надяваме се, пише вестникът, че надлежните места не ще допуснат таквиз неприличности и невежливости. Манастирът да не е патриаршеско владение в България!"
Това подейства и на гъркоманите, и на българите като сигнал за генерално сражение. Княз Александър I пристига в 17 часа на 4 август с влак от Русе. Гъркоманите изразяват верноподаническите си чувства развявайки синьо-белите гръцки знамена, а в манастира издигат триумфална арка, на която е изписано на гръцки: "Живей като наш княз". Това естествено предизвиква гняв у българите.
За да запазят арката си, съобщава френският вицеконсул, гърците направили жива верига и само внезапното завръщане на митрополит Кирилос предотвратило малтретирането на по-малобройните българи. За да се избегне конфликта, князът е приветстван от българите пред манастирската порта, а в манастирския двор - от гърците. След молебен, отслужен на гръцки език, митрополит Кирилос "имал частна среща с княз Александър I". През това време, както съобщава "Варненски вестник", "няколко от тукашните интелигентни младежи българи" подменят гръцкия надпис с български. Князът, явно смутен от напрегнатата атмосфера, кани на вечеря митрополит Кирилос, митрополит Симеон, окръжния управител Петър Станчев, кмета Янко Славчев и командира на Варненската дружина капитан Плец. На вечерята българският монарх апелира да престанат да се делят на българи и гърци и да спрат борбите между тях, защото той имал еднакво отношение към поданиците си. Тази позиция предизвиква противоположни реакции у враждуващите страни. В своето донесение френският вицеконсул пише, че гърците останали доволни от тези думи, а българите - не.
Княз Александър I пребивава във Варна от 4 до 22 август 1880 година. Освен развлеченията и светските задължения, като аудиенции и официални вечери, той е въвлечен в проблемите на варненското общество. През цялото му пребиваване общественият живот в града е подчинен на българо-гръцкото съперничество. Във всички общоградски церемонии има двойно представителство и дейност: българска, от името на гражданството, и гъркоманска от името на гръцката община. Българите пълноценно използват присъствието на държавния глава, за да внушат на гъркоманите, че макар и малцинство силата е на тяхна страна, докато последните официално се оплакват на княз Александър I, че са репресирани от българите.
Гъркоманите не успяват да извлекат очакваните дивиденти от своето домакинство в манастира "Св. Димитър". Напротив това още повече ги противопоставя на българите. Сред варненските българи могат да се различат два лагера: радикален - обкръжението на "Варненски вестник" - и по-умерен, представляван от митрополит Симеон, кмета Янко Славчев, окръжния управител Петър Станчев и др.
Съдейки по публикациите, около "Варненски вестник" гравитират учители и по-низшестоящи чиновници. По-изявени сред тях са Георги Кърджиев, Павел Калянджиев, Върбан Папанчев, Божил Райнов и др. Амбициите им са да бъдат забелязани и чути. Затова, когато князът пребивава във Варна, "Варненски вестник" излиза на 8, 9, 13, 16, 20 и 23 август, което не е обичайната ритмичност на изданието. Техният език е иронично язвителен, а внушенията им са за радикални действия спрямо гъркоманите. Болезнено реагират на антибългарските демонстрации и настояват местните изпълнителни и съдебни институции да бъдат по-решителни в действията си: "Грижата и попечението [върху манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин"] трябва да се отнеме от Гръцката митрополия и да се предаде според закона на общинския Варненски съвет, в правата на когото влизат градските дюгени, празни места, пазари, градска мера, и в нея камъни и всичко що е на земята и под земята, в това число градини лозя, къпални и имота на манастирите. Градският съвет без да губи време и немедлено трябва да отреди едного от своите членове, за да направи опис на всичкото движимо и недвижимо имущество и го приеме под своето управление, и в това време помоли владиката на Варненска епархия, преосвещени Симеон, да назначи двама стари свещеника за "Св. Димитър" и "Св. Константин и Елена". Десет дена след този призив се обръщат и към окръжния съд да "отвори дело и да направи следствие за разяснение и туряни справедлив ред на този въпрос".
В тези августовски дни на 1880 година като противодействие на гръцкото религиозно-културно влияние, е лансирана идеята Варна да се утвърди като лятна столица на Княжеството. На 13 август 1880 година "Варненски вестник" отпечатва кратко анонимно съобщение: "От вярно място научаваме, че Н. В. Князът щял да си купи място на изток от града, край морето, за летен палат." Като добри поданици на своя монарх, варненци откликват на желанието му и подаряват манастира "Св. Димитър". Поставени пред свършен факт, гръцката митрополия и община, търсят справедливост в съда срещу българската теза, че манастирът е собственост на всички жители, а не само на гъркоманите.
Освен радикализма, трябва да се подчертае и друга особеност, характерна за обкръжението на "Варненски вестник". Въпреки голямото желание на тези личности да са в центъра на августовските събития, те са в периферията. Това личи от неточната или противоречива информация за предстоящи събития, а понякога са изненадващо неведоми за отдавна зреещи проблеми. Например за предстоящото изгражадане на българския храм имат съвсем обща представа до къде са доведени нещата. В един материал, отпечатан на 22 юли 1880 година, препоръчват на варненци "поне от идущата пролет да се начне съзиждане на черквата", а в същото време старите варненски възрожденци с огромна енергия набавят пари, строителен материал и строители. Велико Христов и Антон Недялков закупуват 150 000 оки вар, Янаки Жеков закупува камъни от Варненската крепост и т. н. Очевидно е, че обкръжението на "Варненски вестник" не е посветено в замислите на варненските консервативни среди, които доминират в обществения живот на града през лятото на 1880 година.
Обкръжението на "Варненски вестник" болезнено изживява своята дистанцираност от публичните прояви. Те се чувстват обидени и пренебрегвани и често пъти заемат позицията на критикуващи. От либерални позиции атакуват другия лагер. Недоволни, че в програмата за посрещането на княз Александър се говори за "нотабили на града", те заплашват със съдебна отговорност и обществено порицание. Според "Варненски вестник" е извършено престъпление, защото думата нотабили "е противна на буквата и духа на конституцията". Връх на обидата за обкръжението на "Варненски вестник" обаче е княжеският бал на 20 август. От техните среди никой не е поканен, поради което по време на бала "в салона съществувала меланхолия и безпорядък". Огорчен Георги Кърджиев прави следния коментар: "Ще забележим само, че "нотабилската" комисия за съставяне списъка на лицата, които ще се призовават на бала, се погрижила само за своите роднини и останаха непоканени много почтенни лица, които с присъствието си много по би съживили бала."
В разразилата се полемика по повод на бала все по-ясно се очертават двете тенденции: либерална, отстоявана от "лица със заслуги за освобождението" и консервативна на "чорбаджийските синове". Действията на старите варненски възрожденци, като Янко Славчев, Велико Хрестов, Антон Недялков - Карабатак, Янаки Жеков, митрополит Симеон и пр., са по-целенасочени и резултатни. Чрез княжеския секретар д-р К. Стоилов, който отбелязва в дневника си на 7 август, че се запознал с разни лица от града и се виждал често с митрополит Симеон, те имат възможност за директен контакт с държавния глава. Тази възможност е използвана, за да му покажат на 18 август всички административни институции; на 19 август да го разведат по училищата последователно в еврейското, българското, руждието, арменското и във всички гръцки; и на 20 август посещават болниците. Специално за княз Александър I за пръв път във Варна се подготвя хор, който пее по ноти за литургията послучай Успение Богородично, отслужена от митрополит Симеон. Всичко това ненатрапчиво, но убедително експонира пред княза проблемът на варненските българи и необходимостта от неговото съдействие. На 18 август показват на княз Александър I определеното място, но той не го одобрява и сам избира къде да се издигне храма.
На 22 август при излючителна тържественост е положен основният камък. В церемонията вземат участие митрополит Симеон, букурещкият митрополит Панарет Погониански, арменският наместник, а митрополит Кирилос дипломатично изпраща свой представител. Присъстват гражданските власти, сред които е Марко Балабанов, чуждите граждани и много народ. Със специална лопата и търнокоп княз Александър I разбърква хоросан и зида основите на катедралата "Св. Успение Богородично". След водосвета монархът с указ помилвал всички затворници от варненския затвор, на които оставало да изтърпят три месеца до края на присъдата си.
Строителството започва веднага със събраните 15 000 франка. За строителен материал са използвани блокове от крепостните съоражения. Парите скоро свършват и на 13 ноември 1881 година Варненската община става гарант на лотария за 150 000 лева, с които да се довърши строежът. По-значителни волни пожертвования за строящия се храм правят княз Александър I, митрополит Симеон, Перикли Хавезов, Янаки Жеков, Ганчо Ненов, Антон Недялков - Карабатак, Нико Касабов, Георги Илиев, Сава Марков, Стефан Явасчиев, Димитър и Стат Паница, Йордан М. Вълчев, Андрей Астарджиев, х. С. Х. Пенков, Хар. Левтеров, Никола Провадалиев, Христо Нойков, Руси Матеев, Кръстьо Мирски, Павел Калянджиев, Петър Юшенлийски, Цани Ненов, Сава Георгиевич, Злати Гинев, Велико Христов, Петър Янев и др. През есента на 1885 година сградата е завършена, а на 30 август 1886 година е отслужена първата служба в новооткритата катедрала "Свето Успение Богородично" и е положен антиминса (обредната кърпа, върху която е нарисувано погребението на Христос). Само за пет години е построена една от най-импозантните сгради в страната. Срок, твърде кратък, сравнен със строителството от близкото минало.
Това определено е успех за старите възрожденски дейци във Варна, който още повече засилва антибългарските настроения сред гъркоманите. В едно писмо до Тодор Икономов митрополит Симеон обобщава събитията от лятото на 1880 година така: "От пребиваването на княза остана за спомен едно добро и едно зло... Доброто е полагането основния камък на българската черква, която ще се прави във Варна и която се строи по настоящем много деятелно. Злото е раздразнението и пробуждането на омразата помежду българи и гърци. Гърците, както навсякъде, тъй и тука искат във всичко да се делят от българите, във всичко желаят, трудят се да покажат, че са гърци, а не - българи. Това проявиха и в особените депутации, които са проводили на княза, за да честитят за благополучното му идване във Варна и в особените серенади... Това стремление на гърците смущава нашите българи, които искаха да предварят времето. Те се трудят да накарат гърците да се подложат на влиянието на българщината, да забравят, че са гърци, нещо което само времето ще направи. Затова питат, разпитват, тефтери претърсват, за да се научат кой направил черквите във Варна, кой дигнал манастирите, кой подарил нивята и т. н., та като съберат достатъчно сведения, тогава да направят чрез съдилищата, което е добро за българите. Подновяването на последно време борбата между българи и гърци ще се развие в големи размери при настъпилите избори за членове на общинското управление. Гърците готвят, слушам, Стерю Анастасиади за кмет, когото на последно време г-н Цанков бил препоръчал на княза за мирови съдия. Нашите пък искали да въздигнат на този пост Калянджиев. Предполагам, че ще надвият гърците, защото са съединени с турците. Гърците толкова са уверени за това, щото при заминаването на княза казали, че догодина те ще посрещнат Негово Височество."
Съгласно "Привременните правила за общинско градско и селско управление", мандатът на общинските управи е една година, като времето за избори е регламентирано в периода 25 август - 5 септември. Във Варна са насрочени на 30 август 1880 година местни избори. Поради недостатъчен брой гласоподаватели, изборите са отложени за следващия ден. Според "Варненски вестник" причината за провалянето на изборите на 30 август е празнуването на именния ден на княз Александър I.
Подготовката за изборите се съсредоточва около две основни листи. Първата е на гъркоманите и мюсюлманите и в нея фигурират само две български имена - Янко Славчев и Георги Попов. На 31 август тази листа спечелва изключително убедително: Янко Славчев - 739 гласа, Ахмед Ефенди - 735, Стефанаки Пападополу - 734, Георги Попов - 730, хаджи Каранфил Трано - 717, Димитър Парусиади - 717, Али Бей, син на Шакир Ефенди, - 716, Васфи Ефенди - 716, Хафуз Ага Бургазлъ - 715, Дервиш Ага - 714, Халил Ефенди от Каварна - 714, Али Ефенди, син на Хасан Ефенди, - 714, Форис Зафирио - 714, Василий Велизаре - 713, Халиолас Мелиди - 713, Ахмед Ефенди, син на Чителекаи, - 713, Григор Карабатак - 713, Лефтер Папа - 712, Николас Параску - 711, Даниел Мистакидис - 683 глас. Общият брой на кандидатите е 20, т. е. с един по-малко, защото в последния момент 21-ят си изтеглил кандидатурата.
Другата листа е българската. В своите донесения френския вицеконсул Анри Мотте пише, че отделните кандидати са получили между 5 и 16 гласа. Той представя по известните имена от българската листа: "...г-н Лефтеров, търговец, Хафезов, директор на Българското търговско дружество и г-н Колони, депутат от Силистра..."
Няколко дни преди изборите "Варненски вестник" излиза с уводна статия, в която разясняват условията, на които трябва да отговарят кандидатите: "люде, честни, почтенни, патриоти, учени и образовани". На тези условия отговаряли според тях Павел Калянджиев, Георги Велчев, Иван Кавалджиев, Сава Марков, К. Константинов, Георги Попов, Праматарев, Стат Паница, Върбан Папанчев, Костаки Стойков. Тях препоръчват за кмет и помощник кметове. Това са лица, гравитиращи около вестника. Категорично не се допуска възможността турчин или грък да заеме въпросните длъжности, защото не владеели официалния език, но съветници можели да бъдат. Прави впечатление, че не е отпечатана официална листа, а са посочени личностите, които адмирират.
В деня преди изборите "Варненски вестник" призовава българи, гърци, турци да си подадат ръка за съгласие, за да изберат най-добрите си съграждани. Тази статия - апел е отпечатана и на гръцки език. Интересното е, че наред с нея са отпечатани и материали с антигръцко съдържание.
Резултатите от изборите на 31 август 1880 година са катастрофални за българите. Според "Варненски вестник" гласуването е продължило само 31 минути, време достатъчно за поддръжниците на гръцко-турската листа да гласуват. Това говори за една добра предварителна организация, на която българите противодействат с внезапна оставка на водача на гръцко-турската листа Янко Славчев. "Варненски вестник" съобщава, че "пълното вишегласие има г-н Янко Славчев", който отказал да влезе в общински съвет, съставен само от гърци и турци. Местните власти докладвали за нередовности в процедурата и на 13 септември 1880 година пристигнало от София предписание за нови избори. Насрочени са на 21 септември. От това решение естествено най-засегнати са гъркоманите и мюсюлманите във Варна. Подробни сведения за тяхната реакция дава френският вицеконсул в града:
"Много от избраните съветници искаха обяснение от префекта. Той не можа да им отговори. Заяви, че изпълнява заповедите на началниците си и обяви с плакат допълнителни избори."
"Гърците и мюсюлманите не бойкотираха изборите за българска администрация. А изборите са регламентирани така, че да елиминарат част от избирателите. В резултат на всичко това гърците и мюсюлманите са решени да защитават своето изборно право и равенство на избирателите."
"Новоизбраните се събраха на едно соаре при Халил Ефенди, за да се разберат за бъдещето си поведение. Те са решили по принцип, че една двойна петиция, различна в основата си, трябва да бъде адресирана до княза от гръцка и мюсюлманска страна. Последните мислят, че не само новоизбраните трябва да подписват тази петиция, но и избирателите трябва да протестират заради непризнаването на политическите им права. Един протест, подписан от двадесетте избрани съветници, ще бъде адресиран до префекта в момента, когато се обявят допълнителните избори. "
"Мненията се разделиха: Едни смятат, че трябва да се бойкотират допълнителните избори. Други са на мнение, че трябва отново да се излезе със същата гръцко-турска листа и да се борят за повече гласове от последния път. Предстоящи събрания ще вземат окончателното решение." Такова събрание на гръцките и турските нотабили се провежда сутринта на 17 септември в Медресето. С оглед на бъдещата избирателна стратегия са извикани и всички мухтари на различните махали. Анри Мотте така обобщава споровете в своето донесение: "Тези, които бяха на мнение да се представи същата листа и да се гласува масово за вече избраните на предните избори, попитаха мухтарите дали избирателите мюсюлмани ще дойдат в достатъчно количество на новите избори. Мухатарите не отговорили категорично и ясно, поради което не се настоявало за нов вот."
"Един мюсюлманин предложи да се разберат с българите. Предложението енергично бе отхвърлено, а авторът на предложението вероятно не ще вземе участие в бъдещите събрания. Нотабилът Шакир Бей твърдо се противопостави на това разбирателство. Натовариха мухтарите да сондират мнение сред мюсюлманите-избиратели. Решиха трето събрание да се свика утре сутринта, за да се запознаят с отговора на мухтарите преди да се вземе окончателно решение, което ще се съобщи на избирателите гърци и мюсюлмани." По-нататък в донесението си френският вицеконсул обяснява сближението между гърци и мюсюлмани с "аспирации на българите към Македония". "Нещо повече, пише той, голямо число гърци и мюсюлмани мислят, че Високата порта и Гърция трябва да приключат с въпроса за границите и да се съюзят срещу московските интриги и движението на българите в Румелия и Македония. Префектът обяви с афиши и викачи, че допълнителните избори трябва да се извършът и гражданите да се явят за ново гласуване. Избраните гърци и мюсюлмани, както и техните избиратели протестираха пред министър-председателя и княза с две телеграми."
Привържениците на българската листа също развиват активна дейност. Този път "Варненски вестник" предлага листа, в която са включени само българи и арменци. В листата са включени: Серкиз Еф. Оханосов, Георги Илиев, Нико Касабов, Харалам Левтеров, Артин Сукясов, Оханес Апелоглу, Сава Марков, Петър Мишайков, Х. Дечо, Иван Кавалджиев, Георги С. Попов, Михаил Колони, Стеф. Зафиров, Цоне Ненов, Перикли Хавезов, Коста Стойков, Георги Велчев, Павел Калянджиев, Георги Минков, Никола Ангелов, Христо Нойков. Всичко 21 човека, колкото е броят на съветниците.
Отново в тази листа не се срещат имената на старите възрожденци като Янко Славчев, Янаки Жеков, Велико Христов и др., а повечето са бесарабци като Георги Велчев, Павел Калянджиев и др.
Вероятно окръжният управител Петър Станчев и Янко Славчев са преосмислили ситуацията и са влезли отново в договореност с турците, както на предните избори. Този път обаче това не е печеливша стъпка. Обкръжението на "Варненски вестник" успява изцяло да завладее избирателното бюро, което говори за предварителен сценарий. Избирателното бюро е в състав: председател Петър Мишайков, членове Ив. Божков, Оханес Сукияс, Нико Касабов, и секретари К. Попов и Киряк Константинов. Двама от бюрото са и кандидати, а всички са свързани много тясно с листата на "Варненски вестник".
Окръжният управител Петър Станчев, виждайки, че е на губещата страна, се опитва да смени състава на бюрото, но без успех. Работата била толкова явна, че още преди да преброят бюлетините, П. Станчев на турски език призовава турците да напишат до него оплакване, че са нарушени правата им.
В този дух е и донесението на френския вицеконсул Анри Мотте:
"Българите и арменците формираха обща листа, за да попречат на гърци и мюсюлмани да вземат места в общината. Избирателното бюро трябвало да се отвори в 10 часа, но българите и арменците отишли много рано, за да попречат на гърците и мюсюлманите да проникнат до него. По закон в бюрото трябвало да има по един грък и мюсюлманин. Българите и арменците съставили бюро противно на закона без съпрениците им. Българите направили всичко възможно да затруднят гласуването на гърците и мюсюлманите. Пристигнали са селяни от околностите, които нямали жилища във Варна и не би трябвало да гласуват. Действителните избиратели във Варна се разпределят така: 1 българска махала, 1 арменска, живеещите в които махали мюсюлмани не са записани в избирателните списъци противно на всякакво право; 4 големи махали на гърците и 11 турски махали."
"Членовете на бюрото решиха да прекратят изборите в 1500 часа, за да прегледат необходимите за гласуване материали и са отправили обръщение към българите и арменците да дойдат да гласуват преди 1430 часа. Крайно недостатъчно време за 4 гръцки и 11 турски махали. По този повод гърците и турците протестират устно пред бюрото да се удължи времето за гласуване. Членовете на бюрото въобще не обръщат внимание на протеста. Префектът е декларирал, че в 1500 часа трябва да завърши гласуването. Започна дълъг спор между префекта и турците и гърците. Изпратени са протести същият ден до княза, както и отделни протести, че са нарушени политическите свободи и че изборите са незаконни. Адресирани са телеграми до министър-председателя и княза. Получавайки тези телеграми, княз Александър I поискал телеграфически от префекта подробен доклад върху изборите." По-нататък Анри Мотте изрежда 24-те кандидати, тяхната етническа принадлежност и броят на получените гласове. Само последните трима не принадлежат към сборната българо-арменска листа - Янко Славчев - 178 гласа, Хафуз Ефенди Бургазлъ - 148 и Стефан Пападопуло - 148 гласа. От кандидатите 19 са българи, 3 - арменци, 1 мюсюлманин и 1 грък. "Бюрото призна, пише френският вицеконсул, само 148 бюлетини на гърците и мюсюлманите. Анулира 227 бюлетини, които заедно с тези 148 биха дали мнозинство на гръцко-турската листа въпреки препятствията, които бяха създадени. Смята се, че ако изборите бяха законни и нормални, кандидатската листа на мюсюлманите и гърците би могла да получи около 1 000 гласа, т. е. с около 300 повече от предишния тур на изборите."
"Българите не се извиниха на г-н Я. Славчев, бивш кмет, който е поставен последен в българската листа. Заради това на втория тур на изборите се е поставил в гръцко-турската листа, но той не забрави да се покаже като герой от Шипка, че все още не е мъртав."
"Изборите станаха в полза на българите и арменците, на по-патриотическата, способната и интелигентска част на варненското население", пише "Варненски вестник". Подредени според броя на гласовете се подреждат така: Хараламби Левтеров - 303, Костаки Стойков - 298, Георги Илиев- 296, Сава Марков,- 294, Артюн Сукязов - 292, Никола Ангелов - 292, Герги С. Попов - 291, Цани Ненов - 291, Михаил Колони - 291, Христо Нойков - 288, Саркиз Еф. Оханесиян - 288, Перикли Хавезов - 287, Нико Касабов - 285, Петър Мишайков - 283, Павел Калянджиев - 281, Иван Кавалджиев - 277, Ст. Зафиров - 277, Георги Велчев - 276, Г. Минков - 276, Оханес Апелоглу - 275, Х. Дечо - 225.
Обкръжението на "Варненски вестник" остро критикува окръжния управител Петър Станчев за поведението му по време на изборите и Янко Славчев, който уверявал гърците и турците, че само той може да ги защити като кмет. Всъщност Янко Славчев, Петър Станчев и още неколцина българи се опитват да използват влиянието си сред част от мюсюлманите и гагаузите, противопоставяйки се на крайните позиции на "Варненски вестник" и неговото обкръжение. Те залагат на авторитета, с който се ползват сред гъркоманите и мюсюлманите от преди Освобождението. Типичен представител на този лагер е бъдещият тъст на д-р Васил Радославов търговецът Никола Провадалиев. Той се ползва с безспорно влияние в гагаузката махала, с гръцко образование, неграмотен е на български и се подписва като N. D. Provadioglu. Той не е гъркоман, но не е и националист. С умерените си позиции техният лагер се надява да спечели доверието на многоезична Варна. Петър Станчев докладва отново за нарушения на изборната процедура и отново са насрочени избори за 9 ноември 1880 година. На 29 октомври Никола Провадалиев отправя предложение към Петър А. Попов да издигнат кандидатурата му. В писмото ясно са очертани факторите, на които разчитат в изборната борба: "След една седмица ще станат общинските избори и както изглежда голямо значение ще има намесата на министерския комисар (окръжния управител - бел. Б. Д.) в тези избори и ще спечели този, който има повече гласове [, а ] както знаете имам местното доверие както и на министерството [ и ] ще съветвам приятелите ми турци, гърци и [ от ] други националности, за да Ви изберат..." След два дена Петър А. Попов пише, че е изключително поласкан от предложението, но "не може да отговори ни с отрицание, ни с приемване..."
Периодът между изборите поляризира варненското общество. Сипят се обвинения за продажност не само на Петър Станчев, но и на Драган Цанков. Припомнят се случаи как министър-председателят фаворизирал гърци като Стерю Анастасиади и Компияно от Балчик. Общото внушение е, че заради егоистичните амбици на властниците, се подлага на унижение националното достойнство на българите. Раздухването в иронично-саркастичен дух на "една глупава история", както се изразява К. Иречек, с френското вицеконсулство във Варна заплашва да се превърне в скандал. На 17 октомври 1880 година надписът на френското вицеконсулство във Варна бил изцапан с говежди изпражнения. Вицеконсулът Анри Мотте вижда в това преднамерена обида и алармира направо посланика в Цариград Тиссо и министъра на външните работи на Франция Вадингтон. В хода на този скандал отново изплуват българо-гръцките противоречия.
"Вицеконсулството във Варна беше тежко оскърбено тази сутрин, пише на 17/29 октомври 1880 г. А. Мотте на френския външен министър. Щом направих официален протест пред властите, те веднага признаха тежеста на престъплението и веднага се разпоредиха да бъдат арестувани няколко гърци и мюсюлмани, живеещи в съседство с вицеконсулството. Българските власти смятат, че съседите и техните криминални типове са способни на акции от всякакъв тип. Аз бях учуден, че българската власт не се поколеба да арестува гърци и мюсюлмани, докато общественото мнение смята българите за инициатори на този акт. Позволете ми да изкажа мнение, че правителството на република Франция трябва да изиска незабавно публично удовлетворение за оскърблението, тъй като стореното е в резултат на безнаказаността, с която правителството прикрива своите поданици, които се отдават на произволи по отношение на гърците и мюсюлманите и по отношение на всички чужденци, обитаващи княжеството. Българският народ трябва да има респект към консулския корпус и правителството трябва да вземе съответните мерки за приложение на капитулациите. Това е политически акт. Гърците и мюсюлманите, които са голяма част от населението, покровителстваните чужденци и моите колеги, които ми направиха почетни визи във връзка с инцидента, мислят, че правителството на френската република не трябва да остави този случай. Трябва да изиска от българското правителство уважението, което дължи на Франция, като велика нация и страна, подписала Берлинският договор, защото и на Франция дължи предоставения свободен политически живот." Очевидно е желанието на вицеконсула да унижи българските власти, които обаче експлоатират проблема във вреда на гъркоманите и мюсюлманите. Според Анри Мотте този акт е извършен от българи, които изпитват омраза към френското вицеконсулство, породена от симпатиите към гърци, мюсюлмани и всички чужденци. Българите смятали французите за свои врагове, защото Франция била дълго време приятел на Турция и покровител на мюсюлманите.
На другия ден, 18 октомври, отново са разменени телеграми между Париж, Цариград, София и Варна по инцидента. Анри Мотте беснее, че все още властите не са заловили виновника, от Париж го съветват да се обърне за инструкции към генералния консул в София Шефер, а от Цариград Тиссо изпраща фрегатата "Le Petrel" на помощ. Драган Цанков се разпорежда за незабавно разследване, което варненската полиция превръща в комичен фарс. Един от арестуваните споменал, че видял да минава по улицата едно еврейско момиченце от гръцки произход, което живее в съседство. Полицията го разпитала и според секретаря в префектурата Панайтов, натоварен да държи връзка с френското вицеконсулство, инцидентът е дело на еврейски деца. След училище тези деца били извикани в конака на разпит. На другия ден директорът на еврейското училище се среща с Анри Мотте и декларира, че всички деца са били в училище до 1030 часа и че всички са придружавани от детегледач и освен това "емблемата била прекалено високо поставена, за да могат децата да хвърлят това голямо кравешко лайно върху нея".
Този комичен обрат естествено не е по вкуса на френския вицеконсул. В своите донесения той откровено признава симпатиите си към гъркоманите и мюсюлманите. Тези симпатии не са тайна за варненските българи. В уводната си статия от 1 октомври 1880 година "Варненски вестник" анализира причините за конфронтацията между българите във Варна от една страна и техните съграждани гърци и турци, от друга страна. "В заключение, завършва статията, причината за нашето зло не са нито гърците, които никога не могат да ни бъдат приятели и доброжелатели, нито турците, които гонят открито други чужди цели, подбутнати от турския агентин и от друг необрязан турчин, консул на една славна държава..." Самият Анри Мотте смята, че се има предвид неговата личност. В донесението си от 18/30 октомври 1880 година той преразказва и коментира точно тази статия, че е злонамерено насочена срещу него: "С тази атака, насочена срещу мен с умисъл, и срещу турския агент, уважавания г-н Минюр Бей, който е племеник на Расим паша, министър на флотата в Константинопол, е свързано и оскверняването на моя дом." Ето защо Анри Мотте смята, че инцидентът е дело на българите, които били зле настроени срещу френското вицеконсулство и чужденците. Самите власти демонстрирали неуважително отношение към него. Окръжният управител дори не е благоволил да се срещне с него, за да изкаже достатъчно ясно съжалението си от инцидента. Задоволил се е само с писмен отговор от 18/30 октомври 1880 година на неговата жалба, подписан от Н. Д. Панайотов.
Тръгналият от Цариград кораб "Le Petrel" пристига във варненския залив на 20 октомври/2 ноември 1880 година Капитанът на кораба Рустан и Анри Мотте решават да не се срещат с префекта, докато следствието не даде реални резултати. По думите на самия Анри Мотте тези демонстрации на сила още повече задълбочават взаимната неприязън:
"Местната власт и българските вестници се настроиха враждебно. Обвиниха отначало деца, после двегодишно еврейче..." австрийският, английският, гръцкият и белгийският вицеконсул застанали на френска страна. За две седмици полицията заловила селяни, но нямало никакви резултати и задържани. Поркурорът е заявил, че сред заподозрените няма виновни, а се търсят селяни мюсюлмани. Местните власти задържали гърци и мюсюлмани, а общественото мнение е, че българите са извършители. "В русенския вестник "Българин" N 304 от 26 октомври пише, че виновни са гърците и турците, противно на истината; пишат за децата еврейчета, за да се омаловажи случая. Убеден съм, че авторът е същият, който пише във "Варненски вестник". Отсъства всякакво уважение към офицерите от "Le Petrel" и вицеконсула на Франция, заради фаворизирането на гърци и турци, врагове на българите..." Писмото завършва с констатации какво лошо отношение имат българите към чуждите представители.
Освен всичко това случката е използвана от опозицята, за да се подчертае, че местните власти унижават националното ни достойнство. Атаките срещу либералното управление вдигат градуса на напрежението и затрудняват провеждането на изборите. На 8 ноември "Варненски вестник" напомня, че съветниците трябва да са грамотни на официалния език. Изборите на 9 ноември 1880 година започват със спор за избирателното бюро. Натискът е да се изберат между турците и гърците още двама членове на вече избраното бюро. С това категорично не се съгласява бюрото и се провалят и тези избори, а окръжният управител Петър Станчев отново е засипан от протести срещу извършените нарушения. Нерешените проблеми остават за 1881 г. На 22 януари 1881 г. френският вицеконсул съобщава, че от няколко дена общественото мнение е развълнувано от задължителното условие да владеят български език, тези които искат да се кандидатират за депутатите или държавни чиновници. "Гърците и мюсюлманите виждат в това решение един нов опит да бъдат елиминирани от политическия живот, за да се облагодетелстват изключително българите."
Конфликтите с гъркоманите не са само по време на изборите. Почти ежедневно избухват скандали в митницата, съда и пощата. В тези институции българските чиновници отказват да обслужват клиенти, ако те говорят или пишат на гръцки език. От своя страна и гърците не правят опит да се съобразяват с някои задължителни норми в княжество България. Безпрецедентни са претенциите им към Българската съдебна система. Гъркоманите обикновено търсят правосъдие в съда към гръцкото вицеконсулство, чиито решения задължително се утвърждават от Варненския окръжен съд. Много често Варненският окръжен съд не признава тези присъди или постановява точно обратното. Гъркоманите, подкрепяни от вицеконсулите на Австро-Унгария, Великобритания, Италия, Испания, Гърция, Холандия, Германия, Белгия, Португалия и Франция, искат смесени съдилища с техни представители и преводачи.
Повече от ясно е в тази обстановка, че за да се проведат нормални избори във Варна, трябва да се намали общественото напрежение. Две възможности за излизане от ситуацията се очертават: да се назначи от правителството градско управление, което не е по вкуса нито на консерваторите, нито на гъркоманите, или да се продължи мандатът на старата управа, докато се създадат подходящи условия за нормални избори. По-реалистично се оказва второто решение и избори се провеждат чак на 6 април 1881 година. За кмет тогава избират Михаил Колони.

>>>>>>> <<<<<<<<

Selianin
20-04-06, 07:30 PM
Варна през Руско-турската война от 1828-29 г.


Съперничеството, стремежа за влияние върху Проливите и решаването на черноморския проблем изобщо били причина за обявяване на поредната война между Русия и Турция.
На 14 април 1828 г. руския император обявил война на Турция, а само след месец Втора армия вече била отсам Дунава. Основните сили били насочени към Шумен, а към Варна тръгнал малък отряд от около 4500 войници начело с генерал Сухтелен. Пристигайки в околностите на укрепената Варна русите били пресрещнати от турския гарнизон и принудени да отстъпи към крайградските възвишения. Това дало възможност на турците да подсилят отбраната си с още войска и оръжие. В крепостта вече имало над 200 оръдия с близо 50000 снаряда. Флотът на Кавас паша, състоящ се от 16 неголеми, но тежко въоръжени и маневрени кораби пазел града откъм морето. За отбраната на крепостта от Портата във Варна изпратили капудан Мехмет Иззет паша.

След падането на Анапа на 22 юли руския флот начело с флагмана "Париж" вече бил в залива Саганлък (Евксиноград). Съставляван от осем линейни кораба, пет фрегати, три бомбандира, бриг и бригантина, както и множество по-малки съдове, флота бил командван от командира на Черноморския флот и опитен флотоводец адмирал Алексей Грейг. Той веднага предложил на Мехмет паша да предаде крепостта и така да се избегнат безсмислени жертви и от двете страни, но категоричния и пренебрежителен отговор дал на Грейг свобода на действие. По обяд на 26 юли между фрегатата "Евстафий" и бреговите батареи започнала престрелка. По-късно, под прикритието на нощта руски катери с абордажни групи се промъкнали към турските кораби и въпреки яростната съпротива успели да ги завземат всичките 16. Бил пленен и самият Кафас паша, както и малцината останали живи турски моряци. След няколко дни били готови и шестте редута, в близост до северната стена на крепостта, а разположението и устройството им създавали условия за продължителна обсада. Обградена, варненската крепост, и особено цитаделата била подложена на всекидневен постоянен обстрел от бреговите батареи и корабите. На 7 август в продължение на 3 часа крепостта била обстрелвана от целия руски флот. За подсилване на бреговите позиции на 18 август пристигнал адмирал Фадей Белинсхаузен (откривателя на Антарктида) и руските сили стигнали да 30000 души и 118 оръдия. От корабите били снети още 50 далекобойни корабни оръдия, а част от екипажите сформирали пеши отряди. В края на август петхилядния отряд на генерал Головин преодолял езерото и установил позиции на възвишенията под Галата.

Приключил подготовката за обсада, адмирал Грейг отново предложил на Мехмет паша предаването на града, но дори и личните посещения на двамата в лагера на другия не довели до споразумение. За турците имало добри новини - те очаквали помощ от силен турски отряд идващ по море и не искали да отстъпят града. Тези новини, потвърдени и от техни източници разтревожили руснаците, тъй като биха попаднали под двоен огън, а това неминуемо щяло да доведе до вдигане на обсадата. На 15 септември на борда на адмиралтейския кораб "Париж" било взето решение за ускоряване на атаката срещу крепостта чрез едновременни и съгласувани действия. Турците усетили какво ги очаква и поискали подновяване на преговорите, като при Грейг се явил помощника на Мехмет паша Юсуф паша. Турските военни били склонни на капитулация, но варненските турски първенци се възпротивили на мирното предаване на града, и под техен натиск командването решило да продължи съпротивата.

Съгласуваното настъпление започнало на 28 септември през нощта, като били атакувани няколко бастиона, а стотина матроси от флагмана проникнали в крепостта.По време на атаката били използвани и бойни ракети, изстрелвани от батареите на генерал Засядко. Сражението било наблюдавано лично от руския император Николай І, който установил своя щаб на Турна тепе (паметника на Българо-съветската дружба над кв. Чайка). До обяд на другия ден руските войски напълно овладяли Варна. В 14 часа Мехмет Иззет паша се предал в плен и предал ключовете на града на императора.
С настъпването на зимата обсадата на Шумен и Силистра била прекратена, във Варна останали за зимуват само един отряд канонерки. През 1829 г. военните действия се изместили към българското южно черноморие и дунавските градове. На 14 септември 1829 г. с подписването на Одрински мирен договор Османската империя капитулирала. Свободата на руското корабоплаване по Дунав, в Черно море и Проливите била потвърдена, много от земите, овладeни от руснаците им били предадени, но Варна трябвало да бъде върната на Турция. С напускането си през 1830 г. руските войски разрушили по-голямата част от варненската крепост, като от нея останала само цитаделата (Барутхане). Заедно с тях от града тръгнали и голяма част от българското население, което се заселило в Бесарабия.

В памет на завземането от руските войски на крепостта Варна името й е дадено на малко, основано през 1842-43 г. погранично село в Русия.




Ако имате проблеми с навигацията изберете темите от тази връзка.

Selianin
22-04-06, 08:05 PM
Варна през Руско-турската война от 1828-29 г.


Съперничеството, стремежа за влияние върху Проливите и решаването на черноморския проблем изобщо били причина за обявяване на поредната война между Русия и Турция.
На 14 април 1828 г. руския император обявил война на Турция, а само след месец Втора армия вече била отсам Дунава. Основните сили били насочени към Шумен, а към Варна тръгнал малък отряд от около 4500 войници начело с генерал Сухтелен. Пристигайки в околностите на укрепената Варна русите били пресрещнати от турския гарнизон и принудени да отстъпи към крайградските възвишения. Това дало възможност на турците да подсилят отбраната си с още войска и оръжие. В крепостта вече имало над 200 оръдия с близо 50000 снаряда. Флотът на Кавас паша, състоящ се от 16 неголеми, но тежко въоръжени и маневрени кораби пазел града откъм морето. За отбраната на крепостта от Портата във Варна изпратили капудан Мехмет Иззет паша.

След падането на Анапа на 22 юли руския флот начело с флагмана "Париж" вече бил в залива Саганлък (Евксиноград). Съставляван от осем линейни кораба, пет фрегати, три бомбандира, бриг и бригантина, както и множество по-малки съдове, флота бил командван от командира на Черноморския флот и опитен флотоводец адмирал Алексей Грейг. Той веднага предложил на Мехмет паша да предаде крепостта и така да се избегнат безсмислени жертви и от двете страни, но категоричния и пренебрежителен отговор дал на Грейг свобода на действие. По обяд на 26 юли между фрегатата "Евстафий" и бреговите батареи започнала престрелка. По-късно, под прикритието на нощта руски катери с абордажни групи се промъкнали към турските кораби и въпреки яростната съпротива успели да ги завземат всичките 16. Бил пленен и самият Кафас паша, както и малцината останали живи турски моряци. След няколко дни били готови и шестте редута, в близост до северната стена на крепостта, а разположението и устройството им създавали условия за продължителна обсада. Обградена, варненската крепост, и особено цитаделата била подложена на всекидневен постоянен обстрел от бреговите батареи и корабите. На 7 август в продължение на 3 часа крепостта била обстрелвана от целия руски флот. За подсилване на бреговите позиции на 18 август пристигнал адмирал Фадей Белинсхаузен (откривателя на Антарктида) и руските сили стигнали да 30000 души и 118 оръдия. От корабите били снети още 50 далекобойни корабни оръдия, а част от екипажите сформирали пеши отряди. В края на август петхилядния отряд на генерал Головин преодолял езерото и установил позиции на възвишенията под Галата.

Приключил подготовката за обсада, адмирал Грейг отново предложил на Мехмет паша предаването на града, но дори и личните посещения на двамата в лагера на другия не довели до споразумение. За турците имало добри новини - те очаквали помощ от силен турски отряд идващ по море и не искали да отстъпят града. Тези новини, потвърдени и от техни източници разтревожили руснаците, тъй като биха попаднали под двоен огън, а това неминуемо щяло да доведе до вдигане на обсадата. На 15 септември на борда на адмиралтейския кораб "Париж" било взето решение за ускоряване на атаката срещу крепостта чрез едновременни и съгласувани действия. Турците усетили какво ги очаква и поискали подновяване на преговорите, като при Грейг се явил помощника на Мехмет паша Юсуф паша. Турските военни били склонни на капитулация, но варненските турски първенци се възпротивили на мирното предаване на града, и под техен натиск командването решило да продължи съпротивата.

Съгласуваното настъпление започнало на 28 септември през нощта, като били атакувани няколко бастиона, а стотина матроси от флагмана проникнали в крепостта.По време на атаката били използвани и бойни ракети, изстрелвани от батареите на генерал Засядко. Сражението било наблюдавано лично от руския император Николай І, който установил своя щаб на Турна тепе (паметника на Българо-съветската дружба над кв. Чайка). До обяд на другия ден руските войски напълно овладяли Варна. В 14 часа Мехмет Иззет паша се предал в плен и предал ключовете на града на императора.
С настъпването на зимата обсадата на Шумен и Силистра била прекратена, във Варна останали за зимуват само един отряд канонерки. През 1829 г. военните действия се изместили към българското южно черноморие и дунавските градове. На 14 септември 1829 г. с подписването на Одрински мирен договор Османската империя капитулирала. Свободата на руското корабоплаване по Дунав, в Черно море и Проливите била потвърдена, много от земите, овладeни от руснаците им били предадени, но Варна трябвало да бъде върната на Турция. С напускането си през 1830 г. руските войски разрушили по-голямата част от варненската крепост, като от нея останала само цитаделата (Барутхане). Заедно с тях от града тръгнали и голяма част от българското население, което се заселило в Бесарабия.

В памет на завземането от руските войски на крепостта Варна името й е дадено на малко, основано през 1842-43 г. погранично село в Русия.

Selianin
24-04-06, 07:40 AM
ПЪТУВАНЕ ДО КРЕПОСТТА ВАРНА
(Кореспонденция в "Русский Инвалид")

След като получи известие за сключването на примирие, генерал Цимерман веднага изпрати парламентьори в крепостите Варна и Силистра. Във Варна бяха изпратени: изпълняващият длъжността началник щаб на 17-та пехотна дивизия, полковник Повало-Швейковски, аз и ординарецът на корпусния командир - щабс-ротмистърът от елисаветградския хусарски полк Красовски.

Целта на нашето изпращане бе да известим принц Хасан, командващ войските във Варна, за примирието и да се договорим относно прокарването на демаркационна линия между нашия корпус и египетския. През нощта се приготвихме за отпътуване и в пет часа сутринта, на 23- ти, потеглихме, съпровождани от конвой - едно подразделение казаци.

...................

Като ни пуснаха да се приближим на разстояние верста и половина и забелязаха белия ни флаг, арабите изпратиха група разузнавачи, също с бял флаг. Спряхме конвоя и излязохме да посрещнем представителите на противника, които с възторг приеха вестта за примирието. След това към нас се приближиха още няколко араби, в това число и командирът на ескадрона, заемащ предните постове. Възторгът и радушието на египтяните бяха неописуеми. "Баришик олду" /мирът е сключен/ - радостно повтаряха всички. И това беше съвсем разбираемо. Намръзнали жестоко и прекарали всякакви незгоди през последната зима, арабите бяха безкрайно доволни от примирието, което им даваше надежда за скорошно завръщане у дома, в родината, където не вали сняг. ...

Около три версти след село Дербенткьой ние се изкачихме на билото и пред очите ни мигом се разкри дивна картина. Високите хълмове пред нас стръмно се спускаха към широка ниска долина. Пътят се виеше ту надясно, ту наляво и постепенно слизаше надолу по склона, покрит с дребни храсти. Долу се разстилаше равна низина, из която бяха пръснати няколко селца и тук-там самотни дървета. Вляво от нас се откри морето, чезнещо в безкрайната далечина. Безредно пръснати кораби изпъкваха на матово-синия му фон. На брега на морето се виждаше Варна.

Край Варна морето се врязва в континента като дълъг тесен език и образува Девненското езеро, чието светло петно блестеше сега пред нас в дълбочината на картината. Зад езерото се възвишаваше противоположното планинско било, ограждащо варненската долина от юг. То се издига доста над хоризонта и е накъдрено от множество върхове, леко очертани на бледо-синия фон. Няколко неголеми лагери, стада овце, тук-там вяло придвижващи се колесни и товарни обози - всичко това допълваше картината. ...


След като влязохме във Варна, дълго обикаляхме по тесните, с лоша настилка, като във всеки източен град, улици, докато най-сетне не спряхме пред голямата осветена къща, където се помещаваше принц Хасан.

След осем месеца война човек се чувства малко странно, влизайки в такъв разкошно обзаведен дом. Минахме през голямата билярдна зала и бяхме въведени в кабинета на принца.

Полковник Повало-Швейковски доложи на Хасан-паша за целта на нашето пристигане и му предаде писмото от генерал Цимерман.Принцът ни покани да седнем, предложи ни пури и започна да го чете. Принц Хасан е на 24 години.Среден на ръст, с красиво, извънредно приятно лице и умен поглед. Получил образование зад граница, той съвършено свободно и чисто говори френски. Докато се четеше писмото, ни поднесоха кафе. След кратък разговор, от който разбрахме, че във Варна още не е получено официално съобщение от Константинопол за примирието, принц Хасан ни покани да обядваме с него...

В голямата зала ни очакваше прекрасно сервирана маса. По време на обяда от дясната страна на принц Хасан седна полковник Повало- Швейковски , от лявата - аз. Освен нас на масата седяха полковник Мекелн, шестима адютанти на принца и щабс-ротмистър Красовски. Всички адютанти на принц Хасан са европейци; само единият от тях е арабин, но и той е израсъл в Париж и дълго време е бил в чужбина. Всички те, след като се опознахме по-отблизо, се оказаха твърде образовани, весели и любезни хора. Изтънченият френски обяд, разбира се, доста ни допадна. Отдавна не беше ни се случвало подобно пиршество. Само едно блюдо напомняше, че сътрапезниците ни са с червени фесове - пилафът, сервиран между печеното и десерта.

По време на обяда принц Хасан вдигна тостове за здравето на Господаря Император, Августейшия Главнокомандващ, за генерал Цимерман и доблестната руска армия. На свой ред полковник Повало-Швейковски отговори на тостовете. Обядът продължи твърде дълго, след което за втори път отидохме в кабинета, където беше сервирано кафе.

Принц Хасан изобщо ни направи най-приятно впечатление. Той се държеше с голямо достойнство, но в същото време беше любезен,внимателен и учтив. ...

Скоро тръгнахме, съпровождани от двама адютанти и полковник Мекелн, за хотел "Варна", където щяхме да се настаним...

Вечерта си легнахме с истинско удоволствие - искахме да си починем след прекрасните впечатления през този ден, а и отдавна не ни се беше случвало да се изтегнем на мека топла постеля. На другата сутрин при нас дойдоха полковник Мекелн и адютантът на Хасан, които ни завариха да закусваме и седнаха при нас. След закуската, продължила твърде дълго, тръгнахме към банята, загрята за нас по нареждане на принца. За първи път ми се случваше да видя източна баня. Тя се различава от нашата руска баня главно по това, че у нас помещението се изпълва с гореща пара, а тук е сухо. Освен това, става постепенен преход от няколко топли помещения в последното, където температурата е най-висока. Влизайки в банята, попаднахме в голяма и висока кръгла зала. По средата блика фонтан. На галериите има съблекални. Изобщо, много интересно преддверие. В същата тази зала ни посрещна почетен караул. Но това беше нищо - комичното бе да минеш покрай този караул на излизане от банята към съблекалнята в твърде леко облекло, състоящо се от един чаршаф и в този вид да отговориш, когато ти се отдава чест. ...

Напускайки Варна по светло, имах възможност да забележа част от инженерните съоръжения на крепостта.

Градът е заобиколен от стена, изградена от няколко бастионни фронта. Напречният разрез на тази стена не прави особено впечатление.От вътрешната страна на крепостта е издигнат висок банкет, но не е оформен бруствер. Ровът е тесен и плитък, сух, иззидан с камъни. Земният насип пред рова не е приспособен за пушечна отбрана. Пред западния фронт няма крепостни съоръжения. Средната част и фланговете на западния фронт са приспособени само за пушечна отбрана.

Първият бастион е въоръжен с две оръдия, левия бастион виждах откъм полето и можах да забележа на северната му страна четири амбразури. Караулните помещения, казармите и другите вътрешни съоръжения зад западния фронт.

На запад от крепостта са изнесени четири предни укрепления. Три от тях са разположени във варненската долина, а четвъртото - на височините, ограждащи я от север.

Лявото укрепление се намира на брега на Девненското езеро, средното - между него и шосето Варна - Хоземляр и третото - вдясно от упоменатото шосе. То прилича на батарея и е въоръжено с четири медни оръдия голям калибър. Първите две представляват открити откъм тила укрепления, на чиито обърнати към шосето лицеви страни се виждат по две амбразури. Тези три форта са не особено големи временни укрепления. е виждаха, покрай крепостния вал липсват траверси.

Над амбразурите се издигат заграждения от напълнени с пръст кошове. Колкото до укреплението, построено на хълма, не можах да го разгледам поради отдалечеността му. Във всеки случай този форт е недосегаем за крепостните оръдия и подстъпите към него вероятно могат да бъдат обстрелвани само от съседните укрепления, изнесени на север от крепостта.

Превземането на този форт парализира значението на трите укрепления, разположени в долината, тъй като дава възможност те да бъдат поразени с флангови огън от значително по-голяма височина. Укрепленията, разположени пред северния фронт на крепостта, не се виждаха. Изобщо, западният фронт на крепостта Варна не ми направи особено внушително впечатление.


--------------------------------------------------------------------------------

Из архива на Регионална библиотека - Варна

Selianin
24-04-06, 01:14 PM
Дж. А. Макгахан
Турските зверства в България



--------------------------------------------------------------------------------

ТАТАР-ПАЗАРДЖИК, 2 АВГУСТ
От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял.
Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера. Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.

Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.

Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща.

След три часа път по такива стръмни пътеки, щото повечето бяхме принудени да вървим пеша от страх да не се строполим в зиналата под краката ни пропаст, ние се изкачихме така високо, щото на глед, се намерихме сред облаците, и най-сетне, като излязохме из гъстата гора, видяхме пред себе си една прекрасна, малка долина, която се разстилаше като зелен килим. Посред нея течеше един шумлив извор, на който беше направена една стругарница. Жителите на Батак, казват, правели доста значителна търговия с дърва и дъски, и най-сетне, ние видяхме много подобни малки стругарници, общото число на които около Батак достигало до двеста. Сега те бездействуват. Тая живописна долина има богати паши, но нийде се не виждаше нито една крава, нито една овца. Навред царуваше гробовна тишина, гробовно уединение, като с години да не е минавала през тука жива душа. Ние се изкачихме на върха на билото, който ни отделяше от съседната долина и с възторг видяхме една великолепна панорама. Високи гори окръжаваха като амфитеатър едно малко място от 8 до 10 мили в диаметър, което се разсичахе по всички направления от дълбоки долини и гористи места. Аз никога не съм виждал в природата нищо, което така близо да прилича на фотографията на луната в уголемен вид. На дъното на един от тия проходи ние едвам можахме да съзрем едно село, до което, според думите на водача, оставаше ни още час и половина път, макар то да се виждаше твърде близо. Това беше Батак. Около него горските стръмнини бяха покрити с малки златисти полета, посеяни с ечемик и ръж. И макар жетвата отдавна вече да беше готова и класовете да бяха захванали да се ронят, никой — както се виждаше — не се грижеше за прибирането на зърното. Тия полета бяха тъй също пусти, като малката долина, и жетвата гниеше на корена.

След един час ние се доближихме до селото и нашето внимание беше привлечено от няколко кучета, които се трупаха на един хълм, издигнат над селото. Ние се отбихме от пътя и като минахме през останките на две или три каменни огради и няколко градини, взехме да се приближаваме до кучетата, които, като ни забелязаха, сърдито залаяха и побягнаха в съседното поле! Изпървом аз не забелязах нищо необикновено, но конят ми изведнаж хвана да се стъписва. Аз погледнах надолу и видях човешки череп, полускрит в тревата. Той беше съвсем сух и як, като да се е търкалял тук три-четири години — така ревностно бяха извършили кучетата делото си. През няколко крачки аз видях други череп и при него една часто т скелет, така също бели и изсъхнали. Колкото се искачвахме нагоре, толкова по-често и по-често виждахме отделни кости, скелети и черепи, но не до там оглозгани, така щото полуизсъхналото, полуизмитото месо стърчеше по тях. Най-сетне ние достигнахме до един малък мегдан, дето земята беше почти равна, само по средата му имаше пукнатина, отдето се захващаше дълбока долина. Като дойдохме до нея ние неочаквано се спряхме, като испуснахме ужасен вик. Под самите крака на конете имаше натрупан куп черепи, кости, полуизгнили скелети, парчета месо, сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко това, обиколено от раскошна трева, изпущаше страшно зловоние и тука свободно закусваха кучетата, когато нашето непросено появяване ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз можах да отлича един скелет още облечен в риза, с басма и обут с шарени чорапи, с каквито се обуват българските моми. Ние погледнахме на всяка страна: навред са вардаляха човешки кости.

Отдолу под нас на растояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с очудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновенното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртьта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.

Що се отнася до българското въстание, имало е слаби опитвания в две—три села, но не в Батак, и излиза, че тука не е бил убит нито един турчин. Даже правителството не твърди нито едното, нито другото. Когато Ахмед-ага, който направил клането, се появил със своите башибозуци и поискал да му предадат оръжието си, жителте на Батак не се отказали от това, а само заявили, че ще дадат оръжието си на редовните войски или на каймакамина Татар-Пазарджишки. Но Ахмед-ага стоял на своето и след дълги колебания и продължителни преговори батакчани се покорили, но не трябва да предполагаме, че нахождащото се у тях оръжие е било приготвено ва въстание — то просто било от обичайните принадлежности иа всеки турчин или християнин. Какво е последвало след това предаване на оръжието, — най-добре ще проумее читателят, след като прочете продължението на нашия разказ за това, което видяхме вчера.

При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.

В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите. Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се расхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюслюманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая. каквито и да са били греховете му. Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние.

Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището.

Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататак, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататак. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имадо малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв рхце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратитеден вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. с радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!

В самото село нямаше кучета, които при завръщането на жителите бяха побягнали в околностите; но аз видях две, три котки, извънмерно тлъсти, които спокойно ни гледаха с плувнали в лой очи. Може би, ще ме попитат, защо людете, които се намират сега в селото, не погребват останките на мъртвите, а позволяват на кучетата и котките да ги глождят. Някои опитвания да познаят и заровят телата на роднините си били направени, но останалите живи батакчани са уморени от глад и нямат даже лопати, за да изкопаят гроб. А освен това повечето от тях са жени, които в много случаи напразно са се стараели да засипят с пръст другите там тела. Ние видяхме много примери, че дето е било възможно да се познаят скелетите за тях се грижеха по един най-трогателен начин. Няколко гробове бяха направени, както трябва и даже бяха украсени с цветя. Други представляваха страшна противоположност: от една страна цветя, а от друга — кокали, измити от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо положени в градините до стeните и накитени с цветя, като че да не искаха навеки да се разделят с тях. Аз видях един череп, полузаровен в земята и обърнат с лицето към небето в устата му стърчеше китка; повечето скелети и черепи се търкалят без всяко попечение. От 8 или 9000 жители в Батак са останали живи 1200 или 1500, които нямат с що да погребат мъртъвците си. Но защо турците не направиха това? Те ще отговорят, че всичко е отдавна направено и че за заравяне е имало малко хора. От всичките жестоки, варварски и зверски подвиги на турците, клането в Батак е най-страшния; от всичките безумни глупости, направени някога от тях, първо място занимава дивата мисъл да оставят да гният труповете на своите жертви в продължение на три месеца. Но това село се намира в една отдалечена, усамотена местност и те никога не са мислили, че европейците ще си пъхнат и тука носа; затова цинично забележвали: християните не заслужават да се заравят; нека ги ядат кучетата.

Ние говорихме с мнозина, но нямахме сила да изслушваме докрай всичките тия печални разкази, и се задоволявахме с това, дето питахме само за числото на погиналите лица от всяко семейство. Колко души бяхте в семейството — питахме ние. “Десет” — отговаряха нам. “Колко останахте?” “Двама”. “А вие колко бяхте?” — продължавахме нашите питания. “Осем”. “Колко останахте?” “Трима”. “А вие колко?” “Петнадесет”. Колко останахте?” — “Петмина”. И така в челяди от пет до двайсет члена останали от един до пет души. Една баба се приближи до нас, като си чупеше ръцете и със сух вопъл, в който нямаше сили, приказа ни, че тя имала трима хубавци възрастни синове: Георги, Иванчо и Стоян, които са били оженени за добри, послушни жени: Райка, Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет прекрасни деца: Ангел, Троян, Георги, Иванчо, Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. От всичката тая многобройна честита челяд от двадесет души останала само старата баба; всичките други били избити. Едничък представител на това цветущо семейно дърво бил този стар пън, и не е чудно, дето злочестата старица от отчаяние удряше главата си о земята. Така също чухме повест за Благоя Христофора, почтен патриарх от древния тип; той имал пет женени синове и двадесет и седем унуци. Всичкото това семейство живяло под един покрив, а сега са останали само девет души.

Ако да имахме време, могли би да слушаме подобни разкази в продължение на много часове. Имаше даже семейства, от които не беше останал никой. Злодеите, които са извършвали тези убийства, бяха не черкези, както отнапред се предполагаше, но турци от близосъседните села под предводителството на Ахмед-ага. Селото Батак, като говорим сравнително, е било богато и цветуще; то възбуждало завистта на турските съседи, които са се възползували от религиозния фанатизъм и от въстанието на другата част на страната, за да разорят и ограбят омразното село. Ахмед-ага, който е ръководел това клане, не само не е бил и не ще бъде наказан, но още е възкачен в чин юз-башия и е награден с орден.

Разказваха ни, че грамадно количество деца и моми били отведени в турските села, дето ги държали насила и не ги давали на родителите им. Скайлер сетне добил един списък с имената и годините на 87 момчета и момичета, отведени в турските села, названията на които също са забележени.

Що се отнася до настоящето положение на останалите живи батакчани, за него е страшно и да се помисли. Турските власти построили при входа на селото няколко дървени обори, в които тия злощастници стоят, но те решително нямат що да ядат, освен това, което си изпросят като милостиня от съседите си. Без да гледат на тяхното подобно бедствено положение, турските власти със студен цинизъм и с пълно невнимание към Европейските искания, пристъпили са вече към събирането на данъците и военна контрибуция като да не е случвало тук нищо необикновено. Попитайте за това в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото това е неправда и ще се хванат да се разпростират в обещания да окажат помощ на пострадалите. Но навред жителите на изгорените села говорят Скайлеру, че ако не си платят данъците и военната контрибуция, безжалостно ще ги изгонят от привременните убежища посред развалините. Да платят е немислимо, а трудно е да се каже, към какви последствия може да доведе техният отказ. Правителството има нужда от пари и всяко село е длъжно да заплати своята обикновена част данъци, при което живите са длъжни да плащат и за мъртвите.

Ние попитахме, какво означават костите и черепите, които се въргаляха из гората, дето върху ни лаяха кучетата. Обясниха ни, че това са биле останките на 200 моми, които са били взети в плен и предназначени за по-лоша съдба от смъртта. Те се намирали в ръцете на своите джелати няколко дена, тъй като изгарянето и разграбването на Батак е станало не в един ден, и са изтеглили всичко това, което бедните, слабите и безпомощни девици са могли да пострадат от дивите варвари. Сетне, когато градецът е бил изгорен, и всичките им роднини убити, тия бедни създания, на които, както се види, трябвало да покровителствуват злодеите, които са ги обезчестили, отведени били вън от градеца и сред белия ден под откритото небе хладнокръвно ги умъртвили, и като натрупали труповете им на камара, оставили ги да гният под слънчевия пек.

Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете, и не ги затварят в тъмница. Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми вече отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак.

Предишната глава | Следващата глава


--------------------------------------------------------------------------------

© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)

Selianin
24-04-06, 08:30 PM
Освобождението на Варна - 27 юли 1878 г.

--------------------------------------------------------------------------------



Бързото настъпване през зимните месеци на 1878 г. на ХІV армейски корпус на генерал Цимерман в Североизточна България породило във варненци надежди за скорошното освобождение. Скоро българите в града въодушевени от идващите новини захванали подготовка за посрещането на освободителите. Определена била комисия, която да узнае цветовете на руското знаме, да поръча плат и дръжки за знамената. От Одеса трябвало да пратят портрета на царя, да се изрисуват гербове, да се направи украсата... Но се наложило да изчакат още няколко месеца докато руските войски влязат във Варна.



Преди руските войски да успеят да вземат Варна воюващите страни се споразумели да прекратят войната. Въпреки, че договорът от Сан Стефано вече бил подписан, въпреки, че в него било упоменато, че Шуменската и Варненската крепости трябвало да бъдат освободени от турските гарнизони двата града останали в техни ръце. Решенията на договора трябвало да се обсъдят и узаконят от международен конгрес на великите европейски държави. Едва на петото заседание на Берлинския конгрес през юни 1878 г., след като Бисмарк подкрепил руската позиция Турция се съгласила да започне преговорите за изтегляне от Варна. Градът имал за тях голямо военно и търговско значение и преговорите вървели мъчително. Русия отново потвърдила, че веднага след договарянето ще изтегли войските си от Цариград и ще освободи турските пленници. Най-накрая Турция се съгласила да предаде Шумен и Варна. Първоначално трябвало да бъде освободен Шумен, като гарнизона и военното имущество щяло да бъде пренесено във Варна.



В съставената комисия по предаването на градовете от руска страна влизали генерал А.Столипин и капитан Макаров. След като пристигнал от Цариград и след разговорите с турските делегати ген. Столипин разбрал, че те нямат никакви указания за водене на преговори, и че сигурно ще се опитат да забавят предаването на крепостта. Пристигналият от Шумен Фазлъ паша упорито отказал под предлог, че нямат нареждане от Цариград. Все пак ген. Столипин успял да го убеди да пусне в крепостта за кратко една руска рота. С нея на 22 юли влезли и православни духовници, които отслужили тържествен молебен за здравето на императрица Мария Александровна. Междувременно с цел да ускори предаването ген. Тотлебен, главнокомандващ руските войски наредил придвижването им към Варна и заемането на външните укрепления на 24 юли. След тези действия Фазлъ паша заплашва да настъпи към демаркационната линия. Въпреки, че в отговор на руската телеграма султана известил, че на варненския гарнизон е наредено да напуснат града пашата отново отказва, заявявайки, че още няма точни нареждания от Портата. Разгневен, сам ген. Столипин заминал за Цариград да вземе лично нареждането на турското правителство. На 26 юли той връчил заповедта на Фазлъ паша с думите: "А теперь убирайся из Варньi".



На следващия ден, 27 юли, с много цветя, с хляб и сол и със сълзи на очи всички българи се събрали в двора на училището и църквата в очакване на освободителите си. Влизането в града се позабавило, тъй като портите на крепостта били залостени отвътре. Наложило се руски войници да се прехвърлят през Илдъз табия и след твърд разговор с турските пазачи да ги отворят. ХІV Брянски полк, начело с ген. Столипин пристигнала по обяд. В църквата бил отслужен благодарствен молебен, а учителят Димитър Станчев със слово изказал благодарността на сънародниците си.




Допълнение: Кореспонденция в руски вестник за дните около 27 юли 1878 г. и Варненската крепост, от страниците на Народна библиотека "П.Славейков" - Варна.




--------------------------------------------------------------------------------

Ако имате проблеми с навигацията изберете темите от тази връзка.

Selianin
24-04-06, 09:05 PM
1000 ВИЖДАНИЯ – ЕДИН ГРЕШЕН УСПЕХ!

Уважаеми участници във форума “Българска история”,

Радвам се, че с Вашето търпение и с Вашия интерес постигнахме 1000 отваряния (виждания) на темата за Североизточна България. Една я мислех, друга излезе, но… Имам молба повече хора да се включат в тази тема, или да се започне нова тема…
Не съм историк, не съм военен, но съм българин и страшно много ме интересува кога, кой и как е живял, заробвал, освобождавал, рушил или градил нашия роден Североизточен край.
Да живее България!

Selianin
25-04-06, 12:27 PM
ЧИСТОТА ЗА ЗНАМЕТО
(разказ)

В полунощ гостите си отидоха. За час и половина оправиха стаите и къщата потъна в мрак. Петьо, който утре заминаваше войник, пожела да легне при майка си. Искаше да се прегърнат с нея за последно, а бащата – учителят Йончев, остана да спи сам в другата стая.
Дрямката и така нужният на Йончев сън все не идваха и не идваха. Петьо заминаваше, тъй както на времето замина незабравимият Марин – първородният им син. На втората година от службата си, командвайки своя взвод при бедствено положение, старшина – школник Марин Йончев се удави в буйните води на една луда река, която при топенето на ледовете беше заляла едно планинско село. Всички хора от селото бяха спасени. Само една жена качена на покрива на къщата уплашена смъртно протягаше ръце към Марин да я вземе в надувната лодка, но не му беше писано да стигне до нея… Близкият мост се скъса, водата се отприщи и го отнесе на оня свят завинаги... Тежка, неописуема и непрежалима беше загубата на семейство Йончеви…
Останали без единствения си син и лишени от възможността да имат второ дете, Йончеви си взеха едно бебенце от дом “Майка и дете“ и го кръстиха Петър. Минаха деветнайсет години и ей го на Петьо – здраво, образовано, възпитано момче. Момче – патриот, готово да застане във войнишкия строй, да се закълне и да изпълни всичко, което поиска от него Родината.
Тази вечер двадесет и шестима човека – приятели, близки и роднини се събраха по случай изпращането на Петьо. Хапнаха, пийнаха, повеселиха се и си попяха. Накрая всички си спомниха за Маринчо и ги обхвана мъка. Поплакаха си майката и бащата, но съдбата си беше съдба. Всички се помолиха дано повече никого не сполетява такава трагедия.
Когато изпращаха гостите, една тайфа пияни младежи преминаваше край пътната врата. Един от тях подвикна подигравателно:
- Хей, Петре, утре заминаваш в казармата, а не каниш цялото село, както правят всички… Баща ти е фрашкан с мангизи, ама нали не си негов син, не иска да се охарчва за тебе… - Чу се просташки кикот…
На Йончев му причерня. Идеше му да настигне този тъпанарин и да му извие врата. Едва се стърпя да не направи белята.
… Въртеше се Йончев в леглото и се ядосваше все повече и повече. От година на година новобранските вечери в селото ставаха все по-масови, по-пищни и по-пошли. Хората работеха в стопанството и в заводите, отглеждаха животни по домовете, произвеждаха тютюн, домати и картофи на акорд. С две думи родителите, дядовците и бабите имаха доста пари и за да се чуе и запомни през
девет села в десетото, че синовете и внуците им отиват войници, се надпреварваха едни през други да правят по-големи и по-скъпи новобрански вечери. Разходите за една такава тупурдия стигаха до хиляда и петстотин лева. За да се посрещнат стотици гости, се заколваха от три до пет овце, разходваха се около трийсет килограма кайма, изпиваха се над петстотин лимонади и над хиляда бири. Ракията, виното, музиката и певиците бяха отделна работа.
Месеци наред младежите бродеха денем и нощем от къща на къща, пиянстваха под опънатите брезентови чардаци, пушеха цигари, дивееха под звуците на чужда музика и гълтаха уроци от по-старите набори по предстоящото изпълнение на най-святото – дълга към Отечеството.
Йончев от години предлагаше и на първия секретар на общинския комитет на партията, и на първия секретар на комсомола, и на председателя на общинския народен съвет, да направят нещо съвместно за пресичане на това трошене на морал и пари, но те не предприемаха нищо, живееха си в окръжния град и никак не ги болеше за тегобите на селата от района. А далеч не всички хора бяха достатъчно заможни, за да правят тези ненужни и скъпи “сватби“. Немалко се-
мейства вземаха заеми и се мъчеха да изпратят “достойно“ синовете си в казармата. Насаме те осъждаха тази практика на разорение и безвластие, но не искаха да допуснат момчетата им да се чувстват унижени и пренебрегнати.
Йончев смяташе, че наборниците трябва да работят, да помагат на родителите си и на обществото така, както и през това лято се потруди за последно Петьо. Чудеше се как се стигна чак до там, деца на трудови хора да се срамуват от труда, да бохемстват, да плюскат и фиркат като мамините синчета на бившите богаташи. И още по-лошо – до ушите на Йончев стигаха приказки, че ако съумееш да влезеш под кожата на военноотчетника, можеш да уредиш сина си на по-хубава и по-лека служба. Говореше се, че ако бутнеш някоя и друга десетачка на един отговорен “другар“ от потребкопа, ще получиш петстотин лимонади и хиляда бири в това трудно за снабдяването на селото време. Гевезелъците нямаха край, а хората питаха по отечественофронтовските събрания защо с месеци липсват напитки и кайма в селските магазини.
Йончев, жена му и Петьо отдавна си дадоха клетва да не правят голяма новобранска вечер и удържаха на думата си. Нищо че утре ще тръгнат приказки
пуснати от глупави съселяни, че били стиснати, че все се делели от хората и тъй
нататък. Всяко чудо за три дни – тъй разсъждаваха Йончеви и бяха прави.
Йончев стана от леглото, светна лампата и видя, че минава три часът. Изгаси и пак си легна. Затвори очи и му се привидя един празничен площад… Гърмеше
военна духова музика.Напети млади войници един след друг целуваха бойното знаме и произнасяха високо “ЗАКЛЕХ СЕ!“ Един от тях беше неговият Петьо.
Колко много искаше учителят Йончев, бащата и гражданинът Йончев, нещо в селото да се преобърне и то да изпраща занапред в армията и флота младежи, от
чиито устни знамето-светиня да усеща не дъх на курбан и алкохол, а свещена и чиста преданост към великата идея за Родината, която се изгражда с пот и любов от нашия трудов и трезвен народ.

*1989

Selianin
26-04-06, 08:15 PM
Уважаеми форумци,

Между Вас сигурно има хора, които спрямо мен са прочели хиляди пъти повече книги и други истории… Не ми се сърдете, но искам да Ви загатна за една книжица, за която мисля че няма да съжалявате, ако си я закупите чрез поръчка на адрес:
admin@knigabg.com (“Български ннижици”, Бистра Шокарова).

Книгата е със заглавие : “Георги Сава Раковски ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ и Кръстьо Раковски РУСИЯ НА ИЗТОК”. Издателство: ИК “СТРЕЛЕЦ”, София, 2004 г. Стр. 303. Цена 10 лв.
В скоро време следват откъси от книгата.

Selianin
27-04-06, 07:04 PM
ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ
(Георги С. Раковски)

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, Русчук, 1886 г.
Фототипно издание, София, 1998 г.
(Захари Стоянов, предисловие към книгата)



… Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс* (Николай фон Гирс, 1820 1895 г., руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време) и Катков* (Михаил Катков, 1820-1887 г., известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов, бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то редлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”. Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение* (Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ).
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.
Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...
В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков*, и Икономов**, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.
Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…
Русчук, 1-й март 1886 г.
Захарий Стоянов

…………………………………………………………………………………………
Забележка:
Ний препечатваме буквално брошурата на Раковски, като спазваме и нейното оригинално правописание и език. З.С.

Бележка на редактора на настоящото издание:
По съвсем разбираеми причини текстът на Раковски е леко осъвременен.

* Драган Цанков (1828-1911) – виден политически деец.
** Тодор Икономов (1835-1892) – културен и политически деец. Бел. ред.
================================================== ==============
29.04.2006 г., гр. Девня.

Selianin
29-04-06, 06:14 PM
ДОКТРИНАТА ЙОЗАЛ (http://www.burgasguide...)

Един ден Булгаристан ще е наш, само че този път ще го купим, обявява пред сънародниците си бившият президент и премиер на Турция

Веселин Божков*




"Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим" - Реплика

От десет години насам ДПС организира шумни тържества в памет на тримата атентатори от терористичната група "Ние", разстреляни през 1989 г. Групата е автор на най-кървавите диверсионни актове в новата ни история. Членовете на терористичната организация взривяват чакалнята на жп гара Пловдив, паркинга пред летище Варна, вагона за майки с деца на влака Бургас-София до гара Буново и сладкарница в хотел "Сливен" в едноименния град. Убити са 8 души, между които и деца, а 73 са осакатени и обезобразени за цял живот.

В тяхна чест през 1993 г. Ахмед Доган открива чешма-паметник в село Трънак, Бургаско. Лидерът на ДПС обяви детеубийците за герои и ги нарече "борци за права и свободи". Така една управляваща в момента партия, която претендира за лидерство на българския етнически модел //!!! , погазва паметта на невинно загиналите жертви от тероризма.

Няколко години преди т. нар. възродителен процес появата на подобни терористични групи бе обоснована и мотивирана от доктрината "Йозал". И до ден-днешен тя е в сила.


Амбициозният и талантлив икономист от кюрдски произход Тургут Йозал, след като завършва висшето си образование и дълго години живее и работи в САЩ, става министър-председател на Турция. Йозал заема този пост непосредствено след военния преврат от 1980 г. Той разработва доктрина, която предвижда провеждането на икономическа, политическа и пропагандна инвазия, насочена към териториите на бившата Османска империя. Въз основа на доктрината "Йозал" се изгражда новата военна програма на Турция, съгласно която турската армия трябва да защитава националните интереси не само на собствената си, но и на чужда територия. С нея се загърбва обявената на 3 март 1923 г. от Кемал Ататюрк "Турска национална доктрина - мир в страната, мир в света", която предвижда Турция да се изгради през следващите десетилетия като една съвременна светска държава.


Турската армия може да провежда военни операции в съседни близки и далечни страни, ако бъдат застрашени националните интереси на южната ни съседка, предвижда доктрината, изработена от Тургут Йозал.
Снимка: "Монитор"

Доктрината "Йозал" утвърждава възможността турската армия да провежда военни операции в съседни, близки и далечни страни, там където Турция прецени, че са застрашени националните й интереси. Тази агресивна военна доктрина, зад която стои една от най-големите армии в света, реално застрашава съседните на Турция страни при всеки евентуален военен конфликт в региона. На практика това означава, че когато пожелае при благоприятна вътрешна и международна обстановка, Турция може да провокира подобен етнически конфликт в нашата страна и в "защита правата и свободите" на тюркоезичното население да се ангажира в провеждането на военни операции на българска територия.

До 10 ноември 1989 г. това не можеше да стане, защото зад нас беше Варшавският договор и преди всичко армията на СССР, от която Турция изпитваше панически страх. По всяка вероятност след като вече сме членове на НАТО, Турция няма да посмее чрез военна сила да осъществи своите великодържавни намерения по отношение на нашата страна. Това не означава, че надвисналата над България опасност, застрашаваща нейната сигурност, цялост и бъдеще, е отминала. С помощта на протурските националисти, много от които навлязоха в структурите на ДПС, Турция може да се ангажира в конкретни действия за превръщане на България в стария Дунавски вилает, ако политическите сили у нас не предприемат своевременни решителни мерки за пресичане на тази подривна дейност.

Не ще и дума, че видният турски държавник, политик и ислямист Тургут Йозал твърдо отстояваше стремежа на Турция да възроди господството си както на Балканите, така и на една огромна територия от съвременния свят. Ако съдим от неговите думи, той е виждал отново така мечтания "Дунавски вилает" от времето на турското робство, обхващащ границите на съвременна България, като част от бъдеща Велика Турция. На форум на неговата Отечествена партия през 1991 г. Йозал заявява: "Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим". Той бе прав. Турските фирми действително ни купуват. Те станаха собственици на много български предприятия и заводи след приватизацията им. Не се крият и намеренията да се изкупят и най-хубавата българска земя. "Потомците" на османските турци от средите на протурските националисти отдавна претендират, че населяват земите на своите предци. В това отношение те ще бъдат улеснени от евентуалната поправка на българската конституция, която ще даде право на чужденци да купуват обработваема земя. Прогнозите са, че след покупката на тези земи в Североизточна България и Родопите, където живеят компактни маси тюркоезично население, българи мохамедани и роми-мюсюлмани, ще продължи политиката на турцизиране. Очаква се да се поставят искания за отделяне на закупените територии в Турска автономна република, с цел бъдещото й присъединяване към "майката-родина" - Турция.

Според турската национална доктрина принадлежността на дадена територия към една или друга страна се определя не от историческото є развитие, което е довело до сегашната є национална и държавна определеност, а от демографските фактори. В случая не историята и миналото на дадена страна и народ са определящи. Етническата монолитност на населението, обитаващо определена територия, дава основание на турските националисти да поддържат тезата, че тези земи са техни и принадлежат на Турция. Тази мракобесна, античовешка теза преди Освобождението на България бе налагана с огън и меч, с проливането на потоци човешка кръв и с избиването на стотици хиляди деца, жени, старци, само защото принадлежат към друга народностна или религиозна група и земите, където са се заселили, от дневни времена трябва да принадлежат на османската империя, а след това и на Турция. По този начин южната ни съседка реши въпроса с Източна Тракия през 1913 г., като изби няколко десетки хиляди българи, а други около 300 хил. бяха изгонени от своите родни огнища, за да не остане никакво българско население по тези изконно наши земи.

1915 г. пък влезе в историята на човечеството с турския геноцид над арменското население. За няколко години 1,5 млн. арменци бяха избити, за да бъдат завзети техните земи от новите турски заселници. С такава цел се извърши и масовото прогонване на гръцкото население от Турция. В този смисъл може да се разглежда и турската окупация на една част от Кипър, която бе обявена за Севернокипърска турска република, призната единствено и само от Турция. Чрез избиването и етническото прочистване на това християнско население, турците, които се заселиха в окупираните от тях земи, се стремят да утвърдят нейната бъдеща национална и териториална принадлежност като неделима част от Република Турция.

Турция и сега продължава да осъществява своята асимилационна политика, като използва богатия опит на османската империя. Никакви промени с идването на нови режими, правителства, президенти и политически партии не променят разработената стратегическа линия за спечелване на тюркоезичното население като "пета колона" в реализиране на великодържавните й интереси в България и на Балканите. Използвайки възможностите и помощта на ДПС и на мюсюлманската религия, вече не се внушава на протурските националисти и религиозни фанатици страх, несигурност и неверие към светлото бъдеще в България. По този начин се утвърждава основната теза на концепцията за "външните турци", съгласно която тюркоезичното население не бива да се изселва в Турция. То трябва да остане в България. Утвърждава се убеждението, че под ръководството на ДПС и с активното съдействие на мюсюлманските религиозни структури населението трябва да се бори за още по-големи и неограничени колективни права и свободи с крайната цел извоюване на самостоятелна турска автономна република.

Нов момент в реализирането на този стратегически замисъл се явява и безпрепятственото завръщане на една част от изселниците в Турция. Съгласно всички предишни изселнически спогодби след пристигането в Турция изселилите се наши граждани автоматично загубват българското си гражданство и придобиват турско. През 1993 г. едностранно нашата страна реши, че всички изселници, които са напуснали България след юни 1989 г., запазват българското си гражданство, независимо че са придобили и друго. Този акт, който с оглед интересите на България може да се определи като национално предателство, бе потвърден и от бившия министър-председател Иван Костов, който през 1998 г. пред изселниците ни в Бурса се изказа в защита на двойното гражданство. Сега Турция може да върне в България стотици хиляди бивши изселници. Те ще бъдат толкова българи, колкото е необходимо, за да бъдат обосновани исканията на Турция и на протурските националисти у нас за създаването на самостоятелна турска автономна република.
http://www.voininatangra.org/

Selianin
03-05-06, 10:20 PM
ТУТРАКАНСКА ЕПОПЕЯ




Когато наближи 6 септември всички ние неволно прекланяме глава пред дейците от БТЦРК (Българският Таен Централен Революционен Комитет), тайните комитети “Единство”, Гимнастическите дружества, Румелийската милиция, Българското правителство, княз Александър I Батенберг, Българският обществено-политически елит от Македония до Добруджа, непобедимата Българска Армия и целокупният български народ, които разчупиха оковите на Берлинския договор и се изправиха единни срещу Великите Сили за да обединят Княжество България и Източна Румелия в единна държава.
Тридесет и една години по-късно на същата дата огненият български дух ще изригне отново с неудържима сила.
След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област. Решено е да се изгради “непревземаемата” Тутраканска Крепост. Най-добрите френски инженери проектират укреплението във формата на полукръг, използвайки умело естествената защита на река Дунав от север и особеностите на терена. Петнадесет мощно укрепени форта са разположени в две успоредни линии с 151 укрити в блиндажи оръдия и вградени картечни гнезда. Те са разделени от дълбок овраг и съединени с ходове за съобщения и няколко реда окопи с бойна ниша за всеки войник. Теленото заграждение е над 10 метра в дълбочина и е предхождано от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района. Командващият Трета Румънска армия Генерал Аслан надменно заявява: “-Тутракан е нашият Вердюн!”*
На 27 август 1916г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, а на 1 септември България и отвръща със същото. Срещу нас се насочва Трета Румънска армия в състав от 136 дружини, 135 батареи и 39 ескадрона., в това число и три руски дивизии ( две пехотни и една кавалерийска). България, която води изтощителни боеве на южния си фронт изправя срещу окупатора командваната от генерала от пехота Стефан Тошев Трета Българска Армия в състав от 63 дружини, 55 батареи и 24 ескадрона. Преимуществото на Румъно-Руският противник в жива сила и техника е трикратно и това го знаем добре и ние и те. Настъплението започва на 3 септември и е посрещнато с небивал възторг от изпълнените със справедлив гняв войнски сърца. Най-доволни все пак остават в 4-та Преславска Пехотна Дружина, командвана от генерал-майор Панталей Киселов. Дружината е сформирана от добруджански бежанци, които добре помнят вражеската окупация с всичките и издевателства.
Граничните постове на противника са направо пометени и врага панически се оттегля в Тутраканската Крепост. Цялата налична Българска артилерия е предадена под командването на генерал Киселов, комуто се пада честа да командва атаката над крепостта. Време за губене няма. Тридесет хилядният гарнизон е подсилен с още десет хиляди и с всеки ден се очаква пристигането на още неприятелски подразделения. На 4 септември е направена разстановката на артилерията ни. Това са почти всички артилерийски части, които преди три години и половина смазват отбраната на Одрин. На 5 септември в 6.30 часа Българските оръдия започват прецизно убийствена канонада върху фортовете на крепостта. Ефектът е ужасяващ. Под удара на тежките запалителни снаряди фортовете един след друг се сриват, погребвайки защитниците си. В 7.50 часа командващият генерал Киселов издава кратка заповед, която няма аналог във военното изкуство: “-Всички командири да застанат начело на своите бойни единици!”
В 8.20 часа българската пехота раздира въздуха с гръмовно “Ура!” и неудържимо налита напред. Посрещната е от стена от куршуми и взривяващи се снаряди. Тутакси отговаря и нашата артилерия. Телените заграждения са достигнати и се започва да се правят пробивите в тях. До 11.00 часа след неудържим устрем са превзети трите форта по посока на главният ни удар ( 5-ти,6-ти и 7-ми). Два часа по-късно пада и форт номер 8. Вместо да помогнат на загиващите си другари румънските части се оттеглят към втората отбранителна линия. На другият ден командващият отбраната на крепостта генерал Тодореску заповядва да се проведе генерална контраатака, която да възстанови първата отбранителна линия. Атаката е удавена в кръв от втурналата се напред наша пехота. Пред очите им се открива апокалиптична картина. Румънските войници панически скачат в лодките си и се опитват да избягат. Пръв естествено е командващият генерал Тодореску. Българската артилерия премества своя безмилостен огън върху реката, която се покрива от трупове и плаващи отломки. В 16.30 часа на 6 септември 1916г. Тутракан е освободен. Тази част от Румънската армия, която не успява да се качи в шлеповете и лодките остава жива. Пленени са 450 офицери, 28 000 войници, цялата артилерия и няколко склада с дрехи и боеприпаси.
Така за 36 часа българската армия унищожава 40 000-на румънска и за пореден път удивява света със своите войнски качества. Психологическият ефект от тази грандиозна победа е сковаващ. В последвалите дни българската армия ще освободи цяла Добруджа и ще превземе Букурещ. Първа Софийска Дивизия с гордост ще дефилира по улиците на румънската столица. Това е маршът на победата. Румъния е сразена.
Тутраканската епопея е ярък пример за героизма и саможертвата на нашите деди, готови на всичко за да обединят разпокъсаното ни отечество. И нека днес да преклоним глава пред този чутовен подвиг на нашия народ. На всички тях, които загинаха с името на майка България на уста- ДЪЛБОК ПОКЛОН!

*Вердюн- именно при тази френска крепост генерал Петен нанася едно от най-големите поражения на немската войска в периода от февруари до декември 1916г.


Монреал Канада
Владимир Васев

Selianin
06-05-06, 09:10 AM
Честит празник господа войници, офицери, генерали и адмирали от БА - действащи и от нейния неизчерпаем резерв!

KG125
08-05-06, 09:25 PM
Аз само да кажа - Поздрави на автора на темата за всичките му текстове!!!

Selianin
09-05-06, 09:02 AM
ФРОНТОВАШКАТА ЧЕШМА
(разказ)

На мъртвите и живите
участници във войната през
1944-1945 г.

Люто сте ми се заканили, другарю Прокурор! Знам, че Вие представлявяте държавата, но срещу нея аз нищо лошо не съм сторил. Напротив, мисля, че щом вникнете в моя случай, дело няма да има и ето защо си позволявам да се обърна към Вас с това мое искрено и нестандартно писмо.
Преди тази, с нашите майстори построихме две други чешми. Първата хубавица открихме за 1 – ви май 1981 година. Посветихме я на 1300 – годишнината от основаването на българската държава. Сложихме й мраморен надпис и тя от ”Азъл чешма“ стана “Глиган чешма“. Това име придоби и местността в гората около нея. Втората чешма построихме по идея на починалия преди това при трудова злополука Г.Г.Йорданов. Открихме я за 9-ти септември 1984 година. От “Ак чешма“ тя стана “Бялата чешма“. И за двете доста ми трепериха панталоните – нали знаете, отклоняване на средства, материали, строители, техника и… Добре, че тогавашният прокурор не е бил осведомен от никого.
Да знаете само с какъв мерак ги правихме! Аз бях на дъното и на идеята, и на отговорността. Начело на строителите беше бай Ради. Да, да – бай Ради, строителният звеновод. Той им беше майстора. За тези две чешми ни благославяха и млади, и стари. Макар че съм много крив и взискателен, доживях да чуя добри думи от много хора. Летях в мислите си над всички баири и местности носещи от векове турски имена и мечтаех навсякъде да построим по една чешма, на която с мраморна табелка да поставим българско име… После си представях как ще се трогнат чак военните, как на топографските им карти ще се появят новите български названия на чешмите и местностите на родната ми Дивня. Така е другарю Прокурор, Дивня е в България, а не в Турция и всичко трябва да е българско. Така мислех тогава, така мисля и днес.
Стигам до моята болка – третата чешма. Затварям очи…
… Остават двадесетина дни до 9-ти май 1985 година. Хрумва ми идеята да възстановим разрушената от времето и хората “Папаз чешма“ с участието и труда на фронтоваците от нашето село Дивня. Допитвам се до общинския партиен комитет. Поемам риска. Зад мен стоят фронтоваците и строителите от повереното ми стопанство начело с бай Ради – фронтовака, звеновода.
Събираме се на мястото рано сутринта. Останките от чешмата са в едно ниско място сред нашите блокове. Тук сме аз, бай Ради, бай Недьо, баща ми и багериста Васил. В душата ми се разбутват спомените. От тази чешма съм пил вода още от дете. Тук имахме нива. Дядо все казваше, че в нея ( в нивата) имало заровено злато. Копаехме внимателно, но вместо злато намирахме корозирали патрони останали от руските войски воювали по тези места с турците през 1828-1829 г. в битката при Ески-Арнаутлар.
Тази чешма е правена от добър човек. Със собствени сили и средства той е оставил един дар на поколенията дошли след него. Мен специално ме болеше, че й е сложил небългарското име “Папаз“. В наши, социалистически дни, алчни хора с фадрома и автокран са вдигнали коритата и са разбили чучура. Търсили са злато мерзавците му с мерзавци. И стана така, че чешма има, а чешма няма. Жънем с комбайнерите на петдесет метра от чешмата, а вода им носим чак от Дивня. Ако аз бях някакъв голям началник, бих въвел като нов критерий за оценка на председателите на общините отношението им към чешмите сред природата! Който няма държавническо отношение към чешмите, не става за председател или кмет.
Идва време да започнем доразрушаването на чешмата. Надвесваме се с кирките и лостовете. Тайно изваждам шише с ракия, която за първи път сварих от гроздето от младото си лозенце. Казвам “Да е на добро“ и замахвам да строша шишето в камъка. Бай Ради ме спира: “Чакай, вика, другарю председател, не затривай ракията, че ще ни трябва“.
Номерът става… Запазвам ракията. Копаем, къртим, повдигаме, дърпаме с трактора, трошим, ровим с багера. Изморяваме се много, но досъбаряме старата “Папаз чешма“. Тя спира да съществува. Остава само онова място, от където от гръдта на нашата родна земя блика чудната българска, дивненска водица…
Сядаме да обядваме. Пийваме от моята ракийка. Хапваме. Мълчим… Гледам бай Ради, баща ми и бай Недьо се замислят. Стават тъжни… И тримата са фронтоваци. По едно време почват да си приказват… Говорят, говорят. Все за фронта… Бай Ради е бил щурмовак. От ротата му само една четвърт се върнали живи. Помни до един своите загинали и живи другари… Плаче,…плаче… Баща ми разправя за шрапнела от мина, който още е в лявото му бедро… Идва ред на братушките, на техните спасителни катюши…
Чешмата пред нас е като разтурена гробница. Аз я виждам хубава и нова. Виждам един митинг. Звучат пламенни, патриотични думи… В мислите си виждам строените пред чешмата стари вече фронтоваци – нашите бащи…Да, аз ги виждам върнали се живи от ония далечни земи. Настръхвам, не мисля как ще построим, а как ще открием чешмата…
Дните се нижат като бързоходна военна колона. Бившите войници на България напират като строители-доброволци. Районът се преобразява .Чешмата расте. Приказките и спомените нямат край. До 9-ти май остават броени дни.
Камионите на стопанството носят бетон, чакъл, пясък и балчишки камък. В работилницата на стопанството нашите ремонтчици майсторят тръбите, кривките и чучура. Прескачам със служебната “Лада-Нива“ до Шумен. Двата лъва на портала на родната ми казарма (бившия 29 учебен, мотострелкови полк и още по-бившия пети полк) стават неми свидетели как аз получавам по незаконен начин една каска, една военна вещ… Връщам се в Дивня. Заваряваме мустаци под каската и я бетонираме върху чешмата. С треперещи ръце секретарката ми я боядисва на място, рисува й българското знаменце и червената петолъчка.
Дните се свършват. Зарязал съм си работата; само чешмата и нищо друго! С хората събираме камъните от района, строителите правят от тях пирамида и върху нея бетонираме метална червена петолъчка. Пристигат и дръвчетата. Засаждаме ги. Набиваме им бели, предварително варосани колчета. Дърводелците монтират четири хубави пейчици. Частни майстори издълбават мраморната плоча и надписа. В партийния комитет на общината се довършва обръщението към нашите потомци. То ще се зазида в гилза от снаряд и ще се отвори на 75-годишнината от свършването на войната ( 2020 г.).
… И така, денят дойде, всичко е готово, другарю Прокурор. Гостите пристигат. Часът на откриването наближава. Автобусите на стопанството докарват фронтоваците. На едно високо дърво плющи родният трибагреник. Ние, по-младите, само сме се клели пред него, а нашите бащи и деди са умирали за него и под него. Да, само в последната война, шестима от село Дивня са паднали за честта, славата и бъдещето на нашата Родина!
Та, така стана другарю Прокурор! Слънчев пролетен ден…Знамето се вее, чешмата блести, водата блика, гостите и фронтоваците се смесват. Сърцето ми ще се пръсне, другарю Прокурор…
Откривам импровизирания митинг… Първият секретар говори, говори… Всички се пренасяме в ония страшни, славни времена… Гледам хората, гледам знамето. Очите ми овлажняват… Като политически офицер от запаса на БНА съм призван утре да водя синовете и внуците на тия хора не на какъв да е, а на победен бой. Щом нашите бащи заблуждавани с години от фашистката пропаганда само за седмици са могли да обърнат оръжието си и да се бият като лъвове срещу хитлеристите, какво остава за нас, възпитаниците и рожбите на нашето скъпо Отечество България.
Давам думата на началника на нашето военно окръжие. Говори старши офицер от славната БНА, от оная, в бойните редици на която със същите каски са пълзели между живота и смъртта нашите бащи по полетата и баирите на Югославия и Унгария. Пълзели, загивали, побеждавали за бъдещето на нова България!
Ветрецът вее. Знамето плющи… Сърцето и душата ми се разпускат, отмаляват… отмаляват…
Полковникът започва връчването на юбилейните медали. Един след друг, без да ги кара някой, като чуят своето име, фронтоваците машинално извикват по войнишки: “Аз, гус’ин Полковник!”… Пред полковника застават по-млади и по-стари; здрави и куци, тъжни и весели, притеснени и различни – всякакви хора. Някои от тях са пенсионери, друи още работят като механизатори и шофьори, овчари, кравари, строители, дърводелци и като какви ли още не.
… Гледам тези мои съселяни, тези бивши редници и кандидат-подофицери… Гледам тези носители на военни ордени и отличия и се питам познавал ли съм ги, виждал ли съм ги в такава светлина? Изобщо, познаваме ли ония, които са залагали своя живот за нашата днешна скъпа, изстрадана със зъби и нокти, с кръв извоювана свобода? Гледам ги и се питам не е ли време тези хора да получат по-голямо признание, да не кажа и някои привилегии?
Митингът върви по плана. Бай Ради зазижда гилзата с обръщението към потомците. Тържеството свършва; ние по-младите поемаме още веднъж тържествен обет, че високо и честно ще веем нашето чисто и свято знаме и че като нашите бащи под него само можем или да победим, или да умрем!
… Вярно е другарю Прокурор, че до тук не съм нарушил кой знае колко законите на страната. Вярно е, че големите ми грешки са от тук нататък. Но какво мога да сторя пред лицето на свършените факти?
Признавам, че по мое лично нареждане се заклаха пет овце от стопанството. Сварихме ги на дивненски курбан, докарахме топъл хляб, бира и чесън . Да! Аз! Аз наредих. И аз отговарям! Не се крия. Отговарям за допуснатото от мен разточителство.
Като сега са пред очите ми масите и пейките на зелената пролетна трева на трийсет метра от чучура на чешмата… Покривките на масите са чисто бели. Фронтоваците са и радостни, и тъжни. Гостите – също. Седим и си хапваме, черпим се, но не се напиваме. И музика има. Певчески състав от читалището пее, весели и натъжава фронтоваците. Приятно е. Тъжно е . В спомените хората отново тръгват по онзи извървян от тях път, който е бил най-славния и най-страшния в живота им. Приказки. Приказки. Все за фронта, все за загиналите другари… Ех, ако тогава имахме магнетофон и камера, сега и Вашето прокурорско сърце щеше да се размекне… Уви, пропуснал съм тази работа.
Да, и за песента на Илия Драганов сте прав, другарю Прокурор! Какво да се прави, след като хората пожелават бай Илия Драганов да им изпее песента за Йордан… За Йордан … пленника! Изпя я бай Илия…Тъжна, жална и тежка е тази песен. На войнишката душа винаги е било тежко. Трогват се фронтоваците. Почти всички се насълзяваме. Плачат, с глас плачат сираците от войната – моите съселяни, акрани, другари и приятели. Нажалява се и сърцето на полковника. Идва при него бай Ради и му вика: “Поне ти не плачи, гу’син Полковник !“ Опитвам се да го поправя, че трябва да каже “другарю Полковник”, а той ми отговаря машинално “Виноват, другарю Председател“.
… Най-тежкото Ви обвинение към мен е за бай Васил. Тежко ми е. Съвестно ми е да се оправдавам. Аз наистина не съм знаел, че сърцето му било толкова зле…
Всички се разотиват удовлетворени. След три дни бай Васил умира. Тръгват приказки срещу мен, че аз съм станал причина за смъртта му. Курбан, човешки курбан, казват дадохме за тази чешма. Възможно е и тъй да е, но той беше вече доста стар. Развълнувал се човекът, в къщи му станало зле и на третия ден сърцето му спряло. Какво да правя?!!!... Мисля, мисля и стигам до извода, че бай Васил умря на седемдесет и две години от най-хубавата, от патриотичната болест. Може би при последния си дъх той мислено е пълзял по бойните полета на Унгария и е протягал ръка към своя загинал непрежалим другар, който все го теглел, теглел към себе си…
Съжалявам много за случилото се. Прави излязоха по-старите и по-опитни от мен сценаристи за тържеството, които не приеха моето предложение да хвърлим по време на митинга няколко артилерийски гръма и да изстреляме поне хиляда картечни патрона! Ако и това беше станало, може би щяха да умрат поне пет – шест човека. Може би и аз щях да умра, защото съм човек чувствителен, защото заедно с тях щях да вляза в съприкосновение с най-славното, с най-сложното и най-скъпото за тях и за мен – България!…
В основни линии това е всичко, другарю Прокурор! Така се роди дивненската фронтовашка чешма. Трошим милиони левове. Защо ли не вземем да възстановим с нови български имена всички чешми в полята и горите на нашата хубава страна? Нима те няма да служат и напомнят на хората векове след нас за човещината, за българщината съхранена в люта бран?
Каня Ви, другарю Прокурор! Каня Ви като човек, а не като престъпник. Скоро ще идва един генерал с побелели коси. Елате с него, другарю Прокурор! Ще отидем на чешмата, ще пийнем бистра водица, ще размислим… От тази война щях да остана сирак! Шрапнелът още стои в крака на баща ми…
… Ще сложим свежи полски цветя до каската и ще пийнем по шепа водица от дивненската фронтовашка чешма, уважаеми другарю Прокурор!...
Глътка патриотизъм никога не е излишна, особено за коравосърдечните и праволинейни хора като Вас…

*Бр.25/18.06.1990, Общинският вестник.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------

Допълнения:
1. Изминаха десет години… Една седмица преди 9 май 1995 година Председателят на Общинския съвет на ветераните от войната се яви при “демократичния” кмет на общината, покани го най-любезно да участва в поднасянето на венец и цветя пред паметника на загиналите във войните и сподели, че топящият се състав на ветераните го моли за съдействие за отбелязване на 50-годишнината от края на войната.
Кметът помълча около седем минути… За да си придаде нужната тяжест, а и по навик, си извади гребенчето, огледа се в монитора на компютъра, среса височайшата си коса и бавно, но категорично каза:
- Ас да съм въ пращъл дъ съ бийти с гирманцити?... Що ни съ бихти с къзацити? Койту въй пратил, той дъ ви прай празникъ… Ут меня толкус…
- Как не те е срам!?... Та ти не си бил роден, когато ние, в това число и баща ти, воювахме за България!- каза избранникът на ветераните, изплю се на монитора на кмета, за да не може занапред да го ползва за огледало (той и без друго нямаше акъл да го ползва по предназначението му) и излезе затръшквайки вратата на този недоучен и невъзпитан, новоизлюпен “демократ”.
2. С голямо внимание, организационна и финансова помощ от страна на Общинския съвет на БСП 9-томайският празник беше проведен на ниво. Вълнението на оределите ветерани и техните близки и съграждани беше забележително.
3. Въпросният прокурор, потомък на активни борци против фашизма и капитализма, с течение на годините стана адвокат, юридически съветник и ортак на новите недоучени “демократи”.
4. Чешмата сега е занемарена до безкрайност… Дървото все още е живо, но върху него на днешния празник не се вее българският трикольор… Петолъчката от пирамидата отдавна е изкъртена с най-голяма злоба. Дръвчетата са унищожени. Пейките – изгорени. Каската корозира и загрозява допълнително чешмата. Засега само гилзата със завещанието към потомците стои по някакво чудо зазидана и неосквернена в каменния блок на чешмата Водата тече денонощно, но за съжаление все още не може да разказва за патилата и простотията български.
5. Тук-там се срещат живи участници във войната. Бай Ради почина. Илия Драганов почина. Баща ми почина… Многото фронтоваци умряха… Постепенно и трайно с тях умират спомените за нашите българи, които са се били на фронта, когато се е решавала съдбата на държавата ни.

Нека днес, 9 май 2006 година, споменем с добро загиналите и починалите, и уважим с нужното внимание живите ветерани от войната срещу хитлеро-фашизма! Поклон пред техния не афиширан, а с живот и кръв доказан патриотизъм!

9.05.2006 г.
Авторът.

Selianin
10-05-06, 11:43 AM
ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ

Георги Стойков Раковски

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, Русчук, 1886 г.
Фототипно издание, София, 1998 г.


Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому. Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.
Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!
Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.
Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:
Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!
В1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!... В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!
В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)
Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.
Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., - голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:
Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.
Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?...
От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.
Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.
Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

================================================== ===================================


Драги колеги,
По всяка вероятност тази брошура (статия) на Г.С.Раковски се качва за първи път в пълен обем в Интернет.
… Не ми се сърдете, но с горния текст, който е в пряка връзка с материал N 62, искам да Ви загатна за една книжица, за която мисля че няма да съжалявате, ако си я закупите чрез поръчка на адрес:
admin@knigabg.com (“Български ннижици”, Бистра Шокарова).

Книгата е със заглавие : “Георги С. Раковски ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ и Кръстьо Раковски РУСИЯ НА ИЗТОК”. Издателство: ИК “СТРЕЛЕЦ”, София, 2004 г. Стр. 303. Цена 10 лв.

Качил материала: Selianin.
10.05.2006 г., гр. Девня.

Selianin
13-05-06, 06:49 PM
СКИФСКИЙ КВАДРАТ (№3, 1999)

Тункина И.В.
К ИСТОРИИ ИЗУЧЕНИЯ АНТИЧНЫХ ПАМЯТНИКОВ ЗАПАДНОГО ПРИЧЕРНОМОРЬЯ В 1828-1829 ГГ.
Во время русско-турецкой войны 1828-1829 гг. на Дунай была отправлена 95-тысячная армия фельдмаршала П. X. Витгенштейна с задачей взять Молдову, Валахию, Добруджу, овладеть Шумлой и Варной. В течение 1828 г. русские войска заняли Дунайские княжества и блокировали многие крепости за Дунаем, овладели Варной, а в 1829 г. Силистрией и Адрианополем. В начале второго года войны командующий П. X. Витгенштейн был сменен графом И. И. Дибичем.
Военные действия были использованы русским правительством для поиска античных древностей. По согласованию с директором Одесского городского музея древностей И. П. Бларамбергом генерал-губернатор Новороссийского края и Бессарабской области граф М. С. Воронцов поручил отставному поручику Павлоградского гусарского полка В. Г. Теплякову отправиться в Варну и другие завоеванные места для «разыскания к открытию разных памятников древности».
Виктор Григорьевич Тепляков (1805-1842),1 известный в свое время поэт пушкинского круга, своим знакомством с И. П. Бларамбергом был обязан командировкой в Болгарию и Румелию. В марте 1829 г. Тепляков начал энергично готовиться к выполнению поручения, в течение пяти дней проводя долгие беседы с директором Одесского музея, которые, однако, «возбуждали его внутреннюю усмешку», читал французский перевод Страбона (Бруханский 1963: 314). Однако позднее он сам с иронией признавался, что «импровизированный антикварий» покинул Одессу, «будучи столь безусловно чужд точных и основательных сведений о странах, в коих почти каждый шаг освещен каким-нибудь славным историческим событием» (Тепляков 1833: 3).
Бларамберг снабдил его инструкцией, в которой советовал по прибытии в Варну запросить у военного губернатора Румелии генерал-адъютанта Е. А. Головина сведения о возможности приобретения древних монет у частных лиц и попросить «смышленого и знающего страну» проводника. «Так как изыскание барельефов и других мраморных античных фрагментов, а главное остатков греческих и... латинских надписей представляет не меньший интерес, чем предметы, относящиеся к нумизматике, — писал И. П. Бларамберг в инструкции, — г. Тепляков, познакомившись с кем-нибудь из офицеров флота, приобрел бы более возможности открыть остатки древностей, найденные во время последней кампании, так же как и их употребление, будь то в стенах крепостей, или по другую сторону. Необходимо сделать последовательные розыски в домах, церквях и в хижинах жителей, с целью найти какие-либо медали для покупки, или какие-либо мраморные фрагменты, вделанные в стены упомянутых построек и жилищ. То, что будет возможно приобрести, можно будет переправить морем, а остальное скопировать так точно, как возможно, в соответствии с наставлениями, которые я имел честь устно сообщить г-ну Теплякову, касающиеся точных измерений промежутков между стертыми буквами, как это встречается в античных надписях. Указание места, где находятся эти фрагменты, является необходимым пунктом в сообщениях г-на Теплякова, которые будут представлены в конце его поездки».
И. П. Бларамберг просил В. Г. Теплякова не покупать монеты с латинскими надписями (позднеримские серебряные денарии, медь римских императоров) и уделить особое внимание поиску монет автономной чеканки и императорских — за медные платить в пределах от 2 до 5 руб., за серебряные от 5 до 10 руб., за «медальон Одиссос» от 50 до 75 руб. (РО ИРЛИ 9201: 3-3 об.; Шидловский 1896: 441-443).
В. Г. Теплякову выделили 1 тыс. руб., и 20 марта он отправился в путь с заданием посетить Варну, Анхиал, Созополь и Месемврию. Проплывая на корабле близ мыса Калиакрия, путешественник вспоминает рассказ главного командира Черноморского флота и портов адмирала А. С. Грейга об остатках древности, сохранившихся на вершине мыса. Две найденные там греческие надписи на мраморе по приказу Грейга были доставлены в Кабинет редкостей Черноморского депо карт в Николаеве и позднее попали в собрание Одесского общества истории и древностей. 27 марта 1829 г. Тепляков прибыл в Варну (Тепляков 1833: 23). Для достижения успеха своей миссии он стал искать содействия высших военных чинов русской армии. Путешественник начал покупку античных монет у купцов, цены на которые порой доходили до 800-1000 левов за экземпляр. Наиболее часто встречались серебряные монеты чекана Истрии. Стены крепости в Варне по приказу военных властей были укреплены «обломками мраморных карнизов, великолепных капителей и резных других украшений изящного греческого зодчества». Законы войны и законы науки оказались противоположны. «Война не наперстница археологии», — цитирует Тепляков высказывание генерала Е. А. Головина (Тепляков 1833: 28).
Местные жители суеверно верили в магическую силу «писаных камней» (эпиграфических памятников), хранили их как талисманы от несчастий и с неохотой расставались с ними (Тепляков 1833: 60-61). Несмотря на противодействие, Тепляков все же сумел собрать и отправить в Одессу первую партию древностей — «9 или 10 кусков мрамора с разными изображениями», прибывшую в пункт назначения 12 апреля (ИР ЦНБ V, 1224-1516. Л. 287, 288-289 об., 302, 313; OB 1829: 123). И. П. Бларамберг немедленно поставил об этом в известность М. С. Воронцова (РСА СПбФ ИРИ. Ф. 36. Оп. 2. Д. 253. Л. 13) и приступил к изучению лапидарных памятников (ИР ЦНБ. V, 1224-1516. Л. 315). М. С. Воронцов был доволен результатами поисков В. Г. Теплякова и, вдохновленный быстрым успехом, возложил аналогичное задание на чиновников Гнедича и Соколовского, находившихся в Кюстендже (ныне Констанца, Румыния) (ИР ЦНБ. V, 1224-1516. Л. 316-316 об.).
Первые письма В. Г. Теплякова к брату красноречиво свидетельствуют, что воображение поэта целиком было занято картинами классической древности (Тепляков 1830). В инструкции И. П. Бларамберга ему поручалось обратить особое внимание на местности Варны (древний Одессос), Мангалии (Каллатии) и Кюстендже (Томы), где антикварии того времени локализовали легендарную гробницу Овидия. В одном из писем к директору Одесского музея Виктор Григорьевич выразил сомнение, сумеет ли он добраться до Кюстендже. Бларамберг же настойчиво советовал не пренебрегать возможностью открыть гробницу автора «Науки любви». «Если эти соображения не проникнут до глубины вашего сердца, — писал он Теплякову, — мне остается только сожалеть, что вы были так близко к цели, не достигнув ее» (Шидловский 1896. № 3: 443-444).
В июне 1829 г. В. Г. Тепляков переправил в Одессу еще 10 кусков мрамора с греческими надписями, найденными в Варне и Созополе. «Кроме того, успел я открыть в сем последнем городе древнюю могилу, как по двум находившимся в ней урнам заключать должно. Разные же другие следы и остатки древности, замеченные мною в Созополе, требуют особого описания, которое вместе с отчетом о путешествии своем в Гебеджи, Девно и Проводы буду иметь честь представить в свое время лично Вашему Сиятельству», — докладывал он М. С. Воронцову (ИР ЦНБ. V, 1224-1516. Л.334).
Русские офицеры, оказавшиеся на Балканах, также обращали внимание на древности, приобретали их для собственных коллекций. Тепляков пишет, что командир 38 егерского полка при строительстве укреплений в Девно обнаружил огромное число монет, большая часть которых была отправлена бригадному командиру, остатки розданы офицерам и отправлены к жене полковника в его имение (Тепляков 1833: 128). Генерал Понсе скупал монеты и платил дороже Теплякова, поручик 19 егерского полка Должиков приобрел 171 античную монету и представил свое собрание Воронцову, за что был поощрен 500 руб. ассигнациями. Главнокомандующий Второй армией И. И. Дибич-Забалканский даже предложил Новороссийскому генерал-губернатору откомандировать еще одного человека для поиска древностей. В августе на главную квартиру русских войск был отправлен сын И. П. Бларамберга, Михаил, получивший 1 тыс. руб. на покупку памятников и привезший из Адрианополя 26 монет, которые также поступили в Одесский городской музей древностей (ИР ЦНБ. V, 1224-1516. Л.347, 360, 415).
Вернувшись из поездки, 2 сентября 1829 г. В. Г. Тепляков представил М. С. Воронцову опись древностей, «с коих сняты копии, по невозможности обогатиться подлинниками» — 13 памятников, найденных им в Анхиало и Месембрии. Среди них великолепный мраморный саркофаг из Анхиало, четыре мраморных фрагмента с надписями и барельефами и т. п. (ИР ЦНБ. V, 1224-1516. Л. 367-368 об.; Album [1834] Livr. 1. PI. 47). Всего за время путешествия В. Г. Тепляков собрал 36 мраморов с надписями и барельефами, 89 монет (из них более 50 древнегреческих), две вазы, найденные в Созополе, небольшую бронзовую статую «амура» и мраморный женский бюст, купленные в Анхиало. Им были срисованы виды некоторых мест и составлена карта Фаросского залива. Почти все приобретенные памятники поступили в Одесский городской музей древностей (Тепляков 1829; 1833: VIII; Шидловский 1896: 659-660). Вскоре М. С. Воронцов добился у царя разрешения для Теплякова остаться в Одессе.
С. А. Булатович недавно попыталась выделить в фондах Одесского археологического музея Национальной Академии наук Украины греческие монеты, приобретенные В. Г. Тепляковым. По ее мнению, это небольшая группа крупных серебряных тетрадрахм, выпущенных западнопонтийскими городами в подражание монетам Александра Македонского и фракийского царя Лисимаха (Булатович 1997: 21). Надписи, привезенные В. Г. Тепляковым в Одессу, впоследствии частично оказались депаспортизованы, но их происхождение легко восстанавливается по сохранившимся в архивах рисункам с аннотациями Бларамберга (РСА СПбФ ИРИ. Ф. 36. Оп. 1. Д. 779. Л. 8; Оп. 2. Д. 253. Л. 13-16-IPE, l2,333-336-IGBulg, l2, 476-479 и др.). Многие надписи были изданы В. В. Латышевым шестьдесят лет спустя с ошибочными указаниями на места их находок (Latischew 1884-1885), в наши дни они переизданы в корпусе греческих надписей Болгарии Г. Михайлова также с неверными паспортными данными (Mihailov 1970). Эту тему мы затронем в самостоятельном исследовании.
На наш взгляд, не следует преувеличивать научное значение путешествия В. Г. Теплякова, т. к. специальными знаниями он не обладал и, судя по тексту книги, древнегреческого языка не знал, а латынью владел слабо (РО ИРЛИ. № 9276/1. Л. 10.). Основной итог его путешествия скорее литературный, чем археологический — знаменитые «Фракийские элегии», получившие благожелательный отзыв А. С. Пушкина, и прозаические «Письма из Болгарии», которые он сам охарактеризовал как «очерки впечатлений, возбужденных в его сердце ярким разнообразием предметов», как «поэтические воспоминания перед грудами вековых развалин» (Тепляков 1833: III). Касаясь вопроса о локализации древних Том, «импровизированный антикварий» ссылается на античных авторов — Страбона, Аполлодора, Помпония Мелу и Овидия, разбирает гипотезы современных ему иностранных ученых (Тепляков 1833: 12-18; 1836. Т. 2: 11—21, 85-87), однако все его размышления носят компилятивный, вторичный характер. В этом он признавался сам: «Я вменяю себе между прочим в обязанность объявить, что ученое руководство г. Бларамберга, почтенного моего вожатая в деле археологии, есть главнейший источник предлагаемой компиляции» (Тепляков 1833: 45). Вывезенные из Болгарии древности он призывал изучить «почтенным адептам археологии», «что же касается до меня, то смиренный профан может только пожелать сим господам счастливых успехов в их ученых трудах...» (Тепляков 1833: 52). Главным информатором Теплякова в вопросах античной истории и археологической топографии Западного Причерноморья являлся И. П. Бларамберг. Бесстрастная позиция ученого была чужда Теплякову-поэту, любознательному, пытливому, но слишком восторженному человеку. Этим, вероятно, и объясняются его археологические ошибки, подмеченные А. А. Формозовым (Формозов 1977: 158). Результат игры природы — Гебеджинские «развалины» — он принял за сооружение рук человеческих, безуспешно пытаясь откопать основание одной из «колонн». «Совершенное отсутствие капителей, правильных карнизов и разных других украшений зодчества уничтожает, по крайней мере для меня, всякую возможность рассуждать об архитектурном ордене, по коему бы можно было загадывать о начале сих исполинских развалин», — писал поэт (Тепляков 1833: 107).
Спустя почти 10 лет, в путевом дневнике по Сирии и Египту, В. Г. Тепляков с раздражением напишет о себе: «... Чума и варварство, лишения и развалины Малой Азии и Греции до того мне наскучили, что право нет [большей] охоты тащиться за тридевять земель на знакомство с новой чумой, с новым варварством,... с новыми развалинами. И на какой ... вся эта возня и скитания? Я не химик, я не ботаник, я не археолог и, надеюсь, не сентиментальный шарлатан с пошлым энтузиазмом и пустоцветами, ради почтеннейшей публики, фразами» (РО ИРЛИ. № 9274/2. Л. 4-4 об.).
К поиску древностей в завоеванных областях подключились и петербургские антикварии. 25 июля 1829 г. главнокомандующий Второй армией генерал-адъютант граф И. И. Дибич-Забалканский обратился к управляющему Главным штабом графу А. И. Чернышеву с просьбой прислать «сведующего по части древностей... человека, который мог бы исследовать, описать или даже вывести находящиеся ныне в нашем владении памятники». Император Николай I одобрил идею и командировал на место боевых действий библиотекаря Эрмитажной библиотеки Карла Седжера,2 академика живописи А. О. Дезарно3 и унтер-офицера Нозерева, ассигновав на расходы 1500 червонцев серебром. В обязанности К. Седжера входили: 1) поиск и подробное описание различных предметов искусств и древностей, снятие рисунков с тех из них, перевозка которых в Россию была бы затруднительна или невозможна; 2) собирание древнего оружия и медалей (монет) для арсеналов и личных коллекций императорской семьи, а также сбор рукописей, книг и других «любопытных» предметов; 3) составление рисунков достопримечательных мест и исторических памятников с подробным их описанием (РГВИА. Ф. 35. Оп. 3/246. Св. 332. Д. 2843. Л. 1-9).
При содействии М. С. Воронцова столичная экспедиция была отправлена морем из Одессы на место дислокации русских войск, где она подчинялась непосредственно главнокомандующему. Участник событий, известный военный историк А. И. Михайловский-Данилевский в сентябре 1829 г. записал в своем дневнике: «Появление Седжера в нашей главной квартире с подобным поручением было для меня радостно, ибо такового рода поручение есть конечно первое в российской армии. Где не бывали наши войска? Но для ученого света от беспрерывных войн наших не произошло никакой выгоды. Теперь впервые мы являемся на поприще [науки и искусства]; не спорю, успех не будет блистательным, но мы скажем в извинении, что это нам первый опыт. И при сем обстоятельстве виден ход просвещения нашего века. Давно ли были войны Александровы? Но тогда не находилось с нами художников» (ОР РНБ. Ф. 488. Оп. 1. Д. 25. Л. 110 об.-111 об.).
Спустя семь дней после приезда Седжера и Дезарно война закончилась подписанием Адрианопольского мирного договора с Турцией. Успехи экспедиции были бы не велики, но помог случай. Через посредство бывшего секретаря М. С. Воронцова А. И. Левшина Новороссийский генерал-губернатор поручил одесскому купцу, греку Константину Коккиносу, отправлявшемуся в Месембрию по торговым делам, заняться поиском древностей. Свои донесения с описанием памятников и рисунками купец отправил А. И. Левшину и военному губернатору Румелии генерал-адъютанту Е. А. Головину. Представители военной администрации познакомили К. Коккиноса с К. Седжером. Помимо монет, из Месембрии были доставлены мраморные барельефы, постаменты статуй, 4 псефизмы и ряд других надписей. За содействие в приобретении древностей К. Коккинос был награжден бриллиантовым перстнем из Кабинета императора (РГВИА. Ф. 35. Оп. 2/243. Св. 98. Д. 1361. Л. 1-8).
В Эрмитаж поступили античные монеты, купленные К. Седжером в Бургасе и Адрианополе, а также перечисленные выше памятники из Месембрии (АГЭ. Ф. 1. Oп. 1-1829. Д. 14,15,17; Ф. 1. Oп. 1-1830. Д. 4). По приказу Николая I Академии художеств были «пожалованы» двадцать два мрамора, «взятых по праву войны» в «Демотике, Неолохосе, Айдосе, Месембрии и Ахиоле». В отчете Академии за 1831 г. как самые «примечательные» отмечены лежащий Силен (Album [1834]: Livr. 1. PI. 5), какая-то «потерпевшая» (то есть поврежденная) «небольшая фигура» и две капители (Отчет 1831: 15-16). Император Николай I предложил издать исследования Седжера с рисунками Дезарно в Лондоне или Париже «со всею возможною типографическою роскошью». Атлас вышел в Париже, вероятно, в 1834 г. (Album [1834]). В Отделе гравюр Государственного Эрмитажа хранится альбом с рисунками А. Дезарно, выполнеными в Варне, Браиле и Балчике в 1828 г.
Болгарская исследовательница Живка Выжарова опубликовала значительное число документов из российских и болгарских архивов о собирании древностей в Болгарии во время русско-турецкой войны 1828-1829 гг., в том числе переписку о командировании Седжера и Дезарно, списки древностей, привезенные из Болгарии, а также выдержки из сочинения В. Г. Теплякова «Письма из Болгарии», из составленного полковником И. П. Липранди «Краткого извлечения из составляющегося исторического и географического описания болгарского царства в Мизии» и др., к которым мы и отсылаем заинтересованного читателя за более подробной информацией (Въжарова I960: 37-98).
Несмотря на кратковременность пребывания в Болгарии и Румынии, русские исследователи вывезли в Россию и спасли от уничтожения определенное число античных памятников Западного Причерноморья. Этот материал сразу же стал вводиться в научный оборот. Анализируя надписи, привезенные В. Г. Тепляковым из Болгарии и Румелии, И. П. Бларамберг открыл существование пятисоюзия городов Западного Причерноморья — античных Том (ныне Констанца), Каллатиса (ныне Мангалия), Одессоса (ныне Варна), Месембрии (ныне Несебыр), Аполлонии (ныне Созополь) ([Соколов]: 103). Многие из лапидарных памятников, благодаря И. П. Бларамбергу, в списках стали известны основателю греческой эпиграфики Августу Бёку и вскоре вошли в знаменитый «Corpus inscriptiones Graecarum».

Selianin
17-05-06, 06:29 PM
НАЧАЛО НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XVIII И ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК




Чуждата политическа власт, дискриминационната и асимилаторската политика на османската държава предизвикват борбата на българския народ с/у чуждото подтисничество. През XVXIX век тази борба цели да опази българската народност, да съхрани демографския потенциал, да противодейства с/у системата на експлоатация и не на последно място – политическо освобождение. Редица фактори предопределят неуспеха на тази борба – липсва достатъчно мощна ръководеща социална сила, няма общобългарска организация и подготовка, както и надежден външнополитически съюзник. Османската империя е в зенита на своята мощ. Началото на българското възраждане поражда нови политически настроения, резултат от появата на буржоазията и от ускореното развитие на търговските и духовни връзки с Европа. Заедно с пробуждането на националното чувство се засилват интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се общо християнската идея, появяват се първите усещания за общославянско единство. Всичко това поражда ново самочувствие. Възражда се идеята за възстановяване на българската държава. Христофор Жефарович слага 1741 във своята “Стематография” българският герб – корона, поставена в/у главата на разярен лъв. През първата половина на XVIIIв българите все още са в плен на появилите се през предните векове кръстоносна идея, според която освобождението може да се осъществи след някакъв спасителен поход на християнския Запад с/у “полумесеца”. В последствие тази илюзия е изживяна, като натрупаният революционен опит и порасналото национално самосъзнание мотивира българските политически движения и самостоятелните прояви на съпротива с/у османското владичество. Австро-турската война от 1716-1719 раздвижва българите католици в Хабсбурската империя. Георги Пеячевич, един от водачите на Чипровското въстание (1688), предлага на австрийския император план за ново българско въоръжено надигане. По това време е регистриран един бунт “на капитаните Георги, Филимон и Димитър” във Видинско. По сериозен въстанически опит е направен по време на Австро-руската война с/у Османската империя през 1735-1739. Въстание избухва в Западна България през 1737, когато австрийците превземат Ниш. След оттеглянето им обаче въстанието е бързо разгромено, следват обичайните турски жестокости и много българи са принудени да поемат пътя на емиграцията. Българи доброволци се вливат в християнските армии. Един от полковете в руската войска през тази война е съставен от българи, сърби и гърци. През втората половина на XVIIIв Русия измества Австрия от ролята й на най--голям неприятел на Османската империя. Ето защо българските политически усилия се преориентират към Русия. През 1768-1774 русите провеждат една от най--успешните си войни с/у османците. Те минават Дунав и водят редица сражения на българска земя, достигайки до Шумен. На 20 юли 1774 ген. Суворов нанася тежко поражение на турската армия при с. Козлуджа (дн. Суворово). По силата на сключения Кючюк-Кайнарджански мирен договор освен териториални придобивки, Русия си извоюва правото да покровителства православните християни на Балканите. С това Русия се издига до положението на най--важен фактор по Източния въпрос. Българите участват във войната с доброволчески отряди. За тях войната има една тежка последица. Именно след нея започва специфичното за османците разбойничество кърджалийството, продължило и в началото на XIXв. Положително е може би само това, че кърджалиите принуждават раята към масова самозащита; така че развиват у нея един дух на съпротива и непримиримост с чуждото владичество. Поради все още недостатъчната си политическа зрялост българите не успяват да извлекат някаква изгода от хаоса в Османската империя, както правят техните западни съседи, вдигайки своето Първо сръбско въстание (1804-1813). Успехите които постигат им вдъхват куража да се обвяват за автономни и да потърсят подкрепата на Русия. Наскоро след това следва нова руско-турска война (1806-1812). В Първото сръбско въстание българите, особено от западните краища, участват доста активно. В боевете се прочуват имената на командирите хайдут Велко, Драган Папазоглу, Кондо Бинбаши и др.Българинът Петър Ичко става член на делегацията на въстаналите сърби, която през 1807 преговаря с Високата порта за мир, известен като “Ичков мир”. Всичко това е плод на традиционната и почти инстинктивна солидарност на българите с кой да е неприятел на турците. Но в началото на XIX по-често и по-настойчиво отпреди те се поставят и самостоятелни задачи, опитват се да провеждат своя пораснала политическа активност под българско знаме, в името на България. Това се демонстрира най--вече в усилията да се привлече вниманието на Русия. Целите са национални, но скромни: иска се помощ за отхвърляне властта на султана, както и автономия за българските земи, които обаче да бъдат включени в рамките на Русия. В тези начинания най--значителна е ролята на Софроний Врачански, който се изявява като главен представител на българския народ чрез своя политически център в Букурещ. През 1804 двама богати търговци Иван Замбин и Атанас Некович заминават за Санкт Петербург, търсейки срещи с руски високопоставени лица, за да постигнат желаната помощ. Мисията им обаче не се увенчава с успех. По време на руско-турската война (1806-1812) руското командване предприема енергични стъпки за привличане на голям брой доброволци от българското население. В южно-руските степи преселници българи сформират четири доброволчески отряда. Особено се проявяват водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски и др. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеника Пантелеймон от Свищов, габровския търговец Васил Андреев, врачанския чорбаджия Димитър Хаджитошев и др. В началото на 1810 русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, достигайки района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. Района на Габрово и Казанлък се съсредоточават няколко хиляди въстаници. През есента на 1810 голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. През пролетта на 1811 започва формирането на самостоятелна българска военна част в състава на руската армия, известна като Българска земска войска. За кратко време в нея се включват около 2500 души. Българската земска войска участва в редица сражения и спечелва признанието на ген. Кутузов. Преминалите Дунава руски войски намират в България приятелски настроено население, което всячески им помага. Но нападението на французите, водени от Наполеон Бонапарт, принуждава русите спешно да приключат войната с Османската империя и се върнат да бранят родината си. След Букурещкия мирен договор (1812), който не дава нищо на българите, десетки хиляди мирни жители се изтеглят заедно с руската армия. По сходен начин се развиват нещата и през 20те години на XIX, когато гърците водят ожесточена борба за независимост. През 1814 гръцки патриоти създават тайна организация Филики етерия (Дружество на приятелите), която си поставя за цел вдигането на масово въстание едновременно в Гърция, Сърбия и България. В тайните списъци на “заверата” се срещат имената на много българи от Търново, Пловдив, Сливен, Котел, Варна, Созопол, Одрин и др. Междувременно въстание избухва в Гърция – Пелопонес 1821. То бързо обхваща голям район в страната. Турските войски претърпяват поражения. Едва намесата на египетския паша довежда до обрат в хода на събитията. През 1826 по-голяма част от въстаническата територия е окупирана, но неравната борба продължава. Доброволци от близо и далеч се притичват на помощ на гърците. Сред тях най--многобройни са българите. Те дават и доста видни военачалници в гръцките войски: Хаджи Христо, Атанас Българин, Ангел Гацо и др. Гърците са спасени от великите сили: при Наварин руско-френско-английска ескадра разбива турско-египетския флот (1827), а през следващата година Русия почва поредната си военна кампания с/у империята. Руско-турската война от 1828-1829 се оказва най--успешната до това време. Както при предишната война, така и сега, българите от вътрешността на страната и емиграцията подпомагат руските войски. Още при навлизането на русите във Влашко Георги Мамарчев от Котел, участник в Българската земска войска, сформира доброволчески отряд от 270 души, като участва с успех при превземането на Силистра. След превземането на Одрин от ген. Дибич Задбалкански в района на Лозенград и Люлебургас българите вдигат масово въстание. Одринския мирен договор от 1829 обаче, който носи свобода на Гърция и дава автономия на Сърбия, Влашко и Молдова, отново не споменава нищо за българите. Следва изтегляне на руските войски на север, като заедно с тях напускат родните си места 150 000 българи. Междувременно Г. Мамарчев е назначен от русите за комендант на Силистра – градът остава в руски ръце като залог за спазването на мира от турска страна, който пост му позволява да стане инициатор на съзаклятие, черпещо вдъхновение от гръцката Филики етерия. Едно добре подготвено въстание, според Мамарчев, ще доведе до нова руско-турска война и освобождението на България, както показва опита на Сърбия и Гърция. В съдружие с видния търновски търговец Велчо Атанасов – Джамджията той започва да подготвя тайна организация, призвана да осъществи въстание и останала в историята като Велчова завера. В съзаклятието се включва още Никола Гайтанджията от Търново, майстор Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата от Елена и др. В обсега на заверата попадат районите на Горна Оряховица, Трявна, Елена, Дряново, Габрово. Главно средища на организаторите и ръководителите става Плаковския манастир. Целта на съзаклятието е възстановяване на българската държава чрез едно общо въстание, което да предизвика и намесата на Русия. Майстор Димитър Софиялията се подготвя да тръгне за Варна с 2000 въстаници, преоблечени като строители, които уж трябвало да възстановят порутените стени на Варненската крепост. Именно там се предвижда да се обяви въстанието. След това щели да бъдат завардени старопланинските проходи, за да се попречи на прдживането на турски войски в Северна България. В разгара на подготовката обаче един еленски чорбаджия издава заверата. Всички видни ръководители са арестувани и набързо осъдени. В. Атанасов – Джамджията, Д. Софиялията, Н. Гайтанджията и др. са обесени в Търново. Г. Мамарчев като руски поданик е пратен на заточение на о. Самос, където умира. Така приключва първият опит за самостоятелно въстание в нашите зами – Велчова завера от 1835. За разлика от гърците, сърбите имат по-голям успех в реализирането на хегемонистичните си домогвания. Именно те ще съдействат за поредица български селски въстания в западните части на страната. Основна причина обаче за тях е особено тежкия режим на земеползване, известен като господарлък, който се установява след отмяната на военно-ленната система. Вместо да станат владетели на земята, както е в другите части на България, тукашните селяни са лишени от такива права и са натоварени с двойна данъчна тежест – към държавата и към “господарите” ( паши, аги, бейове ), които на практика заграбват земята им. Към всичко това се прибавя и традиционния турски произвол, който прави положението наистина непоносимо. През 1833 възникват редица селски брожения, от които се възползва Сърбия и се присъединява няколко нахии. През 1835 на борба се вдигат 16 села и Нишко. На два пъти, през 1836 и 1837, въстават селяни в Берковско, Пиротско и Белоградчишко. Слабо въоръжени и зле организирани тези селски бунтове са бързо потушени от турците. Най--сериозно в тази серия се оказва голямото Нишко въстание от 1841. То има по-друга предистория. Свързано е с настроенията сред българското общество от Гюлханския хатишериф, който обещава изравняването на християни и мюсюлмани по права в империята, както и с опита на гърците да си присъединят Епир и Тесалия и избухналото през 1841 Критско въстание. Всичко това отново усилва напрежението в съседните на Сърбия български земи, където новостите идват бързо със сръбско съдействие. Поучени от предишните неорганизирани и стихийни надигания, този път организаторите започват подготовка на бунта още през 1839. Замисълът е включвал едновременно надигане в Западна България, Босна и Херциговина и Албания. Целта е отхвърляне на османското владичество, което би довело до присъединяването на страни към Сърбия. Въстанието започва на 6 април 1841, когато банда въоръжени мюсюлмани се отдават на безчинства в с. Каменица, Нишко. Жителите, подкрепени от околните села, се вдигат на борба под водачеството на местния първенец Милое Йованович. Сформират се още няколко отряда. Въстаниците се насочват към Ниш. Независимо, че са по-многобройни, и този път те са зле въоръжени и не успяват да обединят силите си. Местната турска власт, подпомагана от албански доброволци, потушава бунта с особена жестокост. Ограбени и опожарени са около 250 села, няколко хиляди са избитите и изчезналите, много жени и деца са продадени в робство. За разлика от предходните надигания, Нишкото въстание предизвиква силен отзвук сред външния свят. В това отношение особено важна е анкетата на френския икономист Жером Бланки, който посещава районите на въстанието, придружаван от българина Ал. Екзарх. Ж. Бланки издава книгата “ Пътуване в България през 1841”. В нея той вярно и убедително представя причините за въстанието, описва ужасяващите турски издевателства при неговото потушаване и се обявява за подобрение положението на българския народ. От своя страна Ал. Екзарх, изпраща през 1842 един мемоар до правителствата на Франция, Англия, Прусия и Русия, в който иска автономия за българите. Първият Браилски бунт е ръководен от сърбина кап. Татич и българина Васил Хадживълков. Събраната чета от около 300 българи, гърци и власи се опитва да премине Дунав през юли 1841, след което, като събере доброволци от българските земи трябва да се съедини с нишките въстаници. Румънското правителство, страхувайки се от реакцията на турците, праща войска, която, след ожесточено сражение, разбива четата. През 1842 пак в Браила е извършен втори подобен опит, този път начело с Г.С. Раковски и гръцкия капитан Ставрос Георгиус. Събралите се въстаници е трябвало да преминат по замръзналия Дунав през февруари. Но румънските власти арестуват ръководителите и провалят заплануваното преминаване. Ръковски и Георгиус получават смъртни присъди, но като гръцки поданици са изпратени в Атина. По пътя Раковски успява да избяга, а гръцки патриоти го отвеждат в Марсилия. През 1843 идва третия по ред бунт в Браила, когато отново В. Хадживълков полага усилия да състави чета за поход на юг от р. Дунав. Но той и другарите му са арестувани и изпратени на каторга в солните мини. Независимо от зверското потушаване на Нишкото въстание, селяните от западните български земи не се примиряват с господарлъците. Те подават множество жалби до Високата порта, които не само че остават безрезултатни, но още повече влошават положението им. Към края на десетилетието почва нова подготовка за бунт, в която се включват някои от водачите на предишните въстания. Така се стига до Видинското въстание, избухнало на 1 юли 1850. Тогава един отряд от около 1000 души, командван от кап. Кръстьо, се опитва да атакува Лом. Петко Маринов повежда 3000 въстаници с/у Видин, но те са отблъснати след двучасова битка. Няколко хиляди селяни обсаждат Белоградчишката крепост дълго време докато, идва редовна турска войска и башибозук и ги разпръсква. Във въстанието участват 10 000, загиват 700. Независимо от факта, че и рози опит не успява, общо взето целите на бунтовниците са постигнати: за да успокои селяните в Северозападна България, Високата порта се вижда принудена да ликвидира господарлъците. Селяните получават, макар и с/у заплащане, права в/у своите земи. В началото на 50те години на XIX руския император Николай I предлага на Англия разделяне на османските владения в Европа и Близкия изток. По този начин руския царизъм иска да си осигури влияние на Балканите с оглед на Цариград и Проливите. Страхът на Англия, че руското военно присъствие в Средиземноморието може сериозно да застраши нейните азиатски владения, довежда до категоричен отказ от нейна страна. На ч март 1853 княз Меншиков връчва на Високата порта предложението на своето правителство Русия да получи изключителни права за покровителството на балканските християни. Османската империя отхвърля предложението. Княз Меншиков напуска Цариград заедно с цялото посолство. Войната м/у двете държави става неизбежна. През лятото на 1853 Русия окупира Дунавските княжества – Влашко и Молдова, които са васални на султана. Руския император не оценява факта, че през последните десетилетия Турция е станала особено важна за западните държави, както като обект на търговка експанзия, така и както възпиращ фактор с/у амбициите на Русия към топлите морета и Цариград. През 1854 Англия и Франция официално обявяват война на Русия. Към тях се присъединяват Австрия и Италия. В черно море пристига експидиционен корпус на съюзниците и започва най--голямата след времето на Наполеон Бонапарт европейска война през XIX. Въпреки изключителните боеви качества на войниците си и таланта на техните пълководци, Русия загубва т.нар. Кримска война след падането на град Севастопол и трябва да моли за мир. Условията на Парижкия мирен договор (1856) са извънредно тежки за Руската империя. Тя загубва правото да притежава военноморски флот в Черно море. Принудена е да разруши черноморските си крепости и да изтегли оръжието си оттам. Отнета й е областта Южна Бесарабия, като по този начин Русия вече не може да поддържа непосредствен контакт с балканските народи и загубва контрол над корабоплаването по Долни Дунав. Правото на покровителство на балканските християнско население, извоювано от русите във войната от 1768-1774, сега се поема от всички европейски държави, подписали мирния договор. На 15 април 1856 Англия и Франция се договарят да станат гаранти на независимостта и целостта на Османската империя, с което явно се цели париране на всички опити на русите за реванш. Но по този начин българския народ трайно се обрича на дълго “съжителство” с турците, срещу които е вдигал вече толкова въстания. Появата на Хатихумаюна през същата 1856, с който се декларират равните права на християни и мюсюлмани, е реформен акт, който остава само на книга и всичко това за сетен път показва невъзможността на Османската империя да се реформира. Кримската война дава възможност на българите за нови антитурски начинания с подчертан националноосвободителен характер, за разлика от селските въстания в периода 1835-1850 с техния социално-икономически характер. Българите добиват надежда, че при победа на Русия този път в мирния договор със сигурност ще има клауза и за тяхното освобождение. В началото на 1854 богати български емигранти в Букурещ създават комитет за набиране на доброволци и за политическо представителство пред руското командване. Той получава името Средоточно попечителство (Епитропия). По същото време сходна организация изграждат и богатите търговци в Южна Русия, която остава в историята под името Одеско българско настоятелство. Двете организация събират над 4000 българи доброволци. Но по-съществена роля те ще играят през следващия ¼ век. Активизират се и патриотите в страната. Революционна агитация в очакване на руската армия се води в Търново, Видин и по други места. Най--значителното начинание в това отношение е сформираното от Г. С. Раковски “Тайно общество” (1853). “Обществото” си създава връзки по редица места в страната, влиза в контакт с руското командване, провежда революционна пропаганда, събира и препраща на руската армия разузнавателни сведения. Раковски успява да постъпи като преводач дори в турската главна квартира в Шумен. Скоро обаче съзаклятието е разкрито. Раковски е арестуван и отпратен към Цариград. По пътя той избягва, организира чета от 12 души и дълго броди из Балкана. Неблагоприятния обрат на войната принуждава русите бързо да напуснат Балканския полуостров и да се евакуират в Крим. Българските освободителни начинания затихват. Издаденият Хатихумаюн не заблуждава по-проницателните хора в безнадеждността да се изпълнят неговите постановки. Новият реформен акт става повод за два неуспешни въстанически опита през 1856. Първият от тях е предприет в Северозападна България през март 1856. Повече от две седмици продължава борбата на слабо въоръжените въстаници, начело с Димитър Петрович – по негово име този бунт е известен като Димитракиева буна, Иван Кулин, Манчо Кръстев и др. Неподкрепени от никого, въстаниците са разгромени. Димитър Петрович, Иван Кулин и някои други успяват да избягат в Сърбия. През лятото на 1856 е направен опит за въстание в Търновско, известен като Капитан дядо Николово въстание. Той е организиран от Никола Филиповски, шивач от Търново, който установява връзка с редица интелигенти, като учителя Кънчо Кесариев в Търново, Никола Михайловски в Елена, П. Р. Славейков и др. След обявяването на бунта дядо Никола се установява в Лясковския манастир, където трябвало да се събера 200 въстаници, но дошли само 13. Оттук с четниците си той се отправя към Стара планина и достига Габровския манастир. Издаден от чорбаджиите, дядо Никола е заловен и убит, а съмишлениците му се разбягват. Интересно е, че около това незначително въстание се вдига твърде голям шум в чужбина. Тази е последната въоръжена проява на българите по време на Кримската война. През XVIII и първата половина на XIX националноосвободителното движение на българския народ извървява пътя от илюзията за спасение чрез силата на кръстоносния поход до организирането на самостоятелни въстания прави и политически заговори, макар и страдащи от локалност и стихийност. Водеща си остава обаче ролята на външния фактор в хода на борбата постепенно се оформят две политически програми. Едната от тях търси единодействие на българите с външните сили, другата поддържа линията на самостоятелна борба за политическо освобождение. Българите се стремят да се ориентират в заплетения Източен въпрос и да намерят своето място в него, търсят и осъществяват международни политически контакти. По време на Кримската война се полагат основите на политически съюз м/у емигрантската буржоазия и Русия. В бъдещите политически борби, в движението за културно-духовна еманципация, този съюз изиграва ролята на фактор, ускоряващ процесите на духовното и политическо съзряване.

Selianin
19-05-06, 05:13 PM
Описание на варненската крепост от 1656 г.

Евлия Челеби (1611 - 1678).
Турски пътешественик, поет и историк. Придружавал вуйчо си Великия везир Мелек Ахмед паша в дипломатическите му мисии в европейска Турция, Сирия, Египет и Западна Европа. През 1656 г. посетил и Варна.

...Крепостта е една красива стена, здрава направа, във вид на квадрат и се намира на черноморския бряг. Цялата й окръжност е три хиляди крачки. Само едната й страна е суша, когато другите й страни са снабдени с вал, пълен с морска вода. На западната страна има една желязна врата, която се отваря към града. На четиритех й ъгли има четири здрави кули. На всичките й кули и зъбци има бойници и топове от типа "шахане", които са обърнати към пристанището. Вътре в тази солидна крепост има помещения за гарнизона, хамбари и една джамия; чаршия и хамам няма. Има много муниции и топове. Всяка нощ редниците караулят и викат: "Един, един е Бог!" Определената за войниците плата се дава от митницата на пристанището. Понеже последното е открито откъм юг и изток, гемиите не могат да легнат спокойно.

Варошът на града.

На западната страна от града има верига височини с червена земя, там има десет хиляди лозя. Източната страна е една широка, равна местност, която се простира до морето. Целият град е разположен на равно място, с лозя и градини. Има всичко четири хиляди едноетажни и двуетажни къщи, които са гивгирени и покрити с червени керемиди. Седем махали са мюсюлмански и пет гръцки, еврейски и арменски.

Джамиите

Джамията на "Емир ефенди" до пристанището е с минаре и се посещава от много богомолци. После идат джамиите "Ени джамия", "Табакхане", "Мюстеджейб ефенди" и "Шебшах кадън". Те са големи джамии. Освен тях има и други тридесет и шест месчиди.

От хамамите тоя на "Пири паша" е хубав и широк. От чешмите най-посещавана е тая на молдованския княз Леспол, която има сладка вода и е до пристанището. Търговията на пристанището е в ръцете на гърците, арабите и аджемите. На морското крайбрежие има безброй цели стиви железни пръчки, буци от каменна сол, бъчви, чували за пъстърма и всякакъв вид строителен материал. Много оживено пристанище е: хиляди коля идат и се връщат; ежегодно хиляда и петстотин кораби носят и изнасят стоки по всичките морета. Пристанището се отдава на митнически управител с илтизам от сто и седемдесет кесии. Климатът е приятен, та хората са предадени на пиянството. Те обличат сукнени фереджета и са търговци. Бедните носят седем вида татарски калпаци, а зимно време обличат кожуси с мердифонско платно. Обикновено жените носят фередже от бяла аба и ходят забулени и много прилично. На много места има водохранилища и мюсюлмански читални за Корана. Жителите обичат сиромасите и са гостоприемни спрямо гостите и странниците. От училищата известни са онова на "Шейх Мюстеджейб" и училището на "Пири паша". Варненското грозде, ширата и "гюфтерът" са прочути. Има управител на митницата, комендант на крепостта, еничарски сердар, спахийски кехая, одабашия на ризоносците, мюхтесиб и градски субашия. Шерийския съдия е "пачаврата къдия", който е съвършено компрометиран човек...

http://varna.info.bg/chelebi.htm

Selianin
20-05-06, 11:16 AM
Материали за житиепис на Търновския митрополит Климент
Некролог от търновското гражданство

--------------------------------------------------------------------------------

Търновските граждани — почитатели на Негово Високопреосвещенство Търновския митрополит Климент — със скръб и горест на сърцето известяват всички български граждани из епархията му и другите градове и села на България, че на 10-й того [този месец, б.р.] в 5 1/2 часът след обед се е поминал в ст[олицата] София обичания и незабравим духовен пастир на Търновската епархия Негово Високопреосвещенство митрополит Климент (роден Васил Друмев).

Той се е родил в гр. Шумен около 1841 год., но денят на раждането засега е неизвестно. Първоначалното си образование получил в родния си град. Той още като дете се отличавал със своята скромност, доброта и характер, за което обърнал внимание на своите тогавашни учители Сава Доброплодний и др. Най-сетне той обърнал внимание и на нашия обществен деятел дядо Цанков, по препоръката на когото той постъпил като ученик в Одеската духовна семинария. След като я свършил, той постъпил в Киев[ската] дух[овна] академия и я свършил с права: кандидат богословия. След свършването на Академията той започва своята обществена и литературна деятелност. Около това време нашия патриот Раковски основал Белградския легион от българи, гдето младия Васил Друмев не закъснял да постъпи като охотник [доброволец – б. р.]. Пак около това време, 1871—1873, е бил поканен от В. Стоянов за редактор на „Българското периодическо списание“, което тогава се е редактирало в гр. Браила. Младият В. Друмев е вземал най-живо участие в списването му. Неговият литературен и поетически талант още от тогава се е развил. Той е автор на „Нещастна фамилия“ — повест, която е карала в тогавашно време много сърца да тупкат и да се възмущават от турското иго. По-сетне, 1871–1873 год., той написал всеизвестната най-любима за българина драма „Иванко, убиецът на Асеня 1-й“, която като художествено и драматическо произведение е доста ценно в нашата литература. Но неговата литературна деятелност трябвало да се замести с духовния сан, който му предлагали. В началото на 1873 год. той е бил поканен от Доростолочервенския митрополит да приеме свещеническия чин като е бил ръкоположен за епископ на Доростолочервенската митрополия с името епископ Климент Браницки. От тук вече той начева своята свещеническа кариера. Като свещено лице той се е отличавал с доброта, нравственост и честност и е бил образец на всички. Когато се наченала войната през 1877–8 г., той е замествал Русенския митрополит. Русенци и до днес помнят неговото застъпничество за запазване населението от турските зулуми. Като се освободил Русчук и Доростолочервенският митрополит се завърнал, тогава дядо Климент в 1879 год. назначили за ректор на Петропавловската духовна семинария. За ръководството на Семинарията може много нещо да се каже, но това ще бъде работа на един бъдещ биограф, защото тук това място не ни позволява да правим обширен анализ на неговата деятелност. Трябва да се знае обаче, че тая Духовна семинария, на която дядо Климент е бил ректор, е дала на обществото много видни граждани, които днес заемат високи постове и боравят с книжнината.
На 3 юни 1884 год. е станал изборът за Търновски митрополит, когато е бил и избран Негово Високо Преосвещенство Климент и се установил да живее в Търново в митрополията. Но и като духовно лице той е вземал участие в нашите политически и обществени борби, което показва, че той е бил човек с по-широко образование и не се е ограничавал само с духовния си живот. И много вярно се произнесе, не помня кой бе, като каза, че „Климент не е бил за владика, а за политика“. Така той в 1881 год. е бил министър-президент, министър на народното просвещение и заместник на Негово Височество княз Александър 1-й. Участвувал е в депутацията при поднасянето подаръци на Негово Импер[аторско] Величество Александър ІІ-й. Участвувал е в депутацията при възцаряването на Александър ІІІ-й. В 1896 г. той участвува в депутацията, изпратена от българското правителство при руския император Николай ІІ-й и в много други обществени и държавни работи. Не сме ние, които искаме да го причисляваме към която и да е обществено-политическа група. Ние излагаме самите факти от неговия живот.
Но една най-широка и продължителна част от неговия живот и деятелност се отнася до живота му в Търново, като архиерей и служител на черквата. Неговото високо образование, неговото примерно поведение и строга нравственост са били образцови; неговите благодеяния са всеизвестни. Той почти всичко, което е получавал, го е давал за другите. На него дължат образованието си много младежи, на които той е помагал материално. На много семейства той е спомагал в трудния живот в борбата им с мизерията. По отношение на благотворителността той е бил втори тип на В. Юговия Мариел. Като оратор той беше незаменим за амвона; неговата реч, проста, разбрана за всекиго, ясна, безпристрастна, смела, много пъти горчиво-вярна за някои, задълго звучеше в ушите на слушателя и се слушаше от всички с гробно мълчание. Когато Климент говореше, всички се стичаха в черква и царуваше мъртва тишина. Когато той свършваше речта си с любимото „амин“, всички присъствуващи го подемаха и цялата маса народ викаше „амин“.Тая реч, изказвана много пъти смело, стана причина за един нещастен случай, който е пресен в паметта на търновци и една от най-важните страници от биографията на добрия дядо Климент, който аз ще опиша по-подробно, защото като че ли той стана причина за тоя печален край на живота на Н. В. Пр. Климента в тая още доста ранна възраст.
Беше 14 февруари 1893 год. Празнуваше се Неделята на Православието и царски празник. Официален свят, заедно с учащите се и гражданите, пълнеше черквата „Св. Богородица“. Всичките представители на властта бяха тук: управителя, кмета, командирите на полковете, полицията и всички; започна се литургията. Каза се евангелието и след това дядо Климент, подпрян на жезъла си, се изправи пред амвона; вред всичко наоколо замря. Въдвори се гробна тишина. Дядо Климент почна речта си със свойствената си сладост с думите: „братя христиени“. Не ни е възможно да предадем изцяло тая реч, нито даже отделни части. Само общо ще кажем от казаното. Той говори за Православието, за неговата история, за борбите ни с гърците, за жертвите, които народът ни е дал за черковното ни обединение. Най-сетне той каза тия слова буквално, които не се харесали на официалните представители на властта, именно: „И днес се намират хора високостоящи, които с голямо хладнокръвие гледат как се развива католическата, протестантската и др. пропаганди в ущърб на нашата православна вяра и вместо да вземат мерки за спирането им, те ги насърчават“ и пр. и пр. Тогава в църквата из официалните лица се забеляза едно движение и явно негодувание. Тогавашният командир на 18-ти полк подпол. Абаджиев, управителят Щърбаков и др. представители на властта взеха да си шушнат, че това било насочено „против властта“ и че той с това „бунтува народа“. Не зная дали дядо Климент забележи това, но той бе така спокоен, щото си продължаваше речта, без да обръща внимание на тия неща. Литургията се свърши, народът си разотиде и Н. В. Преосвещенство си замина за митрополията, без да подозира нещо, че е направил, което не се е харесало на някого.
Както казах, това вълнение се направи и забеляза само от официалната публика, че сказката му била „бунтовническа“. Гражданите изслушаха речта най-хладнокръвно. Какво е ставало в него ден, ние после можахме да узнаем. Знае се, че е ставало в него ден събрание на властвуващите, на което са присъствували и неговите политически противници; знае се, че те запитали Стамболова в София телеграфически какво да правят с Климента и че той (Стамболов) им телеграфирал и им дал нужните инструкции, като как да постъпят в случая. Денят 14 февруари премина мирно и тихо, без да се случи някое произшествие, обаче имало е подземно работене. Телеграфът между Търново, Горна Оряховица и Лясковец работел; търновските политически противници правели ужасни приготовления; те събирали приятелите си и ги викали в Търново да дойдат на 15 февруари, като са казали в телеграмата си, че важни работи в интереса на партията имало да станат. В Горна Оряховица Цвикя и Момчилов събрали хората си, състоящи от най-развалените елементи, и образували една конница около 30–40 души. Също и Динов от Лясковец не паднал по-долу. И той изкарал 30–40 коня. В ранна сутрин те потеглили за Търново. И тук работата отивала добре. Халачевци и компания не останали назад. Те събрали хората си, организирали ги добре за предстоящото събитие. Техните хора се състояха от най-развалените елементи, на които имената прикриваме да кажем, за да не оскверним добрата памет на добрия дядо Климент.
Ще кажем само, че с такива хора всякога Халачевци и компания са берели слава за подвизите си. Надойдоха лесковчани, горно-ореховчени и някои поканени гости партизани, кметове и общинари из околните села. В улиците стана особено оживление; забелязваше се движение на тъмни личности с ужасни физиономии. Цвикювци, Момчиловци, Диновци и Халачевци се сговаряха събрани в общината при г-н Кр. Станчева. Около 9 час градският барабанчик извести на гражданите, че се умоляват да присъствуват на събрание в читалището, „гдето имало да се разисква много важен въпрос“. Няколко десетки граждани отиваха към сборното място. Салонът на читалищното здание беше зает от тия тъмни личности. Тогава Халачев, Цвикю и Момчилов известиха на „народа“ защо са се събрали. Те обвиняваха Климента, че бил бунтувал народа и че трябвало да му се отмъсти, като се изпъди от Търново. Викове: „Долу Климент“, псуване, обиди и много други още ‘сладости’ изригваха тия полупияни, полупомрачени хора, наелектризирани от своите водители, които гонеха партизански цели. Най-сетне се реши да отидат на митрополията и да изпъдят омразния им Климент. „Народът“ потегли, воден от горепоменатите хора; лясковчени и реховчани навъзсядаха конете, които стояха привързани в оградата на читалището и образуваха една верига около тая маса хора. Така те потеглиха към Асенювата махала. Много от добрите търновци напуснаха тая тайфа, които не знаяха где и защо отиваха, защото те бяха безразсъдни. Най-сетне наближиха Асенювата махала. Добрите асенювци се чудеха какво е това нашествие. Тълпата се спря пред митрополията; вратите бяха отворени! Никакво съпротивление от никого! Тълпата се спря пред вратата, а една депутация уж, състояща се от Халачева, Цвикя, Момчилов, Кр. Станчев, мисля и др. някои, влязоха в оградата и се отправиха за салона. Духовния съвет заседаваше под председателството на дяда Климента. Те влезли в салона и нарушили заседанието. Обяснили на стареца, че са дошли от името на „народа“, който негодувал от неговото поведение за речта, която държал вчера и че народът искал да си отмъсти, затова го молили първо да напусне Търново, ако не иска да бъде убит. Дядо Климент излезе отвън на чардака и им каза буквално тия думи, които авторът на тая кратка биография чу добре: „Вий лъжите народа! Аз искам да чуя тоя народ сам, иначе няма да изляза.“ Той пристъпи да слезе из стълбата, но те го задържаха. Те се страхуваха от неговото присъствие пред набралото се да гледа от страна общество. В това време един от служителите на дядо Климента — файтонджията му Стойко — искаше да се съпротиви нещо, но той беше тласнат от Цвикя така силно, че падна из стълбата долу на двора, облян от кърви, гдето не след много време умря. Най-сетне те насилствено дигнаха стареца на файтон и го откараха, придружен от конвой лясковчени и гор[но]-оряховчени, за Петропавловския манастир. Какъв е бил негова живот там— това е тайна за биографа. По-сетне се започна втората част на тоя скандал — официалното обвинение в бунтовничество. Той бе даден под съд и осъден от Търнов[ския] окр[ъжен] съд на вечно заточение. . . По-сетне Търнов[ският] апелативен съд го осъди пак на същото наказание. За да дам една характеристика за правосъдието в това дело, небезинтересно ще бъде да кажа тая подробност. Когато делото щеше да се гледа в Апел[ативния] съд, търнов[ският] адвокат П. Савов беше помощ[ник] прокурора. В. Попов заместваше управителя. Васил Попов телеграфира на Стамболова, че П. Савов ще се нагърби с поддържане на обвинението в Апелат[ивния] съд, ако го назначат пълен прокурор на същата апелация. Това е факт, който се доказа от анкетната комисия по делото на Стамболова.
В това време дядо Климент лежеше в Гложенския манастир в Ловчанско, заточен от 13 август 1893 год. До 21 май 1894 год., когато падна Стамболовото управление, когато е бил и амнистиран от застъпилото ново министерство. Неговия процес беше много важен. Защитата, съдиите, говоренето — това да се описва би значело да се напълнят цели коли книги. Това ще е работа на бъдещия биограф, който ще се спре подробно на тия неща. Един факт много важен считам за нужно да съобщя за момента, когато са казали на дяда Климента, че се освобождава. Той казал: „Предпочитам да си остана прост монах в Гложенския манастир, отколкото да отида в София. Аз трябва да ида по-напред в седалището на епархията си и тогава, ако намеря за добре, ще отида пак в София.“ Как стана завръщането на Климента в Търново и това не мога описа тук. То е неописуемо. Никога търновци никого не са посрещали така радостно. Беше се стекъл народа от всички села и градчета около Търновско. Той пак се завърна около обичаните му граждани. Но… не за дълго време… Той беше съсипан физически и душевно. Неговата доста здрава натура не можа да понесе тия удари, макар и да им противостоеше. Не се мина много време и той заболя. Заболя сериозно, тежко. Ужасната болест паралич не закъсня да се яви у него. Той замина за София да се лекува от тая болест. Напусна любимото си Търново и… не се върна вече. Връща се сега… но… мъртъв. Физическите мъки, прекарани в Петропавловския манастир, заточението в скалистия Гложенски манастир, силните душевни сътресения, които прекара в един макар и къс период, му надвиха, и тази блага душа, тоя чуден ораторски и литературен талант увехна и се сломи завинаги…
Няма вече дяда Климента! Няма добрия пастир! Няма да чуваме неговото мощно слово, неговата пълна с поучения реч. Няма благотворителният Климент — и на стотици сиромашки семейства ръцете са пречупени. Умря българския Мариел… Но неговият дух не е умрял за търновци. Той ще живее за вечни времена. Той е неумъртвим!
Нека ние, всички търновци, преклоним глава пред тоя мъченик и нека му отдадем последното целование. Неговият живот има много страници, от които ние ще можем да черпим примери. Нека всички, на които съвестта е чиста, се поклоним пред праха на тоя добър пастир и кажем: Лека пръст, владико добрий! Нека твоята памет бъде вечна! Амин!

Гр. В. Търново, 11 юли 1901 год. От почитателите му

АБАН, ф 54, арх. ед. 18, препис от некролога

В некролога има известни неточности. Православна беседа предава текста с незначителни промени в остарелия вече изказ на автора му.



--------------------------------------------------------------------------------

Към главната страница | Съдържание
. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, пишете ни! Вашите отзиви можете да оставите тук.

Selianin
25-05-06, 04:58 PM
Въведение към един крайно интересен и отлично направен сайт
Тутракан и Тутраканската крепост
Началото
Цената на победата
Победната Слава на героите при Тутракан
Значението
Народната памет
Тутраканската Епопея в Българската литература
Снимки

http://www.obs.tutrakan.org/private/tutepopeia.html

Selianin
30-05-06, 08:39 PM
БЪЛГАРСКАТА КОННИЦА И ГЕНЕРАЛ ИВАН КОЛЕВ...

http://bgsoldier.eamci.bg/Scripts/isapiVWB.dll/theme?THEMEID=37954

Selianin
06-06-06, 12:57 PM
III. КАУЛБАРС ПО АГИТАЦИЯ

Европейският свят за митинга в София. — Рачо Петров и Градинаров пред стъпките на Каулбарса. — Пътуването на генерала. — Във Враца и Свищов. — Вълнение между военните в Русе. — Един жест на Мантова. — Пак за Шуменския гарнизон. — Демонстрацията на тълпата пред Каулбарса в Шумен. — Печалният край на обиколката.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=9352&Level=3

Selianin
07-06-06, 05:59 PM
КОЗЛУДЖА (дн. гр. Суворово)

Город в восточной Болгарии, на узле дорог из Хаджи-Оглу-Базарджика в Шумлу и Праводы.
-9 июня 1774 г. 40-тысячный турецкий корпус, которым начальствовал рейс-эфенди Абдул-Резак, был разбит близ К. войсками соединенных отрядов Суворова и Каменского. Верховный визирь, лишившись почти всей своей артиллерии и запертый в Шумле войсками Каменского, не мог уже ничего предпринять против нашей главной армии, что и привело к заключению, месяц спустя, Кучук-Кайнарджиского мира.

-26 июня 1828 г. передовой отряд наш, состоявший из 2 конных полков, под начальством генерала Кирсанова, был атакован турками в лежащем около К. лесу и опрокинут с большим уроном; но 4 июля город был занят нашим 3-м корпусом.

-В войну 1877—78 гг. генерал Манзей занял К., 22 января, без боя.

Selianin
07-06-06, 07:10 PM
http://www.duma.bg/phpBB2/viewtopic.php?p=4413&sid=3767b785f449da2885c520df2fb22292

Руснаците започват битките без флот и с бронзови оръдия
Освободителната война е комедия от грешки
Инатът на Сюлейман паша да атакува точно Шипка проваля турците


В масовото обществено съзнание Освободителната война се свързва с обсадата на Плевен, с героизма на опълченците ни при Стара Загора, Шипка и Шейново, и, разбира се - с триумфалния мир в Сан Стефано. Но зад външната парадна страна историята на тази война е доста по- различна. И представлява низ от непростими грешки и самонадеяност от командването и на двете страни. А също и с неизбежните за всяка война куриози и абсурди.

ЧАСТ ПЪРВА:

Проф. д-р Божидар Димитров

През 1875 г. руското командване гледа скептично на военните възможности на Османската империя заради финансовия й фалит. Очаква се, че турците ще побягнат само като видят братушка в униформа. Стратегическият план на войната е такъв, че би разсмял дори юнкер първокурсник. Първоначално са мобилизирани само Варшавският и Киевският военен окръг. Така срещу 450 000 турска армия на Балканите е предвидено да действат 260 000 души.
Не по-добре стоят нещата и в техническо отношение. Превъоръжаването на руската армия едва е започнало. Действащите на Балканите военни части са въоръжени с остарелите "Крънка", която има два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от "Пибоди-Мартини", с която са снабдени 70% от турските части. Руските оръдия са бронзови "ветерани" от Кримската война, турските - последен модел на "Круп".
На Черно море русите нямат въобще боен флот, а на Дунав - 6 парни катера срещу 47 турски броненосеца. През цялата война русите се снабдяват с хора и муниции само по понтонен мост при Свищов. Една атака на турския военен дунавски флот срещу моста би поставила руската армия в изключително тежко положение. За щастие османските адмирали не го правят и бездействат в пристанищата си. Русите не се възползват от численото превъзходство на армиите си и изпращат на юг от Дунав само 190 000 бойци и 12 400 опълченци. Срещу тях турците имат 450 000 щика. А генерал Гурко доста самонадеяно тръгва да превземе Одрин само с една дивизия.
Съгласно турския план преминаването на елитната армия на Сюлейман паша през Балкана трябва да бъде сигнал за тристранна атака срещу руските сили. Пред 60 000-те хиляди на Осман паша в Плевен, 125 000-те хиляди в четириъгълника крепости и 40 000-те хиляди на Сюлейман руската армия няма никакви шансове. Сюлейман може да мине Балкана през 16 прохода, без да загуби нито един войник. Русите държат само два - Шипка и Хаинбоаз. Унизително бит от опълчението при Стара Загора, Сюлейман тръгва на реванш към почти отвесните скали на Шипка и естествено е обезкръвен в тридневните боеве през август. Поради тази причина в атака по фланговете на руската армия не тръгват нито плевенската турска групировка, нито тази в Североизточна България, макар че ресурсите им са предостатъчни сами да се справят с русите. Така глупостта - или ината - на Сюлейман паша спасява руската кампания.
В крайна сметка руското командване играе "ва банк". То предприема нещо нетрадиционно за военната стратегия до този момент - да продължи боевете през зимата. Така само за два месеца руската армия стига от София и Шипка до стените на Цариград.
_________________
D-i

ЧАСТ ВТОРА:

Ракия вади от боя цяла армия

На Наполен принадлежи знаменитата фраза, че от великото до смешното има само една крачка. Два примера от Освободителната война доказват правотата на тази мисъл. На 3 януари 1878 г. в Пловдив има над 15 000 турски войници и офицери. Там е и щабът на Сюлейман паша, който се е разположил на гарата. Точно когато пълководецът сяда с офицерите си да обядва на масата, из града се разнасят страшни викове. Изпратените да видят какво става адютанти докладват, че в Пловдив са нахлули хиляди руски конници. Сюлейман изоставя и обяда, и града. Какво всъщност става? По пътя към Пловдив русите освобождават десетки села. Селяните ги срещат с хляб и сол. Но и с ракия. И когато казашкият капитан Бураго получава заповед да разузнае какво става в покрайнините на Пловдив, той и сотнята му от 63 души са вече налети до козирката. Затова, без да му мисли много, капитанът връхлита в града и предизвиква въпросната паника. Така се потвърждава и още една поговорка - че на пияния и Господ му помага. По подобен начин, но много по-мащабно, алкохолът обезпечава левия фланг на руската армия. В знаменития железен четириъгълник Русе-Шумен-Варна-Силистра турците разполагат със 125 000 души. Срещу тях има само 45 000 руснаци. Но командващият Мехмед Али паша е помохамеданчен елзасец. Истинско му име е Карл Дитрих (за франкофоните - Шарл Дьотроа). Той вече е на 82 години и обича ракийката. И въоръжени с гроздовия еликсир, шуменските чорбаджии храбро влизат в бой с пашата. Всяка вечер те го канят на софри по прохладните си кьошкове и го убеждават, че трябва човек да е кръгъл идиот, за да си разваля рахатлъка и да тръгне да се бие по дунавските блата. Карл Дитрих е напълно съгласен с тях. И до края на войната си стои в гарнизона. Така шуменската ракия елиминира цяла турска армия.
_________________
D-i

Част трета:

Интервю на Валери Симеонов-собственик на телевизия СКАТ за в-к "Атака": Искаме да живеем в свободна и независима от душмани България
АТАКА взриви комфорта на "оядените, грухтящи прасета" от политическата класа
- Г-н Симеонов, трети март обикновено става тема на спорове, вместо празник. На какво се дължи това според Вас?
- На пристрастно тълкуване на историята и най-вече отношението към Русия. А историческите факти са следните: след съгласуване с другите Велики сили Русия започва война за овладяване на проливите.
Никакви хуманни и морални подбуди. След края на войната България почти е превърната в Задунайска губерния и едва след Съединението, Сръбско-българската война и русофилските бунтове става свободна.
Комунистическата пропаганда обаче 45 години ни набиваше, че трябва да сме вечно признателни на великия руски народ. А къде останаха Левски, Априлското въстание, десетките хиляди избити - мирно население, дало живота си за победата на русите. Без тази помощ и без героизма на опълченците на Шипка малобройните, зле организирани и зле въоръжени руски войски щяха да бъдат изтласкани обратно, както става на кавказкия фронт.
Поклон пред избитите синове на руския народ, но не и пред вечните имперски амбиции на руските държавници. Затова трябва да спрем с пристрастните мнения и да четем и приемаме историята такава, каквато е.

Selianin
03-07-06, 06:20 PM
ВОЙНИШКИТЕ ПАМЕТНИЦИ НА ГРАД ДЕВНЯ



Анастас Ангелов

web | Девня - страници от историята

В своята най-нова история България взе участие в пет войни - Сръбско-българската (1885 г.), Балканската (1912-1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.), Първата световна (1915-1918 г.) и Втората световна (1944-1945 г.). В тези войни България даде хиляди свидни жертви.

Във войните са се били и девненци. Част от тях са оставили своите кости далеч от родните домове - в Турция, Гърция, Румъния, Сърбия, Македония, Унгария и Хърватия. Техните гробове са отдавна заличени, безименни и безкръстни.

През 1922 година в памет на своите загинали синове девненци издигнали възпоменателен паметник1. Строителството му е дело на инициативен комитет. Средствата (около 20 000 лв.) са събирани от населението, близките и бойните другари на загиналите.

Паметникът е изграден от бял варовик и има размери 1,50х1,50х4,20 м. Изработен е от майстора каменоделец Видо Станчев от гр. Провадия. По своята архитектура (обелиск с профилиран корниз върху стъпаловидна основа) паметникът е близък до архитектурата на руските военни паметници. В долната част на обелиска, върху вградени от четирите страни плочи от бял мрамор, са изсечени имената на загиналите в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, а върху лицевата плоча - възпоменателен надпис: “В памет на падналите през войните 1912-1918 година - с. Девня”. Върху лицевата страна на обелиска, в нисък релеф, е издялан кръст, а под него са вградени 21 порцеланови портрета. Паметникът бил открит от кмета Господин Монев Димчев.

По-късно лицевата плоча на паметника е сменена и върху нова плоча са изсечени имената на загиналите през Втората световна война.

През 1995 г. по проект на скулптора Евгени Баръмов (Варна) и със средства на община Девня паметникът е основно обновен.



Списък на загиналите през войните девненци

Балканска и Междусъюзническа война (1912-1913 г.)

1. Андрея Василев Андреев - редник (р.), 44 пехотен полк (п. п.). Убит на 26 януари 1913 г. при гр. Лозенград (гр. Къркларели) - Турция.

2. Атанас Колев Гунчев - р., 8 п. п., 16 рота. Убит на 17 октомври 1912 г. при с. Караагач - Турция.

3. Васил Петков - р., 1 опълченска дружина. Убит на 17 юли 1913 г. при гр. Видин.

4. Велико Вълев Славов - р., 8 п. п. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Чонгора - Турция.

5. Господин Славов Турлаков - р., 44 п. п., 8 рота. Убит на 25 март 1913 г. при гр. Одрин - Турция.

6. Дани Юрданов Начев - р., допълваща дружина, 4 рота. Починал на 4 юли 1913 г. в гр. София.

7. Димо Юрданов - р., 8 п. п., 11 рота. Починал на 18 юни 1913 г.

8. Димитър Георгиев Габровски - р., 8 п. п. Убит на 15 юли 1913 г. при с. Царево село (гр. Делчево) - Македония.

9. Димитър Иванов Вълчанов - р., 8 п. п., 16 рота. Убит на 17 май 1913 г. при с. Крива река, Шуменско.

10. Димо Донев Златев - младши подофицер (мл. подофицер), 1 опълченска дружина. Убит на 17 юли 1913 г. при гр. Видин.

11. Динко Славов Митев - р., 44 п. п. Убит на 13 март 1913 г. при гр. Одрин - Турция.

12. Дойно Монев Монев - р., 8 п. п. Убит на 9 юли 1913 г. при с. Царево село (гр. Делчево) - Македония.

13. Дойчо Киров Дойчев - р., 8 п. п., 11 рота. Убит на 12 октомври 1912 г. при гр. Лозенград (гр. Къркларели) - Турция.

14. Драгол Господинов Донев - мл. подофицер, 8 п. п., 15 рота. Убит на 10 декември 1912 г. при гр. Ямбол.

15. Иван Георгиев Райчев - р., 8 п. п., 11 рота. Убит на 24 януари 1913 г. при с. Калфакьой - Турция.

16. Иван Цар Стоянов - р., 8 п. п., 4 рота. Починал на 12 януари 1913 г.

17. Илия Радев Желязков - р., 44 п. п., 8 рота. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Бунархисар (с. Пънархисир) - Турция.

18. Койчо Дяков Койчев - мл. подофицер, 1 опълченска дружина. Убит на 17 юли 1913 г. при гр. Видин.

19. Колю Славов Кючуков - р., допълваща дружина, 6 рота. Убит на 23 март 1913 г. при гр. Одрин - Турция.

20. Къню Митев Джеджев - р., 8 п. п., санитарна част. Починал на 20 януари 1913 г.

21. Михаил Стоянов Коларов - р., 8 п. п., 11 рота. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Караагач - Турция.

22. Мони Иванов Недев - р., 8 п. п, 13 рота. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Бунархисар (с. Пънархисир) - Турция.

23. Панко Вълев Кючуков - р., 8 п. п., 14 рота. Убит на 20 октомври 1912 г. при с. Чонгора - Турция.

24. Стоян Колев Недев - мл. подофицер, 8 конен полк (к. п.). Убит на 10 юни 1913 г. при с. Мустафа паша (гр. Свиленград).

25. Стоян Минев Стоянов - починал в Девня.

26. Тодор Панайотов Тонев - р., 8 п. п., 13 рота. Убит на 17 октомври 1912 г. при с. Караагач - Турция.

27. Тодор Нанков Атанасов - р., 8. п. п., 13 рота. Убит на 19 юли 1913 г. под връх Черната скала - Македония.

28. Юрдан Иванов Колев - р., 7 п. п., 11 рота. Убит на 27 юни 1913 г. под връх Мала Църцария при с. Гюешево.



Първа световна война (1915-1918 г.)

1. Андрея Киров Андреев - р., 7 п. п., 16 рота. Безследно изчезнал на 9 септември 1916 г. при отбраната на моста на р. Дунав при с. Черна вода (гр. Черна вода) - Румъния.

2. Апостол Николов Апостолов - мл. подофицер, 15 погранична дружина. Убит на 21 ноември 1918 г. в при гр. Силистра.

3. Атанас Донев Балев - р., 48 п. п., 1 рота. Починал на 10 ноември 1916 г. в гр. София.

4. Атанас Дяков Койчев - мл. подофицер, 47 п. п., 4 рота. Убит на 2 февруари 1918 г. при с. Зовек - Македония.

5. Александър Николов Попов - поручик, 69 п. п., 5 рота. Убит на 30 ноември 1916 г. при с. Балтаджици - Северна Добруджа - Румъния.

6. Борис поп Драганов Кумански - зап. подпоручик, 8 п. п., 1 рота, адютант на 1 дружина. Убит на 27 септември 1918 г. при с. Дурфалий - Македония.

7. Васил Станев Гендов - р., 4 армейска паркова колона. Починал на 15 юни 1918 г. в с. Девня.

8. Велико Янев Джегаров - мл. подофицер, 15 погранична дружина. Убит на 5 септември 1916 г. при с. Геленджик (с. Димитър Ганево).

9. Гендо Добрев Стоянов - р., 48 п. п. Починал на 13 май 1920 г. като военнопленник в гр. Солун - Гърция.

10. Гунчо Колев Гунчев - р., 7 п. п., 14 рота. Убит на 20 септември 1916 г. при гр. Разград.

11. Димитър Иванов Атанасов - р., 7 п. п., 6 рота. Убит на 27 декември 1916 г. при с. Никулицел - Румъния.

12. Д. Маринов Димов - ефр., 8 п. п., 1 картечна рота. Убит на 26 март 1918 г. на позиция южно от с. Хума - Македония.

13. Димитър Панов Вълев - р., 7 п. п. Починал на 8 май 1918 г. в с. Девня.

14. Димитър Тодоров Стоянов - р., 39 п. п., сборна дружина, 13 рота. Убит на 10 октомври 1918 г. на бивак при гр. Петрич.

15. Димо Панов Събев - р., 4 п. п., 6 рота. Убит на 19 октомври 1916 г. при с. Софулар - Северна Добруджа - Румъния.

16. Добри Колев Добрев - мл. подофицер, 15 артилерийски полк, 6 батарея. Убит на 14 юни 1918 г. при с. Гебедже (гр. Белослав).

17. Дойно Матеев Тошев - р., 15 пионерна дружина. Безследно изчезнал на 19 октомври 1916 г.

18. Драган Василев Дойчев - старши подофицер (ст. подофицер), 7 п. п., 16 рота. Убит на 23 октомври 1916 г. при с. Меджидие (гр. Меджидия) - Румъния.

19. Драгия Люцканов Апостолов - р., 47 п. п., 5 рота. Убит на 13 септември 1916 г. при с. Азаплар (с. Полковник Дяково).

20. Драгия Люцканов Атанасов - р., 7 п. п. Безследно изчезнал на 9 ноември 1916 г. при моста на р. Дунав при с. Черна вода (гр. Черна вода) - Румъния.

21. Жеко Иванов Тошев - р., 7 п. п., 13 рота. Убит на 19 септември 1916 г. при с. Кокарджа (с. Загорци).

22. Злати Василев Казаков - р., 7 п. п. Убит на 5 септември 1916 г. при гр. Разград.

23. Злати Диков Василев - р., 8 п. п., 1 рота. Убит на 7 септември 1916 г. при с. Каралез (с. Царевец).

24. Иван Ангелов Габровски - мл. подофицер от флота. Убит на 26 септември 1916 г. при нос Калиакра.

25. Иван Димитров Донев - р., 48 дружина. Убит на 24 юни 1916 г. в гр. Варна.

26. Иван Николов Апостолов - р., 21 артилерийски полк. Починал на 3 юни 1917 г. в с. Девня.

27. Иван Петров Гюбелийски - р., 47 п. п., 5 рота. Убит на 15 септември 1916 г. при с. Азаплар (с. Полковник Дяково).

28. Иван Райков Монев - мл. подофицер, 4 п. п. Убит на 19 октомври 1916 г. при с. Софулар - Северна Добруджа - Румъния.

29. Илия Иванов Недев - р., 8 п. п., 14 рота. Убит на 19 септември 1916 г. при с. Топра Хисар (с. Топрайсар) - Румъния.

30. Илия Тошев Матеев - мл. подофицер, 4 п. п., 10 рота. Убит на 26 април 1917 г. при с. Блатист дол - Македония.

31. Йовко Николов Загорски - мл. подофицер - 7 п. п. Убит на 19 септември 1916 г. при с. Кокарджа (с. Загорци).

32. Киро Михалев Славов - р. Починал на 24 ноември 1918 г. в с. Девня.

33. Костадин Вълев Стоянов - р., 7 п. п., 14 рота. Убит на 6 септември 1916 г. при гр. Тутракан.

34. Костадин Христов Бъчваров - р., 10 к. п. Безследно изчезнал на 25 август 1918 г.

35. Кою Димов Николов - р. Починал на 18 декември 1918 г. в с. Девня.

36. Къню Тодоров Башев - р. Починал в с. Девня.

37. Марко Петров Марков - р. 7 п. п., 16 рота. Убит на 8 септември 1916 г. при гр. Тутракан.

38. Митю Тодоров Царев - р., 39 п. п. Убит на 10 октомври 1918 г. при гр. Петрич.

39. Мирчо Христов Бъчваров - р., 48 п. п., 1 рота. Убит на 4 октомври 1916 г. при с. Каваклар - Северна Добруджа - Румъния.

40. Никола Юрданов Кръчмаров - р., 7 п. п. 14 рота. Убит на 5 септември 1916 г. при гр. Тутракан.

41. Панко Добрев Дуков - мл. подофицер, 4 пионерна дружина, 3 рота. Убит на 6 юли 1918 г. при с. Манастирица - Македония.

42. Петър Стоянов Чанков - р., 15 погранична дружина. Убит през 1916 г. при с. Опанча (с. Опанец).

43. Слав Монев Славов - р., 7 п. п., 16 рота. Починал на 12 октомври 1916 г. в болницата на гр. Добрич.

44. Слав Василев Вълков - р., 69 п. п. Убит през 1916 г. при с. Черна вода (гр. Черна вода) - Румъния.

45. Станю Цанев Долапчиев - мл. подофицер, 7 п. п. 16 рота. Починал на 16 октомври 1916 г. в с. Девня.

46. Стоян Монев Райков - мл. подофицер, 4 п. п., 9 рота. Убит на 2 декември 1916 г. при с. Валакьой - Северна Добруджа - Румъния.

47. Стоян Тодоров Царев - р., 47 п. п., 4 рота. Убит на 20 октомври 1916 г. при гр. Меджидие (гр. Меджидия - Румъния).

48. Тодор Василев Тодоров - р., 7 п. п., 16 рота. Убит на 5 септември 1916 г. при гр. Тутракан.

49. Тони Димов Тонев - р., 8 п. п. Безследно изчезнал през 1916 г. при с. Геленджик (с. Димитър Ганево).

50. Тони Иванов Тонев - р., 8 допълваща дружина. Починал на 22 август 1917 г. в с. Девня

51. Христо Добрев Гунчев - р., 8 п. п., 13 рота. Убит на 21 октомври 1916 г. при с. Топра Хисар (с. Топрайсар) - Румъния.

52. Цони Иванов Христов - мл. подофицер, 21 артилерийски полк, 1 батарея. Убит на 10 февруари 1917 г. при с. Чифлиджик, Демирхисарско.



Втора световна война (1944-1945 г.)

1. Господин Димитров Даскалов - канд. подофицер, 31 п. п. Убит на 10 април 1945 г. при с. Ястребци, Хърватско.

2. Господин Юрданов Динев - р., 31 п. п. Убит на 7 март 1945 г. при с. Киш Байон, окръг Нагятад, Унгария.

3. Димитър Монев Милев - р., 14 пограничен участък - Ресен. Починал от рани на 14 април 1945 г. в гр. Шабац, Сърбия.

4. Иван Русев Илиев - р., 31 п. п. Убит на 10 март 1945 г. при с. Киш Байон, окръг Нагятад, Унгария.

5. Киро Киров Христов - р., 19 п. п. Починал на 12 ноември 1943 г. в болница в гр. Скопие - Македония.

6. Сава Господинов Савов - ефр. 8 к. п. Убит на 29 октомври 1944 г. при с. Кралево, Вранско, Сърбия.

7. Стоян Матеев Лавсов - р., 31 п. п. Убит на 10 март 1945 г. при с. Киш Байон, окръг Нагятад, Унгария.

8. Юрдан Георгиев Юрданов - р., 19 п. п. Убит на 9 октомври 1944 г. при в. Богата глава, Сърбия2.





Списък на загиналите през войните марковчани*

Балканска и Междусъюзническа война (1912-1913 г.)

1. Ангел Иванов Паунов - ст. подофицер, 8 п. п., 3 рота. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Караагач - Турция.

2. Васил Тодоров - р., 44 п. п. Убит през 1912 г. при с. Кабакча - Турция.

3. Демир Иванов Качиков - р., 44 п. п. Убит през 1912 г. при с. Селиолу - Турция.

4. Диню Петров Иванов - р., 8 п. п. Убит през 1913 г. при височините Овче поле - Македония.

5. Илия Диков - р., 8 п. п., 4 рота. Починал от рани на 15 ноември 1912 г.

6. Илия Димов Монев - р., 8 п. п., 12 рота. Починал от рани на 15 ноември 1912 г. при с. Кабакча - Турция.

7. Колю Миндов - р., 5 арт. п. Убит през 1913 г. при височините Овче поле - Македония.

8. Кръстю Манчев Кръстев - мл. подофицер, 8 п. п., 5 рота. Убит на 16 октомври 1912 г. при с. Караагач - Турция.

9. Ламби Георгиев Момчев - р., 8 п. п., 13 рота. Починал от рани на 14 ноември 1912 г. при с. Кабакча - Турция.

10. Йордан Иванов Йорданов - р., 44 п. п. Убит през 1912 г. при с. Кабакча - Турция.



Първа световна война (1915-1918 г.)

1. Атанас Стойчев - р., 8 п. п. Починал през 1917 г. в болницата на гр. Враня - Сърбия.

2. Георги Кръстев Георгиев - р., 8 п. п., 2 рота. Убит на 30 август 1917 г. на позиция при височината Голяма Яребична, южно от с. Хума - Македония.

3. Димитър Панайотов - р., 32 п. п. Убит през 1917 г. при гр. Ямбол.

4. Иван Русев Иванов - р., 8 п. п., 4 рота. Убит на 10 май 1917 г. на позиция при височината Голяма Яребична, южно от с. Хума - Македония.

5. Лазар Колев Момчев - р., 5 арт. п. Убит през 1917 г.

6. Минчо Тодоров Димитров - р., 8 п. п., 4 рота. Убит на 26 юни 1918 г. при с. Клепач - Македония.

7. Мони Стефанов Караколев - р., 8 п. п., 7 рота. Починал от рани на 22 септември 1916 г.

8. Моню Стоянов - р., 8 п. п. Убит през октомври 1916 г. при с. Топра Хисар (с. Топрайсар) - Румъния.

9. Петър Йорданов Славов - мл. подофицер, 8 п. п., 8 рота. Убит на 12 май 1917 г. на позиция при височината Облата, южно от с. Хума - Македония.

10. Пею Янев - р., 8 п. п. Убит през 1917 г.

11. Стоян Недялков Стоянов - запасен подофицер, 8 п. п., 10 рота. Убит на 21 октомври 1916 г. при с. Узунлар - Северна Добруджа - Румъния.



Втора световна война (1944-1945 г.)

1. Йордан Тодоров Недялков - канд. подофицер, 8 п. п. Убит на 28 август 1944 г. при гр. Чачак - Сърбия.

2. Желязко Русев Господинов - канд. подофицер, 31 п. п. Убит на 4 април 1945 г. при с. Подтурен - Югославия.

3. Тодор Радев Костадинов - канд. подофицер, 8 п. п. Убит на 8 ноември 1944 г. при връх Шайкова чука - Сърбия.



БЕЛЕЖКИ:

1. ДА - Варна, фонд 105 К, оп. 1, а. е. 277 (Селско общинско управление - с. Девня); ЦВА - Велико Търново, фонд 22, оп. 3, а. е. 60, л. 12-17; фонд 39, оп. 1, а. е. 61; фонд 39, оп. 3, а. е. 107; фонд 39, оп. 1, а. е. 60, л. 15; фонд 37, оп. 3, а. е. 106; Историята на Приморци. 8-ми пехотен Приморски на нейно царско височество княгиня Мария Луиза полк. Живот и бойна дейност от формирането до свеждането му в дружина. В три части. Издание на щаба на 8-а пех. Приморска дружина. Варна, б. г., Ч. II. с. 278 (5, 19, 25), 283 (204, 209, 216), 284 (250), 285 (268, 288), 287 (45, 49), 288 (108), 289 (116, 126), 290 (159); Ч. III. с. 313 (19), 314 (19), 315 (74), 316 (24), 319 (131), 321 (197, 214), 325 (354), 330 (546, 564), 331 (611); Р. Боев. Варненци в Отечествената война 1944-1945. Варна, 1972, с. 179 (27), 183 (63, 65), 184 (76, 90), 190 (24); К. Горанов. Паметници и паметни плочи на загиналите през войните. Част IV. - ИНМВ, 18 (33), 1982, с. 176, табл. VII (3). [обратно]

2. В боя при Пирот на 14 и 15 ноември 1885 г. (по време на Сръбско-българската война от 1885 г.) са ранени редниците Киро Дончев, Никола Тодоров, Димитър Стоянов и Стоян Паскалев от с. Девня. Вж. Историята на Приморци. 8-ми пехотен Приморски на нейно царско височество княгиня Мария Луиза полк. Живот и бойна дейност от формирането до свеждането му в дружина. В три части. Издание на щаба на 8-а пех. Приморска дружина. Варна (б. г.), Ч. I. с. 252 (114), (119), (120); 254 (179). [обратно]

*. Паметникът на загиналите през войните е открит на 18 май 1998 г. Изграден е със средства на община Девня (по проект на скулптора Евгени Баръмов).

В боя при Пирот на 14 и 15 ноември 1885 г. е ранен редник Стоин Великов от с. Емирлер. Вж. Историята на Приморци..., Ч. I. с. 253 (149). [обратно]



(с) Анастас Ангелов, 2001
(с) Издателство LiterNet, 25. 12. 2003
=============================
Публикация в: Анастас Ангелов "Девня - страници от историята", Русе, 2001.

Selianin
07-09-06, 05:43 PM
http://www.focus-news.net/?id=f5252

Sturmpionier
07-09-06, 06:39 PM
............

Parabellum
07-09-06, 07:33 PM
http://www.focus-news.net/?id=f5252
Tozi Nared li e?
Vijte go samo kakvi gi pleshti. :vb_mad:

Sturmpionier
07-09-06, 07:42 PM
Tozi Nared li e?
Vijte go samo kakvi gi pleshti. :vb_mad:

Може много да се коментира по тази статия, пълна е с бисери.
Най-интересна обаче му е про турската ориентация. Първо се почна с подкрепата на идеята му за паметник на Вейсел паша на Шипка, а сега изказвания от типа, че в момента турците са ни най-големите приятели.

Nick
07-09-06, 09:03 PM
Полк. Петко Йотов: "Аз съм бил 13 години преподавател и като такъв мога да кажа, че в света има три народа, родени да бъдат войници - това са българите, германците и руснаците. Това са генетично заложени качества да бъдат честни, почтени, истински воини. Казвам го най-научно, най-отговорно."

Този господин дали наистина си вярва? Генетично заложени качества, а? Къде остава подготовката, ама сериозна, не 9-месечна, къде е ролята на един висококвалифициран и патриотичен офицерски и сержантски състав, на модерната или поне адекватна бойна техника? Губя дар слово когато чета кръчмарски приказки като тези в интервюто!

TVV
07-09-06, 09:05 PM
Може много да се коментира по тази статия, пълна е с бисери.
Най-интересна обаче му е про турската ориентация. Първо се почна с подкрепата на идеята му за паметник на Вейсел паша на Шипка, а сега изказвания от типа, че в момента турците са ни най-големите приятели.

Мнението му за турците го споделям напълно (че са ни приятели, не че заслужават паметник на Шипка). Но защо въобще му е трябвало да споделя това в интервюто, да не говорим за другите глупости, с които очевидно се мъчи да засенчи треньора на футболните национали? Имам чувството че е бил на минимум 3 големи ракии, като са го интервюирали.

Sturmpionier
07-09-06, 09:07 PM
Този господин дали наистина си вярва? Генетично заложени качества, а? Къде остава подготовката, ама сериозна, не 9-месечна, къде е ролята на един висококвалифициран и патриотичен офицерски и сержантски състав, на модерната или поне адекватна бойна техника? Губя дар слово когато чета кръчмарски приказки като тези в интервюто!

Напълно съм съгласен Ник. Аз бих добавил, че всяка армия си има своите звездни и черни мигове в историята си.

Bai Varban
08-09-06, 11:23 AM
Полк. Петко Йотов: "Аз съм бил 13 години преподавател и като такъв мога да кажа, че в света има три народа, родени да бъдат войници - това са българите, германците и руснаците. Това са генетично заложени качества да бъдат честни, почтени, истински воини. Казвам го най-научно, най-отговорно."

Този господин дали наистина си вярва? Генетично заложени качества, а? Къде остава подготовката, ама сериозна,А защо не оставите на мира възрастния господин.Той просто живее в друг свят.За него са чужди думите:космополизъм,европейско семейство и съвременен културен исторически обмен.Крайния националистически модел не е носил постоянни дивиденти на никое общество.Не случайно ВИМ прилича на полесражение от фронта /100 години по късно/.Вместо активните си медийни изяви по добре да съсредоточи усилията си върхху опазване и поддръжка на поверения му фонд.Нека изкара от ВИМ сърудниците с кирки и лопати да изровят от пръста реликвите които в момента са във вид на скраб.Сега си обеснявам защо отказва културен обмен с румънците.Техните експонати са пет пъти повече от нашите и 5000 пъти по поддържани.Сто годишни танкове, оръдия и матерялна част са във вид ,че токущо слизат от конвеера.Оправданието че не му се отпускали пари от държавата не лови ред.Да каже колко пъти е искал и кой е този министър който е отказъл.Достъпа му до медийното пространство за нула време може да създаде общественна нетърпимост към това държавно вандалство ,да се допуска унищожението на музейни исторически експонати.Колкото до генната памет на българина е прав.От отряда ни във Букурещ полвината от нас не бяха бутвали карабина,но във възстановката успяха да изстрелят по 100 патрона от всякакво положение ,докато румънците след10 дневни тренировки приклчиха с по 40 истрела.Как става тази работа ?Тук дядо Петко е прав.Когато българин облече униформа и хване пушката в ръка, усещането е като че ли се е родил с тях.Това е самата истина.

Nick
08-09-06, 03:50 PM
...Когато българин облече униформа и хване пушката в ръка, усещането е като че ли се е родил с тях. Това е самата истина.
Тези добри мъже, които участваха в румънската възстановка, далеч не са като "средния" българин, каквото и да означава това. Това бяха особено родолюбиви българи, с много силен интерес към военната история - има ли някой тук да не разбира това?

"Българите в униформа" съм ги виждал както преди 89 г., така и след това. И понеже имам с какво да ги сравня, ще си замълча...

Това за генетичната ни склонност към определени дейности (война, трудолюбие, организираност и т.н.) е една от легендите, които трябва да си отидат в най-скоро време. Ако не, все ще са ни пълни улиците с кафенета, а кафенетата с "юнаци" и "бизнесмени"...

eger
08-09-06, 05:09 PM
А защо не оставите на мира възрастния господин.Той просто живее в друг свят.За него са чужди думите:космополизъм,европейско семейство и съвременен културен исторически обмен.Крайния националистически модел не е носил постоянни дивиденти на никое общество.Не случайно ВИМ прилича на полесражение от фронта /100 години по късно/.Вместо активните си медийни изяви по добре да съсредоточи усилията си върхху опазване и поддръжка на поверения му фонд.Нека изкара от ВИМ сърудниците с кирки и лопати да изровят от пръста реликвите които в момента са във вид на скраб.Сега си обеснявам защо отказва културен обмен с румънците.Техните експонати са пет пъти повече от нашите и 5000 пъти по поддържани.Сто годишни танкове, оръдия и матерялна част са във вид ,че токущо слизат от конвеера.Оправданието че не му се отпускали пари от държавата не лови ред.Да каже колко пъти е искал и кой е този министър който е отказъл.Достъпа му до медийното пространство за нула време може да създаде общественна нетърпимост към това държавно вандалство ,да се допуска унищожението на музейни исторически експонати.Колкото до генната памет на българина е прав.От отряда ни във Букурещ полвината от нас не бяха бутвали карабина,но във възстановката успяха да изстрелят по 100 патрона от всякакво положение ,докато румънците след10 дневни тренировки приклчиха с по 40 истрела.Как става тази работа ?Тук дядо Петко е прав.Когато българин облече униформа и хване пушката в ръка, усещането е като че ли се е родил с тях.Това е самата истина.


Ех, наборе защо не ме направят директор на музея само за една година ще се види разликата. То не иска да стоиш в кабинета и да пиеш кайве. Иска тичане по кабинетите на министерството, иска кавги с началниците, да им пилиш всеки ден на главата за пари. Иска да намираш спонсори. Иска да започнеш производство на сувенири и да продаваш. И много други неща, НО трябва да ти плаче сърцето като гледаш превърнатите в скрап безценни експонати. В противен случай пей сърце, началник лежит - служба идет.
Затова ме боли сърцето като знам, че като им предам обновените оръдия, след някоя и друга година на какво ще изглеждат.

kapitan
08-09-06, 09:19 PM
Аз едно знам - поляците намират сега останки от полуверижен влекач, който е гръмнал върху мост и паднал в реката. 60 години по гръб във водата, след като предварително е поразен... И хората го възстановиха до вид, достоен за който и да е музей по света, с каквито и да е машини до него... А тук една оригинална машина, преживяла войната непокътната, умира в мирно време. От нехайство, безотговорност, леност, безхаберие. Не е ли време за пенсия на някои хора :fahr39:

KG125
13-09-06, 09:57 PM
Имам няколко снимки от танковия музей в Кубинка край Москва. Имат действащи Тигри, Пантера, Матилда, Шермани, за техните си да не приказваме. Чак и възстановка /доколкото разбрах част от експозицията на музея/ правят, немци с униформи и оръжие, вървят зад тигъра и т.н.
Да пусна?

Mauser
14-09-06, 08:08 AM
Разбира се, иска ли въобще питане?

KG125
14-09-06, 10:28 PM
Ами ето ги:

KG125
14-09-06, 10:32 PM
И още СНИМКИ

KG125
14-09-06, 10:55 PM
и още снимки

xr100
03-11-06, 06:03 PM
Преди време с моя приятел "Selianin" от форума заговорихме за Североизточна България, като за място което е оставило важни исторически събития в нашата история. И ето какво прочетох в днешния брой на вестник"Шуменска зара"!
Паметник на
ген. Мадатов
в Шумен
В Шумен бе създаден инициативен
комитет за издигането на паметник
на генерал-лейтенант Валериан Мадатов -
началник-щаб на армията, командвана
от генерал Дибич Забалкански.
За председател на иница-
тивния комитет бе избран Николай Николов
- председател на клуб "Русофили" и на НЧ
"Добри Войников".
ШЗ

на снимката ген.л-т Мадатов
http://traditsia.com/forum/showpost.php?p=8132&postcount=3

xr100

Selianin
07-11-06, 05:40 PM
Още нещо за ген. л-т В. Мадатов:

http://www.hrono.ru/biograf/madatov.html

Selianin
19-11-06, 05:59 PM
РУЩУК

20-22 ИЮНЯ 1811 года
(по старому стилю)

http://www.kulichki.com/gusary/istoriya/taktika/battles/ruschuk/

Едно интересно четиво...

xr100
25-11-06, 07:03 PM
Selianin, здравей! Искам да ти споделя за "съхранението" .
Нещо, което ме подразни кагато съмишленик и наш съфорумник(padre) ми показа къщата в която е стоял ВОИН. ВОИН с големи букви- става въпрос за ГЕНЕРАЛ ДИБИЧ ЗАБАЛКАНСКИ. Ще цитирам нещо от твоя публикация:
"На 30 май 1829 при Кюлевча на турската армия е нанесено пълно поражение. В сражението при Кюлевча участвуват 29000 щика и саби; 152 орудия от руската армия предвождана от генерал Дибич Забалкански.
Турската армия е била в състав — 40000 щика и 56 ория. Основния бой продължил пет часа( в самото начало турската армия отразява руския авангард).Загуби в руската армия - 2 генерала, 60 офицера, 2248 ниски чина. Загуби в турската армия - 5000 убити, взети в плен - 2000 с 6 знамена и 50 оръдия."
И така, няма да се впускам в подробности, но....на 3 км от село Мадара е село Кючевча. Красиво село с така наречения народен дух. Апетитно е да си направиш вила в местност където панорамата е много запомняща се. Тук има и интелектуалци и бизнесмени от Шумен, които с гордост парадират с построеното от тях скромно вилно помещенийце! Разбериме Selianin, НЯМА НИЩО ЛОШО! ДОРИ И БРАВО!
И знаеш ли, к'во ми пука, А?
Но, когато видях срутената къщата където е бил ГЕНЕРАЛА със своя ШАБ и затрупаната маса от падналия покрив на която е седял и е ръководел един изключително успешен бой. - Е ТОВА - ВЕЧЕ МИ ПУКА! ГОВОРИХ МЕ СИ С МОЯ ПРИЯТЕЛ - "ВИЖ, ВСИЧКО МОЖЕ ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ДА СЕ ЗАТРИЕ ОТ ......, НО АКО ПОИСКАМЕ НИЕ ОТ "ТРАДИЦИЯ" ДА Я ВЗЕМЕМ И ДА Я СЪХРАНИМ МАСАТА -СИГУРНО ВСИЧКИ ЩЕ СКОЧАТ И ЩЕ ВИКАТ -ТЯ Е НАША, ТЯ Е СВЕЩЕНА ЗА СЕЛОТО, ТЯ Е МУЗЕЕН ЕКСПОНАТ!!! А СКЪПОЦЕНАТА МАСАТА СИ ГНИЕ ПОД ПАДНАЛИЯ ПОКРИВ."
И затова ти пиша и споделям. Радваме се, че ще поставим в Шумен паметник на генерал Мадатов! Браво, почитаме воините, А??! Ще ПОСТАВИМ а как ще СЪХРАНИМ???т Да е така Е!! Само леко примерче, Selianin - Пък в градската градина Шумен
има паметна плоча , че сме станали член на НАТО - БРАВО!!! Има плоча -- Но, те моля- НЕ Я ГЛЕДАЙ! "СЪХРАНЕНА"-, обрасла в трева, с изкъртени букви и..! Плочата е от скоро -Да, къщата за която ти писах в с.Кюлевча е от преди 200 години. К'во ти пука, нали си викаме "ДА СЪХРАНИМ..............! "
Приятел, преди време говорихме с теб за паметен знак за битката при Ески Арнаутлар.... кмета на Провадия е бил прав /Да има мандати!/- Как ще го СЪХРАНИМ????
Жив и здрав за откриването на паметника на генерал Мадатов предварително ще ти се обадя!
Шумен Твой приятел xr100

Selianin
30-11-06, 09:54 AM
Преди няколко дни в Музея на мозайките в Девня е идвал вицеконсулът на Ген. консулство на Руската федерация във Варна г-н Бузин и е споделил с голямо задоволство, че шуменци правят нещо трогателно в памет на ген. Мадатов. Аз също се радвам, че все пак нашият форум постави началото. Дано всичко да бъде успешно.

Selianin
02-12-06, 06:03 PM
http://209.85.129.104/search?q=cache:u3MsYCEUJQQJ:mitropolia-varna.org/index.php%3Foption%3Dcom_content%26task%3Dview%26i d%3D54%26Itemid%3D91+%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%8 0%D0%B0%D0%BB+%D0%9C%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%BE %D0%B2&hl=bg&gl=bg&ct=clnk&cd=11

Selianin
09-12-06, 06:14 PM
РУССКО-ТУРЕЦКАЯ ВОЙНА (1828-1829)

http://www.rusempire.ru/oldsite/russiansturkishwar5.php

Selianin
09-12-06, 06:48 PM
ТРИ РАКЕТНыХ ГЕНЕРАЛА (Глава 8)

...През 1828-1829 г. руснаците атакуват крепостите Варна, Силистра и Шумен с ракетни оръжия... Крайно интересен за специалистите материал
за първите конструктори на руските ракети...

http://www.rtc.ru/encyk/bibl/golovanov/doroga/08.html

Selianin
11-12-06, 02:09 PM
Уважаеми форумци,

Темата за Североизточна България е отворена вече над 2000 пъти!!!...
Благодаря на всички, които уважиха, допълниха, доразвиха или оплюха темата и мене.
На всички пожелавам да отворят тема, която да се попрочете над 100 000 пъти!
Каня се да открия нова тема, но имам голямо желание в нея да се включат добронамерени колеги, които да допринесат за нейното развиване, допълване и изясняване.
Критикари и отрицатели дал господ!

11.12.2006 г.
Selianin.

Selianin
20-12-06, 11:55 AM
Доказан на бойното поле голям руски пълководец, завладял турската крепост Варна (1828 г.)...

http://www.hrono.ru/biograf/voroncov.html

xr100
05-01-07, 06:35 PM
За втори път на посещение в Шумен вчера бе Сергей Андреевич Мадатян - внук на генерал Валериан Мадатов, председател на Международното казашко обединение ” Генерал-лейтенант княз Валериан Мадатов".


Сергей Андреевич МАДАТЯН е роден В ЕреВан. Когато навършва 17 години той напуска Армения. Завършва юридическо образование. Дълги години работи в криминалната полиция в Москва. Той е офицер от запаса, носител на ордени и медали за заслуги към казаците. Присвоено му е званието "Казашки генерал". Председател е на Международното казашко обединение " Генерал лейтенант княз Валериан Мадатов".
Валериан Мадатов е бил изцяло отдаден на военната професия. Той няма преки наследници. Всички негови роднини са от страната на сестрата и брат му.
Сергей Андреевич продължава родословието на сестрата на ген. Мадатов.

- Генерал Мадатян, кои са наследниците на ген. Валериан Мадатов?
- Те са твърде много, бих казал стотици. Например в Италия живее неговнаследник. В Карабах също - единтвърде достоен човек, бивш началник на милицията, прокурор, а в момента съдия - Артюша Мадатян. В Ереван също живее продължител на родани, който е директор на научен институт.
- Разкажете повече за оглавяваното от вас Между народно казашко обединение "Генерап-лейтенант княз Валериан Мадатов".
- Създадохме наши поделения в Австралия, Европа, Азия.
Единственият континент, където още нямаме отделение, е Африка. Там живеят много арменци. Етиопия е християнска страна, а казачеството е основано на основата на православието. Етиопия ще бъде поредната държава, където ще създадем
казашко обединение.
- Какво сте слушали от свои близки за човешкия облик на вашия родственик?
- За истинския му образ говори красноречиво един факт. Когато умира във войната срещутурци-те, при обсадата на Шуменската крепост, османските военачалници отворили вратите на крепостта, за да бъде той погребан по християнски обичай. Когато противникът оказва такава почит, това говори твърде много за уважението,което имал към него дори врагът. Воювайки с турската войска, през нощта, а и на следващия ден ген. Мадатов издавал заповед гладните и болни турци да се греят и хранят край запалени огньове. Цялата турска армия знаела за неговата хуманност

В Кавказ е бил народен съдия в така наречения Диван. Знаел твърде много езици й обичаи. Винаги на уговаряните срещи ходел сам, без охрана и оръжие. Често той сам взимал отговорни решения, без да чака разпорежданията на висшестоящите.
- Пазят ли се негови семейни реликви?
- Да. Повечето се съхра ват в Карабах, където се е родил - неговото родословно дърво, документи, чертежи на бойни действия.
- Коя е тази прекрасна дама, която ви съпровожда, облечена в казашка униформа?
В България, в село Казашко, назначихме кмета Гергана Иванова за казашки "Атаман исаул" - на войскови език това звание е майор. Иванова прави много за казачеството. Казаците, напуснали родината си преди 100 години, се установяват тук. Днес в това варненско село има казашки ансамбъл. Младите изследватминалото на прадедите си.
Благодарни сме, че толкова далеч от Русия се съхранява това изконно явление.
- Имате ли любима казашка песен? ,
- Да - "Пули казака" и "Атаман".

- Вие за втори път сте в Шумен, подкрепяйки идеята на сформирания инициативен комитет за издигането тук на паметник на ген. Валериан Мадатов...
- Преди две години ние в Русия започнахме да пишем книга за арменското казачество. Събирането на материалите продължи повече от шест месеца. Аз сътворих химн, флаг. Голяма част от материалите написа генерал-лейтенант Нарад Григориевич. Преди три години в шуменската църква"Свето Възнесение", където е бил погребан ген. Мадатов, бе поставен паметен знак. В нашата книга е записано, че цар Николай го награждава именно за проявена храброст в битката при Шумен.Успоредно с изграждането на паметник тук, подготвяме въздигането и на
паметници в Карабах и Ереван.
Интервю на Светлин ПЛАМЕНОВ/фен на НД"Традиция"-ШуменШЗ
xr100

Selianin
06-01-07, 05:57 PM
Моите поздравления към шуменци и XR 100!

Selianin
10-01-07, 07:12 PM
Колеги, ако сте пропуснали, моля прочетете и ако е по силите Ви ВЕДНАГА препубликувайте тук:

Агенция "Фокус", НТВ "Коритаров LIVE", 10.01.2007 Г., 11.03 h.
Заглавие:

"ИЗВЕСТНА МИ БЕ СПРАВКАТА, СПОРЕД КОЯТО ДПС Е ПОЛУЧАВАЛО СОЛИДНА ПОДКРЕПА ОТ ТУРЦИЯ, ЗАЯВИ ДИМИТЪР ПОПОВ".

Selianin
21-01-07, 05:25 PM
Free Web Hosting | Web Hosting | Free Web Space | Web Hosting




--------------------------------------------------------------------------------

ДАНАИЛ БЕКЯРОВ

СПОМЕНИ ЗА НЕСЪГЛАСИЕТО НА ДОБРУДЖАНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРОТИВ ПРИНУДИТЕЛНОТО ИЗСЕЛВАНЕ НА ТЕХНИТЕ СЪНАРОДНИЦИ ОТ СЕВЕРНА ДОБРУДЖА ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1940 г.

10 - 20 ноември 1990 г.




--------------------------------------------------------------------------------

През м.август 1940 г. в Крайова, главен град на румънската дунавска провинция Олтения, започнаха преговори между Румъния и нашата държава за уреждане на съществуващите помежду им спорни териториални въпроси и за задоволяване на териториалните искания на България в Добруджа.

Ние, българите от Южна Добруджа, посрещнахме с неописуема радост започването на преговорите, тъй като за нас беше ясно, че това означава края на нашите непосилни двадесет и пет годишни робски тегла, че ние ще бъдем отново свободни, приютени в границите на нашата родина България.

Ние не бяхме обаче безучастни към бъдещата съдба на останалата част на Добруджа - Северна Добруджа, и към съдбата на тамошните наши братя. Разсъждавайки трезво и реалистично, с оглед на между*народното положение в европейския континент, ние си давахме сметка, че Северна Добруджа и занапред ще остане включена в границите на румънската държава. Да се претендира за нейното присъединяване към България беше нереалистично, илюзорно. За съдбата обаче на тамошното българско население ние мислехме, че е напълно основателно и възможно в предстоящия за сключване румъно-български договор да намерят място клаузи, обезпечаващи неговото свободно народностно развитие в рамките на румънската държава и по-конкретно румънската страна да признае правото на това население на пълна училищна и църковна автономия, на свободно културно-просветно и обществено развитие.

Без да бъдем държавници и дипломати ние мислехме, че тези трябва да бъдат позициите, от които да изхожда българската делега*ция на преговорите в Крайова - тях да предяви, защитава и осъществи, да наложи тя в тези преговори. Такива бяха нашите съждения за вида, характера на договора, който следваше да се сключи между България и Румъния.

Така разсъждавахме ние, българите от Южна Добруджа, като изхождахме от принципа на народностите, на правото на самоопре*деление на народите, на правото на сносен и свободен живот на всички хора по света, на всички народи - били те малки или големи. Познавайки обаче умението, гъвкавостта и находчивостта на румън*ците винаги да излизат печеливши от засягащите ги положения, нас ни смущаваше мисълта, че и този път те може пак да надхитрят България и да успеят да направят така, че готвещият се договор в Крайова да бъде в тяхна полза, по-благоприятен за тях, отколкото за нас, българите. И за зла участ тези наши страхове се оказаха реални, сбъднаха се.

От публикациите на централните румънски вестници и от преда*ванията на букурещкото радио в навечерието на подписването на Договора, узнахме в общи линии вида, в който той бил уточнен за сключване и предстоеше да бъде подписан, именно:

1. Румъния се задължава да върне на България Южна Добруджа в нейните граници от 1913 г.;

2. Северна Добруджа остава и занапред в границите на румънската Държава;

3. Решено е задължителното изселване на севернодобруджанскитебългари от техните родни места и заселването им в Южна Добруджа, като това тяхно принудително изселване в договора е оформено като задължителна размяна на население-на българите от Северна Добруджа срещу румънските заселници и колонисти от Южна Добруджа;Тази размяна трябваше да се осъществи и приключи в срок от З месеца от датата на размяната на ратификационните документи на договора; България поемаше грижата да настани, одвори и оземли с оставените имоти в тукашните села от изселилите се от тях румънски колонисти. За градското севернодобруджанско население не се предвиждаше такова задължение за нашата държава; това население само следваше да положи грижи за своето устройване;

4. България се задължаваше да заплати на румънската държава 1 милиард румънски леи като форфетарно обезщетение за извършените от нея строежи и подобрения в Южна Добруджа;

5. България приемаше от румънската държава като държавна, т.е. като нейна собственост селскостопанската земя, отнета по най-грабителски начин от тукашното българско и турско население под формата на прословутата „третина", по силата на изключителните и узаконяващи нейното ограбване румънски закони от 1914 и 1924 г. За организирането на Нова Добруджа (така румънците нарекоха Южна Добруджа, при нейното окупиране през 1913 г.);

6. На едрите румънски земевладелци в Южна Добруджа от старите предели на Румъния, неживяли в Добруджа, но закупили тук огромни количества селскостопанска земя, се предоставяше правото в срок от 18 месеца при благоприятни за тях условия да ликвидират правото си на собственост върху тези имоти. Така в тяхна полза се създаваше един привилегирован режим за уреждане положението на тези техни латифундиални имения;

7. Също така в полза на румънските богаташи от старите предели на страната, собственици на вилни имоти между Балчик и село Екрене (дн. Кранево), се създаваше привилегирован режим за тяхното ликвидиране, не сега, в момента на връщането на Южна Добруджа, а после, допълнително при сгодни за тях условия;

8. Българската държава поемаше задължението да предостави на румънските граждани правото да пътуват безпрепятствено по пътя от Тутракан до Силистра и оттам за Кюстенджа при опростен, благоприятен за тях паспортен и митнически режим.Такъв беше, според публикациите на централните румънски вестници и предаванията на букурещкото радио, изготвеният българо-румънски договор в Крайова, подписан на 7 септември 1940 г. от пълномощниците на двете страни, т.е. само няколко дни след тези съобщения на румънските средства за масово осведомяване. В този му вид ние, българите от гр.Добрич и Добричко, преценихме, че договорът се явява хиляди пъти по-изгоден, хиляди пъти по-благоприятен за румънската държава, отколкото за България.

Нашата радост, че нашият роден край - Южна Добруджа, се връща на България, че ние ставаме свободни беше помрачена от клаузите на договора за задължителното изселване на севернодобруджанските българи от техните родни места, от приетото от цар Борис и правителството на Богдан Филов обезбългаряване на тази изконна българска земя, нещо признато и от самите румънци през 1878 г., когато те протестираха, че им се дава и отказваха да я приемат*Според нас обезбългаряването на Северна Добруджа беше в разрез с върховните български национални интереси. Според нас не трябваше да се обезбългаряват историческите български земи. При положение че беше невъзможно тяхното освобождаване и включване в границите на българската държава, живущите в тях българи трябваше да се оставят там, по техните родни места, като нашата държава следваше да се бори и да издействува за тях режим на свободно народностно развитие, културно-просветна автономия в рамките на държавата, владееща тези български земи. Така българската народност в нейната историческа цялост щеше да бъде и да си остане народностно обединена, независимо от нейното териториално разпокъсване.

(Изминалите няколко десетки години оттогава - 1940 г., потвърдиха правилността на тези наши съждения. Положението на инородни малцинства в европейските държави след Втората световна война коренно се подобри, с изключения на това на българските населения в съседните нам балкански държави, без днешна Румъния. Днес в румънската държава малцинствата имат сравнително добро развитие. И на тамошните наши сънародници в Банат и другаде, в старите предели на страната (селата около Букурещ и самия Букурещ) са предоставени права на училищна, църковна и просветна автономия. Те имат свои представители в румънския парламент, издават вестници на своя матерен, български език - „Нашият глас" в Банат и „Българска зорница" в Букурещ.)

По наша преценка ние намирахме тогава, че българската делегация в Крайова, естествено, в съгласие с нарежданията на тогавашните български управници - цар Борис и правителството на Богдан Филов,** проявила голяма щедрост, благосклонност и либерализъм към исканията на румънската страна, ето защо Крайовският договор беше сключен в този му вид.

А това не трябваше да се допуска. Българската страна трябваше да прояви по-голяма твърдост и настойчивост и на никаква цена да не приема обезбългаряването на Северна Добруджа. Напротив, както изложихме това и по-горе, тя трябваше да се бори румънската държава да предостави права и свободи на тези наши братя ~ пълноправни румънски граждани, права и свободи за автономно културно-просветно развитие.

В интереса на историческата истина, трябва да се каже обаче, че за сключването на Крайовския договор в този му вид, заслугата не е само на румънската държава, а и на хитлеристка Германия, която с оглед на нейните сметки да привлече Румъния в своята орбита проявяваше към нея нескривана благосклонност и поддържаше ней*ните позиции при воденето на преговорите. От друга страна, вярна на традиционната германска политика по добруджанския въпрос, че Северна Добруджа трябва да бъде румънска, а не българска, тя позволи нейното обезбългаряване, за да се консолидира по този начин румънското господство в нея. Клаузи на Крайовския договор потвър*ждават правотата на нашето съждение за проявената щедрост и либерализъм към румънските претенции.

Задължението България да плати на Румъния форфетарното обез*щетение от 1 милиард леи също се явява съвсем неоправдано за небогатата българска държава. Вярно е, че румънците през времето на тяхното 25-годишно господство в Южна Добруджа извършиха известно строителство - пътища, казарми, летища, пристанището в Балчик и др., но също така е вярно, че през всичкото това време, те най-хищнически ограбваха богатствата на този наш край - неговите зърнени храни, добитък, гори; че те заграбиха и селскостопанската земя на тукашното население, под формата на „третина" (около 130 000 ха), която по договора те предадоха като своя собственост на българската държава. Също цели 25 години тукашното население беше подложено на непосилен фискален режим**, на ангарии и реквизиции! Ето защо, поради всички тези съображения_българското население от гр.Добрич и Добричко не прие с одобрение сключения договор в Крайова между България и Румъния. Както изтъкнах и по-горе, ние го намерихме, че той във всяко едно отношение е по-изгоден по-благоприятен за румънците, отколкото за българската държава.

Освен това обезбългаряването на Северна Добруджа не представ*ляваше от само себе си акт, противоречащ на българските национални интереси. Не само тези са неговите зловредни последствия. Конкрет*но за севернодобруджанските българи той означаваше едно небивало зло - той им причини големи, тежкоизживяни душевни морални сътресения, голяма мъка по техните родни места, по техния любим роден край. И още, той им донесе и материална разруха - те бяха материално опропастени, не намериха и не получиха тук, в Южна Добруджа, това, което имаха и оставиха в Северна Добруджа.

Аз бях в Тулча при изселването на тамошните българи и така имах възможност да бъде неволен свидетел на сърцераздирателни сцени, които ставаха ежедневно на пристанището при отпътуването на параходите нагоре по течението на реката, които отвеждаха тези наши братя до Силистра, където те трябваше да се заселят. Никога няма да забравя тези страхотни часове на неописуема човешка мъка, на сълзи и печал.

Като че ли тези нещастни наши братя биваха отвеждани не в свободното общобългарско отечество, при свои родни братя, а на явна, поголовна смърт, на колективно заколение!

Имаха ли право тогавашните управници на България да ги обричат на такива морални и материални терзания? Ние, българите от Южна Добруджа, се чувствувахме виновни, беше ни съвестно, че добиваме нашата свобода срещу озлочестяването, терзанията и страданията на тези наши братя!

През 1940 г. историята с тях се повтори - подобно на постигналата ги злощастна съдба през 1878 г., когато те бяха принесени в жертва във връзка с освобождението на България, сега - през 1940 г., те ставаха отново жертва на приетото в Крайовския договор тяхно насилствено, задължително изселване от техните родни места под формата на тяхната задължителна размяна. Така, както се казваше в договора, с румънските заселници и колонисти в Южна Добруджа. И този път те бяха пожертвувани за освобождението на други българи -на българите от Южна Добруджа.

А на практика такава размяна не беше осъществена, съобразно реда и процедурата на договора, защото още преди неговото подпис*ване и влизане в сила (още през месеците юли и август 1940 г.) румънското цивилно население от нашите южнодобруджански градо*ве и села напусна нашия роден край и си замина оттатък Дунав в старите предели на Румъния или пък в Северна Добруджа. В дните, между 21 септември и 1 октомври 1940 г., когато българските войски завзеха цялата територия на Южна Добруджа, в нея не беше останал нито един румънец, с изключение на оттеглящите се румънски гарнизони в тукашните градове, на тяхната полиция и представите*лите на тукашните техни административни власти.

И като акт за успокоение на нашата съвест, като отдушник на обхваналите ни тогава тягостни чувства и мисли ние намерихме за необходимо да дадем външен израз на тази наша оценка на договора под формата на един писмен документ, на една писмена декларация. Така се роди нашата декларация на 8 септември 1940 г., един ден след подписването на Крайовския договор.

Нейното редактиране и оформяне (скрепяване с надлежните под*писи), беше осъществено от мен и моя приятел Борис Колев, с когото ме свързваше трайна дружба още от нашите ученически години като питомци на тукашните частни училища. По-късно, когато израснахме и станахме пълнолетни граждани, и се включихме в борбата на добруджанското българско население срещу нашите румънски поро*бители, ние тръгнахме с него по различни пътища, аз се приобщих към дейците на тукашната Българска миноритарна (национална) партия, а той стана деятел на лявата Добруджанска революционна организация и на Румънската комунистическа партия. Но пак си останахме добри приятели и си сътрудничехме в много наши общи добруджански акции, насочени срещу румънската поробителска власт в Добруджа. Такава наша обща акция беше една декларация на българите от Добрич и селата по повод подписването на Крайовскиядоговор.

Тук считам за свой дълг да направя следното пояснение, за да не се счете, че аз и приятелят ми Борис Колев се самоизтъкваме. Не! Далеч сме от подобна мисъл. Декларацията е дело на целокупното тукашно българско население, тя изразява неговите съкровени мисли и чувства, а ние двамата се явяваме само изразители на тези мисли и чувства, и действуваме не от наше, а от негово име, като негови представители и пълномощници.

Декларацията преписах на пишеща машина, собственост на разту*реното по него време Българско културно общество в Добрич. Тя беше една от двете български пишещи машини в нашия град. Другата беше на редакцията на тукашния наш вестник „Добруджански глас". Машината взех тайно, да не бъда забелязан от румънската полиция, от покойния наш съгражданин Стефан Вандев, който беше секретар на вече нелегално съществуващото Българско културно общество. Занесох я у дома и там направих преписа. Последните ръкописни думи в нейния текст „в границите на обединена България" са напи*сани от мен преди подписването й, тъй като ги бях пропуснал при преписването й на пишещата машина, но те са оригинални, част от нейния първообраз, от нейната начална редакция. Като излагам тези подробности около декларацията, аз намирам, че те представляват интерес за историята на този документ. Ето защо ги правя достояние на всички.

На времето ние не дадохме голяма гласност на тази декларация. Докато румънците бяха в Добрич не искахме да се разправяме с тяхната полиция, която само търсеше поводи да ни преследва и тормози. След 25 септември 1940 г. след влизането на българските войски в нашия град и след установяването на българската власт в него, ние също я запазихме в тайна, не й дадохме гласност, защото не искахме този път да влизаме в стълкновение и разправии с българската полиция. Имахме освен това и друго едно много по-съществено съображение; не дадохме гласност на декларацията, защото тя неминуемо щеше да бъде използувана от противниците на тога*вашните български ръководители и държавници като документ срещу тях. Всички щяха да кажат: „Ето как довчера поробеното българско население от Добрич и Добричко оценява съвсем неблагоприятния български характер на сключения договор в Крайова". Ние не искахме нашата декларация да се използва срещу цар Борис и правителството на Богдан Филов. Тя беше замислена и осъществена не като такава. За нас тя представляваше един документ за пред историята, израз на нашите мисли и чувства в този съдбовен за добруджанските българи и изобщо за българския народ исторически момент.

След значителен промеждутък от време - през осемдесетте годи*ни, при променилата се вече обстановка - ние дадохме гласност на тази наша декларация и я направихме достояние на българската общественост като депозирахме и изпратихме преписи от нея в окръжните исторически музеи и окръжните държавни архиви в Доб*рич и Силистра, в Централния държавен исторически архив - София, в Института за история при Българската академия на науките, също до някои членове на този институт и до изтъкнати наши историци и професори по история при Софийския университет.

Дали сме били прави при изготвянето на тази наша декларация, дали са основателни нашите преценки за Крайовския българо-румънски договор, това ще кажат други, а не ние. Що се отнася до нас, малкото останали живи тукашни добруджанци, сложили подписите си под нея, заявяваме, че и сега петдесет години след нейното създаване я поддържаме напълно, не се отказваме от нея!

Във връзка с последната, трета точка на декларацията ни, намирам за уместно да заявя, че тя е израз на нашата тогавашна вяра и надежда, че при евентуалния неблагополучен завършек на войната между Съветския съюз и хитлеристка Германия, при победа в нея на Съветския съюз може би Северна Добруджа щеше да получи своята свобода. За съжаление тези наши мисли и чувства не се сбъднаха, не станаха реалност!

В заключение на тези ми спомени искам да изтъкна още и това, че подобна на нашата отрицателна оценка на Крайовския договор дадоха на времето и българите от Силистра и Силистренския край, както и нашите братя от Северна Добруджа. При влизането на българските войски в Силистра, на 1 октомври 1940 г. те бяха посрещнати от тамошното българско население с позиви, плакати и възгласи за освобождението на цяла Добруджа - до устието на Дунава.

А от името на севернодобруджанските българи, все по това време, тамошният българин-общественик и патриот Иван Тодоров от село Каранасуф (Истрия), Бабадагско, изпрати подробно изложение до българското правителство в София, с енергично изразен протест за сключването на Крайовския договор с искане принудителното изсел*ване на тамошното българско население да бъде отложено и осъщес*твено не тогава, а след свършването на войната. Това издаваше тяхната интимна мисъл, че тогава е възможно тази клауза на договора да бъде ревизирана и да не бъде осъществена. Освен това от изложе*нието им се вижда, че и те, подобно на нас, са хранели надеждата, че ако хитлеристка Германия бъде бита и Съветският съюз спечели войната, тяхната родна Добруджа може да придобие свободата си!

И още нещо: напоследък бяха изнесени данни и стана известно, че севернодобруджанските българи са реагирали и по друг начин срещу тази злополучна клауза на Крайовския договор. Тяхна делегация ходила във Варна и настоявала пред тамошните български власти да действуват пред правителството в София, все в този дух - изселването да не се извършва веднага, а да бъде отложено, с вяра и надежда, че впоследствие, то може да не бъде осъществено.

И още, че друга делегация на българите от Тулча и Кюстенджа и техните села била в Букурещ, явила се пред тамошния посланик на Съветския съюз и го молила Северна Добруджа да бъде окупирана от Съветите. Така те да се спасят от омразното им румънско робство.

ПРИЛОЖЕНИЯ



ДЕКЛАРАЦИЯ



Долуподписаните добруджанци-интелектуали, свободни професи*оналисти, търговци, занаятчии, работници и селяни, верни чеда на своя многоизтерзан и изстрадал народ - взимайки акт от сключения в Крайова на 7 септември т.г. румъно-български договор, чрез който давайки се едно съвсем неправилно и несправедливо разрешение на добруджанския въпрос:

1. Румъния се задължава да върне на България заграбената и по най-позорен начин, през 1913 год., южна част на Добруджа.

2. Задържа и по-нататък за себе си като румънска провинция северната част на нашата родина Добруджа, присъединена към ру*мънската държава през 1878 г. въз основа на Сан-Стефанския и Берлински договори, срещу чиито постановления протестираха тогава енергично и единодушно целокупният румънски народ, румънското обществено мнение, румънският печат и румънският парламент, заявявайки, че не приемат предлаганата им част на Добруджа; Добруджа, бидейки във всяко отношение - историческо, геополитическо, етнографическо и икономическо - една чисто българска земя, жива и неделима част от възкръсваща наново свободна България;

3. За обезпечаване и увековечаване на извършената през 1878 г. крещяща неправда по отношение на българския народ се постановява в тримесечен срок от влизането в сила на гореспоменатия договор, принудителното изселване на българите от Тулчанско и Кюстенджанско, които ще бъдат „разменени" с настанените едва от 20 години румънски пришълци-колонисти от Добрички и Силистренски окръзи.

Въз основа на най-елементарните принципи на човечност, справед*ливост и морал и свещеното и неотменимо право на свободен живот за всички малки и големи народи

заявяваме,

че не приемаме и отхвърляме по най-категоричен начин:

1. Постановленията на Крайовския договор, чрез които се разпо*късва наново на две нашата окървавена, изтерзана и измъчена родина Добруджа, северната част на която остава да понася и занапред веригите на едно небивало, незапомнено и неотбелязано в историята на никой народ по своята нечовечност робство;

2. Постановленията на гореспоменатия договор, чрез които, при*емайки се един от най-варварските принципи, които познава съвре*менната цивилизация - тоя за принудителното изселване и разменяне на населенията - се постановява обезбългаряването на северната част на Добруджа - люлката на българската държава, родината на Караджата и на Димитър Петков;

3. Изпращаме нашите горещи братски приветствия, съчувствия и симпатии към нашите горди севернодобруджански братя с непоколе*бима вяра, че е близък часът, когато зората на свободата ще залее и техните китни хубави земи, осъществявайки се идеалът на целокупния добруджански народ: една единна, неделима, цялостна, свободна българска Добруджа, от Екрене до Тулча, в границите на обединена България!

Добрич, 8 септември 1940 г.

ПОДПИСАЛИ:

1. Данаил Ст.Бекяров - гр.Добрич, адвокат, публицист и краевед. Член на Българската миноритарна (национална) партия, секретар на Българския народен университет - културно-просветно сдружение на тукашната интелигенция и член на Редакционния комитет на вестник „Добруджански глас - орган на българското Малцинство от Румъния".
2. Борис Колев - гр.Добрич, поет и журналист, деец на Добруджанската револю*ционна организация и на Румънската комунистическа партия; уредник на вестниците“Народен глас" и „Народна дума" - легални издания на Добруджанската революци*онна организация.
3. Теодор Тошев - гр.Добрич, адвокат, председател на тукашната секция на Българската миноритарна (национална) партия; председател на Българското културно общество (организация, която ръководеше и издържаше тукашните частни българскиучилища); представител на българското малцинство от Румъния през 1930 г. на конгреса на малцинствата при тогавашното Общество на народите - Женева; и издател и редактор на вестник „Златна Добруджа".
4. Цветан Попов, от .............. Калиакренски окръг, земеделски стопанин, деец на ДРО и член на РКП.
5. Борис Златев - гр.Добрич, адвокат, член на Българската миноритарна (нацио*нална) партия.
6. Марчо Ст. Радушев от с.Василево, Калиакренски окръг, земеделски стопанин член на ДРО и на РКП.
7. Павел Атанасов от с.Езибей (дн. Паскалево), Калиакренски окръг, свещеник-иконом, фолклорист, етнограф и народен поет, безпартиен.
8. Енчо Димитров — гр.Добрич, работник-обущар, член на ДРО и на РКП.
9. Димитър Паскалев — гр. Добрич, поет, секретар на Централния комитет на ДРО и РКП.
10. Милка Н. Константинова - гр.Добрич, безпартийна.
11. Стефан Д. Бекяров - гр.Добрич, търговец, член на Българската миноритарна (национална) партия, член на ръководството на Българското културно общество.
12. Лоню Катранджиев - с.Кокараджа (дн. Загорци), Калиакренски окръг, земе*делски стопанин, член на ДРО и на РКП.
13. Иван Илиев - с.Каралий (дн. Красен), Калиакренски окръг, земеделски стопанин, член на румънската Националцъраниска (селска) партия.
14. Тодор Попов - гр.Добрич, от село Хаджикьой, Тулчанско, Северна Добруджа.
15. Д-р Петър Пачев - гр.Добрич, медик, член на ДРО и на РКО.

От подписалите декларацията, днес вече са покойници лицата обозначени под № 3, 4, 5, 6, 7, 9, 11 и 14.

Десет са от града и пет от селата на окръга.***



*Имам предвид дебатите в румънския парламент и приетата от него резолюция и еднообразните публикации във всички тогавашни румънски вестници, правителствени и опозиционни, че за румънците Добруджа е чужда земя, че тя е българска! -Д.Б.

** Моят покоен баща, среден търговец-манифактурист през цялото това време на румънското господство плащаше данък три пъти по-голям от данъка на един голям търговец-ангросист от Букурещ, от който той купуваше стока за дюкяна си!

*** Поясненията са на Данаил Бекяров, написани на 15 януари 1986 г.




--------------------------------------------------------------------------------

Selianin
23-01-07, 12:16 PM
Колеги, ако проявявате интерес, моля прочетете:

http://varna.bg-Атаката на "Дръзки" срещу "Хамидие"

Museau de la Noir
04-02-07, 05:46 PM
Статья


Внешняя политика Николая Павловича Романова
План
I. Вступление
II. Основная часть
1. Русско-иранская война 1826-1828 гг. Выводы о войне
2. Русско-турецкая война 1828-1829 гг. Выводы о войне
3. Венгерское восстание 1848-1849 гг. Выводы о восстании
4. Крымская война 1853-1856 гг. Выводы о войне
III. Заключение
IV. Список литературы


Вступление
Тема данного реферата: Внешняя политика Николая I.
Ее выбор объясняется следующими факторами:

-- моим собственным интересом к истории войн
-- интересом историков к данной проблеме
-- необходимостью хорошо разобраться в этой теме
-- тем, что и в наши дни на Кавказе, существует серьезное противоречие

Чтобы раскрыть эту тему, считаю необходимым осветить следующие вопросы:

-- раскрыть некоторые особенности личности Николая I, и их влияние на политику
-- объяснить общее понятие его внешней политики.
-- рассмотреть ход войн и подвести их итоги.
-- подвести общие итоги.

Для освещения этих вопросов будет использована соответствующая литература. Авторы и их книги (список помещен в конце работы) по моему мнению, наиболее хорошо раскрывают эти вопросы. В работе использованы, как и источники, так и монографии. Интересно будет узнать мнения авторов. Их объяснения.
Перед тем как преступить к основной части реферата еще несколько вступительных слов к теме.
С именем Николая I связан целый ряд событий, который повлиял на судьбу нашего государства. По настоящему блестящих страниц в его правлении немного, но тем ни менее это никак не повлияло на его авторитет. Императоры в России всегда были великими. Их никогда, и никто не критиковал, и не мог критиковать. Исключением не стал и Николай I. Наоборот, при нем усилился цензурный режим, и задатки вольнодумства в стране прекратили свое существование. Точнее люди, которые занимались "подрывательской деятельностью", против царя, ушли в подполье. Но тем ни менее при императоре искоренить вольнодумцев не удалось. Николай I был человеком консерваторского склада ума. Старался сохранить старые устои, но прекрасно понимал сложность положения России. Он понимал это и в этом была, естественно не единственная, но верная заслуга... Николай Павлович готовил почву для будущих реформ, которые в какой-то мере реализует его сын Александр II.
Он старался не делать каких-либо коренных перемен. За исключением реформ конца 30-х, начала 40-х гг. XIX века. За время его правления во внутренней политике, не происходило существенных изменений. Хотя во всех сферах государства происходило развитие. Достаточно сказать, что Россия находилась на одном из ведущих мест по темпам роста. И в этом частично заслуга императора. Но сделать решающий шаг на пути к отмене крепостного права, он так и не смог, и по этому Россия осталась феодальной державой. По сему следует вывод об определенном "застое" в системе страны.
Что касается личности императора, то она образовала базис еще в детстве. Так как он, по сути, не должен был стать наследником престола, Николай, как всякий великий князь того времени получил военное образование. Фактически он не был готов к такому тяжкому времени, как императорская корона. Но в силу отречения цесаревича Константина от престола и восстания декабристов ему пришлось (еще бы!) согласиться на воцарение.
Как и всякий военный Николай был строг, краток, воинственен и любил подчиненность. Отсюда вытекала одна из главных черт его личности - деспотизм. Естественно как защитник самодержавия, и ее представитель, деспотизм распространился на всю Россию. Еще одна черта аллергия на республику и в особенности на конституцию. Он ненавидел и не понимал их. Следовательно, и вся страна не должна была понимать.
Внешняя политика Николая Павловича это, безусловно, важнейший аспект при изучении всей деятельности императора. Его внешняя политика выражалась в первую очередь в войнах. Перед императором стояли жесткие задачи во внешней политике. На Черном море необходимо было прорубить "Южное окно в Европу", т.е. необходимость контроля над морем, и захват проливов: Босфор и Дарданеллы, решение пресловутого "Восточного вопроса". К слову суть вопроса заключалась в том, кому фактически владеть Босфором и Дарданеллами и удастся ли русскому царю покровительствовать в мусульманской державе, над православными. На правление Николая Павловича, пришлось целых шесть военных компаний. Только четыре относятся к внешней политике: Иранская, Турецкая, Венгерская компании и война против коалиции. Об этих войнах будет рассказано подробно в дальнейшей работе.

Русско-персидская война 1826-1828 гг.
Первое активное проявление внешней политики императора. Иранский шах старался реабилитировать страну по Гюлистанскому мирному договору от 1813 года. Когда России отошло влияние на Северном Азербайджане. Пытаясь опровергнуть Гюлистанский мирный договор от 12 октября 1813 года иранский шах Аббас-Мирза в июле 1826 года, при активной поддержке английской дипломатии, без объявления войны, вторгся в территорию Российской империи. Наступление оказалось естественно неожиданным. Главнокомандующим русской армии на Кавказе в то время был генерал А. П. Ермолов, и в первое время война шла в пользу Ирана. Иранские войска захватил южную часть и двинулся в Восточную Грузию. Произошло вторжение в Карабах и в Талышское ханство. Пала Ленкорань, был осажден Баку, восстания охватили Азербайджан. Эриванский сардар занял Елизаветполь (Гянджу, или Ганджу; позднее Кировабад). Сам Аббас-Мирза начал осаду крепости Шуши - административного центра населенного армянами бывшего Карабахского ханства. Небольшой гарнизон крепости при помощи армянских добровольцев выдержал 40- дневную осаду.
Николай I получил известие о вторжении персов в Москве, где проходили коронационные торжества. Несмотря на недовольство, он попытался подбодрить А. П. Ермолова воспоминаниями об их встрече на маневрах в Вертю в 1815 году. В письме от 16 августа 1826 года государь писал: "Был бы Николай Павлович прежний человек, может быть, явился к вам, у коего в команде первый раз извлек из ножен шпагу; теперь остается мне ждать и радоваться известиям о ваших подвигах и награждать тех, которые привыкли под начальством вашим пожинать лавры".За неделю до этого, увидев среди представлявшихся ему лиц находившегося в отставке Дениса Давыдова, Николай Павлович спросил, может ли тот "служить в действительной службе". Получив, утвердительный ответ, милостиво улыбнулся и прошел дальше. Через несколько дней все формальности были выполнены, и 10 сентября 1826 года генерал-майор Д. В. Давыдов уже был в Тифлисе.
Ермолов с армией через месяц освободил захваченные территории, 3 сентября 1826 года нанесли поражение иранцам в сражении при Шамхоре. При Шамхоре русскую армию возглавлял князь генерал-майор В. Г. Мадатов, наши войска разбили вчетверо превосходящий передовой отряд персов, а через два дня освободился Елизаветполь. Аббас-Мирза, сняв осаду Шуши, двинулся навстречу Мадатову. 10 сентября прибыл И. Ф. Паскевич, который по поручению А. П. Ермолова принял командование войсками. Смотром кавказских войск Паскевич остался недоволен. Впрочем, другой реакции от него ждать не приходилось "Нельзя представить себе, - писал он Николаю I, - до какой степени они мало выучены. Боже сохрани с такими войсками быть первый раз в деле; многие из них не успеют построить каре или колонну, - а это все, что я от них требую. Я примечаю, что сами начальники находят это не нужным. Слепое повиновение им не нравится, - они к этому не привыкли; но я заставлю их делать по-своему". 13 (25) сентября, в четырех верстах от Елизаветполя, у перекрестка дорог, где возвышается мавзолей поэта Низами Гянджеви, произошло генеральное сражение. Под начальством Аббас-Мирзы находилось 50 тысяч войска, половину которого составляла иррегулярная конница кочевых племен, но были и 24 батальона регулярной пехоты (в синих курточках и белых панталонах) с 26 орудиями под командованием английских офицеров. Имелось также до 40 небольших пушек-фальконетов, перевозившихся на верблюдах. Русских войск было немного, но они представляли цвет Кавказского корпуса (8 тысяч человек, 24 орудия). Первой линией русской пехоты командовал генерал Мадатов. В решающий момент сражения двум батальонам Ширванского карабинерного полка противостояло 18 батальонов персов. У Паскевича хватило мужества и ума не мешать ермоловским генералам В. Г. Мадатову и А. А. Вельяминову. После упорного боя, исход которого решил удар Нижегородского драгунского полка, противник был разгромлен. В том числе оказались разбиты и шахские гвардейцы-сарбазы, называвшиеся "железоедам". Аббас-Мирза повернул вспять, посадив пехотинцев за спинами всадников. Потери персов составляли до двух тысяч убитыми и до тысячи пленными. Было захвачено два орудия, четыре знамени. С русской стороны выбыли из строя 12 офицеров, включая убитого командира Ширванского полка Грекова, и 185 нижних чинов. Через два дня Аббас-Мирза переправился через Араке. Карабах и большая часть Талышского ханства были очищены. Это было первое большое сражение николаевского царствования, и император на награды не поскупился. Князь Мадатов получил чин генерал-лейтенанта, а также золотую саблю с бриллиантами с надписью "За храбрость", генерал-лейтенант Вельяминов получил знак ордена Святого Георгия Победоносца 3-й степени, а полковник граф Симович и майоры Юдин и Клюки фон Клюгенау - 4-й степени (первые георгиевские кавалеры нового царствования). И. Ф. Паскевич получил золотую саблю с бриллиантами с надписью "За поражение персиян под Елизаветполем". "Уверен, - писал ему император, - что она в ваших руках укажет храбрым войскам путь к новым победам и к славе" Захваченные персидские пушки были выставлены на Красной площади. В том же месяце, 21 сентября, отличился Д. В. Давыдов, разбивший четырехтысячный отряд персов при урочище Мирок.
С весны 1827 года военные действия, приостановившиеся из-за непроходимых в осенне-зимний период дорог, возобновились - уже без А. П. Ермолова, который 29 марта (10 апреля) был заменен Паскевичем. Русские войска двинулись в Эриванское ханство и 8 июня заняли Эчмиадзин. Оставив часть войск для блокады Эривани (Еревана), Паскевич, несмотря на палящий зной, двинулся по долине Аракса. 26 июня он занял Нахичевань, 5 июля под Джеван-Булаком разбил двигавшегося на помощь Аббас-Мирзу, а 7 июля взял крепость Аббас-Абад. 28 сентября главные силы вновь осадили Эривань и после инженерной подготовки 1 (13) октября взяли город штурмом при поддержке жителей. "Знаменитая Эривань, - докладывал Паскевич Николаю I, - которой приобретение, как полагали, должно было стоить потоков крови, пала перед победоносным русским оружием, без великих пожертвований с нашей стороны..." Тем временем отряд генерала Г. Е. Эристова начал наступление из Карабаха на столицу персидского Азербайджана Тавриз (Тебриз), в который вступил без сопротивления 14 октября. Вскоре прибыл с главными силами Паскевич, и Персия запросила мира. С ноября 1827-го по февраль 1828 года с перерывами продолжались переговоры, которые со стороны России вели А. С. Грибоедов (на его двоюродной сестре был женат И. Ф. Паскевич) и А. М. Обрезков, а со стороны Персии - Аббас-Мирза.
Успехи России создавали реальную возможность претендовать на весь Иранский (Южный) Азербайджан или, по крайней мере, на создание на этой территории буферных государств. Однако Николай I оказался весьма умерен в своих притязаниях. Необходимо было учитывать и реакцию европейских держав. Свою позицию по этому вопросу император выразил в следующем постулате: "Я при самой крайней необходимости предпочитаю устройство независимых ханств в Азербайджане присоединению оного к России: ибо сей мерой подадим справедливую причину думать, что стремимся водворить со временем исключительно наше владычество в Азии, и тем самым охладим искренние и дружественные связи наши с первенствующими державами в Европе". Получив известие о взятии Тавриза, Николай Павлович писал своему "старому командиру": "Считаю необходимым нам далеко не лезть в глубину Персии; но елико возможно скорее сделать экспедицию в Астрабат (Астрабад; с 1930 года Горган. - Л. В.) или Зинзили (Энзели; с 1925 по 1980 год Пехлеви. - Л. В.), где, по-вашему, удобнее, и стать там твердой ногой".
В соответствии с инструкциями Николая I основными условиями русской стороны в переговорах стали следующие: "уступка нам двух областей при Араксе", в основном населенных армянами, и "вознаграждение денежное", определенное сначала в размере 15 куруров (30 млн. рублей серебром): 5 - в течение первого месяца, 10 - в течение трех месяцев. Предполагалось, что все это время войска будут оставаться на территории южного Азербайджана. В случае невыплаты установленной суммы, писал И. Ф. Паскевич императору, "вся Азербайджанская область отделяется от Персидского государства, и назначаются в оных независимые ханства под покровительством России". Переговоры затянулись в связи с началом Русско-турецкой войны, на которую персы возлагали определенные надежды. Пришлось предпринять дополнительные военные усилия. В январе 1828 года русские отряды направились из Тавриза по трем направлениям: на восток в сторону Каспия к Ардебилю, на юго-запад к озеру Урмию и на юго-запад к Тегерану, где был занят Туркманчай (в 50 километрах от Тавриза). Шах был вынужден принять все условия мира, продиктованные победителями. В ночь на 10 (22) февраля 1828 года И. Ф. Паскевич и Аббас-Мирза подписали Туркманчайский мир, а через два месяца была объявлена война с Турцией.
По Туркманчайскому договору к России отошли "в совершенную собственность" только ханства Эриванское и Нахичеванское, населенные в основном армянами. Граница устанавливалась по верхнему и среднему течению Аракса, а в нижнем течении включала находившееся южнее Талышское ханство, вошедшее в состав России еще в 1813 году (граница проходила там по Талышскому хребту). Были подтверждены установленные Гюлистанским договором 1813 года свобода торгового мореплавания и исключительное право России иметь на Каспии военный флот. Персия должна была выплатить России на покрытие военных расходов 10 куруров туманов (20 млн. рублей серебром) контрибуции. Кроме того, Персия обязывалась не препятствовать переселению в русские пределы армян. В соответствии с договором с 1828 по 1831 год в Россию выехало 100 тысяч армян, а до начала Крымской войны - еще 200 тысяч. Был подписан также "Особый акт о торговле", распространявший на русских купцов ряд льгот.
Такой исход войны наносил удар по английскому влиянию на Среднем Востоке. Не случайно Николай Павлович высоко оценил роль И. Ф. Паскевича. В указе Правительствующему сенату от 15 марта 1828 года говорилось: "В воздаяние отличного усердия и важных отечеству заслуг генерал-адъютанта нашего, генерала от инфантерии Паскевича, многими блистательными победами в продолжение счастливо прекратившейся ныне с Персией войны приобретшего новую славу нашему оружию и увенчавшего сии подвиги заключением выгодного во всех отношениях мира, коим пределы государства распространяются за Араке, и присоединяется к владениям нашим область Армянская, - всемилости-вейше жалуем его и потомство его в графское Российской империи достоинство, повелевая ему отныне именоваться графом Паскевичем-Эриванским".
А. С. Грибоедову, который доставил текст договора в Петербург, была устроена торжественная встреча. Посланец победного мира также был обласкан Николаем I. "Государю угодно меня пожаловать 4 тысячю червонцами, Анною с бриллиантами и чином статского советника", - писал Грибоедов И. Ф. Паскевичу. Вскоре он был назначен в Тегеран "полномочным министром". Русский посол был весьма тверд в отстаивании российских интересов, строгом соблюдении всех пунктов договора и своевременной выплате контрибуции. Однако ему пришлось столкнуться с атмосферой враждебности, которая усилилась в связи с обращением к Грибоедову с просьбой оказать помощь в переселении в Россию двух армянок из гарема зятя шаха Аллаяр-хана и влиятельного человека при дворе, главного евнуха ханского гарема Мирзы Якуба, родом из Еревана. 11 февраля 1829 года антирусская придворная группировка организовала погром русской миссии. Члены посольства, включая А. С. Грибоедова, были растерзаны толпой.
Разгром российского посольства в Тегеране поставил русско-персидские отношения на грань третьей войны в тот момент, когда близился переломный момент в войне с Турцией. Успехи русских войск заставили Фетх Али-шаха принести извинения, для чего в Петербург направилась делегация во главе с сыном Аббас-Мирзы Хосров-Мирзой. Персы везли щедрые подарки, включая списки рукописи поэмы "Шах-Наме" и алмаз "Шах". Императрице поднесли четырехрядный жемчуг, драгоценные ткани, изделия из эмали, маленькие чашки для кофе, а Николаю Павловичу - чепраки, усеянные бирюзой, и седла с серебряными стременами. "Извинительное" посольство Хосров-Мирзы достигло своей цели. Формальная версия о непричастности шахского правительства к случившейся трагедии была принята Николаем I. Но вряд ли уместны намеки на то, что Персия якобы "покупала" расположение царя. Один из современных исследователей так оценивает достижения русской дипломатии этого периода на Среднем Востоке: "Отказ от силового решения проблемы после гибели А. С. Грибоедова позволил России в дальнейшем одержать важную дипломатическую победу над Великобританией, добившись похода иранцев на Герат в 1837 - 1838 гг. вопреки воле англичан. Иран сумел собраться с силами и доказать дееспособность центральной власти в борьбе с сепаратистами и мятежниками".
Однако расцвет русской торговли в Закавказье после Туркманчайского мира в конце 20-х - начале 30-х годов оказался кратковременным. Русские набивные ситцы по своему качеству не могли конкурировать с английскими тканями, особенно в Тавризе, куда английские товары доставлялись прямо из Трапезунда. В связи с этим центр русско-персидской торговли сместился в прикаспийскую провинцию Персии - Гилян. Из русских товаров сюда привозились металлы, металлические изделия, хрусталь, фарфор, сундуки, краски, пушнина, нефть, соль и др. В докладной записке в конце 1837 года министр финансов Канкрин особо отметил успехи гилянской торговли.
Выводы о войне.
Несмотря на то, что война складывалась для нас худшим образом, русским войскам удалось победить персов. Хотя они атаковали стремительно. Дело было вовсе не в великолепном действии Паскевича на фронте, а скорее в слабости нашего врага, неспособного к длительной войне. Не стоит, и умолять заслуг русских солдат, которые стойко сражались и сумели выстоять перед натиском многочисленного врага. Николай I старался не вмешиваться в дела на фронте, хотя искренне переживал за все провалы и победы в войне. И по сему не поскупился на награды для генералов, офицеров и солдат по окончанию войны. Итоги войны, положительно отразились с территориальной стороны мира для России. Николай Павлович не желал проблем с ведущими державами, такими, как Франция, Англия, которые экспансировали Азию, и по этому отказался от крупных аннексий с Персии. Контрибуция тоже была не велика. Зато возникало доминирование на Каспии, и торговые отношения с Ираном. Все это было важным итогом войны.

Русско-турецкая война 1828-1829 гг.
В первый год своего царствования Николай I совместно с Англией пытался примирить турок с греками, но безуспешно. С Турцией, правда, была заключена Аккерманская конвенция, подтверждавшая условия Бухарестского мира 1812 года, до тех пор постоянно нарушавшегося турками.
В 1827 году, после шести лет геройской неравной борьбы, Греция не могла уже больше сопротивляться. Турки овладели Афинами и творили неслыханные жестокости, затопляя кровью всю страну. В конце июня правительства России, Англии и Франции, выработавшие совместную линию поведения в греческом вопросе, поставили Турции ультиматум: немедленно прекратить все зверства и предоставить Греции автономию. Однако это требование, подобно многим предыдущим, было оставлено без ответа.
Соединенный турецко-египетский флот с азиатскими и африканскими войсками вошел в Наваринскую бухту и готовился нанести последний удар ослабевшей Греции. Адмиралы союзного флота (русский - граф Гейден, английский - Кодрингтон и французский - де Риньи) потребовали от турок немедленного прекращения военных действий. Однако и этот ультиматум не был выполнен турками. Тогда союзный флот атаковал неприятеля и совершенно истребил его (из всего турецкого флота спасся только один корабль) в Наваринской бухте 8 октября 1827 года. Император Николай I отличил адмиралов Кодрингтона и Риньи. "Вы одержали победу, за которою цивилизованная Европа должна быть вам вдвойне признательна, - говорилось в рескрипте от 8/20 ноября 1827 года на имя Кодрингтона. После Наварина подстрекаемая Австрией Турция расторгла Аккерманскую конвенцию и в декабре султан Махмуд II провозгласил священную войну (джихад) против ненавистной России.
Император Николай I предложил совместное участие в этой войне Англии и Франции. Однако англичане уклонились вовсе, а французы прислали ограниченный экспедиционный корпус для действий на островах. Основная тяжесть войны легла на Россию. Принятый русским командованием план предполагал традиционное разделение сил на Дунайский (под командованием фельдмаршала князя Витгенштейна) и Кавказский (под командованием князя Паскевича-Эриванского) сухопутные театры, а также использование сил Черноморского флота (командующий - вице-адмирал А.С. Грейг) и Балтийской эскадры в Средиземном море (командующий - вице-адмирал граф Л.П. Гейден) для морской блокады Турции.
Для похода на Дунай было собрано около 100 тысяч солдат при почти 400 орудиях. Главнокомандующим был назначен престарелый ветеран Отечественной войны фельдмаршал князь П.Х. Витгенштейн, а начальником штаба - генерал П.Д. Киселев (будущий министр государственных имуществ). Предположено было форсировать Дунай и через Балканы продвигаться к Константинополю. Несомненным просчетом, объясняющимся влиянием идей Священного союза, был отказ от идеи поднять балканских христиан на борьбу против их "законного монарха".
Кампания 1828 года окончилась для русских войск крайне неудовлетворительно. Фактически она свелась к форсированию Дуная и одновременной блокаде трех турецких крепостей (Шумлы, Силистрии и Варны) из которых только одна была при помощи флота доведена до конца (Варна), тогда как две другие закончились едва ли не катастрофой для русской армии. 7 июня сдался Браилов. Лучше обстояли дела на Кавказском театре, где морская пехота при поддержке корабельной артиллерии в июле 1828 года захватили важную турецкую крепость Анапа, а закаленные в боях с горцами и персами кавказские войска во главе с Паскевичем взяли Ахалцых (Ахалцихе), Ахалкалак (Ахалкалаки), Ардаган, Поти, Баязет и полностью перехватил инициативу.
В феврале 1829 года главнокомандующим вместо Витгенштена был назначен Дибич. Он решил прежде всего покончить с турецкими крепостями севернее Балкан и затем перейти горы и двигаться на Константинополь. К июню была взята Силистрия и вновь блокирована Шумла. Дибичу удалось обмануть визиря, уверив его в том, что он собирается всеми силами штурмовать эту крепость. Турки стянули под Шумлу все свои силы открыв проходы через Балканы, на что и рассчитывал Дибич. Не дожидаясь падения Шумлы он в начале июля начал Забалканский поход. Русским удалось перевелить через Баканы у черноморского побережья, однако зной и плохая вода вызвали вспышку заболеваний. Русская армия стала быстро таять. К августу у Дибича оставалось в строю не более 25.000 человек, но видя полную деморализованность турок он решил двигаться к Адрианополю. За 6 дней русская армия совершила под палящим солнцем 120-км марш, потеряв еще 5000 человек от солнечных ударов и болезней. 7 августа совершенно неожиданно для турок русские войска появились перед Адрианополем. На следующий день потрясенный гарнизон этой мощной крепости сдался без боя.
На Кавказе кампания 1829 года началась при крайне неблагоприятных обстоятельствах. Активизировались турецкие войска, волновалось мусульманское население занятых областей, вновь обострились отношения с Персией (в Тегеране была разгромлена русская дипломатическая миссия и растерзан толпой Грибоедов) и лишь недвусмысленная угроза Паскевича Аббас-мирзе поголовно истребить всю его династию в случае вмешательства Персии в войну заставила последнего отказаться от мечты о реванше. Только весной удалось вновь восстановить положение, а 27 июня - в стодвадцатую годовшину Полтавы, взять крупнейшую турецкую крепость в этом районе - Арзрум, после чего кавказская армия турок практически перестала существовать.
На Балканах русская армия стояла в двух дневных переходах от Константинополя и у турок уже не было ни сил, ни воли чтобы его защищать. Султан умолял о пощаде на любых условиях. Казалось еще немного и сбудется мечта Екатерины - Константинополь станет русским. Однако Николай I не решился воспользоваться своим исключительно выгодным положением. Он боялся воспользоваться в полной мере плодами безоговорочной победы, т.к. считал, что захват Константинополя вызовет крах Турции и в неизбежно последующей за этим войне с участием великих держав Россия не сможет удержать завоеванное. Это опасения сделали свое дело - к султану были направлены представители с очень умеренными предложениями. 2 сентября 1829 года был подписан Адрианопольский мирный договор по которому Россия получала черноморское побережье Кавказа с Анапой и Поти, а также Ахалцихский вилайет (Южная Грузия). Вся остальная завоеванная территория возвращалась Османской империи. Греция, Сербия, Молдавия и Валахия получали широкую автономию. Черноморские проливы объявлялись открытыми для прохода как русских, так и иностранных судов. Эта война стоила России чрезвычайно дорого. Из войск перешедших русскую границу в 1828 году на родину вернулось лишь менее четвери. Свидетель окончания войны, переживший тяжелейшие дни наполеоновских войн, писал, что никогда они не видел в армии большего уныния, чем в дни после заключения Адрианопольского мира, в двух шагах от Царьграда.
В 1833 году Россия вмешалась в турецкие дела. Против султана восстал его могущественный вассал - хедив (правитель) Египта Магомет Али. Война с ним грозила распадом слабой Османской империи. Россия отправила на Босфор Черноморский флот с десантом (2 полка). Узнав о том, что на стороне султана будут сражаться русские султан тут же изъявил покорность. Таким образом, Турция была спасена, как тогда говорили, "одним блеском русских штыков". С ней был заключен выгодный Ункиар-Искелессийский договор по которому Турция обещала не допускать в Черное море флоты враждебных России держав, обезопасив, таким образом, все южное побережье империи. Россия и Турция становились союзниками. Это был крупный успех русской дипломатии, давший России без кровопролития значительные выгоды. Однако вскоре все они были упущены. Великобритания еще в начале XIX в. поставила одним из приоритетов своей внешней политики вытеснение России с Балкан и Ближнего Востока. По ее инициативе и при содействии остальных стран Европы в Лондоне в 1840 году была созвана международная конференция, на которой Россию заставили аннулировать Ункиар-Искелессийский договор.
В 1840 - 1841 гг. была проведена Лондонская конференция по которой России запрещалось вводить военный флот в Босфор и Дарданеллы. Вот воспоминания Пушкина о взятии Арзрума: "25 июня, в день рождения государя императора, в лагере нашем под стенами крепости (Гассан - Кале -примечание Д. О.) полки отслушали молебен. За обедом у графа Паскевича, когда пили здоровье государя, граф объявил поход к Арзруму. В пять часов вечера войско уже выступало.
26 июня мы стали в горах в пяти верстах от Арзрума. Горы эти называются Ак-даг (белые горы); они меловые. Белая, язвительная пыль ела нам глаза; грустный вид наводил тоску. Близость Арзрума и уверенность в окончании похода утешала нас.
Вечером граф Паскевич ездил осматривать местоположение. Турецкие наездники, целый день кружившиеся перед нашими пикетами, начали по нем стрелять. Граф несколько раз погрозил им нагайкою, не преставая рассуждать с генералом Муравьевым. На их выстрелы не отвечали.
Между тем в Арзруме происходило большое смятение. Сераскир, прибежавший в город после своего поражения, распустил слух о совершенном разбитии русских. Вслед за ним отпущенные пленники доставили жителям воззвание графа Паскевича. Беглецы уличили сераскира во лжи. Вскоре узнали о быстром приближении русских. Народ стал говорить о сдаче. Сераскир и войско думали защищаться. Произошел мятеж. Несколько франков были убиты озлобленной чернию.
В лагерь наш (26-го утром) явились депутаты от народа и сераскира; день прошел в переговорах; в пять часов вечера депутаты отправились в Арзрум, и с ними генерал князь Бекович, хорошо знающий азиатские языки и обычаи.
На другой день утром войско наше двинулось вперед. С восточной стороны Арзрума, на высоте Топ-дага, находилась турецкая батарея. Полки пошли к ней, отвечая на турецкую пальбу барабанным боем и музыкою. Турки бежали, и Топ-даг был занят. Я приехал туда с поэтом Юзефовичем. На оставленной батарее нашли мы графа Паскевича с всею свитою. С высоты горы в лощине открывался взору Арзрум со своей цитаделью, с минаретами, с зелеными кровлями, наклеенными одна на другую. Граф был верхом. Перед ним на земле сидели турецкие депутаты, приехавшие с ключами города. Но в Арзруме заметно было волнение. Вдруг на городском валу мелькнул огонь, закурился дым, и ядра полетели к Топ-дагу. Несколько их пронеслось над головою графа Паскевича; "Voyez les Turcs,- сказал он мне, - on ne peut jamais se fier a` eux". Сию минуту прискакал на Топ-даг князь Бекович, со вчерашнего дня находившегося в Арзруме на переговорах. Он объявил, что сераскир и народ давно согласны на сдачу, но что несколько непослушных арнаутов под предводительством Топчи-паши, овладели городскими батареями и бунтуют. Генералы подъехали к графу, прося позволения заставить молчать турецкие батареи. Арзрумские сановники, сидевшие под огнем своих же пушек, повторили ту же просьбу. Граф несколько времени медлил; наконец дал повеление, сказав: "Полно им дурачиться". Тотчас подвезли пушки, стали стрелять, и неприятельская стрельба мало-помалу утихла. Полки наши пошли в Арзрум, и 27 июня, в годовщину полтавского сражения, в шесть часов вечера русское знамя развивалось над арзрумской цитаделью.
Раевский поехал в город - я отправился с ним...
Выводы о войне.
Война закончилась триумфом русского оружия. Началась по весьма сомнительным причинам. В манифесте о начале войны уже были условия будущего мира. Это наталкивает на мысль, что Николай I был слишком уверен в своем превосходстве. Нессельроде полностью поддерживал государя в его антитурецкой доктрине. Как бы там не было, но самоуверенность никак не повлияла на исход военных действий. Да и как могло быть по другому. Турецкая империя клонилась к закату. Уже не было великих полководцев, хорошо обученных солдат. Экономически Османская империя очень отставала от прочих государств, в качестве оружия тоже. С цветом турецкой армии во все времена - янычарами было полностью покончено в 1826 году. Султану надоело их недовольство. Ведь недовольство могло привести к восстанию, к государственному перевороту. Янычары были казнены. Солдат тоже не хватало, бунтующая Греция "съедала" 10-20 тысяч человек за поход.
Именно из-за притеснения греков турками и началась война. Франция, Англия и Россия почувствовали, что должны вмешаться в эту войну. Хотя это достаточно сомнительно. Не знаю, как Англия и Франция, а вот Россия явно имела в целях расширить свои территории и заполучить Босфор и Дарданеллы. О решениях этих задач красноречиво говорит исход войны.

Венгерское восстание в конце 40-х гг.
Революция в Венгрии началась через два дня после восстания в Вене народным восстанием в Пеште 3(15) марта 1848 года. Власть перешла в руки Комитета общественного спасения. Вскоре началось формирование национальной армии (гонведа). После подавления в октябре венского восстания австрийское правительство бросило против венгров главные силы, которые заняли Пешт. Вскоре, однако, венгры снова очистили почти всю территорию страны. Венгерские войска под командованием польского генерала Ю. З. Бема успешно действовали и в Трансильвании (центральная и северно-западная часть современной Румынии, ограниченная Карпатами и Западными Румынскими горами со смешанным населением). Командующим австрийскими войсками в Трансильвании обратился за помощью к командиру русских войск в Дунайских княжествах генералу А. Н. Лидерсу. Два русских отряда с разрешения Николая I в конце января - феврале совершили рейды в Трансильванию, заняв Германшдт и Кронштадт, но затем вернулись обратно. Тем временем венгерский парламент объявил полную независимость Венгрии от Австрии, а династию Габсбургов низложенной (14 апреля 1849 года в Дебрецене).
Соотношение сил складывалось не в пользу австрийцев. Под командованием Гергея, польского генерала Бема и других венгерских военачальников находилось не менее 170 тысяч боеспособных войск, не считая гарнизонов. Автрийское командование реально располагало 120 тысячами человек (по русским источникам, перевес венгров был еще большее значительным). Потеряв надежду разбить венгров собственными силами, австрийское правительство 9 (21) апреля1849 года обратилось за помощью к Николаю I.
Великая княжна Ольга Николаевна впоследствии вспомнила, что депеша от юного Франца-Иосифа пришла в Пасхальную ночь 1849 года, когда августейшая семья присутствовала при освещении нового Кремлевского дворца. В письме говорилось, что Франц-Иосиф с детства привык видеть в Николае I защитника монархических принципов, наиболее искреннего и преданного друга своей семьи. "Австрийская империя, - вспомнила Ольга Николаевна, - была в опасности. Папа тотчас же подписал приказ о походе русских войск. Эта депеша и ответ на нее, помеченные числами, хранились в кабинете". Манифест "об усмирении мятежа в Венгрии" был составлен также императором и подписан им 26 апреля (8 мая) 1849 года. Он является своеобразным продолжением манифеста 14 марта 1848 года.
На западной границе России была мобилизирована армия в составе 2, 3, 4-го и 5-го пехотного корпусов (175 тысяч человек). Первые три корпуса под общим командованием И. Ф. Паскевича (около 145 тысяч человек) в марте 1849 года двинулась с территории Польши через Словакию и Галицию в Венгрию (Дукля - Кашау - Мишкольц - Дебрецен - Вилагош). Путь пролегал через земли, занятые русинами. Последние восторженно встречали армию, солдаты которой, как они говорили, "по-нашему говорят и по-нашему молятся". Это констатировало с пропагандой эмиссаров лидера венгров Лайоша Кошута, которые изображали русскую армию как скопище свирепых дикарей, одетых в звериные шкуры. Одновременно 5-й корпус под командованием А. Н. Лидерса (40 тысяч человек) с преданными ему австрийскими отрядами нанес удар с юга, с территории Валахии. Против тех группировок венгерских войск (129 тысяч человек, не считая разрозненных отрядов) было сосредоточено в общей сложности около 300 тысяч. И хотя командующий венгерскими войсками генерал Артур Гергей разбил австрийцев в северо-западной Венгрии, он потерял время, осадив в мая. Буду (историческое ядро Будапешта).
Тем временем австрийская армия Гайнау заняла Пешт. Общее командование венгерскими войсками перешло к польскому генералу Г. Дембиньскму, а группировка Гергея поспешила на помощь южной армии, командующим которой был назначен Бем.
И. Ф. Паскевич отдавал должное военному искусству А. Гергея, который успешно действовал в авангарде артиллерией, а затем маневрами отводил свои войска. 1(13) августа 1849 года у селения Вилагош (северо-восточнее Арада; ныне территория Румынии) Гергей вместе с армией (30 тысяч человек, 144 орудия) сдался русскому 3-му пехотному корпусу генерала Ф. В. Ридигера.
Часть южной венгерской армии 6 (18) августа сдалась Лидерсу (Бем бежал в Турцию), а 21-23 сентября (3-5 октября) капитулировал гарнизон крепости Коморн. В конце августа (сентябре) русские войска двинулись в Россию.
Выводы о венгерском восстании.
Была одержана достаточно легкая победа над венгерскими повстанцами. Но какое значение имела эта компания?
Общее мнение подтверждает, что если бы Россия не вступилась бы за Австрийскую державу, последняя неминуемо погибла. С одной стороны действительно, зачем мобилизировать огромную армию. Ведь для этого необходимо одежда, фураж, подвозки, оружие и прочие солдатские нужды. Этот поход удар по казне, следовательно, по экономике страны. Так уж к тому нужна была помощь Австрии? И ко всему военный поход настраивал венгров против нас на долгое время. Вот что пишет по этому поводу митрополит Платон Киевский: "Некоторые, говоря, что Николай Павлович на все многолетнее величавое царствование положил пятно Венгерскою войною. Да не вступись он за Австрийскую монархию, - и это многосоставное и разнородное государство распалось бы, для нас открылся бы путь к Царьграду, и нет сомнения, не было бы Крымской войны. Австрия удивила мир своей неблагодарностью, воистину самой черною, едва ли беспримерною во всей истории человечества. Все это так, но что было побуждением повести войну против мятежной Венгрии? Слава русского оружия? Слава мощного царя? Мзда какая-нибудь? Нет и нет, а одно - верность обетам Священного союза, истинно рыцарская честь".
Таким образом, Россия, следуя условиям Священного союза, не могла отказаться помочь Австрии. Но все на тот момент зависело нисколько от царя, сколько от Паскевича. Он заласканный царской добротой привык, когда ему делают услугу.
"И Паскевич так привык к этому обхождению, что его нисколько не удивило, когда ближайший полномочный представитель императора австрийского и довереннейший человек канцлера Шварценберга генерал-лейтенант граф Кабога вдруг бросился публично, на приеме, к его ногам и поцеловал ему руку, плача и умоляя спасти Австрию и подать помощь против венгров. Генерал-лейтенант граф Кабога недаром валялся в ногах у Паскевича и целовал ему руку при свидетелях. И очевидцы и Кабога знали, что от слова Паскевича зависела в тот момент участь Австрийской державы. Паскевич тогда, в 1849 году, исполнил волю Николая не противореча, хотя истинные свои убеждения насчет Австрии и венгерского восстания выразил в словах, обращенных к царю: "Можно ли мне отдать на виселицу всех, которые надеются на вашу благость?.. Мы спасли несколько раз австрийскую монархию".
Из приведенной цитаты следует, в каком состоянии находилась Австрия. Венгры действительно довели государство до крайности. Паскевич согласился. Николай I по всей вероятности преследовал и другие цели в походе. Наверняка он хотел покончить с возможностью того, что "революционная зараза" попадет к нам. Затем остановить венгров и тем самым и их сподвижников поляков, успокоить "неблагополучный" район. Нессельроде, государственный канцлер поддержал интервенцию в Австрию для подавления революции.
Компания прошла успешно, и Австрия была спасена. Поставленные задачи были решены. Но венгры в общественном мнении на долгое время стали нашими врагами.

Крымская война 1853-1856 гг.
Крымская война, пожалуй, одна из тех войн, которая ставит перед выбором целое государство быть или не быть, после подобных войн становится понятной необходимость модернизации всех сфер страны, при этом нависает угроза новой еще более кровопролитной войны в не совсем далеком будущим. Подобное следствие может возникнуть при поражении в аналогичной войне. Россия испытала соответственное после поражения в Крымской войне. Дело в "Восточном вопросе" и двух проливах Босфор и Дарданеллы. Османская империя имела ключ к решению вышестоящих проблем, и посему любое сильное европейское государство старалось ввести экспансию на Турецкий край. На тот момент сильными государствами назывались следующие: Англия, Франция, Австрия, Пруссия, Османская империя как "ключевое" государство и Россия. В 1840 - 1841 гг., проводилась Лондонская конференция, вследствие которой проливы Босфор и Дарданеллы закрывались для военных кораблей всех стран, таким образом, Средиземное море оказалось закрытым для русского флота, хотя как мы знаем по договору 1832 года Турция обязалась пропускать через вышеуказанные проливы военные морские корабли только с разрешения России. Очередное дипломатическое поражение нанесено России Лондонской конференцией, но надо предупредить не последнее.
В общем причиной Крымской войны стали именно события 1840 -41 гг., именно они повлияли на решение императора начать войну. Для этого была необходим был повод. Возникли размолвки между православным и католическим духовенством в Иерусалиме и Вифлееме, из-за того, кто станет блюстителем святынь. Под давлением президента Франции Луи - Наполеона Бонапарта султан Турции решил вопрос в пользу католиков. Вопрос обострялся. Насчет решения вопроса в Стамбул (Константинополь) прибыл Светлейший князь Александр Сергеевич Меншиков с миссией, потомок любимца Петра I, действовал надменно при султанском дворе. Говорил с султаном чуть ли не повышенным тоном, а традиционного земного поклона на востоке не совершал. Тогда по приказанию султана проход к тронному залу сделали низкий, так чтобы каждый, кто входил в покои не мог не нагнуться. Меншиков зашел спиной к султану. Тем временем французские и английские корабли вошли в Мраморное море.
16 октября 1853 года Турция объявила войну России, так началась Крымская война. Англии Россией предложена сделка, она заключалась в том, что Англия отказывается от поддержки Турции, а взамен королевству отдается остров Крит и Египет. Англия отказалась. Франция и Англия понимают, если Турция проигрывает, произойдет раздел Османской империи, а значит, как победительнице России отойдут проливы, а это вмешательство в гегемонию Англии и Турции и поэтому сии страны направлены против России. Пруссия и Австро-Венгрия сохраняют враждебный нейтралитет, что, безусловно, и это несмотря на то, что Фредерих - Вильгельм IV является, братом жены Николая Павловича, а король Австрии, обязан своему спасению именно благодаря русскому царю, приказавший погасить Венгерскую революцию в 1848 -1849 гг. Все они побоялись идти наперекор ведущим державам, обескураживает нашу страну. Россия надеялась на союзников. Так или иначе, война уже шла, и обратного пути уже не было. Наша армия разделена на два фронта Балканский и Кавказский. На Кавказском фронте туркам удалось захватить пост св. Николая, также союзники пытались помочь горцам, с которыми русские на протяжении многих лет вели кровопролитную войну. 18 ноября 1853 года происходит сражение в турецкой бухте Синоп, где стоял англо-турецкий флот, состоящий из 14 судов, два из которых английских паровых. Командовал этой эскадрой Осман - паша, фактическое руководство осуществлял английский офицер Адольф Слейд. Русская эскадра из 8 парусных судов. Русские суда, встав, на якорь в упор расстреляли вражескую эскадру. Обозначилось полное поражение союзников через три часа, Слейду удалось бежать. Командовал русской эскадрой Павел Степанович Нахимов, вице-адмирал.
Зимой 1854 года союзники вышли в Черное море. В марте 1854 года наши войска заняли Молдавию и Валахию. 15 (27) марта 1854 года английская королева Виктория объявила России войну. 16 марта (28) марта император Наполеон III тоже объявил войну России. Король Сардинии Август - Вильгельм тоже выступил против России. Англо-французская эскадра блокировала Кронштадт и Свеаборг. Состоялось взятие русской крепости Бомарзунд на Аландских островах 4 августа 1854 года англо-французским десантом под командованием генерала Барагэ д'Илье (11 тысяч человек). Летом 1854 года англо-французская эскадра с десантом под командованием вице-адмиралов Ч. Нейпира и А.Ф. Парсеваля-Дюшена (65 кораблей, в том числе паровые) Подход к Кронштадту и Свеаборгу, защищали минные заграждения конструкции академика Б.С. Якоби, которые были впервые применены в боевых действиях. Опасаясь мин, союзники не решились атаковать Кронштадт и Свеаборг, но попытались овладеть другими военно-морскими базами России на Балтике.
В конце июля 1854 года англо-французский десант высадился на Аландских островах и блокировал небольшую крепость. Ее защищал 2-тысячный гарнизон под командованием подполковника Я. Бодиско. После 6-дневной бомбардировки, во время которой по крепости было выпущено 120 тысяч снарядов, оборонительные сооружения превратились в развалины, а гарнизон потерял более половины состава. 4 августа Бодиско капитулировал. Другие, десанты союзников (в Экенесе, Гангуте, Гамлакарлебю и Або) постигла неудача. Взятие Бомарзунда стало крупным единственным успехом союзников на Балтике. Осенью 1854 года англо-французская эскадра покинула Балтийское море.
На белом море атакован Соловецкий монастырь и Архангельск, соловецкие монахи и богомольцы проявили большое мужество, как впрочем, и все достойные сыны родины которые действительно воевали в этой страшной войне. В августе 1854 года на Тихом океане атакован Петропавловск-Камчатский. Адмирал В.С. Завойко умело командовал гарнизоном и вынудил противника отступить от города. 17 августа в Авачинскую бухту медленно вполз пароход "Вираго" под американским флагом. Осторожно карабкался "Вираго" по бухте, а на палубе Прайс, стараясь не показывать подчиненным удивления, раздражения и страха, осматривал береговые укрепления, Петропавловскую гавань, где стояли в боевой готовности "Аврора" и "Двина". Сил у русских было гораздо меньше, но Прайса удручало другое: в движениях людей, копошившихся на берегу, на палубах, чувствовалась необъяснимая уверенность в своих силах, в победе. Выиграть русские не могли. 44 пушки на "Авроре", 12 -- на "Двине", 3, 5, 11 --на трех береговых батареях против 200 пушек гораздо большего калибра -- на бортах кораблей союзников. Это слишком большой перевес, чтобы сомневаться в успехе. Но Прайс не верил в победу! Хотя скрывал это от подчиненных.
"Вираго" покинул Авачинскую бухту.
Вечером Прайс собрал военный совет. Разработанный ими план предстоящей операции был принят. Английские и французские офицеры покинули главнокомандующего. 18 августа перед началом сражения адмирал по привычке прогуливался с капитаном Бэрриджем по палубе. Прогулялся. Направился в каюту, оставил дверь открытой, извлек из ящика стола пистолет и выстрелил себе в сердце.
Самоубийство. Ничем не оправданное предательство английских и французских солдат. Скрыть от них "подвиг" Прайса было невозможно. Перед боем они узнали о самоубийстве, поняли причину гибели Прайса. Он не верил в успех операции. А разве можно, не веря в успех, победить? Адмирал Депуант принял командование эскадрой и на следующий день приказал открыть огонь. Боевая работа отвлекла воинов от дурных мыслей, гул боя развеял сомнения. Пушки крупного калибра крошили укрепления русских, те стреляли редко, но метко, нанесли повреждение фрегату "Президент". Депуант послал десант на батарею 4 мичмана Попова. Тот заклепал орудия, покинул батарею. Французы потоптались на позиции неприятеля и вернулись на корабли. За ночь русские привели в порядок батареи. Утром бой продолжился. Основной удар Депуант нанес по батарее 1. Английский пароход взял по бокам на буксир два фрегата, третий подцепил сзади и потащил их к сигнальному мысу, где размещалась батарея 1. Русские солдаты рассмеялись, глядя, как "англичанин (пароход) на французский манер кадриль выплясывает". Смех перед боем -- дело полезное, но вот три фрегата построились в ряд, и около 100 пушек уставились жерлами на позицию русских. Битва началась в 9 часов. На батарее 1 находился губернатор Петропавловска генерал-майор Завойко, спокойный человек. Его спокойствие передавалось воинам, впрочем, все командиры сработали в тот день надежно и самоотверженно. Лейтенант Гаврилов получил ранение в голову и в ногу, но остался на боевом посту.

Museau de la Noir
04-02-07, 05:57 PM
...... Битва разгоралась. Снаряды вспахали землю вокруг русских батарей, союзники стали готовить десант на мыс Красный Яр. Русские заклепали орудия, отошли, наблюдая за неприятелем. 600 человек высадились на мысе Красный Яр, столпились у батареи. "Теперь русским придется туго!" -- было написано в смеющихся глазах. В центре ликующей толпы взвился французский флаг, и вдруг с английского корабля раздался выстрел, и снаряд попал точно в центр толпы, во французский флаг. Этот странный и меткий выстрел никого не задел -- великая удача! -- зато всех напугал. Пока десантники соображали, что случилось, русские, будто бы знали наперед, что свершится нечто чудесное или тупое (как этот выстрел), подтягивали к мысу группы стрелков, корабли "Двина" и "Аврора" продвинулись к Красному Яру. Прогремел злополучный выстрел, -- французы онемели от ужаса -- русские пошли в атаку. Раскатистое "ура!" так напугало французов, что они бросились к шлюпкам. Настроение у союзников испортилось: с кораблей было видно, как горстка русских одним "ура!" выбила батальон пехоты с важного участка. Бой, однако, продолжался. Шум пальбы заглушал все чувства, разжигая одно лишь желание: драться и победить. Русские продолжали отвечать редкими залпами. Командир батареи 2 князь Дмитрий Петрович Максутов стрелял только в том случае, когда противник в азарте боя забывался, приближаясь на расстояние выстрела русских пушек. Надо быть исключительно хладнокровным человеком, чтобы сидеть, покуривая трубку, с подчиненными в течение 9 часов на батарее, по которой бухали из 80 орудий снаряды врага. Они перемесили всю землю, но хорошо укрепленной батарее и людям, прятавшимся за каменным выступом, навредили мало.
Уверенность передавалась от князя всем, в том числе и кантонистам (артиллеристам) -- мальчикам, служившим картузниками (подносчиками пороха). Когда русские пушкари бездействовали, двенадцатилетние воины пускали на берегу кораблики. Одному мальчику оторвало руку. На перевязочном пункте его спросили: "Больно?" -- "Нет, это за царя", -- выдавил юный воин, глотая слезы.
Пришел вечер, бой закончился. Русские поняли, что завтра неприятель попытается атаковать "Аврору". Губернатор Завойко прибыл на фрегат и сказал все, как есть. Выиграть вряд ли удастся. Солдаты крикнули: "Умрем, но не сдадимся!" Завойко тяжело вздохнул. Но завтра боя не было. Союзники хоронили адмирала Прайса. В Тарьинской губе закопали гроб с телом. Там союзники встретили двух американских матросов, -- а может быть, и не матросов, а может быть, и не американских. Они сказали, что есть тропа, ведущая к Петропавловску. Важные сведения получили союзники и двое суток готовились к сражению.
Утверждать, что-то были не американцы, а русские шпионы, безосновательно. Но вероятнее всего, случайно матросы с чужеземного судна оказали русским громадную помощь. Они выманили англо-французские батальоны на берег.
24 августа союзники приступили к бомбардировке позиций неприятеля, подступив к Никольской горе, доминирующей над местностью. Разгромив батарею капитан-лейтенанта Королева, пришельцы высадили здесь большой десант, обхватили с двух сторон сопку и после непродолжительного боя заняли ее.
И в этот миг что-то случилось с русскими. Со всех сторон гора будто ожила, -- зашевелилась, задергалась кустами, травой. То русские пошли в атаку. Отряд в 300 человек, поделенный на группы в 20--40 бойцов, командиры которых перебежками, неожиданными перемещениями, бросками вверх вели людей на штурм горы, остановить было невозможно! Вся гора шевелилась кустарником. Отовсюду слышались команды. Продвигаясь, все выше, русские вели стрельбу так метко, что смотреть вниз никому из французов не хотелось.
В небольшой лощине спрятались французы, надеясь нанести по атакующим боковой удар. Но русские, почуяв близость врага, по команде "вперед в штыки", бросились в лощину, и там вдруг завыло, заорало -- там с животами вспоротыми падали на землю французы. Резня в лощине и дикие крики надломили французов. Русские сделали последний рывок, и неприятель кинулся вниз, к шлюпкам. Русские занимали удобные позиции для стрельбы (а лучше сказать, для отстрела), убивали солдат противника, перемещались вслед все ниже и ниже.
Французы показали удивительную нерасторопность, но, уже проиграв сражение, они продемонстрировали чувство взаимовыручки и братства. Не страшась пуль, они подхватывали раненых и даже убитых, тащили их в шлюпки, баркасы и катера, падали, подстреленные, но другие возвращались за ними, подбирали товарищей, тащили их к воде, подносили раненых и убитых к воде, поднимали их, несли по пояс, по грудь в воде, падали, но их поднимали другие. Всех товарищей живые, способные двигаться, перенесли на шлюпки, катера и баркасы. Грести было некому! Четырнадцативесельный катер, набитый ранеными и убитыми, имел только пятерых гребцов. На остальных судах положение было не лучше. Медленно продвигались шлюпки к кораблям. Англо-французская эскадра покинула Авачинскую бухту. Петропавловска оборона, героическая оборона основного опорного пункта России на Дальнем Востоке - Петропавловска (ныне Петропавловск-Камчатский) 18-24 августа (30 августа -5 сентября) 1854 года в ходе Крымской войны 1853-1856 годов. 18 августа объединённая англо-французская эскадра (3 фрегата, пароход-фрегат, корвет и бриг, всего 218 орудий, 2600 человек экипажа и десант, войска) под командованием контр-адмиралов Прайса и Феврие де Пуанта подошла к Петропавловску, гарнизон которого насчитывал 920 человек (41 офицер, 825 солдат и матросов, 18 русских добровольцев и 36 камчадалов), имел 67 орудий (40 на 6 береговых батареях и 27 на кораблях). Боезапас составлял: в береговых батареях 37 выстрелов на орудие, на фрегате "Аврора"- 60 и транспорте "Двина"- 30. Руководил всем камчатский военный, губернатор генерал-майор. В. С. Завойко, поддерживавший тесную связь с ком-ром фрегата "Аврора" капитан-лейтенант. И. Н. Изылъметьевым и майором 47-го флотского экипажа капитаном первого ранга А. П. Арбузовым. 18-19 августа англо-французская эскадра произвела бомбардировку береговых укреплений Петропавловска, но огонь русских орудий вынудил противника прекратить обстрел. 20 августа, обстреляв порт и, подавив огонь 2 береговых батарей, противник высадил южнее него десант (600 человек) с целью захватить Петропавловск, но русский отряд (230 человек), поддержанный огнём "Авроры" и "Двины", контратакой сбросил его в море. Вторая попытка союзников высадить десант (970 человек) 24 августа(5 сентября), на западе и северо-западе от Петропавловска была также сорвана русскими матросами и солдатами (360 человек). Союзники, потеряв около 450 человек убитыми и ранеными (русские - около 100 человек), 27 августа вынуждены были уйти в Ванкувер и Сан-Франциско. В обороне Петропавловска русские солдаты, матросы и офицеры проявили героизм, высокую стойкость и сумели не только отстоять свои позиции, но и контратаковать и разгромить превосходящие силы противника. Руководители В. С. Завойко, И. Н. Изыльметьев и А. П. Арбузов показали исключительную находчивость в труднейшей обстановке, гибко и оперативно руководили переброской сил на наиболее важные участки обороны для проведения контратак против десантов противника.
На мурманском побережье сожжен древний город Кола. 10 августа англичан увидели в городе Коле, порту на берегу Баренцева моря. Винтовой корвет "Минерва" (16 орудий крупного калибра) приблизился к Коле. Англичане потребовали сдаться. Лейтенант Бруннер, командир отряда, дал отказ. У него было 50 бойцов инвалидной команды и жители города, которые решили защищать город до последнего. Ночью началась канонада. На Колу полетели каленые ядра, бомбы, гранаты, пули с зажигательной смесью. Люди покинули дома, спрятались в укрытиях. Утром англичане несколько раз пытались высадить десант, -- но их встречали меткие пули солдат Бруннера и жителей Колы. Бомбардировка продолжалась. Враг решил уничтожить город. 28 часов англичане бомбили Колу. Из 128 домов уцелело 18, были разрушены 2 церкви, хлебный и соляной магазины. Но и после этого враг не отважился атаковать город. Корвет "Минерва" закончил стрельбы, отплыл от русских берегов докладывать высокому начальству о крупной победе английского оружия. А жители Колы вышли из укрытий, посмотрели на искореженную родную землю, сменили ружья на строительный инструмент и занялись строительством домов. В Англии очень порадовались успеху корвета "Минерва"
На Балканском фронте командовал М. Д. Горчаков. Князь пассивно действовал на фронте, стоя с войсками на левом берегу Дуная. В марте 1854 года Горчакова сменил И. Ф. Паскевич, который тут же пересек с войсками Дунай и прошел от Измаила через Брэила, Тулчу, Хыршову, и осадил в 1854 году Силистрию важнейшую крепость турок. По началу казалось, что взять крепость удастся без проблем, ведь она была фактически оставлена на произвол судьбы турецким главнокомандующим Омер-пашою (о нем мы еще расскажем несколько подробнее), который засел в Шумле. Русские войска брали Силистрию 1829 году в ходе русско-турецкой войны. Наши генералы прекрасно знали все слабости крепости, и при некоторых обстоятельствах взять крепость можно было бы в три дня. Но Паскевич не верил в успех. Он знал, что Австрия и Пруссия очень недовольны тем, что русские войска находятся на Балканах. В связи с угрозой нападения, он понимает, что пора сворачивать Дунайскую компанию. Паскевич намерено вел себя пассивно при осаде. Воспользовавшись тем, что под его лошадь подкатилась бомба, он объявил себя контуженным и снял с себя звание главнокомандующего. В то же время со стороны Молдавии шла другая армия России, пройдя Фокшаны, Галац, Плоешти, Бухарест, Слатину, Крайову дали сражение туркам в 1853 году при Четате, несмотря на победу, русским войскам пришлось отойти вследствие враждебности Австрии. Правда в том же году русская армия потерпела поражение у Ольтеницы, хотя в ходе боя русские теснили турков, но понадобились подкрепления, а генерал Деннинберг (о нем еще будет сказано)приказал отступать. Паскевича на фронте сменил Горчаков, последний дал приказ об отходе из Балкан. В конце концов, пришлось снять осаду Силистрии и покинуть Дунайские княжества.
23, 24, 25 июня 1854 года, когда уже наши войска окончательно покидали княжества, Горчаков ни с того ни с сего велел задержаться около Журжева и оказать сопротивление. Войска бились в самых невыгодных условиях, некоторые части были три дня без горячей пищи, раненых отвозили под палящими лучами солнца, на соломе, без перевязок. Русские потери в этом, решительно никакого смысла не имевшем, бою были велики. Турки оказались тут гораздо лучше вооруженными, чем русские: близость Варны, где уже стояли суда союзников, чувствовалась явственно. Плохо было то, что русский солдат перестал доверять ружью, видя, насколько оно хуже неприятельского: "Солдаты умеют отлично расправляться штыком, но стреляют торопливо, не целясь, на ружье свое мало надеясь", - говорит участник боя. И делает общий вывод: "Нам нужны лучшие ружья и хорошие головы, а с турками мы справимся". Турки в сражении у Журжева потеряли больше русских, хотя и не в пять раз больше, как утверждает на основании официальных реляций и подсчетов князь Щербатов, дающий такие цифры: русские потери 1015, турецкие - 5000 человек. Русские потери, по менее официальным и гораздо более достоверным данным, были равны приблизительно 1800 человекам, турецкие, как сказано, больше русских, но насколько больше - точных данных, которым можно было бы верить, у нас нет. Во всяком случае, турки не решились после битвы выйти из Журжева и продолжать преследование, и Горчаков мог собрать в городе Фратешти 46 батальонов пехоты, 60 эскадронов кавалерии, 4 казачьих полка и 180 орудий. Он тщетно поджидал турок, но они из Журжева не показывались несколько дней. И Паскевич так привык к этому.
Так или иначе, по причине пассивности на Балканах, по причине ухода русских войск из Дунайских княжеств, военные действия переносятся на Крымский полуостров.
19 февраля 1854 года около 4 часов дня, явились на Феодосийском рейде четыре винтовых парохода большого размера, два под французским и два под английским флагом, не бросая якоря, обошли в течение часа бухту и ушли в море. 9 апреля неприятельский флот, как известно, появился у Одессы, и 10 было бомбардирование ее. 14 неприятельская эскадра ушла к Евпатории. 1сентября 1854 года в 8 часов утра появляется в виду неприятельский флот, от 70 до 80 вымпелов со стороны карантина. Оставив 40 кораблей возле карантина, неприятельский флот двинулся к Севастополю. 2 числа неприятели спустили ялик с просьбой выйти на берег для закупки съестных припасов. Было отказано. 3 сентября два парламентера - штабс - офицера, английский и французский прибыли на ялике в карантин на пристань и подали заявление на имя коменданта, заведовавшего слабосильной командой, что, так как город Евпатория беззащитен, то они объявляют жителям, что не причинят ему какого-либо вреда и за все будут уплачивать звонкой монетой, но имеют вступить в город и занять его для квартирования своими войсками. Евпатория была оставлена.
В 1854 году подвергнуты бомбардировке Одесса, Очаков, Кинбурн.
Итак, в сентябре основные военные действия переносятся в Крым. Главнокомандующим военными сухопутными и морскими силами в Крыму являлся Светлейший князь Александр Сергеевич Меншиков, фаворит Николая I. Барон Карл Карлович фон Врангель, командующий войсками в Восточном Крыму. Генерал - адъютант Михаил Григорьевич Хомутов, командовал русскими войсками на побережье Азовского моря и Керченского пролива, с февраля 1854 года по июль 1855 года командовал оборонительными силами Черноморской береговой линии на берегах Азовского моря. Ему были подчинены: Екатеринославская губерния, Таганрогское градоначальство, Черноморское и Азовское казачьи войска на правах Командира отдельного корпуса. С июля 1855 года принимал меры к обеспечению от неприятельских нападений побережья Азовского моря, Керченского пролива, устья реки Дон. Так в 1855 году было отражено нападение англичан на Таганрог. Лидерс Александр Николаевич, главнокомандующий войсками, находившимися в Крыму. Генерал - адъютант, Генерал от инфантерии, командир 5 пехотного корпуса, с 20 февраля по 26 октября 1855 года был командующим Южной армией, 26 октября назначен, вместе с тем, Командующим морской частью в Николаеве, а с 27 декабря того же года был Главнокомандующим войсками, находившимися в Крыму.
После того как союзники высадились в Евпатории и заняли город. Главнокомандующие 60 тысячным англо - французско - сардино - турецким десантом Сент -Арно и Раглан решил атаковать Севастополь главный порт Крыма. Неуязвимый с моря, Севастополь практически незащищен с суши. На пути армии союзников 8 сентября 1854 года встретилась 35 тысячная русская армия под командованием Меншикова. Это первое полевое сражение Крымской войны. Русские войска А. С. Меншикова, заняв позиции на левом берегу Альмы, пытались задержать противника, однако его численное превосходство и лучшее вооружение (нарезное оружие) вынудили войска отойти к Севастополю. Альма Река в Крыму, к северу от Севастополя, около которой 8 сентября 1854 года произошло сражение русской армии под командованием князя А.С. Меншикова (до 34 тысяч человек) с англо-французским десантом под командованием маршала А.Ж. Сент-Арно (55 тысяч человек), который высадился накануне в Евпатории. Войска Меншикова занимали сильную естественную позицию на гористом левом берегу. Однако российский командующий почти не укрепил ее. Особенно была переоценена неприступность левого, выходящего к морю фланга, где шла по утесу всего одна тропинка. Данное место было покинуто русскими частями, в том числе и из-за опасения обстрела с моря.
Этой лазейкой в полной мере воспользовалась французская дивизия генерала П.Ф. Боске, которая успешно преодолела данный участок и поднялась на высоты левого берега. Корабли союзников поддержали своих огнем с моря. На остальных участках тем временем шел жаркий фронтальный бой. В нем русские, несмотря на большие потери от ружейного огня, пытались штыковыми контратаками оттеснить перешедшие реку вброд войска. Здесь натиск союзников удалось временно задержать. Но появление дивизии П.Ф. Боске (14 тысяч человек) с левого фланга создало угрозу обхода армии Меншикова, который был вынужден отступить.
В сражении при Альме превосходство союзников проявилось не только в численности, но и в уровне вооружения. Например, их винтовки (штуцера) значительно превосходили русские гладкоствольные ружья по дальности и точности стрельбы. В результате французская пехота могла поражать винтовочным огнем российских солдат, находясь при этом вне предела досягаемости их выстрелов. Более того, нарезные ружья вдвое превосходили по дальнобойности российские пушки, стрелявшие картечью. Это делало неэффективной артподготовку атаки пехоты. Еще не приблизившись к противнику на расстояние прицельного выстрела, артиллеристы уже оказывались в зоне ружейного огня и несли тяжелые потери. Так стрелки союзников без особого труда перестреляли артиллерийскую прислугу на русских батареях.
Русские потеряли в том бою свыше 5 тысяч человек Союзники -- 4,3 тысяч человек. Отсутствие у союзников кавалерии помешало им организовать активное преследование армии Меншикова. Он отступил к Бахчисараю, оставив незащищенной дорогу на Севастополь. Эта победа позволила союзникам укрепиться в Крыму и открыть путь к Севастополю. Сражение на Альме показало эффективность и огневую мощь нового стрелкового оружия, при котором прежняя система построения сомкнутыми колоннами становилась самоубийственной. В ходе боя на Альме русские войска впервые стихийно применили новый боевой порядок -- стрелковую цепь.
На вторые сутки после Альминского сражения Пестель получил уведомление от помещика ротмистра Али - бея Хункалова, что на поле битвы в Бурлюке, у трактира за рекою, осталось от 200 до 400 раненых русских войнов; Хункалов просил прислать за ними доктора и служителей. Англичане взяли на пароход только тяжело раненых. Их врачи, оставшиеся на поле битвы, также просили взять русских раненых на подводах под конвоем в Симферополь. Сам же Хункалов боялся выехать из имения, так как греки пустили слух, что вся Альминская долина будет разграблена. Осмотрев поле битвы, по просьбе губернатора, 16 числа, Хункалов подтвердил свое заявления и просил взять скорейшей помощи. Губернатор просил князя Меншикова о разрешении доставить раненых в Симферополь, и 17 числа за ними был отправлен доктор Данилевич и асессор палаты государственных имуществ Выражевич.18 числа они привезли 250 человек в Симферополь, но симферопольский госпиталь отказался принять их, так как был переполнен больными, и в доме Старцова было уже 150 больных.
Тогда Пестель обратился с просьбой к исполняющему должность директора гимназия и училищ Таврической губернии Дацевичу с просьбой об отводе помещения для альминских раненых в здании благородного пенсиона, помещавшегося в доме Сокологорского и татарского училищного отделения. Просьба губернатора была исполнена.
22 сентября рано утром, когда в Ялте из чиновников все уже разъехались, и оставался один растерявшийся исполняющий должность стряпчего, явились, как доносил он, на рейд 10 неприятельских пароходов. Жители бросились в бегство. Переводчик или парламентер съехал и объявил, чтобы все были покойны, как сверх ожидания в одно мгновение подошли к берегу шлюпки, и до 1000 человек неприятелей пошли по домам и преимущественно по присутственным местам, следуя указанию татар, и начали грабить казенное и частное имущество, а затем 23 числа ушли. Стряпчий доложил прокурору, что у него сожжено было много дел, но дела, как, оказалось, были почти все целы, а сожжена белая бумага, которой неприятели поджигали дрова посреди двора, чтобы жарить кур и уток, взятых у стряпчего и его соседей. Когда неприятель высадил десант, наш небольшой гарнизон и казачья команда отошли к Симферополю. Часть неприятелей, после оцепления города, отправилась по направлению к Байдарам, часть -- по пути к Массандре и Алуште.
29 октября и 21 ноября в Ялту доставлены были неприятелем пленные балаклавские и кадыкойские жители, взятые в плен 14 сентября.
11, 15 и 17 декабря 1854 года неприятельские суда появились у Феодосии. 8 января 1855 года один неприятельский пароход вошел в Акмечетскую бухту и прислал баркас с людьми на берег. 23 января и 20 февраля неприятельские фрегаты снова подходили к Феодосии. Неприятельские суда постоянно крейсировали возле берегов Крыма и в начале 1855 года. 2 мая 1855 года неприятельский корабль подходил к Феодосии. 11 большое число судов прошло мимо Феодосии к Керчи, 12 сделан был десант в Камыш - Буруне, неприятель занял Керчь и вошел в Керченский пролив. С 21 июня до конца месяца ежедневно производился обстрел Геническа и тамошних батарей; неприятель пытался высадиться в Геническе, а 26 - в Бердянске, но был отбит казаками.
В том же 1855 году в Таганроге казаками отбита атака англичан.
Союзники после Альминского сражения двинулись к Севастополю. Как мы знаем, Севастополь был очень уязвим с суши. Город мог быть взят с ходу, но в стане союзников произошла суматоха в связи со смертью главнокомандующего Сент - Арно. Адмиралы В.А. Корнилов, П.С. Нахимов, В.И. Истомин и военный инженер полковник Э.И. Тотлебен, взялись за командование по подготовке укреплений города с суши. Тем временем союзники заняли Балаклаву, а Меншиков отошел к Бахчисараю.
13 сентября началась осада Севастополя с севера и юга, тем не менее, Меншиков решился на активные действия и 13 октября началась атака Балаклавы.
Балаклава - населенный пункт на южном побережье Крыма (около Севастополя). 13 октября 1854 года в его районе произошло сражение русского отряда под командованием генерала П. П. Липранди, направленный Меншиковым (16 тысяч человек) с гарнизоном англо-турецких войск в Балаклаве (свыше 4,3 тысяч человек). Основную цель атаки этой главной базы английских войск в Крыму российское командование видело в отвлечении союзников от Севастополя. Поэтому для наступления были выделены ограниченные силы -- 12-я и 16-я пехотные дивизии. Во время атаки Балаклавы русские сумели захватить ряд редутов, которые защищали турецкие части. Но затем атакующие были остановлены контратакой английской кавалерии. На место сражения явились Раглан и Ф. Канробер, заменивший Сент - Арно. Канробер приказал не выбивать захваченные русскими редуты, но Раглан распорядился по-своему. Стремясь развить успех, гвардейская кавалерийская бригада во главе с лордом Кардиганом продолжила атаку и самонадеянно углубилась в расположение российских войск. Здесь она налетела на русскую батарею и попала под пушечный огонь, а затем была атакована во фланг отрядом улан под командованием полковника Еропкина. Потеряв большую часть бригады, Кардиган отступил. Российское командование не смогло развить этот тактический успех из-за недостатка брошенных к Балаклаве сил. На помощь англичанам срочно двинулись дополнительные подразделения союзников. Русские не стали вступать в новый бой, и отошли на исходные позиции, разрушив взятые редуты. Обе стороны лишились в этом бою по 1 тысяче человек. Балаклавский бой заставил союзников отложить намечавшуюся атаку Севастополя. В то же время он позволил им лучше понять свои слабые места и укрепить Балаклаву, которая представляла собой морские ворота снабжения союзных войск под Севастополем. Это сражение получило широкий резонанс в Европе из-за высоких потерь среди служивших в кавалерии представителей английской аристократии. Своеобразной эпитафией нашумевшей атаке Кардигана (за нее он был отдан под суд) стали слова французского генерала П.Ф. Боске: "Это великолепно, но это -- не война".
Но как не печально, воспользоваться успехом русские не смогли, 24 октября 1854 года произошло сражение при Инкермане, поражение в этой битве означало, что осаду с Севастополя снять не удастся. К несчастью так оно и оказалось.
Чтобы к шестому часу уже быть на подъеме, ведущем к занятому англичанами плато, Соймонов должен был начать движение задолго до рассвета ноябрьского дня, а Павлов лишь немногим позже. Едва рассвело, отряд Соймонова стал подниматься по крутой саперной дороге. Впереди шли батальоны Томского и Колыванского полков, сзади - резервные батальоны и 22 орудия. Густой туман, висевший с рассвета над Севастополем, долго не рассеивался. Англичане были застигнуты врасплох. Первая атака русских войск направлена была на 2-ю английскую дивизию Лэси Ивэнса; командовал ею в этот день генерал Пеннифасер, один из не очень многочисленных талантливых военачальников. Навстречу взбиравшейся на холм русской колонне Пеннифасер выдвинул полки 2-й дивизии, вооруженные превосходными карабинами системы Минье, которых в русской армии совсем не знали. Но русские штурмом ринулись против этих полков, поражавших их убийственным огнем, и отбросили их. В это же время загремели первые залпы русской сухопутной и морской артиллерии. Русские бомбы и ядра поражали не только дивизию Пеннифасера, но, перелетая через нее, били в палатки и склады английского лагеря и избивали лошадей кавалерии. Пеннифасер сразу оказался в отчаянном положении: ему донесли, что новая русская колонна вышла на дорогу, идущую от Инкерманской долины, и угрожает его флангу и тылу. Окруженные русскими, английские части сражались стойко, но падали ряд за рядом под русским огнем. Желая выручить их из тяжелого положения, генерал Джорж Кэткарт решился на отчаянное дело: "Не желая слушать живейших представлений, которые ему делались, именно что русские заняли уже противоположные высоты, он, во главе нескольких рот 68-го полка, с неукротимым пылом бросился на маленькую тропинку справа от батареи, но едва он по ней спустился, как увидел русских над собой на вершине холмов. Было слишком поздно - он оказался окруженным. Пытаясь спасти своих людей, он пал, смертельно раненный". Рядом с генералом был убит его адъютант, сын бывшего британского посла в Петербурге, Чарльз Сеймур. Отряд почти весь был истреблен немедленно. Спешно была вызвана на помощь почти вся армия, находившаяся в этой части английского расположения. "Неприятельские (т. е. русские. - Е. Т.) колонны, непоколебимые под огнем англичан, снова бросились со страшными криками на холм, стремясь обойти правый фланг гвардейцев", - пишет очевидец и участник боя, известный английский ориенталист и путешественник Остин Лэйард, оставивший очень интересное описание Инкерманской битвы. Лэйард настроен сверхпатриотически. Его музыкальному слуху даже не нравятся (и он это трижды ставит русской армии на вид) "дикие крики", "свирепые вопли", с которыми русские, бросившись в штыки, прогнали с холма дивизию Пеннифасера. Тем ценнее его показание о массовом героизме русских солдат в этот день. Английские стрелки открыли по русской артиллерии (главным образом по 38 орудиям, стоявшим на Казачьей горе) убийственный огонь и быстро выбивали артиллерийскую прислугу, ежеминутно сменявшуюся. Русские стрелки пользовались и густыми зарослями Сапун-горы, и англичане тоже очень страдали от их огня, но ружья англичан были несравненно лучше русских. Бой продолжался на холме, где еще пытались задержаться англичане. Русские теснили их в лоб, а с фланга, из густых кустов склона холма, их поражали очень метким огнем русские егеря, там засевшие. У англичан истощились боеприпасы, и они некоторое время отбивались, бросая камнями в наступавшую русскую колонну. В конце концов, эти остатки 2-й дивизии и помогавших ей частей были совсем сломлены - англичане бросились бежать. На помощь очень пострадавшей дивизии Пеннифасера были вызваны тогда части 4-й английской дивизии, доставившие новые запасы снарядов. "Но русские продолжали их теснить своей бесчисленной массой. Вскоре эти храбрецы (т. е. 2-я и 4-я дивизии. - Е. Т.) снова оказались без снарядов, а их ряды опустошались непрерывным огнем неприятеля, которому удалось, наконец, их окружить под прикрытием кустарников и неровностей почвы", "Тогда под прикрытием хорошо направленного и непрерывного огня своей артиллерии русские двинулись вперед с новым чувством веры в свои силы, тесня наши отступавшие полки и удваивая свои дикие крики. Четыре наших орудия уже были в их власти, и им почти удалось дойти до палаток второй дивизии. Одно мгновение исход битвы казался сомнительным. Самые твердые сердца были охвачены чувством сомнения и ужаса". Французы, увидя, что английская армия близка уже к повальному бегству, поспешили на выручку, и генерал Боске с двумя батальонами пехоты бросился навстречу русским. Но Боске не мог в этот момент взять больше войск, так как в долине Черной речки Липранди завязал как раз перестрелку с зуавами, охранявшими подступы к Балаклаве. Это была очень разумная и нужная русским диверсия, и Боске должен был опасаться внезапного нападения на Балаклаву; союзники жили под опасением нового нападения на Балаклаву с самого дня 13 (25) октября. Боске вернулся в долину реки, а русская артиллерия под прикрытием тумана подъехала совсем близко к лагерю, и русские, учитывая у англичан отсутствие французской подмоги, с необычайной энергией и меткостью принялись обстреливать англичан. "В то же время свежие (русские. - Е. Т.) войска явились на вершине холма и в оврагах. Наши (английские. - Е. Т.) полки, бессильные оказывать со своими разбитыми рядами дальнейшее сопротивление этому неисчерпаемому людскому потоку, дрогнули на всех пунктах и отступили среди полною беспорядка". Англичане бросились бежать, и это бегство было гораздо хуже, хаотичнее, чем то, которое было приостановлено первым появлением французов. Вот тут то и наступил тот момент, о котором впоследствии, уже во время зимнего перемирия 1856 года, начальник французского штаба генерал де Мортанпре с полным убеждением, откровенно говорил русскому полковнику Циммерману. По признанию французских военачальников, русские войска сражались в день Инкермана превосходно, несмотря на безобразные, хаотические, путаные распоряжения начальства, которые только и спасли союзников в этот день от разгрома. Вот точные слова французского генерала Мортанпре, начальника штаба французской армии, и полковника Вобер де Жанлис, первого адъютанта Канробера, а потом Пелисье: "...главное дело на Инкермане было бы вами (русскими. - Е. Т.) выиграно, - английская армия была уже на волоске, едва держалась, несмотря на то, что ваши войска медленно шли вперед и пропустили первый момент. День этот все-таки кончился бы совершенным поражением англичан, следствием которою было бы снятие осады". Так Данненберг с Меншиковым и Петром Горчаковым спасли в этот день союзников. "Мы избежали тогда великой катастрофы", - настаивали Мортанпре и Вобер де Жанлис, вспоминая об Инкермане в начале 1856 года Данненберг - не двинул 12 000 человек, бездействовавших в резерве; Петр Горчаков - не пожелал привести хоть часть своего отряда, бесполезно простоявшего весь день у Чоргуна; Меншиков - ни единым словом не попытался вывести Данненберга и Горчакова из их инерции. Приказ же об отступлении, окончательно оставивший победу за союзниками, явился со стороны Данненберга логическим последствием как его собственного поведения, так и поступка Петра Горчакова. Так втроем они и погубили все блестяще начатое дело.
Попытки избежать продолжающейся осады Севастополя были прекращены.
Героическая оборона Севастополя началась 13 сентября 1854 года и продолжалась 349 дней. Организатором обороны стал адмирал В. А. Корнилов. Ближайшими помощниками Корнилова были адмирал П. С. Нахимов, контр- адмирал В. И. Истомин и военный инженер полковник Э. Л. Тотлебен.
Неприступный с моря Севастополь был легко уязвим с суши. Поэтому пришлось наскоро возводить целую систему пригородных укреплений, в строительстве которых участвовало все военное и гражданское население города от мала до велика. 5 октября 1854 года союзники предприняли первую бомбардировку Севастополя, направив против него 1340 орудий (больше, чем имели французы и русские, вместе взятые, при Бородине) и выпустив по его укреплениям 150 тысяч снарядов, но ничего не добились. Севастопольские укрепления выдерживали огонь тяжелых орудий, а гарнизон сохранял присутствие духа и был готов к отражению штурма. Не рискнув пойти на штурм, союзная армия, численность которой достигла уже 120 тысяч человек, приступила к осаде города. Защищали его 35 тысяч бойцов.
В день первой бомбардировки Севастополя погиб Корнилов. 0борону города возглавил Нахимов. Под его командованием защитники Севастополя демонстрировали образцы воинской доблести, стойко держались во время бомбардировок, отражали штурмы, совершали смелые, вылазки.
Легендарный матрос Петр Кошка участвовал в 18 вылазках, лично взял в плен и привел в город 6 неприятельских "языков", в числе которых были три турка, англичанин, француз и даже сардинец, т. е. солдаты всех армий, осаждавших Севастополь. Кошке не уступали в героизме матросы Федор Заика, Аксений Рыбаков, солдаты Афанасий Елисеев, Иван Димченко, первая в мире сестра милосердия Дарья Севастопольская. Рядом с ними защищали Севастополь два русских гения: хирург Н. И. Пирогов возглавлял военно-санитарную часть, а писатель Лев Толстой командовал артиллерийской батареей. Вся передовая Россия гордилась тогда севастопольцами.
Условия обороны были неимоверно трудными. Недоставало всего--людей, боеприпасов, продовольствия, медикаментов. Защитники города знали, что они обречены на смерть, но не теряли ни достоинства, ни выдержки.
В таких условиях севастопольский гарнизон продержался 11 месяцев, выведя из строя 73 тысяч неприятельских солдат и офицеров. 18 июня 1855 года, в 40-ю годовщину битвы при Ватерлоо, где, как известно, англичане победили французов, союзники предприняли штурм Севастополя, надеясь совместной, англо-французской победой над общим врагом придать этому дню новую историческую окраску. Одетые в парадную форму 30 тысяч французов и 15 тысяч англичан 9 раз за этот день шли на приступ и все 9 раз были отбиты.
С каждым днем таяло число защитников Севастополя, один за другим гибли их руководители. Вслед за Корниловым 7 марта 1855 года погиб Истомин (ему ядром оторвало голову). 8 июня был тяжело ранен и выбыл из строя Тотлебен, а 28 июня французская пуля смертельно ранила Нахимова, когда он, стоя по обыкновению в полный рост на бруствере того бастиона, где был убит Корнилов, осматривал в подзорную трубу позиции французов.
Павел Степанович Нахимов умер через день, не приходя в сознание. Хоронил его весь Севастополь, все, кто был свободен от боевой вахты.
Лишь 27 августа 1855 года французам удалось, наконец, взять господствовавший над городом Малахов курган, после чего Севастополь стал беззащитен. В тот же вечер остатки гарнизона затопили сохранившиеся корабли, взорвали уцелевшие бастионы и оставили город, который даже враждебная России печать именовала тогда "русской Торией".
После падения города исход войны был во многом предрешен.
Наступление на Евпаторию 5 (17) февраля 1855 года закончилось неудачей. Отряд С. А. Хрулева понес потери, что произвело на императора тяжелое впечатление. Донесение от Меншикова от 7 февраля было получено им 12-го числа, когда он уже лежал больной. Император приказал наследнику написать А. С. Меншикову, что увольняет его по болезни, но Меншиков под предлогом болезни уже сам сдал командование. Главнокомандующим в Крыму был назначен М. Д. Горчаков.
Зато на Кавказе победы не заставили себя ждать. Командовал там отдельным корпусом наместник Кавказа, 72 лет от роду, князь М. С. Воронцов Не его заслуга в том, что русские войска 19 ноября 1853 года разбили турок под Башкадыкляром, сорвав их расчеты на вторжение в Закавказье. Эту битву дал туркам и выиграл ее генерал В. О. Бебутов. Башкадыкляр селение в Турции в 35 км восточнее. Карса, в районе которого 19 ноября. (1 декабря) 1853 года произошло сражение между русскими и турецкими войсками. Отступавшая к Карсу турецкая армия под командованием сераскера (главнокомандующего.) Ахмет - паши (36 тысяч человек, 46 орудий) пыталась у Башкадыкляром остановить наступавшие русские войска под командованием генерал В. О. Бебутова (около 10 тысяч человек, 32 орудия). Энергичной атакой русские войска, несмотря на упорное сопротивление турок, смяли их правый фланг и обратили турецкую армию в бегство. Потери турок свыше 6 тысяч человек, русских --около 1,5 тысяч человек. Поражение турецкой армии под Башкадыкляром имело большое значение для России. Оно означало срыв планов англо-франко-турецкой коалиции захватить все одним ударом.
Победы русских при Ахалцихе и особенно Башкадыкляре ошеломили турецкую армию и сторонников Турции на Северном Кавказе. Это позволило русской армии захватить стратегическую инициативу на Кавказском театре военных действий и сорвать планы турецкого руководства по захвату Кавказа. После Башкадыклярского сражения турецкие войска несколько месяцев (до конца мая 1854 года) не проявляли никакой активности, что дало русским возможность укрепить Кавказское направление
Между тем, русские войска до конца войны сохраняли инициативу. К 1855 года престарелого и безынициативного князя М. С. Воронцова заменил в должности главнокомандующего на Кавказе генерал Н. Н. Муравьев. Он был на 12 лет моложе Воронцова и, главное, активнее. В мае Бакланов перешел турецкую границу и занял позиции в Аджан-Кале на севере от Карса, проводил разведку, исследуя укрепления на подступах к крепости. В июне он посоветовал штурмовать Карс. Муравьев отказался: неудача под Карсом могла всколыхнуть народы Закавказья, активизировать действия того же Шамиля (мятежного имама Чечни и Дагестана). Отреагировать на поражение могла и Персия.
Бакланов не понял начальника, но свою работу выполнял по-прежнему надежно. Русская армия стягивала кольцо вокруг Карса. Горная местность, овраги мешали осуществить "герметическую блокаду", но Бакланов следил за тем, чтобы в город не проходили турецкие фуражиры.
В Карсе голодали. Солдаты дезертировали, мирные жители бежали из города. Английский полковник Вильямс, руководивший обороной, принимал суровые меры, но спасти положение не мог. 2 сентября в районе Батума высадилась 25-тысячная турецкая армия, в это же время в Карс пришло сообщение о том, что пал Севастополь. Война близилась к завершению. Неудача под Карсом могла повлиять на условия мира -- о нем уже думали политики
Под командованием Муравьева русские войска 16 ноября 1855 года взяли Карс, слывший одной из самых сильных крепостей мира, и открыли себе дорогу на Арзрум -- в пределы Турции. 2 сентября 1855 года Муравьев вызвал Бакланова и объявил о штурме Карса. Генерал пытался доказать, что без подкреплений это сделать невозможно. Главнокомандующий не отменил решения. Муравьева никто не понял. Армия стала готовиться к операции. Турки узнали о предстоящем штурме. Муравьев, узнав об этом, упрямо стоял на своем. Штурмовать. 17 сентября 1855 года на рассвете русские пошли в бой. Полковник Вильямс, увидев русские колонны, поздравил стоявших рядом офицеров с победой. Турки встретили атакующих ураганным огнем. Русские к пяти часам с огромными потерями взяли три редута. Оставалось овладеть укреплением Вели-Табия. Генералы Бакланов и Базин просили у Муравьева подкреплений. Четырех батальонов хватило бы для штурма Вели-Табии. Муравьев не имел даже роты. Все силы он отправил для захвата укрепления Шорах. Капитан Ермолов (сын знаменитого генерала) докладывал главнокомандующему о создавшемся положении: "...Если угодно будет прислать четыре батальона, мы возьмем Вели-Табию и через полчаса соединимся с вами на Шорахе!" Муравьев смотрел на разгоряченного офицера и молчал. Долго молчал. И приказал отступить. Штурм провалился.
Несколько слов нужно сказать о турецком главнокомандующем , который в это время находился на Кавказском театре военных действий.
Омер-паша (по рождению хорват Латос) был тогда в цвете сил, ему было в 1853 году с небольшим сорок пять лет. После разнообразных и не всегда очень доблестных приключений еще в юности бежал из Зары, где был чертежником. Поступив в Константинополе на военную службу и приняв магометанство, Омер очень скоро получил титул паши и провел успешно, проявляя притом зверскую жестокость, одну за другой несколько карательных экспедиций в славянских землях Турции, - против Боснии, Герцеговины, собирался проделать то же и в Черногории, когда на политическом горизонте появились первые признаки надвигающейся войны с Россией. Во время посольства Меншикова Омер-паша всеми мерами старался побудить султана к разрыву с Россией. Он убежден был, что лучшей комбинации для борьбы с северным врагом уже никогда не будет и что нужно ловить момент, когда Англия и Франция намерены помочь туркам. Английская и французская пресса старалась и в 1853 году и позже изо всех сил прославить Омер-пашу как великого полководца. Это, конечно, очень большое и неосновательное преувеличение, хотя Омеру нельзя отказать в храбрости, энергии и некоторых организаторских способностях. Мы увидим дальше, до какой степени все успехи Омер-паши объясняются исчерпывающим образом не его талантами, а ошибками русских генералов, причем ни разу Омер-паша даже не использовал полностью своих благоприятных шансов. Конечно, речи быть не может о сопоставлении Омера с египетским вождем Ибрагимом или со знаменитым защитником Плевны Осман-пашою, двумя настоящими большими полководцами, которых выдвинул Ближний Восток в XIX столетии. В штабе и ставке Омер-паши было немало поляков и венгров, ветеранов восстаний 1831 и 1849 гг. Эти люди были иногда способны дать неглупый совет, но, с другой стороны, немало и вредили, сбивая часто с толку турецкое командование, которому внушали преувеличенное убеждение в слабости русской армии. Политическая страсть, ненависть к России ослепляла их и заставляла принимать свои желания за действительность Больше пользы приносили Омер-паше французские штабные офицеры и инженеры, но они стали появляться около него только с первых месяцев 1854 года. Поляки и венгры в количестве нескольких тысяч (не меньше 4 тысяч человек) входили в состав армии Омер-паши. Омер-паша приблизил к себе поляка Чайковского, принявшего ислам, подобно Омеру, и уже называвшегося Садык-пашой.
Положение русской армии ухудшилось. В Лондоне, в Париже, в Константинополе думали, что Муравьев снимет осаду. У турок появилась возможность развить успех. Но они бездействовали. Почему? В русской армии после сокрушительного поражения... необычайно возрос боевой дух! Все солдаты и офицеры жаждали реванша. Муравьев посещал госпитали. Даже среди раненых он не видел павших духом. Об этом воодушевлении знали турецкие полководцы и теперь уже генерал Вильямс. И быть может, этот фактор повлиял на командующего турецкой армии в Батуме. Омер-паша вел себя, словно был под наркозом, не предпринимая решительных действий. И главнокомандующий в Карсе Вассиф-паша бездействовал. А русские все туже сжимали кольцо окружения.
Многие специалисты осуждают Муравьева за тот бой. Но если бы он не решился штурмовать Карс в ожидании подкреплений, что случилось бы с армией, с русским солдатом -- не знает никто. Бездействие губило многие армии мира. Вскоре после поражения дела у Муравьева пошли лучше. Он поладил с Баклановым, стал доверять ему во многом. Русские спокойно готовились к зиме, утепляли жилища. На Западе союзники приуныли, понимая, к чему идет дело. 12 ноября 1855 года в штаб Муравьева явился с белым флагом генерал Вильямс с заявлением о сдаче Карса. Это была победа! Она очень повлияла на переговоры в Париже.
В конце 1855 года Австрия предъявила России ультиматум, угрожая вступить в войну. Несмотря на угрозу, и концентрацию австрийских войск у границ с Россией, Николай не соглашается прекращать войну, но тем ни менее русские войска снимают экспансию с тамошних земель. После этого война окончательно переходит на земли Крыма. Но и там после падения Севастополя практически все ясно. В 1856 году идет закрепление и подготовка к обороне Симферополя и прочих городов Таврической губернии.
18 февраля 1855 года от простуды умирает Николай I. Смерть скорее всего наступила из-за осложнения болезни, связанной проигрышами России в войне. На престол взошел Александр Николаевич Романов и первое что он должен был сделать на этом поприще наконец-то закончить эту, ставшую с недавних пор, позиционную войну. В 1856 году состоялся Парижский мир.
Выводы о Восточной войне.
Крымская война нанесла сокрушительный удар всей внешнеполитической системе царизма. Рушились сколоченные им в результате военно-дипломатических побед 1826-- 1833 гг. ближневосточные позиции, резко пал его международный престиж.
С другой стороны. Крымская война явилась сильнейшим толчком к развалу внутренней социальной базы самодержавия. Царизм, по словам Ф. Энгельса, скомпрометировал в этой войне не только "Россию перед всем миром", но и "самого себя перед Россией". Война обострила всеобщую ненависть россиян к феодально-крепостническому режиму и поставила в порядок дня вопрос об уничтожении крепостного права. Словом, Крымская война ускорила назревание революционной ситуации, которая вынудила царизм отменить крепостное право.
Таким образом, если крепостнический режим внутри страны привел к внешнеполитическому краху царизма в Крымской войне, то внешнеполитический крах царизма, в свою очередь, ускорил падение крепостнического режима в России.
Заключение.
Итак, мы ознакомились со внешней политикой Николая I. Конечно это громко сказано, но с общим ходом военных компаний и с их значением, знакомство было проведено. Несмотря на то что Николай Павлович сделал мало преобразований в государстве, он постарался сделать Россию мощной военной державой, которою бы, в первую очередь, уважали. Восточный вопрос проходил красной нитью через всю внешнюю политику, он вызывал войны. Результатом всего, было то, что Россия больше потеряла, чем приобрела, в частности в ходе Крымской компании. Видимо разрушение надежды о великом настоящем и будущем России, привели Николая I к смертному одру. Но нет также сомнений в том, что Николай Павлович Романов - патриот. Недаром он перед смертью сказал родственникам: "После вас, я любил Россию".
ЗАЩО ВИ Я ПРЕДЛАГАМ ТАЗИ СТАТИЯ? ЗА ДАСЕ УВРИТЕ,ЧЕ ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА НИКОЛАЙ РОМАНОВ МИСЪЛ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРСКО РОБСТВО ВЪОБЩЕ ДАЖЕ НЯМА

Museau de la Noir
04-02-07, 06:31 PM
Генерал - лейтенант княз В.Г.Мадатов е велик воин от арменски произход служил вярно на руския император до смъртта си край Шумен през 1829 година.Той умира от гърлена туберкулоза .За погребението му турците отварят крепоста и разрешават взвод хусари ,заедно с тръбачите да го изпратят до последният му дом - в двора на църквата Св Георги Победоносец, след което затварят отново крепостта. Това те са направили заради качествата на руския генерал показал благородство и състрадине спрямо оттеглящите се турци от падналата крепост Варна Участието му във войните е свръзано с политиката на руския император спрямо Турция. Целите на тази политика в никакъв случай не са свързани с освобождението на България от турско робство. Шуменската крепост не е превземана от руснаците в нито един от техните походи на Балканите. Не е превземана и при последната война 1877-1878 год.
Генерал Мадатов заслужава уважение и почести за високия си военен капацитет, смелостта си, хуманността си спрямо пленниците и мирните граждани , но паметник чак мисля че е твърде много при факта че в града няма паметник на къде по-заслужили за българската свобода герои. При смъртта и погребенито му са отдадени необходимите военни почести, а по-късно тленнте му останки са пренесени в Петербург в Александро - Невската лавра. Според мен там трябва да се направи паметник на тоя руски герой. Може да прозвучи дори цинично,но всеки гроб си има оплаквачите. Достатъчна е паметната плоча в двора на църквата където е бил погребан руския герой и ..Бог да го прости !
И още нещо ! Тук са воювали по старши началници от ген .МАДАТОВ. Има и геройски загинали генерали . Само да не бъда обвинен в неуважение към качествата и паметта на ген.Мадатов. Но заради едни далечен роднина на генерала да му правим паметник и то в центъра на града както иска генерал ( капитан от запаса на криминалната милиция на Москва) Мадатян не съм съгласен На ген .Мадатов са отдадени необходимите почести при погребението и в последсвие когато са преместени тленните му останки Нека паметната му плоча да стои в двора на царквата. Свето Вознесение (преди Свети Георги Победоносец) Костите му почиват в мир в най - великата руска лавра Александро- Невската лавра в Петрубрг. Специалните места в Шумен чакат построяването на паметници за нашите герои.....

Museau de la Noir
07-02-07, 08:08 PM
[QUOTE=Nick]Полк. Петко Йотов: "Аз съм бил 13 години преподавател и като такъв мога да кажа, че в света има три народа, родени да бъдат войници - това са българите, германците и руснаците. Това са генетично заложени качества да бъдат честни, почтени, истински воини. Казвам го най-научно, най-отговорно."

Selianin
11-02-07, 05:45 PM
Обратно към: [Стефан Стамболов][СЛОВОТО]


--------------------------------------------------------------------------------


Предговор към "Турските зверства в България"


Всекиму е познат даровитият кореспондент на вестника "Дейли нюз" Е. А. Макгахан, който чрез своите дописки за турските зверства в България възбуди негодованието на всичкия образован свят против постъпките на турските варвари и всели съчувствие и милост към нашите страдания даже и у народните ни врагове. В настоящата книга се заключават писмата на Макгахана. Ето що говори за тях руският издател на книгата "Зверства в Болгарии":

"Писмата на кореспондента на "Дейли нюз" Макгахан за турските зверства в България съставят едно от най-едрите явления в европейската литература в настоящата (1877) година. Съвършено вярно говори Гладстон в своята знаменита брошура: "Аз напълно съзнавам многоброй-ните заслуги, правени от независимия печат на човечест-вото, свободата и справедливостта, но, доколкото ми е известно, "Дейли нюз" е направил най-голямата и блестяща услуга. Ако да не беше мъжеството, решителността и сръкето на тоя орган на общественото мнение, то ние щяхме досега да стоим в тъмнината, и злочестите българи не щяха да имат своята най-добра и основателна надежда."

Всекиму е позната историята на произхождението на тия многознаменателни писма. На 23 юний 1876 година в английската либерална газета "Дейли нюз" беше напечатано едно писмо от нейния цариградски кореспондент Пирс за жестокостите, правени от турците в България, на основание върху събраните от него местни сведения. Английското обществено мнение се сепна, но Дизраеловото министерство в парламента и в своите органи не само изрази съмнение за справедливостта на тия страшни известия, но направо ги опроверга, като ги назова "сензационни и недостойни за внимание клюки". Предизвикана на бой, газетата гордо вдигна ръкавицата и като видя, че англииското правителство при всичко, че има многобройни агенти в Турция, не може или не иска да разкрие напълно мрачните събития, които позорят нашия просветен век, изцрати в България свой специален кореспондент или комисар, за да направи формално следствие. Изборът най-сполучно падна на Макгахана, който вече се ползуваше с голяма известност като кореспондент на една американска газета при руската армия, в Хивинския поход.

Като пристигнал в Пловдив на 23 юни Макгахан посетил всичките, най-вече пострадали местности и като посветил четири месеца за най-добросъвестно изследване настоящето положение на злочестата страна, върнал се в Цариград чак на 20 ноември. Резултатът на това дознание са писмата, които, като се появяваха според мярката на натрупването на материала, отвориха най-първо очите на Европа, за да види иастоящия характер на турското правителство, извършваните под неговото покровителство беснотии и ужасната съдба на притиснатите християни. Тия писма възбудиха голямо негодование, което се изрази в 300 публични митинга, в които люде от всевъзможни партии и мнения пламенно изказваха, от една страна, отвращение към турското правителство и към политиката на английското министерство, а от друга - своето дълбоко съчувствие към правдолюбивия дописник, който разкри тайната, така старателно покривана не само от турските, но и от английските официални органи.

Победата на "Дейли нюз" беше пълна и Дизраели, ако и не направо, но чрез устата на другаря на министъра на иностранните работи, Бурк, беше принуден да признае, че правителството и всичката страна са много задължени на газетните дописници, с помощта на които станаха известни събитията в България. Тая знаменателна съвременна епопея на формално следствие, направено от частната газета върху действията на една могуществена империя, имаше грамадно влияние върху европейската политика и може да се смята за една от главните причини за свикването на цариградската конференция, резултатьт от която с такова трескаво безпокойство чакаше всичкия свят.

Но без да гледаме на едно такова важно, почти безпримерно значение на Макгахаиовите писма, те още нигде не са се появили изцяло, макар че преводи и отломки от тях да се поместваха във всичките европейски и руски газети. Даже в Англия само първите шест писма са напечатани в отделна брошура, а между това само в общия техен състав те представляват пълна, не само обстоятелна и правдива, но даже художествена картина на зверствата, извършвани от турците в България през пролетта на 1876година, и положението на злощастния народв настоящата минута, за изучаването на което Макгахан е посетил повторно в октомври и ноември всичките прегледани по-напред от него места. Затова ние смятаме за полезно, особенно във вид на проектите за бъдещото устройство на България, обсъждани в цариградската конференция, да представим на руската публика пълния превод на всичките писма на Макгахана.

Като изпълни възложената на него задача, той се обърна към английския народ с тържествено заявление своята благодарност за съчувствието, изказано в многобройните митинги. И твърде скромно на себе си предписваше незначителна роля в изобличението на българските ужаси, като уверяваше, че славата, а следователно и благодарността, най-вече принадлежи на Пирс, който най-напред обърна вниманието на Европа върху тия мрачни фактове, на английския консул Беринг и на американския Скайлер, които посетиха България в едно време с него. Той така също характеристично забележва, че винаги е считал за длъжност на всеки човек, а толкова повече на всеки вестникар, да изобличава всяко престъпление, дето то и да е станало, и да брани слабите и злочестите. И затова, като е изказвал твърде слабо негодуванието, което той е чувствал към турските подвизи, той и не подозирал, че ще го обвинят в желание да порази читателите с трескави ефекти, които действуват неприятно върху нервите на образованите хора.

В отговор на това обвинение, прибавя той, мога само да кажа, че у българските жени и деца, подхвърлени от турците на всевъзможни мъки, така също имаше нерви и че при бездействието, даже отречението на станалите фактове от страна на турското правителство, оставаше ми само да известя на английския народ и на всичкия свят за ония действия на турците, за които и досега не мога да си припомня без ужас и негодувание. Това обръщение към народното сърце не остана безплодно: Англия направи на България материална помощ до 50 000 лири стерлинги и нравствена, която, надявам се, съвършено ще измени бъдещето на тоя страдащ, мъченически народ.

Остава ни да кажем няколко думи за достоверността на съобщаваните от Макгахана сведения. Той се е ползувал от материали от първи ръце и е основавал всичките приведени от него фактове върху свидетелствата на иностранните консули, на немските по железницата чиновници, американските мисионери, най-сетне на самите пострадали българи и техните желати - турците. Справедливостта на описваната от него картина напълно се потвърдява от официалния отчет на Беринг, който не дотам съчувствува на българите, от протокола, съставен от княз Церетелев и Скайлер, а най-вече от подробното Скайлерово донесение на американското правителство, напечатано тия дни и което в главните си черти съставя само повторение на знаменитите писма на неговия другар по пътешествието. Но окончателният извод на Скайлер така е важен и така напълно съвпада с погледите на Макгахан, щото ние ще го приведем изцяло:

"В пловдивския, сливенския и търновския окръзи, а така също в съседните места, на които обърнах особено внимание, казва той, има изгорени досущ или отчасти 79 села, без да говорим за многобройните разграбени села. И така, пропаднали са до 9000 къщи, а като смятаме във всяка къща средно число по 8 души, излиза, че 72 000 човешки създания са останали без покрив. Убити според моята сметка има до 10 984. Разбира се, че много още има убити по полето, големите пътища и горите, но за тях не са останали положителни сведения. Затова мисля, че общата цифра на убитите достига до 15 000 души. Сетне са умрели много хора от болести, затвори и пр. Фактове за позорно оскърбление жените срещаха се на всяка стъпка така много, щото не мога да ги приведа всичките. Изгарянието на домовете, убийствата и всевъзможните зверства, извършени от турците, очевидно съвсем не са били необходими за потъпкването на въстанието, което е било твърде незначително, и селяните при първото поискване давали са оръжието си. Така също тия действия не се оправдават от паниката, защото тя се е била отколе минала, когато войските излезли в поход, или пък с подобни зверства от страна на българите, както утвърдяваха не само турците. Аз старателно изследвах тоя въпрос и не намерих никакви доказателства да са извършвали българите каквито и да са зверства. Само в два случая инсургентите са изгорили две турски села и убили две туркини при бягането им из Панагюрище. Нито една туркиня, нито едно турско дете не са били убити хладнокръвно, преднамерено; нито една туркиня не е била обезчестена, нито един турчин не е бил мъчен, нито една турска къща не е била ограбена и нито една джамия не е била осквернена. Мнозина се стараят да докажат, че Портата не само не е заповядвала да се извършват станалите ужаси в България, но даже че не е знаяла за тях. Но има много причини да ни карат да предполагаме, че Абдул Керим паша, сердар-екрем, изпратен в Едрине за усмиряване на бунта и сетне главнокомандуващ на турската войска в Сърбия, Хюсеин Авни паша, бившия военен министър, и Митхад паша са знаяли твърде добре за българските ужаси, ако да не са ги сами възбудили. Но във всеки случай лицата, които особено са се отличавали със своята жестокост и варварство, са получили награди от турското правителство, а тия, които са се старали да действуват законно и им е било жално да проливат невинна кръв, едвам избягнаха от наказанието."




(Предговор към преведеното от Ст. Стамболов съчинение на Макхаган и издадено у нас като самостоятелна книга през 1880. Преводът е направен от руското издание на книгата, като в предисловието са заети от там много елементи)





--------------------------------------------------------------------------------
Обратно към: [Стефан Стамболов][СЛОВОТО]


© 1999-2007, Словото
WEB програмиране - Пламен Барух

Museau de la Noir
12-02-07, 11:49 PM
През Първата световна войва има едни герой артилерист ефрейтор Бакалов, който се е бил геройски по полетата на Добруджа.Има такова село в община Крушаре Добричко - ефрейтор Бакалово. Но това село отдавна е претопено и циганите и турците,които го населяват в момента нямат хабер за славния герой ефрейтор Бакалов,който с риск за живота си спасява оръдието което му е поверено..Намерих една статия, в която пише че този герой е загинал ,но това не е така. Много журналисти си позволяват да импровизират и да пишат глупости по много болезнено чувствителни теми , като в тази статия журналиста си позволява да съчинява глупости по адрес на този ефрейтор . Ефрейтор Бакалов спасява оръдието на което е командир , за което царя го награждава като го попитва какво иска като награда освен ордена за храброст? Той му казва "Искам да стана свещеник Ваше Величество" След войната царя го изпраща да учи духовна семинария и той става поп в селото на моя баща Благоево ( Батенберг ) Разградско. Слави се като много буен и емоционален свещеник. Верен винаги на принципа "По-добре два часа орли,отколкото цял живот овци" .Заради това,че е казал за едни арестувани ремсисти "От тия ли сополанковци ви е страх, че ще свалят царя ?" на агентите от Русе,които са дошли да ги арестуват след 09.09.1944 год. го арестуват ,обвиняват че е фашист ( ? ) ,бият го и тормозят из ледените и влажни карцери и накрая го пускат ,но с разклатено здраве ,след което той умира . Къщата на попа сега е собственост на мой приятел. Има голяма веранда с орехова и лозова сянка ,на която веранда си пием ракията .Дъщеря му баба Стефана ....попска , както я знае селото ( аз също я помня много добре ) беше много емоционална и буйна жена ,но всички я обичаха много .Нейния син Денчо Куклев - агроном в момента е председател на местната кооперация в с.Благоево ,обл Разградска
ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОЯ ЕФРЕЙТОР ( ПОП ) БАКАЛОВ !!!

Museau de la Noir
17-02-07, 09:40 PM
За втори път на посещение в Шумен вчера бе Сергей Андреевич Мадатян - внук на генерал Валериан Мадатов, председател на Международното казашко обединение ” Генерал-лейтенант княз Валериан Мадатов".


Сергей Андреевич МАДАТЯН е роден В ЕреВан. Когато навършва 17 години той напуска Армения. Завършва юридическо образование. Дълги години работи в криминалната полиция в Москва. Той е офицер от запаса, носител на ордени и медали за заслуги към казаците. Присвоено му е званието "Казашки генерал". Председател е на Международното казашко обединение " Генерал лейтенант княз Валериан Мадатов".
Валериан Мадатов е бил изцяло отдаден на военната професия. Той няма преки наследници. Всички негови роднини са от страната на сестрата и брат му.
Сергей Андреевич продължава родословието на сестрата на ген. Мадатов.

- Генерал Мадатян, кои са наследниците на ген. Валериан Мадатов?
- Те са твърде много, бих казал стотици. Например в Италия живее неговнаследник. В Карабах също - единтвърде достоен човек, бивш началник на милицията, прокурор, а в момента съдия - Артюша Мадатян. В Ереван също живее продължител на родани, който е директор на научен институт.
- Разкажете повече за оглавяваното от вас Между народно казашко обединение "Генерап-лейтенант княз Валериан Мадатов".
- Създадохме наши поделения в Австралия, Европа, Азия.
Единственият континент, където още нямаме отделение, е Африка. Там живеят много арменци. Етиопия е християнска страна, а казачеството е основано на основата на православието. Етиопия ще бъде поредната държава, където ще създадем
казашко обединение.
- Какво сте слушали от свои близки за човешкия облик на вашия родственик?
- За истинския му образ говори красноречиво един факт. Когато умира във войната срещутурци-те, при обсадата на Шуменската крепост, османските военачалници отворили вратите на крепостта, за да бъде той погребан по християнски обичай. Когато противникът оказва такава почит, това говори твърде много за уважението,което имал към него дори врагът. Воювайки с турската войска, през нощта, а и на следващия ден ген. Мадатов издавал заповед гладните и болни турци да се греят и хранят край запалени огньове. Цялата турска армия знаела за неговата хуманност

В Кавказ е бил народен съдия в така наречения Диван. Знаел твърде много езици й обичаи. Винаги на уговаряните срещи ходел сам, без охрана и оръжие. Често той сам взимал отговорни решения, без да чака разпорежданията на висшестоящите.
- Пазят ли се негови семейни реликви?
- Да. Повечето се съхра ват в Карабах, където се е родил - неговото родословно дърво, документи, чертежи на бойни действия.
- Коя е тази прекрасна дама, която ви съпровожда, облечена в казашка униформа?
В България, в село Казашко, назначихме кмета Гергана Иванова за казашки "Атаман исаул" - на войскови език това звание е майор. Иванова прави много за казачеството. Казаците, напуснали родината си преди 100 години, се установяват тук. Днес в това варненско село има казашки ансамбъл. Младите изследватминалото на прадедите си.
Благодарни сме, че толкова далеч от Русия се съхранява това изконно явление.
- Имате ли любима казашка песен? ,
- Да - "Пули казака" и "Атаман".

- Вие за втори път сте в Шумен, подкрепяйки идеята на сформирания инициативен комитет за издигането тук на паметник на ген. Валериан Мадатов...
- Преди две години ние в Русия започнахме да пишем книга за арменското казачество. Събирането на материалите продължи повече от шест месеца. Аз сътворих химн, флаг. Голяма част от материалите написа генерал-лейтенант Нарад Григориевич. Преди три години в шуменската църква"Свето Възнесение", където е бил погребан ген. Мадатов, бе поставен паметен знак. В нашата книга е записано, че цар Николай го награждава именно за проявена храброст в битката при Шумен.Успоредно с изграждането на паметник тук, подготвяме въздигането и на
паметници в Карабах и Ереван.
Интервю на Светлин ПЛАМЕНОВ/фен на НД"Традиция"-ШуменШЗ
xr100
променено !

xr100
18-02-07, 07:47 PM
........Иначе - поклон пред ген Мадатов, но след него ......не ми се говори....
Защо си такъв угрижен??? Пусни някоя веселба Museau de la Noir!
[/I]
Поздрави: xr100

Selianin
28-02-07, 11:47 AM
Колеги,
С право, или без право, сме в един наистина патриотичен форум. Много малко време ни дели от 3-ти Март... Доколкото сме учили на СЕЛО, това ЗАСЕГА, и все още е наш, български национален празник.
Възможно е след някоя година за национален празник на Република България да се обяви датата, на която успешно защитавайки нашата военна база в Ирак, дадохме само няколко жертвички. Случаят беше връх на суперпрофесионално изпълнение на нашия интернационален, и преди всичко, съюзнически към ония, които навремето бомбардираха и сринаха София, дълг.
Много ми е трудно да пиша на български език... Това беше много правилно забелязано и оценено по-горе.

Питам: ДЕ ГИ АКТУАЛНИТЕ ТЕМИ, ПУБЛИКАЦИИ, МНЕНИЯ, СПОРОВЕ И Т.Н. по националния празник 3-ТИ МАРТ??? Или и той е една грешка?!...

Моля: ДАЙТЕ ДА ОТБЕЛЕЖИМ 3-ти МАРТ В НАШИЯ ФОРУМ!
Ако наистина сме българи.

Bai Varban
28-02-07, 12:31 PM
Ами открийте нова тема,защото нещо не се връзва със"Североизточна България",с Ирак,с бомбардировки на София ,село и т.н.Много и разнородни анонси.

Selianin
01-03-07, 07:37 PM
През втората половина на ХІV век крепостта минава във владенията на добруджанските деспоти, заедно с Варна “като главен укрепен град” /П.Мутафчиев- “Мнимото преселение на селджукските турци в Добруджа през ХІІІв.”. За това свидетелства и един средновековен гръцки надпис, намерен през 1911 год. в полуразрушената Иванчова чешма върху зазидана плочата. /Дядо Вълчан Костадинов от Аджемлер намерил плочата, предал я на учителя Д. Стаменов, а той я отнесъл в музея. Плочата е фрагмент с размери: 21,8 см: 28 см:17см./Братя Шкорпил изпратили препис от надписа на Константин Иречек, който го разчел: “Тодор...Баликос...Карвунос”. А.Маргос и Ал.Кузев изказват мнение, че плочата е от надгробен камък на местен владетел на крепостта или на член от семейството му по време на добруджанския деспот Балик. Добруджанските деспоти били в обтегнати отношения с Търновското царство и дори подчинили църквата си на Цариградския патриарх. Затова и надписът бил на гръцки, а не на старобългарски език.
В 1388 год. Али паша превзел Шумен, Станата /Нови пазар/, Провадия и обсадил Варна. Градът упорито се отбранявал и Али паша се оттеглил. Дали при тази обсада е била превзета крепостта Мъглиш, няма сведения. След три години Али паша повторил щурма и Варна била превзета. В Мъглиш бил настанен турски гарнизон.
Първи споменава името на тази крепост турският летописец Мехмед Нешри. Той е автор на хрониката “В страната на Шишман”. В нея Нешри дава ценни сведения за българските земи насевер от Стара планина, споменава имената на 24 крепости. Между тях е и Мъглиш. В запазените източници за битката при Варна през 1444 год. тя е наричана МИХЕЛИЧ /Ал.Крузер доказва идентичността на двете крепости/.
Интересни данни за похода на Владислав Варненчик и за българските земи и околностите на Варна и Аксаково съобщават участници в този поход- секретарят на краля Андреас ди Палацио в своите писма и минезингерът Михаил Вехайм. Този професионален певец написал поема за сражението по разказите на участника в него Ханс Мергест, прекарал 16 години в турски плен, след разгрома на Варна. И двамата автори се насочват повече към крепостите и са скъпернически оскъдни откъм сведения за населените места около тях.
На 8.11.1444 год. Владислав превзел крепостта Петрич и избил турския гарнизон в нея. Михаил Бехайм пее за това:

“ После вървяха през целия ден
и намериха един град тогава.
В средата стоеше дворецът,
построен върху висока планина-
"ПЕТРУС беше той...”
На 9. 11. 1444 год. рицарите се запътили към Мъглиш. Палацио пише в писмата си: “Вървяхме покрай брега на езерото и имахме от дясната си страна планина, която разделя България от Романия”.Рицарите минали реката, която свързвала Варненското и Белославското езеро, по единствения дървен мост на нея. Щом изкачили стръмнината, пред тях се очертали на хоризонта кулите на Мъглиш :

“Пред един замък, Михелич наречен,
през нощта с повдигнат дух
стануваха те всички заедно.
Сутринта го нападнаха...
И превзеха те замъка
Като пакостиха и пируваха...
Те имаха четири мили до морето...”
След превземането на крепостта Владислав я разрушил и тя престанала завинаги да съществува. Останало селото Мъглиш.
Победата на турците при Варна била последвана обезбългаряване на североизточните части на страната. В периода 1444 г. до 1573г. българското население в района на Мъглиш значително намаляло. Появили се смесени и чисто турски села. Вземаме тези две години за ориентир, защото най- ранните демографски сведения за този край намираме в данъчните регистри за джелебкешаните от 1573 год. Тези регистри включват сведения само за овцевъдите, които отглеждат овце за пазар. Затова те не са пълни, но все пак дават представа за населението в района. Село мъглиш фигурира в списъка за джелебкешаните като МАКЛИС. В него нямало турци овцевъди, може изцяло да е било българско. То е било голямо село за онова време, защото имало поп. Село Джиздар /Припек/ е посочено само с турци-овцевъди, а в с. Гебедже богаз /Белослав/ се съобщава за Добрешко , брат на Юсуф ага, което сочи, че вече е започнало потуурчването, щом единия брат е Добрешко, а другия Юсуф ага.
Село Мъглиш е преживяло робството и вече в ХІХ век е посочено на руските карти като МЮХЛЮЗКЬОЙ, а на австрийските като МУАЛИЧКЬОЙ.
В други данъчни регистри за данък джезие, плащан само от немохамедани- от 1676 и 1685 год., наред със с.Маклис , вече е посочено и с.Аджемлер. Двете села съществуват паралелно. Първият регистър описва данъкоплатците по ханета /1хане= 10къщи/, а вторият поименно като всяка отделна къща е едно хане. Сравнението на двата регистъра показва, че българското население през ХVІІ век е катастрофално намаляло. Нагледна картина е таблицата за броя на българските къщи
От 27 немюсюлмански села във Варненска кааза , седем били на Султан Селим хан. Имало зарегистрирани данъкоплатци и в седем чифлика. Турската държава, въпреки някои неуредици, имала точни данъчни регистри. В документа от 1676 год. в каазата се сочат 1295 данъчни единици- ханета. В новия регистър от 1685 год. те са само 714 ханета. Част от немюсюлманското население било сведено до скитници- хайманета. Сумата на данъка си останала същата, разхвърляна върху по-малко данъкоплатци.
За пръв път срещаме писмени сведения за с. Аджемлер в двата турски данъчни регистъра от 1676 и 1685 год. Няма никакви документални данни, които да сочат кога и кой е сложил началото на селото. Старите жители на Аджемлер оставили неясни легенди, че основатели на селото са перси /АСЕМІ/, насила колонизирани тук след турско- персийските войни от първата половина на ХVІІ век. За перси търговци във Варна се съобщава в едно писмо до Ватикана от 1620 год. За дребни търговци- перси споменава и католическият епископ Филип Станиславов. Персийско населание се съхранило във Варна до Освобождението. За него съобщава и Антон Страшимиров в “Някогашна Варна” издадена във в.”Варненски кореняк” бр. от 01.02.1937 год.
Явно е, че името е свързано с аджеми- перси. Дали те са основателите му или само са построили страноприемци, в които почивали и нощували пътници, като последна спирка до Варна е неясно. Вероятно е идването на персите в селото като основатели или търговци да е в началото на ХVІІ век. Не е изключено селото да е съществувало и по-рано.
Населението на двете съседни села Маклис и Аджемлер било еднородно. За това свидетелстват имената в регистъра от 1685 год. Те са църковно- християнски: Николи, Костадин, Георги, Димитри и българославянски: Стойо, Недялко, Пройчо, Добри, Райчо, Драгостин,Чавдар, старинни по произход. Съвсем допустимо е част от тези българи да са слезли в Аджемлер, където било по- равно и удобно за живеене. Какво е станало с това българско население през ХVІІІ и ХІХ век не е известно.
Запазена е каменна плоча с надпис, огкрита на Баирската чешма, близо до ресторант “Панорама”. Надписът съобщава, че чешмата е направена от ТОДОР, син на БОЙЧО, син на ДОБРИ /български имена/. Под този надпис датиран от 1752 год., следва друг от 1899 год. Той съобщава , че чешмата се поправя от потомъка на ТОДОР- ЩЕРИС П. ШИШМАНООГЛУС “Варненец”. За този надпис споменава Шкорпил и записва в “Книга за сведенията- Аджемлерска община”: “Чушмата принадлежи на рода Шишманови от Варна- Да се разпитат!”.
Промяната на чисто българските имена през ХVІІІ век с гръцки изговор през ХІХ век може да се обясни с усилената фанариотска пропаганда за погърчване на българското населание, говорещо турски език във Варна. Шкорпилови изказват мнение, че и населението на Мюхлюзкьой говорело турски, макар и да било българско по произход и душевност. Двете села Мюхлюзкьой и Аджемлер съществували едновременно, докато българите се изтеглили след руските войски в Русия. Селото запустяло. Турците от Аджемлер пък се изселили в Турция.
През Кримската война в околтостите на Аджемлер станували английски войници- пехотна и кавалерийска част- избягали от страшната холера, която косяла войските и населението в града. Но болестта стигнала и тука и много войници англичани намерили тука своя гроб. Били създадени английски гробища край селото, наречени от турците “Латин мазер”. След Освобождението преселниците българи извадили надгробните камъни и превърнали мястото в ниви.
По спомените на първите заселници българи в Аджемлер, непосредствено след Освобождението , селото било типично турско, брояло около 60-70 къщички, разположени в широки буренясали дворове. Жилищните сгради били ниски, еднокатни, с по 3-4 стаи, наредени една след друга, всяка с отделна врата. Къщите били покрити със саз/тръстика/. Селото заемало територията от ТПК “Червена звезда” до бившия Универсален магазин и моста на пътя за Игнатиево. Имало само една двукатна къща- сараят на Кара Ахмед Хасан Ходжиолу. Плетищата пред къщите били високи и измазани с волски тор, за да не се виждат кадъните като ходят без фередже. Улиците били тесни и криви. На север от Аджемлер се очертавали двете воденички на Шакир Мустафа ага и на Мемер Али ага, а на юг се ширели до летището зеленчукови градини. Нямало кръчми, работели кафенетата на Меджид Абдул ага и Мустафа Али ага. Едното било комбинирано с берберница, а другото- с бакалия. През селото минавал каменен друм от Варна за Добрич и няколко черни пътища изкачвали баирите и стигали горе до платото покрай Калето и Мюхлюза. Покрай калдаръма в селото работели пет хана, а горе на кръстовището на пътищата за Козлуджа /Суворово/ и Балчик имало още два хана, които също се наричали “Аджемлерски ханове”.
Историческата приемственост се отразила не само в материалната култура, но и във фолклора и бита. Останки от древни вярвания ще открием сега в обрядите по празника Бабин ден, в култа към огъня и коня. В селата Ботево, водица, Слънчево и др. населени с преселници от източния Балкан, до 20-те години живеели обичаите Риначев ден, надбягванията на Тодоровден, а през пролетта и празника “Жив огън”. В село Ботево прекарвали всички стада от едър и дребен добитък през тясна улица, заградена с високи зидове. Животните трябвало да минат през разжарена жарава, за да изгорят всички болести от тях. Далечен отглас от култа към огъня са и “уралингите”. На Сирни заговезни децата запалвали по най-високите баири огромни клади от слама и стари кошове, прескачали огъня, гърмели със саморъчно направени пищовчета /евзалийчета/. Най-смелите играели ръченица върху огън.
След Освобождението 1878 год. турците от Аджемлер, водени от Кара Ахмед Ходжиолу, обявили имотите си за продажба и се преселили в Турция. Закупили ги бежанци от Турция, Беломорието,Македония, преселници от Балкана и околните села. Картина на настъпилата промяна ни дава статистиката от първото преброяване на населението в Княжеството, станало на 01.01.1881 год. По това преброяване Аджемлер имало 476 жители, от които с матерен език български-305, турски-160, гръцки-8 души.
Компактната маса от това население били тракийци, избягали от Узункьоприйско и Лозенградско. От 476 жители на селото, в пределите на Княжеството били родени само 184. Те били 160 турци и 24 преселници от Балкана и околните села. Двама били родени в Русия и Румъния. Останалите 290 души били бежанци. В селото имало 116 домакинства, настанени в 114 жилищни сгради. Населението било младо по възраст- 232 души били под 20години. Съотношението момци: моми било 31:11, затова аджемлерските младежи търсели жени от близките въешки села.
Местни българи- въяци наричали бежанците маджури. Аджемлерските маджури не били от една етнографска група. По- голямата част от тях били поленци от селата Ерменкьой, Чопкьой, Сеймен Търново и др. на равното Узункьоприйско поле. Те тръгнали след руските войски в 1878 год. и се пръснали по цяла България. Едни се запътили към Варна, в чиято околия имало изселени техни земляци още от времето на Бозгуня /1829 год./. Узункьоприйските бежанци носели прякора КАКАВАНИ, защото употребявали в диалекта си за глаголите в бъдеще време частицата “ка”, вместо “ще” /архив на музея на Възраждането-Варна/.
Втората бежанска група в Аджемлер били ТРОНКИТЕ. Те дошли от лозенградските села: Егида, Паспалово, Косово, Корията, Кору дере и др. Отличавали се от какаваните и по носия, и по диалект, и по бит. Тронките били планинци. Били по- имотни и не скитали много, а се насочили направо от Странджа за Варна. Водели със себе си стадата си от овце и друг добитък. Заселили се в отделна махала, която какаваните понякога наричали Чокойската, защото там имало по- богати стопани.
Потомците на първите преселници в Аджемлер запазили много семейни предания за своите родове. Събрани заедно тези предания образуват художествена летопис за страданията на българското население от благодатния юг на отечеството, принудено да търси нова родина в непознати краища.Ето няколко цитата, предаващи атмосферата на преселението:
“ Впрегнали и тръгнали след русите... Стигнали Пловдив, Казанлък, Сливен, Стара Загора... /М.Канлиев/”Пойдемте с нами!”- рекли им русите и нашите от Ерменикьой тръгнали все на север. Спрели в Каменар до Варна. Студено, ка ги издуха вятърът в морето, снегът ка ги затрупа... Манол Димитров тръгнал да търси тихо и топло село. Харесал Аджемлер и напоил коня си на всички полски чешми. “Я ка се преместя тука”- рекъл и повел другите. Дядо ми Трендафил взел назаем 8 наполеона от касата, купил един турски бордей, покрит със слама, и малко земя”. /Илия Трендафилов/... “Били повеке от 20 ерменикьовски рода. Дошли синките в Аджемлер. Жените кът. Дядо се върнал в селото си, намерил си баба /бил вдовец/ и пак се завърнал. Сетне дошли още 60 семейства от Ерменикьой” /Д.Вангелов/... “Здесь турка будет!”- рекли русите на нашите от Кору дере и те тръгнали след братушките. Дядо ми Хаджи Костадин бил пръв богаташ. Напълнил раклите с дрехи и сандъците с брашно, ритлите с покъщината и подкарал и сатадата си. Вървели на север. По пътя се женили и кръщавали, детски гробчета посели. Спрели във Варна и дядо препуснал към Аджемлер. Наброил на Кара Ахмед алтъните и взел 200 декара имот и сарая му. /Н.Анастасова/...” “Дядо напуснал Сеймен Търново и скитал из България да търси брат си. Не го намерил. Стигнал и Аджемлер. Баща ми бил дете и хората го наричали “Търновчето”. Този прякор ни остана. После дошли още три рода от Сеймен Търново- тях наричат “Търновеца”... /Сотир Н. Търновчев/”.
Движението към Аджемлер и от Аджемлер продължило цяло десетилетие. Първите българи в него били чопкьойските и елменикьойските родове от какаваните и Хаджикостадинови, Апостолови, Френчеви, Маргириолар и др.- от тронките. Те пристигнали в късната есен на 1878 год. и се настанили в освободените от турците къщи. Демографските промени се виждат в следващата таблица:
№ Жители на Аджемлер 1881г. 1888г. 1893г. 1900г. 1 Общ брой жители 476 579 733 776 2 Родени: в Българияв Турциядругаде 1842902 3672102 39432219 44131619 3 По вероизповедание:православни християнимохамеданиарменогр.непознати 312161-3 3612182- 5781532- 714548- 4 По матерен език:българскитурскигръцкисръбскиарменскинепознати 3051608--3 361218---- 578155---- 699541418-
Втора преселническа вълна заляла Аджемлер през 1903 и 1904 год., след потушаването на Илинденско- Преображенското въстание.Хиляди българи се насочили към родината. “Ние напуснахме родните си места, оставихме всичко мило и скъпо в своите родни огнища, защото от живота по- мило няма...-спомня си Продан Щерев от с.Едига- Оставихме покъщина, цели сюрии добитък, за да прехвърлим границата.” Във Варна и селата около града дошли бежанци от Лозенградско. Бягството им до границата било път на ужас. Майки захвърляли децата си из усоите, други ги намирали по друмищата, вземали ги и ги наричали Найден и Найда.
Архивите разказват за пристигнали с параход бежанци във Варна: 06.09.1903г. - 424 души; 09.09.1903 г. – 300 души; 13.09.1903 г. – 118 души; 19.09.1903г. – 1472 души. В тази тъжна тракийска есен параходите “Бургас”, “Варна”, “Хиос”, “Америка” непрекъснато пренасяли бежанци. Пристигали неволници и по суша. Градът бил малък да ги подслони. Една част от тях били настанени в болницата до понеделничния пазар, други по къщите, трети изпратени в селата. Но дори и в болницата нямало елементарни условия за живот. “Тя имаше вид на голям обор. Добри хора ни даваха храна, но въшките бяха толкова много, че пълзяха и по пода.” /Пр.Щерев/. Българският народ посрещнал братски бежанците. Била образувана в София Централна благотворителна комисия с председател професор Агура и представители на всички партии и обществени организации / държ. архив/. Във всеки окръг били изградени подразделения на комисията. Във Варна тя подпомогнала 1463 бежанци, настанени в града и двадесет околни села. Или 350 семейства с 544 деца и 919 възрастни. Освен тях получили помощ 290 тракийски и македонски бежанци започнали нередовна работа на пристанището. Варненското окръжно управление събрало 2150 лева, Министерският съвет отпуснал два пъти по 25000 лева, Народното събрание гласувало кредит от 500000 лева. Помощи събирали и общините, и църквата, и войниците, и учащите се. Българинът Иван Карамихалев, например, изпратил от Виена до Комисията 500 лева. Аджемлер било препълнено с бежанци- неволници от селата Едига, Кору дере, Косово, Урум беглий, Паспалово и др. Точният им брой не можел да се определи, защото били в непрекъснато движение. Търсели свои близки и роднини.
Отивали си едни идвали други.Помощник кметът на Аджемлер Тодор Стоянов получил от Варненското окръжно управление помощ за бежанците: 52 торби брашно, 50 чифта цървули, 104 кг. Сапун, 600 кг. Лук, 50 кг.сол, 72 топа платно, 50 чифта навуща. Помощите били раздадени на бежанците от кметските наместници на селата Тополи и Изворско- Араланов и Ганчо Иванов. На 10.02.1904 год. отново общината получила помощ нови 10 чувала брашно и ги раздала в присъствието на представител на бежанците- свещеника Янчо Георгиев.
Селата били малки. Къщите не можели да подслонят всички. Бежанците обитавали плевници, сайванти, саи и хамбари. По общините били пръснати: Аджемлерска община- 106 бежанци; Арнаутларска- 298; Любен Каравеловска- 338; Преселска- 86; Белославска- 171; Игнатиевска-119 души и т.н.
Окръжният управител на Варна разрешил на 18 семейства от Аджемлер, 19- от Тополи, 12- от Изворско и Владиславово да отсекат дърва от Държавната гора, за да си построят жилища. Варненската благотворителна комисия свикала голямо общоградско събрание в зала “Съединение”, на което призовала гражданите да усилят помощта си. Бил избран 25- членен комитет, който издирвал бежанците и се грижел за прехраната им. Въпреки това бежанците преживели тежка зима. В Аджемлер умрели от студ, глад и болести 5 мъже, 2 жени и 7 деца от преселниците. Англия също подкрепила бежанците като изпратила помощи във Варна от 67 бали одеала и дрехи, 750 чифта обуща, бархет, басми, американ и др. Английската търговска колония от Одеса изпратила 150 одеала. Пристигали все нови и нови пратки. Само одеалата били 6848 броя.
Турция поискала бежанците да се върнат и било сключено споразумение между Високата порта и българското правителство Турция да ги приеме отново и да ги настани по старите им домове. Специален български чиновник трябвало да ги придружи и да следи за изпълнението на споразумението. В края на 1904 год. от Аджемлер се завърнали в Турция само 10 души от всичките 372 в района на общината. Като причина за отказа си да напуснат България бежанците сочели: не бил гарантиран животът им, къщите им били изгорени, покъщнината разграбена, нямали добитък, щели да гладуват.
Движението на населението в Аджемлер продължило до края на десетилетието. Преселението на бежанците увлякло и коренни жители и те започнали да се изселват в други села. Затова от 1900 до 1905 год. населението се увеличило само с 93 души, а през следващите пет години дори намаляло от 869 на 838 души. [редактиране] Естествени водоизточници
Изворите в аксаковското землище бликали то склоновете на платото и долу в равнината. Старите аксаковци разказвали за седем големи и малки кайнаци /”кайнак”- извор/. Най-силни от тях били Картал дере кайнаци.Намирали се в усойния дол на орлите. /Днес всички останали извори са каптирани и водите им се използват за водоснабдяване./ Неясни предания разказват, че от тях се снабдявало с вода средновековното село Мъглиш. Новите преселници заварили тук разрушени тепавици и мелнички- знак, че водата е била използвана за двигателна сила. /Държ. архив – Варна,ф.1002, спомени на Ил.Д.Трендафилов/.
Ракиеният кайнак се намира в един дол върху източните склонове на платото. Изворчетата били три, с много студена вода. И до тях са открити останки от варджийници и воденици. Имало и чешма, но тя била разрушена и използвана за строеж на сгради. Изворът получил името си от ледената вода, в която овчарите охлаждали ракията си. Кондаковото кайначе е по средата между Калето и мястото, където е било старото село Мъглиш. Носи името на дядо Кондак, в чиято нива се намирало. Прокуроровите кайнаци извирали от скалистото Милюво тепе. Кулак дере кайнак е малък извор на границата с Владиславовското землище. Водата му извирала изпод Кара Ахмедовата кошара и била използвана някога от имотния турчин- животновъд за водопой на сатдата му.
Аязмото / в превод “извор”/ е име на два извора, които се намират на противоположни места в аксаковското землище. Първият се състои от няколко слаби изворчета в подножието на Баир Баши. Вторият блика изпод Голямата канара близо до манастира “Св.Св.Константин и Елена”. Мястото около извора се смятало за лековито и околните дръвчета били окичени с парцалчета от дрехи, за да остане болестта тук. От тези извори водела началото си водата на изчезналата Кара Ахмедова чешма покрай старото шосе за Добрич преди Летището. Изворът Ташкайнак извира на границата между аксаковското и тополовското землище. Водата бликала с голява сила изпод огромен камък. Наблизо имало могила с развалини на сгради върху нея. Има предание, че там някога имало манастир. [редактиране] Топонимия
Известно е, че названията на местности или други географски обекти /топонимите/ са фолклорно наследство, именната история на едно селище. Те отразяват войни, други събития, пътища, имена на собственици на имоти, чешми, извори, особености на местности, политическо и културно общуване на хората живели по тези земи, предания и легенди. Затова те са предмет на изучаване и от лингвистиката, и от историята, и от географията. За местните названия в Аксаковското землище съществен е факта, че завареното турско население вече е било именувало съществуващите обекти / турски език говорели и селяните от изчезналите села-Ментеше и Мюхлюзкьой/,така че преселниците през 1878/9 год. приели турската топонимия, като създали и някои нови, чисто български названия или пък използвали турски и български думи за изграждането на нови топоними.
На 25 май 1935 год. кметът на Аксаковска община назначил комисия, в състав: Тодор Андреев- тогава бивш народен представител, Марин Венков- главен учител и Васил Димов- свещеник; да обледа имената на всички местности в землището и да предложи български названия за тях / държ. архив Ф.268К/. Комисията обходила цялото землище и съставила протокол, в който описала местностите и предложила нови названия.

1. Ментеше буруну- местност северно от пътя за Добрич, между Аксаково и Владиславово. Тя била получила названието си по името на изчезналото село Ментеше. Наблизо се намирало манастирчето “Св.Св.Константин и Елена”, затова комисията предложила названието “манастирчето”. Населението обаче не приело новото име и продължило да нарича местността Ментеше,като само земите в непосредствена близост до манастира носят името предложено от комисията.
2. Старата кория е обширна местност от долове и хълмове по височините между Аксаково и Владиславово. Затова наред с общото название тук се оформили и няколко локални имена. Общото название “Старата кория” говори за наличието на стара гора, която е напълно изчезнала и е останало само названието. Баирите в местността са обрасли с редки храсти и лозя. Комисията предложила превода на името – Старата гора. Те огледали и няколко локални названия: Кулак дере , в превод от турски “уши дол”, тъй като местността действително прилича на човешко ухо; Кабътъ/каба баир/- в превод “груб, неприятен”, в някои диалекти “мек”, тъй като при дъжд мястото се разкалвало много и пътниците избягвали да минават оттам, комисията предложила името Висока поляна , което населението не възприело. Шилесто тепе- остър връх, каквото било и предложението за име на комисията, но отново останало старото название. Ставревата нива получила името на притежателя на имота- дядо Ставри. Дивата череша – името напомня за съществуването на това място на дива череша, която отдавна е изчезнала. Названието е ново и е дадено от преселниците тракийци. Дренака есъщо ново българско название на малка местност, където навремето имало много дрянове. Хасан тарла – носи името на притежателя на нивата. Част от местността е във владиславов- ското землище. Кору дере е дол близо до Елен дере и също минава през двете землища. Комисията превела името на български-Сухият дол. Като и двете наименования се употребяват. Егрека- местността била наречена така от тракийците- преселници, които заварили тук много кошари. Комисията предложила пладнището, но не се възприело.
3. Пелитлика е обширна местност на изток от Аксаково. В основата на названието стои турската дума означаваща “жълъд”. Местността е безводна и каменлива. Някога е била обрасла с черен дъб, който раждал много жълъди. Комисията предложила “Желъдник”, но името отново не било възприето.В Пелетлика има няколко местности с локални названия. Байракът е най- високото място на Франгенската верига. Името е свързано със знаме развявало се на върха. Преданието за този байрак има няколко варианта, но винаги се свързва със руско знаме развявало се тук през войните 1828-29 год. или пък Освободителната война. Названието е наследено от турците в Аксаково. Жителите на Владиславово наричали местността Кокален баир, защото оголените от дъждовете пластове, приличали на кокали. Комисията предложила за име старинната дума “пряпорец”, но си останало старото име. Шарап йолу е част от Пелетлика, получила названието си от стария път, който води от селата край морето, минава северно от Аксаково и води за Добруджа. По този път са минавали кервани, натоварени с вино. /Купен Павлов, Отдолу идат винари, в. Народно дело, бр. от 07.08.1978 год. Комисията му дала името Винарски път.Много въпросителни буди местността Киречкуюсу. Преселниците заварили тук останки от стари сгради, очертани дворчета и градинки. Хора не живеели. Само няколко татари правели тук вар. Името на това старо селище не се среща в нито един турски документ. Няма го и в руските карти. Комисията нарекла местността Варовиците и името си останало само предложение, както и другите. На запад от Киречкуюсу имало 30 вековни дъба, един от които бил толкова голям, че няколко стада пладнували под него. Тези дървета били изкоренени, за да се оформи блок за сеене.
4. Кабалъците е до самото селище. Там били преместени през 1935 год. гробищата на селото. Комисията го нарекла Новите гробища и макар те вече да са остарели, името останало.
5. Мюхлюза е много обширна местност, в която има повече от 10-15 локални названия на малки местности. Намира се на север от Аксаково. Думата “мюхлюз” е арабска и означава “чист, искрен, верен”. Името се изяснява чрез проследяване на фонетичните промени, станали с българското име на крепостта и селото под нея при нагаждането му към турската фонетика: Мъглиш® Маклис® Мюхлюз /архив на МВ-Варна/. Център на местността е едно възвишение, на което е била кацнала средновековната българска крепост Мъглиш. Тя било кръстена Мхлюз кале или само Калето. Комисията предложила названието Крепостта. На запад от Калето се спуща стръмен дол със скалисти брегове, по които орлите виели гнезда- Картал дере. Комисията предложила името Орлов дол, но никой не нарича местността така. Под Калето е Чобан чешма. Тя била някога любимо място на овчарите. От чешмата се спуща надолу дълбок дол-Чобан дере. Те били наречени съответно овчарска чешма и овчарски дол, названия които започнали да се употребяват наравно с другите. Каменливите ямачи /Кайрак баир/ - името носи особеностите на местността – стръмнина, осеяна с дребен камък. Турците я наричали “кайрак баир”, а българите променили названието на “Каменливите ямачи”. Иванчова чешма /мюхлюз чешма/ е малка местност, която се намира на територията на старото село Мюхлюзкьой. Някой си Иванчо от Аджемлер ремонтирал чешмата и селяните я нарекли Иванчова. Йосифов кюнк е малка местност, получила названието си от водопроводната тръба, останала от старинна чешма в нивата на Йосиф Цонев. Комисията предложила име Йосифова чешма, населението я нарича Кюнка или Тракийската чешма , защото Тракийската организация в Аксаково възстановява чешмата. Артиковото /дядо Димовото/ ровище е западно от Иванчова чешма. То е чисто българско название, появило се след идването на тракийските преселници. Тук дядо Димо Артика имал нива, ровил земята и коренил храстите, за да я разшири. Селяните нарекли местността “ровище”. Комисията предложила название “Димово коренище”. Не било възприето. Милюво тепе е скалиста чука, която се намирала в нивата на Милю Романов. И сега се нарича така. Прокуроровите или Кояевите кайнаци са две съседни местности, получили името си от изворите в нивите на Петър Прокуроров и Н.Коята. Комисията заменила думата “кайнаци” с “извори”, но населението продължило да ги нарича кайнаци. Бараката – местността носи името си от бараката на работниците, които работили при изграждането на водопровода за Варна. Бараката отдавна не е там, но името останало. Комисията предложила име “изворите”, което също не се наложило. Мюхлюз кору е гора насевер от Калето в равнината. Пресичат я Шарап Йолу и шосето от Суворово за Балчик.
6. Армуд гьолджук е малка местност на североизток от Мюхлюз кору. В нея преселниците заварили блато и круша, която се оглежда в него. Сега и крушата и блатото са изчезнали, останало е само името. Комисията нарекла мястото Крушева локва , но то както и останалите не било възприето.
7. Батова. Това е обширна местност- голяма гора, която започва от с.Изворско и стига до морето. Комисията изтълкувала името като произхохдащо от турската дума “бет”-ува, която означава ‘ пусто, непроходимо, проклето място ‘ . Някога батовската гора била наистина непроходима и през нея минавали само два прохода: Юрук дере и Аллах кацу / държ.архив ф.268К /. Проходът Юрук дере преминавал край Дончовата воденица и водел за Добруджа, а Аллах капу /Божия врата/ бил много стръмен път свързващ Добруджа със с.Въглен през с.Долище. Думата “юрук” често се сраща в имена на местностти в Североизточна България. Предполага се, че по този край е живяло турско номадско племе- юруци. Комисията предложила Юрук дере да бъде преименовано Хайдушки дол, смятайки, че “юрук” означава “разбойник”. Локални названия на малки местности в района на Батова са: Солу дере/ Ляво дере/; Парчак кору- местността била обрасла с отделни малки горички или групи дървета, което обусловило названието, намира се покрай пътя от Аксаково за Батова.
8. Манда Кеневри е на север от парчак кору. По-голямата част от местността е в землището на с. Изворско. Названието е турско и се свързва с ядене и коноп. То няма нищо общо с особеностите на местността . Мястото е безводно и е неблагоприятно за засяване на коноп. Наблизо са Катарджик чешма и Върбица чешма, които остават в изворското землище.
9. Айджи баир / авджи баир/ е местност между шосетата за Добрич и Балчик. Там са ниви, но през 1878 год. е имало гора. Названието е свързано с ловджия, лов. Комисията предложила названието Мечи гребен, което си останало само предложение.
10. Баирска чешма. Местността е наречена така заради намиращата се там. Понеже е близа до комплекс “Панорама”, името му все повече измества старото.
11. Кантона. Той вече е изчезнал, но името на местността е останало. Намирал се е на кръстовището на двата пътя: Суворово- Балчик и Варна- Добрич. Кантонът е свързан със събития по време на Юнското и Септемврийското въстания от 1923 год.
12. Юрутлука е местност между пътищата за Суворово и за Добрич. Това наименование също е често срещано в Североизточна България, почти във всички райони има местности с такова име и то означава мястото на старо изчезнало селище. По тази причина може да се предположи, че тук също е имало селище.
13. Баир баши- обширна местност, която обхваща стръмнината от Дървения мост до Кантона. По нея се изкачва пътя за Добрич.
14. Дьонемеча- местност затворена в завоя на магистралата за Добрич. Някога е била обрасла с непроходима гора от габър, където често били устройвани разбойнически засади. Неми свидетели на човешки трагедии са паметни къмъни на убити от разбойниците пътници. Комисията предложила името Завоят и то се наложило.
15. Дървеният мост- малка местност близо до Аксаково край стария път за Добрич.
16. Вълчанова чешма- местността е наречена по името на ханджията Вълчан, който направил хан край чешмата, която била построена от богатия аксаковчанин Кара Ахмед Хасан Хаджиолу преди Освобождението за спомен на сина и снаха му, обърнали се тук с каруцата си.
17. Големият мост- местност край Аксаково, до стария път за Добрич. Носи името си от моста строен тук в турско време от български майстори.
18. Чучура. Името на местността идва от изчезнала чешма.
19. Училищната градина- ново название, дадено на местността след създаването на градината.
20. Хавралък се намира на юг от Кум тепе. Там преселниците заварили изоставени от турците лозя и ги възстановили. Запазило се старото име.
21. Кум тепе. Местността е в съседство с Дьонемеча- вън от завоя на шосето. Обрасла е с габърови гори и по-нови насаждения от бор. Хумосът и е много слаб,, поради което местността дълго време е била почти пуста. В средата и има възвишение високо дълго около 700 метра, наречено Голо бърдо. Там била създадена пясъчна кариера. След 1944 год. пясъкът бил изгребан и местността била засадена с борови гори, които виреят отлично. Комисията нарекла мястото Пясъците, насалението продължавало да га нарича Кум тепе.
22. Саръ баир- намира се близо до западния край на Аксаково. Там жените навремето са копаели жълта пръст, за да мажат къщите. Комисията превела името Жълтия баир. Употребявали се и двете имена.
23. Еди меше- малка местност на границата с игнатиевското землище. Името и идва от седем вековни дъба, които били изкоренени при създаването на кооперативните блокове на това място.
24. Табаците /табак чешма/ се намира край пътя за Шумен. Там имало чешма, край която се намирала работилница за обработка на кожи- табаци. Чешмата била разрушена, а работилницата преместена във Варна, останало само името. Хаджи Михал от Игнатиево възстановил чешмата.
25. Каваците. Местността е на границата между аксаковско и игнатиевско землище. Името идва от раслите там вековни каваци, които също били унищожени при оформянето на кооперативните блокове.
26. Чаллъка- обширна местност в землището на Аксаково и Игнатиево западно от Летището, обрасла с редки глогове.
27. Оркулдаг /Херкул даг; Оркуллук/- интересно название с неизяснена етимология. Месността се намира югозападно от селото. В нея има могила, в чието подножие е имало две чешми, разрушени по-късно. Хаджи Костадин от Аксаково възстановил едната. Името съдържа турското съществително “даг”, което значи “планина” или “възвишение”. Предложеното от комисията име Хаджикостадинова чешма никой не възприел.
28. Шуменско джеде- включва местностите около пътя за Шумен. Подобни имена на местности около главни пътища се срещат често в Североизточна България. Такива местности в аксаковското землище са: Инджикьовски път- черен път от Аксаково за Тополи, минавал през летището, източно от местността Мерсизови ниви. Русларският път тръгвал от Варна, миналав през средата на мястото, където е разположено летището сега, на юг от табак чешма и през Чаллъка отивал в Игнатиево. Всички земи около пътя носят неговото име. Елечйолу излизал от Аксаково при Хамам тепе, минавал през каваците, Таушан тепе и отивал в Елеч /Доброглед/. Сазйолу излизал също при Хамам тепе от Аксаково, минавал източно от Табак чешма и Оркулдаг и водел към езерото, откъдето аксаковчани сечали саз /тръстика/ за покриване на къщите си. На север от Аксаково водели :Керванджийския път, който минавал през Мюхлюза и се отправял през Манджа кеневири за Добруджа. По равното горе го наричали още Таукчу йолу и Хайван йолу. Керваните го предпочитали пред калдаръма на шосето, защото в сухо време бил по-мек и не чупел дървените тараби. На север от Аксаково водел и Кьомюрлушкият път.
29. Клисе баир. На юг от Шуменското джеде в землището на съседното с. Тополи се издига самотна могила. На нея имало останки от стара църква или манастир и мястото се смятало за свещено. По спомените на първия Кмет на Аксаково Манол Димитров Манолов, записани от внука му/ Манол Иванов Канлиев- роден през 1911 год./, на това място някога ставал голям събор, на който идвали християни от околните села, палели свещи в развалините, свещениците отслужвали литургии. Живеел спомен за някакво християнско селище около могилата, но не са останали дори развалини, които да свидетелстват, само името напомня за съществувалата църква.

(Материалът е от УИКИПЕДИЯ).

Selianin
02-03-07, 07:59 PM
http://www.aba.government.bg/bg/Ek/Archive/ek2004/ek2004-5/ek5-02-11.pdf

Selianin
12-03-07, 08:38 PM
УЧИТЕЛЯ - ПЕТЪР ДЪНОВ

http://www.bratstvoto.net/

Selianin
21-03-07, 07:42 PM
http://nezavisim.net/index.php?option=com_content&task=view&id=3952&Itemid=23

Selianin
17-04-07, 09:37 PM
Въпреки "дружеските" критики, все пак темата се радва на определен интерес.
Моля повече колеги да дадат своя принос за събиране на обширен исторически материал за недобре изследваната история на СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ.
На всички, които писаха или публикуваха материали и критики по темата, благодаря от сърце.

Selianin

Selianin
18-04-07, 05:29 PM
Автор в. Нова Зора
Friday, 17 November 2006
Откъде идват?

Документирано е от руските миграционни власти, че това са изключително изселници в Буджака (Бесарабия) от Добруджа и Североизточна България в края на XVIII и първата половина на XIX век.
Многобройните руско-турски войни от това време винаги са завършвали с масови изселения на българи. Голяма част от крайморското и крайдунавското християнско население от Варна, Балчик, Каварна, Добрич, Шабла, Провадия, Силистра и т.н. до Дунавското устие са изселени през 1807-1812 г. Друга по-голяма част е изселена след Одринския мир и края на войната 1828-29 г. Изселвания с различна интензивност продължават до Кримската война - 1856 г.

Прозвището гагаузин е давано на езиково потурченото, за разлика от помаците, най-старо население на Добруджанското българско княжество на Балик, Добротица и Иванко, успяло да оцелее след разрушителното османско завоевание на Североизточна България в края на XIV век. Последният добруджански владетел Иванко е убит в сражение с турците през 1389 г. при Силистра.
Трябва да се признае, че османската дипломация и администрация през различни времена се е отличавала със своята завидна далновидност. Веднага след завоеванието името българин тук изчезва. Завареното местно християнско население, което е потурчено, приема имената тукани, гаджали, гагаузи.
Прозвището гагауз, дадено от турците, според достигнали до нас спомени на местни изселници и изселници в Бесарабия, буквално значи гага-сус (затваряй си устата, човката, не говори по български). То става нарицателно. Самите гагаузи, запазили спомена за произхода си, наричат себе си ески-булгар (стари българи). Стари добруджански българи, в сравнение с българите от балканските селища, Тракия и Македония, които преминават през Добруджа и се изселват също в Бесарабия.
И днес гагаузките имена са основно български. Що се отнася до фамилните имена, появили се по-късно, те у мнозина българи и гагаузи също произхождат от турски прозвища - Абаджи, Мутафчи, Караджа, Дюлгер, Гайдарджи и др.

Целта на териториалната автономия на гагаузите е те да се изкарат тюрки

Забелязани са вече и емисари в Каварненско, които търсят етнографски, фолклорни и други различия между българи и гагаузи.

Създаването на териториалната автономия на гагаузките поселници в многонационалната Молдова, населявана от молдовани, руси, българи, украинци и др., по същество е един прогресивен акт, който трябва да се приветства. Целта обаче тука е гагаузите да се изкарат тюрки, като се отделят от масата на останалите българи по произход. Официалното отхвърляне на българо-славянската писменост и преминаване към латинско писмо и четмо е най-решаващият белег на това отродяване.
Сред напъните да се създаде някакъв правдоподобен генезис и история на тюркска основа се стига до обяснението, че нашите гагаузи са идентични с тези от номадското тюркско племе огузи, дошло от Алтай. Вероятно се разчита на фонетичното подобие гагаузи - огузи. Следва едно фантастично преселение на огузите в Добруджа, където създават княжеството на Добротица. Между другото, вече са приели християнската религия. Интересно е, защо след османското завоевание на Добруджа, това сродно с турците по език население бяга от тях в Буджака?
Нещата се изясняват в изказването на президента на Гагаузия Георги Табунщик. "Особени са, казва той, отношенията ни с Турската република, въплътени в конкретни дела - реализирането на проекта за обезпечаване с питейна вода на южните райони на Молдова, ученето на студенти във вузовете на Турция, помощта за Комратския университет, откриването на молдо-турски лицей в град Чадър-Лунга и село Конгаз. Тази помощ и поддръжка ние усещаме и сега, и за всичко това ние сме благодарни на турския народ, ръководството на Турция, на деветия президент на Турция, господин Сюлейман Демирел. Гагаузия стана член на Тюрксой - международна културно-просветна организация на 35 тюркоезични държави.

Губим около 100 000 българи в Молдова. Тази констатация за някои може да звучи крайно, но е факт, който се потвърди на проведения на 20-21 юли т.г. Първи световен конгрес на гагаузите в град Комрат - Република Молдова.
Вярвам, че широката българска общественост малко или нищо не знае за автономно-териториалното образувание Гагаузия (Гагауз ери), в състава на Молдова, обявено на 24 декември 1994 г.
На световния конгрес присъстваха представители на гагаузките поселища в Украйна, Русия и даже Гърция. Най-многобройна естествено беше групата от старата родина - България - фолклорният самодеен състав от с. Кантарджиево, водена от кмета Стефан Зенгинов, хора от с. Кичево, Варненско, с кмета си Яни Филчев, от с. Българево, от Каварна, и Варна. Присъстваха Негово преосвещенство митрополит Кирил, адмирал о.з. Иван Добрев, арабистът Кирияк Цонев и др. Представителството имаше неформален характер. Поканата предполагаше среща за взаимно опознаване и сътрудничество. Присъствахме обаче на конгрес, който целеше утвърждаване на нова гагаузка нация, различна от българската, тюркска по произход. Вероятно ще последва и акция за приобщаване към този нов народ и на българските гагаузи. Забелязани са вече и емисари в Каварненско, които търсят етнографски, фолклорни и други различия между българи и гагаузи.
Тук на конгреса всички разбраха какво мощно оръжие е народностната традиция, въплътена и съхранена през вековете в българските песни и танци. С песните си, фолклорните изпълнители от с. Кантарджиево разбиха на пух и прах идеята за различие между гагаузи и българи. Въпреки изкуствено създадените нюанси в народните носии, с преобладаващо синьо, и мелодиите, и песните, и стъпките на танците категорично показват общ произход. Изпъленията на кантарджиевския гайдарджия бяха по-категорични от всички други аргументи.
Живеем във време, което очертава физическото намаляване броя на българите в самата България. Ще допуснем ли да се превърнем в малцинство? Да вземем пример от германците, които веднага след обединението си прибраха всички немци от Русия. Същото направи и Гърция с понтийските гърци от черноморското крайбрежие на Русия и Украйна. Нека споменем, че Израел привлече над 1 млн. руски евреи.
Българската и гагаузка интелигенция в Молдова трябва да осъзнаят голямата си отговорност, да търсят и намират единение при действената подкрепа на родината. Нужни са повече апостоли, работещи "на полза роду".

Александър Ламбов

Selianin
19-04-07, 06:17 PM
http://big.bg/modules/news/article.php?storyid=41354

Гагаузите... Гагауз-ери... България...

Selianin
11-11-07, 10:38 AM
СЛОВО
пред Паметника на загиналите във войните девненци по повод посрещането на делегацията от село Валя Пержей, Република Молдова


УВАЖАЕМА ГОСПОЖО ГОСПОДИНОВА,
УВАЖАЕМИ ДЕВНЕНЦИ,

Позволете ми от свое и от Ваше име да приветствам нашите скъпи гости от село Валя Пержей, Република Молдова с нашето ДОБРЕ ДОШЛИ БРАТЯ!
Уважаеми г-н Примар, проф. д-р Николай Димитров Куртев; уважаеми членове на делегацията от сродното на Девня село Валя Пержей – д-р Николай Тодоров и д-р Атанас Стоянов: Добре дошли в Девня! Добре дошли във Вашата прародина България!
... Преди 177 години, най-вероятно през месец Април на 1830 г., село Девне опустяло. След тежките бойни действия между руските и турските войски в девненския район и селата Ески-Арнаутлар и Кюлевча, и след жестоката чума, девненци поели пътя към Бесарабия, поели горчивия изгнаннически път към жадуваната свобода. Над 100000 българи от Ямболско, Старозагорско, Сливенско и сегашна Североизточна България изоставили своите домове, своите ниви, градини, лозя, кладенци и чешми... Изоставили гробовете и земята на своите деди... Те отишли отвъд Дунава, разпилели се по най-различни райони, преживели години на огромни трудности, неуспехи, глад, мор, войни и радости от живота.
Преди няколко месеца открихме, че в село Валя Пержей живеят част от потомците на нашето село Девне, кааза Провадия. Това стана благодарение на адреса на починалия вече инженер Стефан Василев Стоянов – потомък на валя-пержейския и девненски Стоянов род. Преди около 30 години този буден човек е идвал в Девня и е намерил своите роднини тук. Както е вече широко известно, неговите роднини са от рода Дукоолар. Адресът на този човек ми беше предоставен от
г-н Лазар Василев Лазаров, за което искам още веднъж да му благодаря пред всички Вас.
Уважаеми приятели,
Не е удобно тук и сега да преразказвам макар и оскъдните известни нам факти от тази тъй близка, и тъй слабо позната ни, част от девненската история. Само ще маркирам, че село Девня е възродено от завърналите се от Бесарабия, вероятно около 1831-1833 г., четири стари девненски и дванадесет ямболски семейства. Те били предвождани от Вълюв Дука, който се разделил завинаги с брат си Стоян. Брат му Стоян останал завинаги във Валя Пержей и сложил началото на тъй наречения там Стоянов род. Дали там има и други девненски родове предстои тепърва да узнаем.
Известно е, че Дядо Дука станал кмет на възстановеното село Девне, кааза Провадия. Българският писател Илия Рашков Блъсков, който е учил в девненското училище, в книжката си „Зюмбюл цвете” издадена през 1882 г., е описал подробно живота, делата и заслугите на Дядо Дука. Под ръководството на Дядо Дука в с. Девне са създадени едни от първите във Варненския район българска църква и българско училище. Дядо Дука е първият девненец, който се е ограмотил, научил се на четмо и писмо. Той е бил голям поборник за самостойна българска църква. Дядо Дука има огромни заслуги в изграждането на темелите на село Девне и на всички нас. Ето защо днес можем високо и отговорно да заявим, че ние, сегашните девнеци, сме в дълг към паметта и заслугите на Дядо Дука и вече е крайно време с решение на Общинския съвет на Девня да наименуваме ей този наш площад с историческото име „ВЪЛЮВ ДУКА”, или „ДЯДО ДУКА”.

Уважаеми гости,
Драги девненци,
Съвместно с нашите приятели от село Валя Пержей, ние тепърва ще издирим всички налични документи по заселването на девненци в това село, а и по другите райони на Молдова, Украйна и Румъния. Благодарение на „Солвей Соди” АД, и лично на Изпълнителния директор инж. Иван Бочуков, са осигурени средства за авансовото заплащане по издирването на документите в молдовския държавен архив. Тук, в нашето Народно Читалище „Просвета”, по примера на читалището в село Добрина, ще се учреди зала за експониране на документи, снимки, облекла и др. свързани с девненската история. Десетки будни девненци, в това число учители и ученици, ще подемат едно масово събиране на предания и спомени свързани с историята на Девня. Ако има нужда, ще съберем стотици български книги и учебници и ще ги подарим на децата, и на библиотеката на село Валя Пержей. Голяма и деликатна задача пред общината е вземането на архива на починалия наш учител и девненски краевед Димитър Драголов. Той беше голям девненски родолюбец, български и девненски патриот; той много години се занимаваше с историята на село Девня, но архивите му може би ще се пропилеят, ако ние продължаваме с нашето нехайство по този въпрос.

Тук, на Паметника на загиналите във войните девненци, е записана за вечни времена част от нашата девненска и българска история! Девненските войници и офицери са се сражавали, а тези чиито имена са на този прекрасен паметник, са загинали в люти боеве при Одрин, Люлебургас, Чонгора, Завоя на Черна, Добро поле, Тутракан, Сърбия, Унгария и по други места.Ние нямаме право да ги забравим!... Наши девненци са били кавалеристи в конната дивизия командвана от славния бесарабски българин ГЕНЕРАЛ ИВАН КОЛЕВ! През първата световна война генерал Колев със своя талант и патриотизъм, и със себеотрицанието на своите войници и офицери, стигнал чак до устието на Дунав! Той е стигнал чак до Вас, приятели от село Валя Пержей! С кавалерийския си огнен меч в едната си ръка той е протягал през Дунав другата си ръка към Вашите деди, за да ги докосне и спаси. Уви, славните, героични победи на нашата армия, на нашите бащи и деди почти винаги са завършвали с огромни загуби.За голямо съжаление, България е загубила и Беломорска Тракия, и Македония, и Западните покрайнини. Загубили сме и Северна Добруджа...
Като председател на Общинското дружество на ветераните от войните на България, без да се стеснявам от присъстващите гости, искам да отправя едно поръчение към бъдещия Общински съвет на Девня, и към бъдещия й Кмет, да проявят безотлагателни и непрестанни грижи за всички паметници на загиналите от девненската община. Сега, когато в цялата ни страна се провежда патриотична кампания по отбелязването на 95-тата годишнина от началото на Балканската война, ние трябва да благоговеем пред подвига на нашите деди, чиито имена са изписани на този и на останалите наши паметници. Те са загинали, за да я има България! Те са загинали, за да живеем ние!
Позволявам си да се обърна и към младежите с едно пожелание не да рушат тези паметници-светини, а да ги уважават, да ги изучават, и най-важното – да ги пазят! Зад изсечените тук на паметника имена стоят подвизите, животът и кръвта на нашите деди и родители. След тяхната героична смърт са останали стотици сиротни семейства, майки-вдовици, деца-сираци... Те са преживели огромни трудности в живота и ние никога не трябва да забравяме това!
Девненски младежи! Търсете и четете в интернет и разпространявайте богатите публикации и материали свързани с историята на Девня. Днес историята на девненската община, благодарение на г-н Анастас Ангелов, е най-сриозно представена в интернет от всичси общини на варненска област. Ние само можем да се гордеем с това.

Уважаеми гости,
Драги девненци,
След 1833 година към село Девне прииждат много българи от Ямболските села Чомлекьой, Гюбел, и Бояджик. Постепенно идват още хора от град Казан, от Беломорието, от Габровско и от много други места. Ние трябва да проучим и тази част от девненската ни история.
Там, на Север от Дунав, живеят наши братя-българи. Те никога не са забравяли род и Родина! Те са се били в редовете на руската армия и българското опълчение за освобождението на България от турско робство. От село Валя Пержей е имало четирима опълченци! Какво ли чудо ще бъде, ако един ден се докаже, че е имало девненски потомък-опълченец на Шипка!?...
Освен за село Валя Пержей, има литературни сведения, че девненски българи са се заселили в селата Татар Копчак и Чумлекiой.
А девненски арнаути и до днес живеят в Жовтневое, Девнинскiе, Георгиевка и Гамовка.
Накрая, позволете ми драги девненски родолюбци, от Ваше име да помоля г-н Примара (Кмета) на село Валя Пержей да предаде на хората от цялото си село нашите най-топли, искрени, братски, български, девненски поздрави и пожелания за здраве и успехи в работата и живота! Това няма да е последната ни среща. Това е началота на една ползотворна, братска дружба.

... Има една книга за историята на село Валя Пержей. Трима са нейните автори: Анна Малешкова и проф. д-р Николай Куртев (брат и сестра) и починалият вече Димитър Димов. Тази книга завършва със следния многозначителен текст:

„... И когато над Бесарабия пада нощта, някъде отдолу, от недрата на степта се чуват стонове на мъже и нареждания на жени... Това са душите на първите преселници, които все още не могат да прежалят своите родни огнища... Степта притихва... небето рони едри звезди... Те порят хоризонта и изгарят някъде над България…”
Днес небето над България е щедро към нашата Девня: То пусна при нас звездата на село Валя Пержей!!!...
Благодаря за вниманието.

12,00 ч.
31.10.2007г. инж. Драгия Драгиев
Гр. Девня

Selianin
15-12-07, 02:23 PM
Моля, направете си труда и попрегледайте моята тема в един руско-молдавски форум...

http://www.bessarabia.ru/forum/view_all_topic.php?m_id=250&mid=250&t=2&cat=2

ИСВЕВ
17-12-07, 05:58 PM
http://nezavisim.net/index.php?option=com_content&task=view&id=3952&Itemid=23
ТОЗИ МАТЕРЯЛ ОТ ВЕСТНИК МОНИТОР ЛИ Е? Милко Кръстев е автора ли?Нещо повече на тази тема?Някаква връзка с автора на статията има ли?

Selianin
23-12-07, 04:38 PM
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ЗАГУБИ БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ
Интервю с проф. Николай Червенков

Петър Марчев

web

Професор Николай Червенков е роден през 1948 година в българското село Чийшия (сега Градина) в центъра на българщината в Бесарабия - Болградски район, Одеска област, Украйна. Завършил е специалност Българистика и балканистика в Одеския държавен университет. По-късно работи към Академията на науките на Молдова, в секцията по история на европейските социалистически държави, по-специално се занимава с историята на България. Завършва аспирантура в московския Институт по славяноведение и балканистика. Там защитава дисертация на тема “Участие на българите в Румъния в национално-освободителните движения след Кримската война до създаването на БРТЦК”. Автор е на няколко книги, сред които и научно-популярна книга за Левски на руски език. През 1990-а година в кишиневската Академия на науките се създава секция “Българистика” към Института за национални малцинства и проф. Червенков става нейният пръв завеждащ. Той е сред учредителите на Дружеството на българистите в Молдова и негов председател от основаването му през 1994 година. Дружеството издава научно-популярния алманах “Български хоризонти”. От 2004 г. Николай Червенков е ректор на новосъздадения български Държавен университет в гр. Тараклия, Молдова. Разговаряме в кабинета му за оцеляването, за перспективите на българската диаспора в Бесарабия...



Чия бе идеята за създаването на българския университет в град Тараклия, Молдова, проф. Червенков?

- Тази идея възникна тук, в Тараклия - от журналиста Димитър Боримечков, бившият ръководител на района Кирил Дарманчев, който беше и депутат, също я подкрепи. И после дойде идеята да се направи филиал на Великотърновския университет. Затова отидохме през 2003 година в България една група: Дарманчев, моят колега Грек, ръководителят на районния отдел “Образование” Куртев и моя милост. Срещахме се с различни институции, с ръководството на ВТУ и се реши да се направи филиал тука. И досега аз смятам, че така щеше да бъде най-добре. Бяха направени разчетите; активно работеше доц. Пламен Павлов, който беше тогава председател на Агенцията за българите в чужбина. Заедно със заместник-ректора Атанас Дерменджиев идваха тука, проучваха този въпрос, но... нашите власти в Молдова по различни причини не допуснаха това да се реализира. След това се появи идеята университетът да бъде българо-молдовски. В края на краищата, се реши да стане държавен; и така в Тараклия се създаде 16-ия Държавен университет в Република Молдова.

Знаете ли какви представи битуват у българите от “стара” България за бесарабските българи?

- Обикновено те си представят нещата така - че тука, в Бесарабия има страхотно много българи. В България има две крайности: от “а, тия не са българи” до “тия са повече от нас българи”. Като дойдат, като чуят песните, сватбите и - “тия са по-българи”! Ама това са различни неща. За да бъдеш българин, трябва да знаеш историята. А нашенецът може да ти изпее българска песня, ама не знае де е България... няма вътрешно самосъзнание. Аз сега работя върху темата за самосъзнанието на нашата общност. Сега направих един доклад, в който доказвам, че ще загубим българите тука... Но не знам дали ще го публикуват...

И все пак, надявам се, че вашият университет ще допринесе именно в тази посока - за въздигане на българското самосъзнание в юга на Молдова...

- Подир тези различни дискусии - под каква форма да бъде и къде да бъде - се реши Университетът да бъде в Тараклия и да бъде държавен. На 30-и март 2004 година излезе указът за създаването на Тараклийски държавен педагогически университет. Но ние се вдигнахме тука - защо да е педагогически, тъй като това ни ограничава. Отидохме при президента Воронин и той ни чу. И след една седмица излезе втори указ, в който думата “педагогически” не съществуваше. На 5-и май ме утвърдиха мен като служебен ректор, за срок от две години. А на 30-и септември 2006-а Министерският съвет ме утвърди за 5-годишен редовен мандат. За тези две години успяхме да създадем структурата на Университета. Да, помещаваме се в бившата сграда на Компартията; после тук беше колежът “Св. св. Кирил и Методий”. Покрай този колеж пък възникна и още един проблем, че него автоматически го закриват. И в България започнаха справедливо да се възмущават защо се унищожава това заведение. Но вижте, Молдова се включи в т.нар. Болонски процес, за прилагането на европейските структури и практики в образованието. Според него, няма средни педагогически заведения... И така, Университетът се създаде на базата на този колеж. Тази година предстои да завърши последният випуск колежани... А ние сформирахме четири отделни катедри: “филология”, “педагогика”, “история и обществени науки” и “икономика”, сформирахме академичен съвет или сенат. При откриването имахме пет специалности: “българска и молдовска филология”, “английска и молдавска филология”, “история”, “предучилищна и начална педагогика” и “музикална педагогика”. Втората година ни дадоха още една специалност - “счетоводство”. А от тази учебна година 2006-2007 имаме и специалността “социален работник”. По тези 7 специалности сега се обучават 280 студенти; плюс 100-те, които завършват колежа. Провеждаме и съвместно обучение с Великотърновския университет, с Русенския университет, със Силистра; нашите възпитаници за по 20 дни слушат лекции в тези български висши учебни заведения. Освен това, на мястото на колежа ние направихме лицей, гимназия “Св. св. Кирил и Методий” към Университета. Лицеят ще бъде за региона, ще учат тук и младежи от околните села; целта ни беше да запазим преподавателския колектив на колежа.

Накрая искам да кажа нещо много важно - ако нямаше поддръжка от България, нашият Университет нямаше да го има. Значи, на 1-ви септември 2004-та се откри учебната година, а на 30-и септември се подписа правителствено споразумение между България и Молдова за поддръжка на учебното заведение. Според което българското правителство отпуска бюджет, средства за издръжката на 100 души. И ние оцеляваме благодарение на тези средства. Защото при нас никой не идва да учи платено обучение, както отиват в Кишинев. Затова ние сме много благодарни на президента Георги Първанов, за неговата поддръжка; той се срещна с Воронин, той откри Университета, неговите съветници постоянно се обаждат да видят как вървят нещата при нас. Предишното българско правителство също много направи за нас, благодарни сме на всички!

И каква квалификация придобиват випускниците на Тараклийския държавен университет?

- По Болонската система има два етапа - след първите три години ставаш лицензиат /в България му казват бакалавър/, а втората степен е мастерат, еквивалент на магистър. Засега ние подготвяме студентите за първата степен. Когато подготвим два випуска, тогава Университетът ще мине през държавна атестация; след това ще подготвяме студенти и по втората степен...

Имахте ли проблеми с осигуряването на преподавателския състав на Университета?

- Виждате ли, при нас има такъв парадокс: преподавателите и не стигат, и са много. За разлика от България, при нас нормите са много големи. При нас професорът трябва да прочете 600 часа, докато в България - три пъти по-малко... Затова ние използваме хонорувани преподаватели, докато на пълен щат имаме само 10. При нас ректорът получава само 800 леи - 100 лева, докато директорът на колежа получава 1500 леи, двойно повече. Там имат и разни педагогически степени, за които получават допълнителни възнаграждения, а при нас не е така. Имаме и трима преподаватели, командировани от България...

И все пак, от няколко десетилетия сред българската общност в Бесарабия очевидно тече едно възраждане. Вие сте местен човек и учен, какво е Вашето предвиждане - в каква посока биха могли да се развият тези процеси, какво може да се очаква, в края на краищата?

- В края на 80-те и през 90-те години на миналия век под влияние на това възраждане на коренното население - молдованите - започнаха възродителни процеси и сред националните малцинства, в това число и сред българите. Започнаха да се създават организации, да се изучава езикът. За съжаление, тази емоция, този ентусиазъм поспадна. Сега хората живеят, притиснати от икономическите проблеми. И България ги интересува, за съжаление толкова, колкото да получат гражданство и да могат да пътуват и работят на запад с българския паспорт. Това е проблемът сега. Ние малко работим за духовното. Има Българска община - добре, ама тя се интересува повече от икономическите проблеми. Казват, ние ще закрепнем икономически и тогава ще наблегнем за българското. Тоест, малко се работи в училищата. От 16 години в училище се преподава български език, но това са по 2-3 часа на седмица. За съжаление, тези часове се използват и за други неща, не за преподаване на български. Просто няма мотивация, че трябва да учат децата български. И второ - ние имаме такъв психологически проблем - нашите българи не могат да свикнат, че можеш да говориш вече на обществени места по български, разбирате ли? Трудно е да се преодолеят тези десетилетия, когато официален език беше руският. Ето какво се случва - той знае великолепно български, но... Дори нашите преподаватели, които са завършили в България, идват и започват по руски. Ето, провеждаме днес съвещание и не мога да ги накарам да говорят на български. А са българи всички и са учили в България. При другите национални диаспори го няма това нещо. Но българинът, за да се чувства, че е нещо - започва на руски. Не знам как да си го обясня този факт. Но ето и преди - българите най-лесно се асимилираха в Съветския съюз. Дойде нашенецът от България и първата му работа е да проговори на руски, а втората - да си вземе руска жена. Ето, социологически съм го изследвал - българите най-много се асимилират тук, в Молдова. Да речем, българин се ожени за молдованка - детето задължително се записва като молдованче. Докато 90 % от гагаузите в подобен случай записват детето, че е гагаузин.

Като стана дума за гагаузите, навярно имате представа какво е тяхното национално самосъзнание? Все пак, в България битува мнение, че те са с български произход, че са част от българската нация?

- Вижте, в България може да ги смятат част от българската нация, но тук гагаузите не се считат за никакви. Те се считат, че са отделна националност. Дори понякога официално не искат да признаят, че са преселници от България. Вече и властта ги утвърждава, създадоха и Гагаузка автономия... В България си правят илюзия - “това са наши”. Мисля, че изтървахме влака. Както нас България ни привлича, гагаузите имат такова чувство към Турция, заради сходния език. Макар че не казват да са турци, а гагаузи. Те са православни християни. Но България отдавна ги изпусна. Боя се, че ще изпусне и нашите, бесарабските българи. Докато се занимаваме с това, че татарите били българи, знаете ли, това са фантазии... Сред гагаузите ще срещнеш единици, които са потърсили български паспорти.

Но българският паспорт е привлекателен за тукашните българи, нали?

- Да, вече много от нашите имат български паспорти. Естествено, няма го оня ентусиазъм от първите години. Преди 15-16 години нашите българи отиваха в България като в Иерусалим, на поклонение! А сега това пътуване стана нещо обикновено...

Бедата е, че ние тук нямаме интелигенция. Историята така се е стекла, че Бесарабия е минавала от държава в държава - в руската, в румънската, в съветската и сега в молдовската. И на всеки етап пропъждат българската интелигенция. След Освобождението всички по-будни българи се прибраха в България; през Румънско ги изгониха, не им даваха работа, по съветско време ги пращаха в Сибир... По този начин тук не можем да “отгледаме” интелигенция от второ, трето поколение. И ето сега - нашите младежи, които следват в български ВУЗ-ове, остават в България. Но и да се завърнат тук, те не знаят румънски, трудно ще се реализират в Молдова. Затова студентите в нашия Университет учат паралелно и румънски език, защото той е официалният език в републиката.

А какви са перспективите пред Тараклийския университет, проф. Червенков?

- Благодарение на финансовата подкрепа от България, 100 от нашите студенти получават стипендия. А с част от тези пари ние имаме възможност да купуваме оборудване, да се разширяваме. Ето, дадоха ни тези две големи сгради в съседство, които са недовършено строителство. Целта ни е да ги довършим и да ги използваме за учебни корпуси, тук трябва да се оформи едно студентско градче.

Може би не знаете, но в българското общество по повод тежката демографска криза витае една идея, лансирана от някои депутати на партия “Атака” - за преселване на бесарабските българи в прародината им, в обезлюдените селски краища. Вие как възприемате тази идея?

- Аз не съм чувал за тази идея, макар че в началото на 90-те години имаше нещо такова. Но то не стана... И сега това нещо не е изпълнимо. Най-мотивирана да се върне в България е интелигенцията; естествено, тези хора ги привличат градовете. А селянинът, който е тук, няма да иска да отиде и да започне всичко отначало. И другото - нашите не искат да отиват в тези села, където са живели турци, защото смятат, че те ще се върнат... Мен ако питате, най-добре е това завръщане да стане по естествен начин. Ето, брат ми реши да отиде в България; намери си в Котел работа - стана директор на Музикалното училище и остана. Българската държава може да подпомогне този процес като се облекчи визовия режим, пътуването, регистрацията, ако има възможност да помогне за устройването на работа. Но да се правят кампании - това няма да стане.

Според официалната статистика - каква е числеността на българската диаспора в Молдова и Украйна?

- Това е предмет на дискусии. Но ето един пример - сегашният министър-председател на Молдова е Васил Тарлев. Неговите предци са от България и той го казва в интервютата. Но той се чувства молдованин, той не знае български, той се е асимилирал. Да спомена и най-големия молдовски певец - Николай Солак, който също е с български произход, ама и той не знае български. Пълно е с такива... И как да ги броим за българи такива хора?! Много пък от нашите при преброяването се пишат за руснаци, без някой да ги кара. И така от 90 000, при последното преброяване в Молдова като българи са се записали около 60 000 души. И в Украйна много намаляват...

Разбрах, че сте поставили задание на вашите студенти по история да проучат фактите относно големия глад през 1946-47 година в Бесарабия, изкуствено предизвикан от Сталин, когато са измрели над половин милион души...

- Да, миналата учебна година започнаха. Но, за съжаление, в държавните архиви трудно се влиза. Така че студентите работиха предимно по спомени на очевидци... Да, Гладът е черна страница... не само за българите, но и за украинците, за гагаузите. Централната власт е виновна, да... но и местните хора, които са били във властта - комсомолците - са пресилвали, престаравали са се... Това е голяма тема. Важна тема е и изселването в Сибир и Средна Азия на т.нар. кулаци. Ето, например нашето семейство, за да не ни изселят, 5 години се криехме - живеехме в едно друго село. Прибрахме се в родното ни село Чийшия през 1953-та.





© Петър Марчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)

Dragolov
04-03-08, 02:19 AM
Браво Бай Василе !
Такова родолюбиво начинание не се среща често!
Цял ден четох този форум.
До забрава.
Винаги ме е глождила идеята да потърся корените си , и тук намерих отговори на доста въпроси само за половин ден!
Аз също като теб нося корените си от "Дивня". (Името наистина е интересна интерпретация.)
Интересува ме дали имаш хронология и данни за Девненските фамилии, освен тази на Дяда Дука.
Моята е на Драголовите.
Зная откъслечни неща. Дали има по-систематизирани данни?
Хубаво ще е да се побликуват тези неща.

За да си знаем маята !

Selianin
04-03-08, 07:20 AM
Г-н Драголов,
Много ми е приятно, че ме потърсихте. Готов съм на активно сътрудничество. Сега ще Ви изпратя ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ. Моля, щракнете горе, вдясно върху Лични съобщения и прочетете. Да не занимаваме всички хора от форума. Ако сте от Девня, може и да излезем роднини. Майка ми е роднина с Димитър Драголов, който беше учител и директор на училището ни в Девня.
Очаквам да продължим връзката ни да продължи.

xr100
04-03-08, 10:38 AM
Малко известно е, че цели 137 дни са делели Шумен истински от свободата. Труден и мъчителен бил пътят на шуменци към дългоочакваното посрещане на братушките. Изпълнени с неочаквани обрати и препятствия били опитите и преговорите на руското и турското командване за освобождаването на града ни през 1878 г. Краят на войната, съпътстван от сложни политически събития, породил като неотложна необходимост превземането на крепостта тук. В началото на февруари 1878 г. Шумен и другите крепости от Североизточна България били блокирани и изолирани една от друга от руските войски. Успешното настъпление на частите на XIII корпус на княз Дондуков-Корсаков му дава основание да пристъпи към освобождаването на Шумен. Неговият план за изпълнението на тази задача узнаваме от Два малко известни документа - докладът му до командващия Източния отряд от 7.02.1878 г. и издадената на 3.02. с. г заповед за настъпление. В нея той споделя: "Получената от мен в Дуранкьой (с. Струйново, Търговищко) заповед на Ваше императорско Височество, за отделянето на втора бригада на 35-а пехотна дивизия... не поколеба моята решителност да вървя към Шумен". По негово нареждане били изпратени сили за разузнаване в района. Княз Корсаков изпратил и усилен отряд под командването на ген. Дудински за овладяване на село Дерекьой, днешно Струйно - Шуменско. Разузнавачи били изпратени и към селата Ортакьой (Средня) и Чиренджи (Черенча). Вторият отряд от 11 -и улански Чугуевски полк под командването на полк. Полторацки се отправил към селата Градище и Дормуш (Лозево). Цялото население от района излязло да посрещне освободителите. В това време на отсрещните северни височини край Градище се появил турският противник. След ожесточено сражение уланите били принудени да отстъпят, но попадат под огъня на турци - жители на селото. Русите дават там жертви. Убити са един офицер и трима войници, а ранените били 11. На това място край Градище днес има в тяхна памет скромен обелиск. Това пряко настъпление към Шумен е единственото по време на Освободителната война.
Но много мъчителен се оказва мирният път на преговори за освобождаването му, особено след Одринското примирие, след подписването на Санстефанския мир на З март и след Берлинската конференция. Месеци наред руското командване изпраща до турците парламентьори и писма. Първи парламентьор в Шумен бил изпратеният на 3.02.1878 г. от ген. Зотов - Шах Пирумов, при определяне на демаркационната линия. На следващия ден, русите изпращат и командира на XII корпус, българинът полк. Кишелски, за преговори при Фазлъ паша. В усилията на турското правителство да задържи важната Шуменска крепост местният комендант изиграва важна роля и лично възпрепятства по-бързото освобождаване на града, ползвайки се от подкрепата на Портата и тази на английския военен аташе тук, Гордон Ленокс. След подписването на мира в Сан Стефано положението на шуменци било все така тежко. В града върлувал тиф, идвали уплашени хора от селата. В околностите на града те живеели в палат-ков лагер и в землянки. Не достигал добитък, липсвали продукти от първа необходимост. В най-тежко положение били българите. Те се срещали по групи с руските военачалници и разказвали за насилията и жестокостите, на които били подлагани от турците тук. На 14 април шуменци написали до руското командване молба за освобождение, в която казвали: "Жителите на Шумен и на целия окръг, с една дума цялото българско население, изпада в отчаяние. Отначало се носеше слух, че към 1 март руските войски ще превземат Шумен и Варна. После се разнесе известие, че това ще стане на 9 март... И досега ние оставаме само с надеждата, която обаче няма да загубим...От друга страна, нашите аги, окуражени от забавянето на братушките, твърдят, че те никога няма да дойдат, свирепствайки над християните както им хрумне... убийствата, грабежите и кражбите се увеличават..." Този документ, изпълнен с мъката на шуменци, днес се съхранява в Централния държавен военноисторически архив в Москва. Най-смелите нашенци, обаче, се включват в помощ на руското командване и в разузнаването. Предоставят ценни сведения за разположението на гарнизона в крепостта и околностите и къде са противниковите складове.
Голямата политика отчита важното значение на Шумен, но бави освобождението. На 14 април лично руският цар Александър II изпраща телеграма до ген. Тотлебен, в която напомня: "...с нетърпение очаквам положителни сведения относно освобождаването на Батуми, Варна и Шумен". Но все по-трудно това ставало по пътя на преговорите. Твърде оспорвано било разискването на положението на българския Североизток и по време на Берлинския конгрес. На 24 юни, по настояване на граф Андраши, било решено Турция да предаде Варна и Шумен. Но турците още дълго отлагали на практика това. През първите дни на юли 1878 г. преговорите отбелязват известен напредък. В тях генерал Аркадий Столипин проявил изключителна воля, твърдост и такт. На 16 юли турците капитулират, давайки съгласие русите да влязат в града. В11 ч. на 18 юли отрядът на ген. Сергии Димитриевич Белокопитов бил строен пред укрепленията на Шумен при Йълдъз табия, когато в 11.30 ч. там го посреща ген. Столипин и заедно тръгват към града. Заемането на Шуменската крепост се извършва при строг ред и без произшествия. "Изгревът на свободата шуменци посрещнаха с неописуема радост" - свидетелства командирът на Либавската рота полк. Лопатин - "но те и едва вярваха, че руската войска освобождава тази непристъпна твърдина -Шумен".

Милена Андреева-
Комитет"Крум Страшний"
Шумен

Selianin
04-03-08, 06:42 PM
Това е най-ценния материал, който благодарение на теб се появи в този форум по тази тема. Де да бяха се включили още наши колеги с подобни материали и документи за нашия североизточен край на сегашната ни Република България. Историята на Североизточна България вероятно е ясна на 50 - 100 учени, историци и специалисти. Тя не е ясна на нас -милионите българи. Признавам си чистосърдечно, че и на мен нищо не ми е ясно... През времето 1961-1963 година бях войник в коларовградското поделение 65040. Край село Белокопитово сигурно съм изровил лежешком под часовник поне един вагон пръст и камъни за окопи на лекокартечар, докато стана достоен младши сержант от оная, славната, а не мижавата БНА!... А Иалдъз, или Ялдъз- табия съм атакувал до пълно изтощение и до пълно умопомрачение стотици пъти без газ или с газ... Чак сега почва да ми става ясно, че Шумен - СЪРЦЕТО НА МЛАДАТА БАЛКАНСКА БЪЛГАРИЯ е бил най-важната турска твърдина векове наред... Това си късно прозрение отдавам на моята некомпетентност... Но аз предполагам, че не съм най-заспалия и най-непросветен българин. Питам се, кога най-после ще можем да си купим една книга написана от наш компетентен учен, от която да разберем НАЙ-ПОДРОБНО какво е ставало по нашия "ЗАСПАЛ", СЕВЕРОИЗТОЧЕН, БЪЛГАРСКИ КРАЙ ПРЕЗ ТОВА БЛИЗО 500 ГОДИШНО ТУРСКО "ГОСТУВАНЕ"???...
Позволявам си да се обърна към сегашните кадри на бившето ВНВАУ "Г. Димитров"...

Товарищи, Другари, Господа...
Моля Ви! Минали са стотици години... За този период вече няма военни тайни. Напишете и обяснете ЗАЩО СЕ СЧИТА, ЧЕ СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ Е НАЙ-ЗАСПАЛАТА И НАЙ-НЕДОПРИНЕСЛАТА ЗА СВОБОДАТА НИ?
Върнете се поне 200-300 години назад. Изследвайте руско-турските войни по нашия североизточен край. Не се занимавайте само с бойните действия, оръжия, оръдия, военни карти, униформи, мустаци, бакембарди и сводки... Търсете с научна свещ състоянието, премеждията, героизма, предателството или горчивата съдба на населението по нашия край... Изяснете героичната и трагичната съдба на българското население на територията на сегашните райони на Шумен, на Варна, на Разград, на Русе, на Силистра, на Добрич...
Нашето българско население десетократно е "посрещало" и "изпращало" "братските" турски и руски войски...
Народът знае и помни, че от "присъствие" на чужда войска в селото ти и града ти ПО-ЛОШО НЯМА!
Един ден всичко ще стане ясно...
На всички.

drygaria fon
06-03-08, 08:14 PM
Уважаеми Селянин, във връзка с казаното от теб ще е интересно да се помисли и върху това защо апостолите във Влашко, при подготовкато на Априлското въстание, не слагат българския Североизток въобще в сметките. Причините, разбира се, са много и комплексни, но аз лично до сега още не съм прочел нещо систематизирано по този въпрос.
И ще кажа нещо в аванс. В момента подготвям една статийка за едно събитие в Североизтока по време на РТОВ което е малко известно в българската историография.
С уважение.

xr100
06-03-08, 08:29 PM
Уважаеми Селянин, във връзка с казаното от теб ще е интересно да се помисли и върху това защо апостолите във Влашко, при подготовкато на Априлското въстание, не слагат българския Североизток въобще в сметките. Причините, разбира се, са много и комплексни, но аз лично до сега още не съм прочел нещо систематизирано по този въпрос.
И ще кажа нещо в аванс. В момента подготвям една статийка за едно събитие в Североизтока по време на РТОВ което е малко известно в българската историография.
С уважение.
само споменавам, че ШРК'Крумовци" е бил най многобройният по численост но поради жестоките репресии през есента от въстанието 1875 година. нещата са доста усложнени в Шумен и шуменския край.

Справка към Комитет "Крум Страшний" - Стойков и Андреева - РИМ Шумен

п.п. Моля за извинение но Selianina ми е много голям приятел а искам да го улесня с въпросите.

padre
06-03-08, 09:58 PM
Уважаеми Селянин, във връзка с казаното от теб ще е интересно да се помисли и върху това защо апостолите във Влашко, при подготовкато на Априлското въстание, не слагат българския Североизток въобще в сметките. Причините, разбира се, са много и комплексни, но аз лично до сега още не съм прочел нещо систематизирано по този въпрос.
И ще кажа нещо в аванс. В момента подготвям една статийка за едно събитие в Североизтока по време на РТОВ което е малко известно в българската историография.
С уважение.
Уважаеми,другаря фон,има доста писано по въпроса защо североизточна Б-я не е вкл.в сметките.

Selianin
07-03-08, 06:58 AM
Колеги,

Доволен съм, че можете и имате какво да споделите по историята на най-турцизираната ни част - Североизточна България.
Наскоро излезе от печат един прекрасен, огромен Атлас с европейски карти на българския район от III до XIX век. Той би бил ценно помагало на всеки, който се интересува по тези въпроси. Атласът тежи 3200 грама и струва 120 лева.
На една от картите за етнографското разположение се вижда, че Североизточна България е най-гъсто турцизирания ни район.
Наличието на огромни турски военни гарнизони в Шумен, във Варна, Разград, Русе и Силистра, както и многобройните военни действия на турските и руските войски по североизточния ни край са смачкали българското ни население, принудили са го към преселвания на север и сега трябва да търсим със свещ нещичко написано и документирано не за военните действия, а за българското население.
По време на Руско-турската война от 1828-1829 година българите от целия ни източен край са извършили масови разузнавателни, партизански, диверсионни, охранителни и революционни въоръжени действия срещу поробителите. Тези действия по своята масовост и мащабност са били съизмерими с подвига на нашия народ от Априлското въстание, но историята много слабо ги е запомнила. Тогава го е нямало Макгахан, намало ги Вазов и Захари... Ако за тогавашните ни българи и за техните мъки и действия имаше оставени талантливи романи, кореспонденции и записки, сега щяхме да сме много по-наясно какъв удар е претърпял българският ни народ през войната от 1828-1830 година. Ударите са били много жестоки, както от турска, така и от руска страна. Ударът от руска страна е оформен, като братска, славянска помощ към българите ни.
Не е въпросът да ставаме отново русофили или русофоби. Няма нужда да нагнетяваме антитурски настроения и омраза. Има нужда да знаем истината. Руските военни по нареждане на Николай Първи в края на войната са задушили революционния порив на българите. Николай Първи много се страхувал да не би, като се върнат в Русия, неговите демобилизирани войници да приложат заразителния български пример на такива масови отмъщения и заграбвания на имотите на бейовете и българските чорбаджии.
Най-добре за Русия се оказал вариантът, вместо загубената от войната и болестите 80 процентна част от войската си, да докара в Бесарабия и другаде около 140-160 хиляди кротки, работни българи-християни... Не случайно тези преселени българи са наречени живи, руски трофеи.

drygaria fon
07-03-08, 03:39 PM
Уважаеми Падре, ще съм ти благодарен ако ми кажеш някоя книга занимаваща се с този проблем в историографията. Основните причини за изключването на СИ Б-я от подготовката на въстанието /многобройното турско население, силните крепости, наличието на многобройна редовна армия, поредните руско-турски войни опустошаващи този район и др./ съм ги чел от различни книги, но наистина не ми е попадала книга занимаваща се изцяло с това.
Уважаеми Селянин, подскажи нещо повече за този атлас. От къде може да се купи, издателство?
Предната седмица нашето музейче закупи 40 карти на на СИ Б-я от различни периоди. Картите са репродукции разбира се, оригиналите са в Париж, Лондон, Петербург, Ватикана и от други места. Ако някой проявявя интерес мога да пусна някоя във форума. Доколкото знам такива карти в Б-я са закупили само Търново и Видин /освен нашето музейче/.

Selianin
07-03-08, 04:06 PM
Колега,

Ето откъде го намерих: http://knigibg.com/book_inside.php?book_id=8709

Ценно нещо.

Selianin
20-03-08, 12:14 PM
Българите през XVI век. По документи от наши и чужди архиви
Елена Грозданова, Стефан Андреев

ХОДЕНЕ ПО МЪКИТЕ
12. Провадийско, Варненско, Балчишко


Случвало се понякога спахии или вакъфски управители да се опитат да предотвратят събирането на кръвен данък от българите в подвластните им владения, къде от жалост, къде срещу облага някаква или рушвет, пък и от страх да не оредее твърде откъм мъжка челяд раята, че кой ще работи после и ще плаща данъци. По-често обаче, както видяхме и преди, точно от спахии и вакъфски управители най-много патела раята в българските земи. Както сме тръгнали на изток, към морето, имаме възможност да се убедим отново в това като се отбием за малко в с. Комарево, Провадийска каза (дн. Варненски окр.).

През втората половина на XVI в. то принадлежало „към вакъфите, посветени на светата джамия на покойния султан Селим хан, лека му пръст, която се намира в град Едирне”. Ще ни наобиколи да изкаже болката си цялото село воглаве със селските старейшини, а един от тях — жилав побелял старец, когото селото изпратило преди време чак в Истанбул да се жалва и заради тях на султана, ще ни разкаже всичко от игла до конец. Така, както го бил разказал вече на султановите хора в Истанбул и останало записано на 10. VI. 1577 г. в документ, излязъл от столичната дворцова канцелария:

„По думите му, когато идвало време за джизието, управителят на вакъфа и бирникът им насила взимали от тях джизие и за немюсюлмани, които били умрели отпреди години. След като взимали и събирали джизието по описания начин, от всяко едно лице поотделно взимали по 17 акчета и казвали, че е за капу хакъ. Като десятък от зърнените култури взимали по един сноп от всеки шест снопа. Взимали и по едно агне на всеки 30—40 овце. А когато събирали испенч, от всеки от невръстните им синове взимали по една кокошка и по една погача. И при събирането на данъка върху

160


лозята, и по време на харман пак по описания начин взимали по една кокошка и по една погача, снабдявайки се с продукти безплатно и безвъзмездно. Налагали също така насила като налог за слама по 7 и 8 акчета. Карали също така да поправят колите им и за по три-четири дена да се грижат за добитъка им в местните обори. Взимали им също така насила по 8 акчета и от ечемик по 50 оки килето. Причинявали разни и други подобни на тези насилия и притеснения, с които принудили повечето от раята на вакъфа да напусне домовете си.”

Дали защото му било дошло до гуша от подобни оплаквания, или пък защото вакъфското с. Комарево, каза Провадия, се водело на името на джамията на баща му Селим II в Одрин, султан Мурад III не закъснял със заповедта си до провадийския кадия:

„Когато пристигне заповедта, ти, който си кадия, да проявиш, както подобава, старание по този въпрос, а именно: да не допускаш да се вземат под формата на джизие пари от умрели отпреди години немюсюлмани измежду раята на вакъфа; в разрез със записаното в дефтера да не се вземат пари извън джизието уж като капу хакъ; от посочената рая, както е според изискванията на шериата и закона, десятък и саларие да се взема 1/8 от произведеното, повече да не се взема; като налог върху овцете на две овце да се взема по едис акче и противно на дефтера и закона нищо повече от това да не се взема; от невръстните им синове незаконно да не се взема нищо; отсега нататък и когато се събира испенч, и по време на харман и прочие при обикаляне на селото да не се вземат безплатно и безвъзмездно фураж и храни от раята, овцете, агнетата и кокошките им, ечемикът и сламата им, а самата рая и добитъкът й да не се използуват и да не се принуждават да слугуват.” [1]

Да се отправим и ние към Провадия заедно със султановия пратеник Мехмед Чавуш, понесъл цитираната по-горе заповед па своя повелител до провадийския кадия. Ще се наложи да поспрем в българското с. Ченге (дн. с. Аспарухово), откъдето по думите на Мартин Грюневег „се издига една твърде висока и тясна планина с различни чудновати скали и камъни, каквито човек едва ли може да си представи. Между тях лъка-

161


туши една каменлива река, която трябва човек да премине безброй пъти” [2].

Конете ни ще изтопуркат и по дървения мост над Камчия близо до Ново село (дн. гр. Дългопол) и след като прекосим „една долина, заобиколена от високи планини и гори”, видим по-нататък „два забележителни водопада един до друг” и преминем по още един дървен мост, ще доближим крайната цел на сегашното ни пътуване — гр. Провадия.

„Мисля, че на света няма по-чудесно място от това — пише за него през 1582 г. същият Мартин Грюневег. — Защото този град е разположен в дълбока долина, която долу е така равна, като че ли е изравнена с лопата. От двете страни на града има високи скалисти планини, които се спускат така стръмно, като че ли могат да бъдат вечна крепостна стена, която изглежда съвсем гладка и гола. Градът се простира от едната планина до другата, следователно не може да бъде заобиколен. От лявата страна съвсем накрая на планината се намира един стар зидан замък.” [3]

Изглежда авторът има предвид в случая крепостта Калето в местността Таш хисар, източно от Провадия. Като обръща внимание на красивото географско и удобното стратегическо разположение на Провадия, което я прави труднодостъпна за вражески войски, Мартин Грюневег не отчита обаче друг един фактор, който близо два века по-рано става причина българската крепост Провадия твърде лесно да премине в ръцете на османлиите. Става дума за предателството на управителя на Провадийската крепост през 1388 г. Асен, чието име четем под формата Хюсеин в прословутата хроника на османския летописец Нешри „Огледало на света”. [4]

Така или иначе, през 1582 г. в очите на М. Грюневег „Провадия е хубав град със зидани сгради, покрити с каменни плочи. Има хубави чешми. За пътниците, влизащи в града, има един кладенец в лява страна. Оттам вадят вода с коне, които постоянно карат да обикалят около кладенеца.” Грюневег дори ни е ос-ставил на празното поле на пътеписа си малка скица на видения от него долап за вадене на вода в Провадия, като пояснява за впечатлилото го съоръжение: „Има кожени сандъченца, завързани с четири верижки, които са скачени точно така, както показват приложените ри-

162


сунки. Те се въртят на едно дървено колело и водата, която изкарват, изсипват при обръщането си в един водосток на банята. И в този град живеят евреи” — добавя ни в клин, ни в ръкав авторът. [5] А в този град живеят не само българи, османлии и евреи. През XVI в. Провадия е седалище на немалобройна дубровнишка колония — най-голямата в цяла Североизточна България. Нейни членове, по данни от 70-те години на XVI в., са търговците Джовани Добринич, Джовани Лукарич, Пиеро Джовани, Себастино Марко и Доменико Джорджич. По времето пък, когато М. Грюневег посетил Провадия, католическият свещеник Йероним наброил измежду 700-те християнски къщи в Провадия 6 „на латини — по народност рагузани”, което ще рече общо около 30-ина души дубровнишки търговци. Имената на някои от тях ни стават известни благодарение сведения на други източници: Руско Радо, Видак Богиетич, Бартоломео Раджонати, Леонардо Джорджич, Лука Джовани, Стефан Базелио и др. [6]

Въпреки донякъде привилегированото си положение в Османската империя, дубровнишките търговци в Провадия вероятно наред с местните българи, пострадали немалко проз 70-те години на XVI столетие от една „разбойническа тайфа” в града и района, съставена от хора „готови на всичко”. За деянията им се споменава в султанска заповед, разпратена в няколко екземпляра с призив за оказване на помощ и съдействие до кадиите на съседните на Провадийската каза — Силистренската, Айтоската, Ямболската и Анхиалската (Поморийската). Сам този факт вече подсказва, че положението било сериозно, а тогавашният провадийски кадия се бил видял в чудо и се оказал неспособен да овладее сам хода на нещата. От доклада му до висшестоящите органи става ясно, че въпросните разбойници вече от година време нито се укривали някъде, нито от някого и от нещо се страхували. Те се разхождали въоръжени където им се ще из гр. Провадия и района, размахвали саби и ножове, наранявали и убивали мирни хора, когато им скимне. На самата градска чаршия дръзнали да нанесат удари със сабя дори на имама Мехмед халифе и на други няколко минувачи.

По този повод се нареждало със съвместните усилия на османските власти в гореизброените кази раз-

163


бойниците да бъдат незабавно заловени и обезвредени. В султанската заповед било добавено накрая още, и може би не случайно, указанието да не се използува случаят за упражняване на терор и насилие над мирното население. [7] Защото колко пъти вече, когато властите се усещали безсилни да се справят с истинските виновници, потърпевши и набедени се оказвали този и онзи измежду раята.

Не се очертава като по-различно пак през 70-те години на XVI в. положението на раята от съседната на Провадийската — Варненска каза, а и на север от тях докъм Дунава. Само че тук се подвизавали най-често, ако се съди по донесението на влашкия войвода Александър II, бегълци от Влашко. Ето как гласи султанска заповед, изпратена по този повод на 4. VII. 1571 г. до кадията на Варна:

„Влашкият войвода Александър изпрати писмо, с което ме осведоми, че някои измежду влашката рая напускали земята си, достигали дунавските брегове и се заселвали там, като не давали хараджа си, с което причинявали недостиг в приходите. Някои се отдавали на безчинства и харамийство. Други се присъединявали към разбойниците левенди и като намирали сподвижници и водачи, грабели вещите и добитъка на раята и нямало спасение от размириците и злочинствата им.
При тези негови вести заповядах:

Назначих Пири Чавуш, един от чаушите при честития ми престол, за нарочен пратеник, който да проучи тези въпроси по подобаващия начин. Виж такива бивши влашки раи, които са изоставили предишните си земи и като са се пръснали по описания начин, дали такъв род бивши влашки раи-бегълци са вписани по места в новия раетски регистър. Ако ли не, застави ги да се върнат обратно и ги изпрати по старите им места. Размирниците и злодеите да се заловят и веднага да се разпитат в негово присъствие, съобразно шериата. Относно тези, които не са замесени в смутовете, ако няма 15 години, откак са се преселили, да се проучи по този въпрос, както е според шериата. Ако пък се докажат злочинствата и разбойничествата на такива, тези, които не са спахии, да се накажат според шериата. Деянията на тези, които са спахии, да се опишат, подробно да се изложи какви техни злочинства и размирничества

164

са установени и да се доведат пред честития ми престол.” [8]

Казано с други думи, централната османска власт нямала нещо чак толкова против влашки селяни да бягат отсам Дунава, стига те да се признаят за султанска рая, да кротуват и да плащат данъците си като останалите поданици и а султана. В противен случай, разбира се, следвало да се подгонят обратно или да се накажат според шериата. И още нещо. Отново прави впечатление твърде пъстрият социален състав на формираните по този начин разбойнически дружини в района между Дунав и черноморското крайбрежие при Варна. Иначе не би се отваряла едновременно дума и за това как да се процедира спрямо провинилите се в разбойничество спахии.

Пътищата в района между Варна и Дунава не станали по-спокойни за превоз на стоки и имущество и през следващите десетилетия па XVI в. Ето например един случай, станал ни известен благодарение жалбата на някой си Синан — заим от Силистра. По всяка вероятност именно той в качеството си на знатен жених очаквал да получи в Силистра внушителния чеиз на избраницата си столичанка. Чеизът бил натоварен на кораб в сандъци и кошници в пристанището на Истанбул и се състоял от вещи на стойност 1 900 алтъна и още 1 150 алтъна в монети. Корабът пристигнал благополучно заедно с товара си в пристанището на Варна, но впоследствие при превоза по суша в посока към Силистра чеизът на булката, независимо от многочисле-ната група слуги и охрана, която го съпровождала, бил ограбен от разбойници. Разследването на случая било възложено, както и би следвало да се очаква, на кадиите на Варна и Силистра. В съответствие със старата изпитана практика подгонили всички жители на селото, оказало се най-близко до местопроизшествието и къде със заплахи, къде с по-крути мерки, успели да узнаят, че крадците били уж група цигани. Последните били заловени и заставени да направят дори самопризнания, а за окончателното изясняване на събитията по посока към Силистра бил изпратен специален султански пратеник. [9] Защото да се намери виновник — мним или действителен, било само наполовина свършена работа. Оставало да се издири и ограбеното злато и иму-

165


щество. Иначе женихът щял да бъде подложен на суровото изпитание да посрещне булка без чеиз.

Възможно е и въпросните цигани да били без вина набедени за извършители на кражбата, тъй като разполагаме с данни; че отношението на османлиите към тях, независимо от това, дали са мюсюлмани, или не, често било далече по-грубо и безцеремонно, отколкото към всички останали поданици на империята. Тази дискриминация спрямо циганите в границите на самата империя или по отношение на съплеменниците им в съседните васални княжества се коментира например в султанска заповед от 22. I. 1560 г. Влашкият войвода Петри изпратил в Истанбул доверено лице, което изложило пред султана следното: във Влашко открай време живеели цигани, но никога досега те не били подлагани на такива насилия и произвол. Станало едва ли не обичай понастоящем жадни за печалби мюсюлмани, вместо да залавят пленници и роби по бойните полета, да залавят влашки цигани, да ги прехвърлят на българския бряг и да ги продават там като роби из робските тържища на дунавското крайбрежие. По този повод султанът забранил подобни деяния, а доколко забраната му била взета под внимание — трудно е да се каже. [10]

Извън керваните от що-годе по-ценна стока, пари или вещи специална охрана и повишено внимание, както видяхме по-преди в района на Русе, изисквало в Североизточна България и транспортирането на кервани с барут за нуждите на османската армия. И, разбира се, много коли, товарен добитък и хора за превоза му от Русе до Варна и по-нататък. Част от тях били набирани и измежду българското население на Варненска каза, за което свидетелствуват още две султански заповеди — от 1566 и 1570 г., подобни на тези, изпратени до русенския кадия и до неговия колега от Варна. [11]

Много често, както и навсякъде другаде в страната, раята от Варна и Варненско била товарена с доставки на хранителни продукти и най-вече на зърнени храни и фураж. Интерес представляват в това отношение например цяла серия еднотипни султански заповеди, отправени една след друга до варненския кадия през 1560 г. с настояването от варненци незабавно да бъдат събрани зърнени храни и изпратени по море за изхранване на еничарите, носещи караулна служба в Кафа.

166


По всичко личи обаче, че хамбарите на раята от Варненско били вече изгребани до дъно, защото извън всичко друго и годината се случила необикновено суха и не-плодородна. Не случайно върху един апокрифен сборник от XV—XVI в. намираме цитираната вече по-напред приписка с лаконично, но твърде показателно съдържание: „В лето 7068 (1560). Сие лето беше суша велика. Не роди се... Беше неволя и зло велико от турци.” [12]

Османската власт обаче не признавала сушата и последиците от нея, настоявала едва ли не през ден за нужните н количества зърнени храни, макар всеки път да заръчвала на варненския кадия „да не угнетява раята”, а и „зърното да й се заплаща по текущи цени”. След като обаче нищо не помогнало и исканите доставки, въпреки усърдието на варненския кадия, останали неизпълнени, последвало нареждането: „Щом като населението е без зърно, кадията да вземе и изпрати исканото зърно от държавните хамбари.” [13] Не се пояснява обаче откъде другаде то щяло да попадне в държавните хамбари, ако не пак от доставките на раята.

Понякога в разпорежданията относно събирането на зърнени храни и други продукти от населението срещу заплащане по държавни цени се фиксирали по-точно не само казата, но и конкретно селищата, чиято рая подлежала на облагане. Така например в султанска заповед от 24. I. 1565 г. четем, че известно количество зърно, предназначено за изготвяне на сухари за нуждите на флота, следвало да се обезпечи от жителите на двете варненски села Кранево и Галата, които принадлежали към вакъфите на султан Селим I. Същевременно заповеди с аналогично съдържание, освен до варненския кадия, били разпратени до кадиите на Айтос, Карнобат, Провадия и Анхиало. Специално от варненските села се предвиждало зърното да бъде натоварено на гемии и транспортирано „по най-бърз начин” по море до столицата Истанбул. [14]

През следващата 1566 г. Истанбул изпитвал отново голям недостиг на зърнени храни и фураж, което наложило на кадиите на Варна, Балчик и Анхиало да се заповяда „да търсят, издирят, приготвят и изпратят по море” съответни количества жито и ечемик. Прави впечатление и един общо взето необичаен за подобен род документи елемент — указаното зърно да се иска как-

167


то от раята, така и от спахиите. [15] Очевидно централната власт била наясно по въпроса, че за настоящата година податните възможности на раята били вече достатъчно изтощени, за да могат да се очакват само за нейна сметка необходимите количества зърнени храни и фураж.

Не се очертава като по-различно положението през 1567 г., когато Истанбул и Одрин, съсредоточили огромен за времето си брой войски, администрация, търговци, занаятчии и други жители, отново разчитали на населението от Варна и Варненско като източник на постоянен приток от хранителни припаси. Така съдържанието на нареждане до варненския кадия от 27. VIII. 1567 г. би могло накратко да се резюмира по следния начин. За Одрин са необходими храни. Затова, щом пристигне заповедта, от населението на казата да бъдат събрани 2 000 мюда ечемик, 2 000 мюда брашно и други храни от рода на мед и масло. Изпращането на храните да стане спешно с кораби по море като провизиите се съпровождат от специално упълномощени за целта лица. Доставките на храни за Одрин да не се използуват като предлог да не бъдат изпращани исканите за нуждите на Истанбул припаси. [16]

Почти едновременно с това нареждане били разпратени заповеди до всички бейове и диздарп в районите, „разположени по румелийското крайбрежие на Черно море”. Заповядвало се изпратените по тези места нарочни кораби да бъдат натоварени с храни за Истанбул и Одрин и се заявявало, че няма да бъдат уважени никакви извинения и предлози за неизпълнение на нареждането. [17]

От изброените дотук документи за събиране на държавни доставки от населението на Варна и прилежащия му район през няколко последователни години определено се създава впечатлението, че най-често като че ли чрез варненското пристанище се изнасят по това време зърнени храни. И това е напълно обяснимо, като се имат предвид условията за развитие на зърнопроизводството, които предлага например съседна Добруджа, обслужвана в значителна степен именно от варненското пристанище. И все пак — нека надникнем на пазара в самата Варна — този, по думите на Франсоа дьо Пави, „доста хубав, обграден със стени град, с предградия, град търговски и с изобилие от стоки” [18].

168


Най-добре би ни помогнал в това отношение един законник за самата Варна, в който намираме изброени наред със съответните указания за размера на митата и пазарните такси следните стоки: зърнени храни, вино, риба, овце и овче месо, говеждо и свинско месо, масло, волски и биволски гьон, грозде, вълна, грънчарски произведения, дърва за огрев и дървен строителен материал и др. [19]

Не е нужно обаче да се заседяваме особено дълго край варненското пристанище, за да установим, че през втората половина на XVI в. то е не само място за внос и износ на разнообразни стоки. Защото и по това време Варна е и важен център на корабостроенето в общоимперски мащаб — отрасъл, който поглъща много средства и ангажира труда на голям брой от местните жители. Любопитни подробности в това отношение съдържа например един приходо-разходен отчет, съставен на 16. XII. 1594 г. във връзка с приключилото във варненското пристанище строителство на заръчаните лично от султана 6 броя ат гемии. За строежа им била предвидена първоначално сумата 300 000 акчета, която постъпила, както следва: 50 000 от приходите от авариза на населението от казата Провадия; 50 000 от приходите на пристанището в Исакча и по 100 000 акчета съответно от приходите на пристанищата Килия и Браила.

От посочената сума за закупуване на различни видове чоп, необработено желязо, растителни мазнини, смола, катран, дървен строителен материал и парцали били похарчени 110 860 акчета. За заплащане труда на майсторите дърводелци, лицата, нарязйли дързспия материал, тези, които работели със свредели, майсторите на скрипци (макари), калафатчиите, уплътнили цепнатините на готовите морски съдове със смола и кълчища, на железарите, весларите, въжарите п за превозилите оказалия се в повече дървен материал обратно до съответните складове били изразходвани общо 205 531 акчета. По този начин разходите за строежа на шестте гемии възлезли на сумата 316 391 акчета и следователно надхвърлили с 16 391 акчета първоначално предвидените. В същия приходо-разходен отчет се отбелязва въз основа на направената рекапитулация, че стойността на всеки един от новопостроените 6 съда възлиза средно на около 52 731 акчета. [20]

169


Освен ат гемии във варненските корабостроителници в края на XVI в. се строели също и кадърги. Така например в заповед до варненския кадия от 7. IV. 1571 г. се посочва, че преди известно време било наредено във Варна да бъдат построени известен брой кадърги, част от които понастоящем все още не са довършени. Нарежда се по този повод строителството им да приключи час по-скоро, като готовите бъдат незабавно изпратени за столицата в съпровод от нарочно изпратения за тази цел Мехмед Чавуш. Тъй като някои от корабите не били все още снабдени с котви, нарежда се необходимите бройки котви да бъдат доставени от Самоков. [21]

Недостигът и високата стойност на подходящ материал за интензивното, особено през 70-те години на века, корабостроене налагали строги икономии при използуването му и постоянен надзор над останалите неоползотворени специални съоръжения, желязо, дървени греди и др. Във връзка с това със заповед от 12. VII. 1572 г. на варненския кадия например се напомня да има грижата останалият от строежа на гемии във Варна дървен строителен материал да бъде незабавно натоварен и изпратен по море в Истанбул като предварително се съобщи точно в кой ден и какъв именно по вид материал се изпраща. [22]

Въобще върху всички нареждания от 70-те години относно корабостроенето във варненското пристанище по това време лежи печатът на неотложност, на припряност и неприкрито нетърпение. Показателен е в това отношение и един османотурски документ от 21. XI. 1574 г., адресиран пак до варненския кадия. Именно на него се препоръчва да вложи цялото си старание и всичкото усърдие, на което е способен, за да бъде изпълнена до настъпването на зимата поръчката за строеж на определен брой гемии във варненското пристанище. За тази цел на кадията се нареждало, щом като трябва, „да накара работниците да работят денонощно”, но исканите морски съдове да бъдат готови и изпратени в уречения срок. [23]

При цялото доверие, с което се ползувал от страна на централната османска власт, глучвало се варненският кадия с някои от действията си да предизвика недоволството на султана. Такъв един случаи е зареги-

170


стриран например във височайша заповед до кадията на Провадия, издадена през 1565 г. Изглежда неодобрение предизвикало решението на варненския кадия да бъде възстановен в града „каналът, изливащ мръсните си води” в морето. Това, не можем да отречем, нужно и полезно с оглед благоустройството на Варна съоръжение обаче, по сведения на други заинтересовани лица, причинявало щети на градския кервансарай, тъй като минавало в непосредствена близост до него. По този повод на провадийския кадия, като един вид неутрален арбитър, се вменявало в дълг да отиде на място и да се запознае със случая. Ако се окажело, че султанът е правилно осведомен, провадийският кадия следвало без никакво колебание да нареди каналът да бъде разрушен. [24]

Друг път пък именно на варненския кадия се възлагало един вид „да ревизира” дейността на някой свой побратим. Така по данни от 10. V. 1573 г. на ревизия от страна на варненския кадия следвало да бъде подложена дейността на кадията на Акерман. Основание за това дало оплакване на тамошното население, че е насилвано и грабено от страна на местния блюстител на реда и закона. Последният, като събирал от раята кюрекчи акчеси — паричен откуп за определени бройки корабни гребци, вместо по фиксираните официално 1 200 акчета за човек, им взимал по 2 000, 2 070 или 2 100 акчета. Пак така произволно им взимал в завишен размер, а именно по 40 акчета, като такса за издаване на хюджет — един вид съдебен документ за извършена покупко-продажба и други подобни операции. [25]

Всъщност през XVI в. регулярно се набирали корабни гребци, т. нар. кюрекчии, измежду раята на цяла Румелия, в това число и най-вече от населението на при-дунавските и причерноморските кази. Така в спешна султанска заповед до всички кадии в дясното крило на Румелия се изисквало в най-кратки срокове в столичните корабостроителници да бъдат изпратени незабавно колкото е възможно повече веслари. Службата им уж нямало да трае по-дълго от няколко месеца — до настъпването на следващата година. Същевременно се забранявало да се прилага насилие спрямо раята и да се използуват фалшиви заповеди при събирането на кюрекчии или парична компенсация за тях — едно сигурно

171


доказателство, че именно подобни явления били получили по това време широко разпространение. [26]

Все пак, нека се върнем отново на въпроса, кои са били в някогашна Варна хората, които, „работейки денонощно”, строели гемии и кадърги, превозвали и товарели ежегодно десетки каруци с барут, снабдявали Одрин и Истанбул с храни и фураж, предлагали и купували стока на варненското тържище, копаели и поддържали градската канализация, изградили и обслужвали варненския кервансарай, грижели се за ремонта на Варненската крепост и т. н., и т. и. Известна, за съжаление доста откъслечна представа за това, създава един фрагмент от регистър на варненски жители-християни, съставен по времето на султан Мехмед III (1595—1603). В него са се съхранили сведения за наименованията само на три от тогавашните градски махали — Митрополитска, с указанието, че била подчинена на някой си Хаджи Чавуш, махалата Поп Мантар и махалата Кючук (т. е. малкият) поп Йорги. В първите две от посочените три махали били записани съответно 73 и 69 християнски домакинства, обозначени с имената на главите на семейства. Именно по тези лични имена би мог-о да се съди най-гбню и досга приблизително за етническата принадлежност на варненските християни — по това време предимно българи и гърци. Ето и някои от тези имена: Димо Балин, Балин Милан, Ненко Димо, Симо Коста, Стоян Йорги, Продан Васил, Манол Дубан, Димитри Сено, Йорги Петко, Младен Манол, Димитри Младе, Коста Манолос, Никола Манолос, Севасто Димитри, Тодори Мавруди, Димитри Никифори, Куман Киряко, Лефтер Аргири и др.

Интересни са и указанията за сравнително неотдавнашното заселване в града на някои от неговите жители, дадени посредством добавката на българската дума „преселец” към някои от имената, например Парло преселец, Павле преселец или пък сведенията за упражнявания от съответното лице поминък — Гини железар, Михал железар, Маноил железар, Йорги касапинът и др. [27] Вече с пълен поименен списък на мъжете-немюсюлмани от Варна и Варненска каза, разполагаме от близо век по-късно — от 1685 г. [28]

Обиколката ни из Варна през XVI столетие обаче е вече към своя край. Очаква ни на свой ред обширната

172


плодородна земя на север до дунавските устия, известна под името Добруджа.

За да продължим пътя си, настаняваме се без много шум в една от гемиите във варненското пристанище, която се готви да потегли на север. За да не привличаме много-много вниманието на останалите към себе си ни помагат „черните облаци и мъглите”, които по думите на Франсоа дьо Пави не само че са причина морето да получи названието Черно, но и че поради тях „едва от време на време хората могат да се различат едни други на един и същ кораб”. [29]

Все пак малко след Балчик, който за съжаление не оставя благоприятно впечатление, слънцето просветва, така че забелязваме онези „голям брой морски костенурки с необикновена големина”, за които същият Франсоа дьо Пави отбелязва: „Те се появяваха над водата и бяха толкова големи, повече от една наша ладия, и почти се докосваха до греблата на галерата ни.” [30] Ще се откажем все пак от пищното угощение с „добре сготвени” морски костенурки, което ни предлага любезно френският пътешественик, защото в далечината ни примамва следващият обект в нашето дълго пътуване — нос Калиакра. Още повече, че преди отпътуването ни от Варна до нас биха могли да достигнат и някои слухове относно странните неща, които се случват в уж мюсюлманската обител Саръ Салтък, намираща се в крепостта Калиакра.

Слуховете обаче се потвърждават и от една султанска заповед до варненския кадия, издадена на 11. XI. 1559 г. по повод публично демонстрирано непростимо отклонение от ортодоксалния ислям. Оказва се, че действително неколцина ашъци — народни певци, си позволили да проповядват пред местното население против шериата и да ругаят исляма не някъде другаде, ами точно в мюсюлманската обител на името на Саръ Салтък в Калиакра. Изглежда проповедите им срещали отзвук сред останалите й обитатели и жителите от околните селища, защото централните органи на османската власт отправили до варненския кадия строга заръка да узнае дали всъщност живущите там „са верни на исляма или пък са еретици” и колко са на брой. [31]

Впрочем четвърт век по-късно, когато в залива на Калиакра акостирала галерата па Франсоа дьо Пави,

173


положението в тукашната мюсюлманска обител не се било променило особено много. По това време — през 1585 г., в нея пребивавали около 200 души дервиши, „облечени изцяло в бяло, с овчи кожи на раменете”, които оказвали в еднаква степен почит на мюсюлмани и християни и тачели гроба на християнския светец, погребан според местните вярвания на Калиакра и считан според случая за свети Георги или за свети Никола. [32]

Тези обстоятелства ни напомнят отминали вече събития отпреди повече от век и половина, когато през 1414 г. под водачеството на шейх Бедредин Симави, наречен Еретика, населението на Североизточна България, независимо от религиозната си принадлежност, мюсюлмани и християни заедно, вдигнало въстание срещу османската власт. Нему, на шейх Бедредин Симави, принадлежат думите, обединили в борба за справедливост населението на Добруджа и Лудогорието:

Да няма нации,
да няма религии,
да няма богати и бедни,
да бъдат хората равни
и всичко да е общо,
а свои нека останат
само устните на любимата. [33]

Може би именно на това пренебрежение към догмите на ортодоксалния ислям и на всички религии въобще, на отсъствието на фанатизъм към друговерците и на стремежа към общочовешко добруване се дължи до голяма степен преминаването на част от българското християнско население в Североизточна България към различни мюсюлмански секти, макар и от гледна точка на централната османска власт те да били считани за вредни и еретични.


[Previous] [Next]
[Back to Index]



--------------------------------------------------------------------------------

БЕЛЕЖКИ
1. НБКМ — Ориент, отд., ф. 25 А, а. е. 264. Срв. ВА, М. д. 30, с. 260, д. 606.

2. ЙОНОВ, М. Немски и австрийски пътеписи;..., с. 402.

3. Пак там, с. 400.

4. ДИМИТРОВ, Стр. Управителят на Провадийската крепост по време на османското нашествие. — Векове, 1977, № 5, 40—44.

5. ЙОНОВ, М. Немски и австрийски пътеписи..., с. 400.

6. ВЕЧЕВА, Е. Търговията на Дубровник с българските земи (XVI—XVIII в.). С., 1982, 115—116.

7. ВА, М. д. 8 (9), с. 57, д. 151.

8. НБКМ — Ориент, отд., Вн 31/5. Срв. ВА, М. д. 12, с. 345, д. 699; М. д. 14, д. 1578.

9. ВА, М. д. 46, с. 56, д. 111.

10. Пак там, М. д. 3, д. 803.

11. Пак там, М. д. 5, с. 333, д. 873; М. д. 8 (9), с. 79, д. 207,

12. НБКМ — Ръкоп. отд., № 308, л. 131-а.

13. ВА, М. д. 3, с. 356, д. 1051—1053; с. 357, д. 1056.

14. Пак там, М. д. 6, с. 301, д. 643.

15. Пак там, М. д. 5, с. 331, д. 867.

16. Пак там, М. д. 7, с. 41, 117.

17. Пак там, д. 115.

18. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 180.

19. ЦВЕТКОВА, Б. Проучвания на градското стопанство през XV— XVI век. С., 1972, с. 198.

20. НБКМ — Ориент, отд., ф. 25, а. е. 40.

21. ВА, М. д. 12, с. 120, д. 261.

22. Пак там, М. д. 19, с. 200, д. 414.

23. Пак там, М. д. 42, с. 505, д. 2022.

24. Пак там, М. д. 6, с. 461, д. 997.

25. Пак там, М. д. 21, с. 319, д. 754.

26. Пак там, М. д. 23, с. 249, д. 521.

27. НБКМ — Ориент, отд., ф. 20, а. е. 264.

28. Пак там, Вн 4/3.

29. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с. 179.

30. Пак там, с. 180.

31. ВА, М. д. 3, с. 155, д. 418.

32. ЦВЕТКОВА, Б. Френски пътеписи..., с 180.

33. ПАРУШЕВ, П. Шейх Бедредин Еретика. С., 198,

Selianin
20-03-08, 07:01 PM
Тук любознателният читател може да научи много интересни неща от историята на селото и особено важните твърдения,че в него са се заселели много хора от: Каспичан, Равна, Кривня, Черковна, Марково, Петров дол, Айтос и околните села, Котленско, Казанлък и Лясковец.

http://kalipetrovo.free.bg/istoria.htm

Selianin
21-03-08, 05:29 AM
ВАЖЕН ТУРСКИ ДОКУМЕНТ ОТ ИСТОРИЯТА
НА ДНЕШНИЯ ГРАД ДЕВНЯ (1691 г.)


Превод на фрагмент от подробен (поименен) регистър на имената на данъкоплатците на данъка джизие, съставен за финансовата 1103 г . по турското летоброене. В описа са включени имената на немюсюлманите (неверници) от казите и нахиите на санджак Силистра , както и селищата от каза Търнови на санджак Никопол .
….
(с. 13)

С е л о А р н а у д-и Д е в н е:

Тези от стопаните, които са във висока категория; приходите от селото спадат към вакъфа на Ибрахим хан заде:

Коджа Димо; Киряк Илине ; Коста Дечко; Лушко Илине; Коджа Стойо; Коле Стойо; Коста Йорго; Курд Костадин; Коста касаб ; Кольо Миха(и)лчо ; Михал Пантели; Димитри Пенко; Андрон Петре; Стано Коста; Курд Сава; Танас Димо; Пенчо Петко ; Киряк Божино ; Пенчо Цанчо ; Танас Петренин (?); Коджа Сава; Коджа Йоло ; Левандо Ружан; Стан Мико (Теко); Макари ; Никола Йорги; Марко Димо; Михал Сава; Сава Димитри; Парашкево Боян; Стефан Славен; Киряк Комитинджи (?);

Тези от стопаните, които са в категория средна:

Танас Димо; Кольо Койо; Димитри Гочо; Никола Сидер; Киряк Коле; Кольо Марко; Жеко Съби; Кольо Коста; Стано Митре; Пондо Гергин; Михал Сава; Никола Димитри; Николчо Стойо; Коле Кавака; Радо Йован ; Дечо Дельо; Марко Йован; Петко Кольо; Димитре Радо; Кориче Киряк; Киряк Тодор; Михал Руси; Парашкев Калинче ; Пенчо (Бенчо) Петре; Коста Танас; Стойо Кольо; Йоло Боко ; Петко Кирчо; Тодор Петко; Герчо Димо; Киряк Дамян; Киряк Коста; Димитри Яне ; Михал Коста; Киряк Балабан ; Коста Караджа ; Михал Танас; Радо Петко; Димо Танас; Коста Гойо; Йорго Марко; Стойчо Илийчо ; Илийчо Танака; Димо Думян (Драган); Кольо пармаксъз ; Михал Радо; Ячко Радо; Папас Митре ; Жеко Йорго; Коста Стани; Михал Стани; Михал пармаксъз; Костадин Тодор; Йорго Костадин; Гено Бано (Яно); Кольо Мано; Михал Мано; Михал Коста; Крайчо Коста; Янчо Палака (?) ; Никола Сава; Йорги Мавруди; Стойо Йован; Киряк Драгино; Димитре Мирчо; Яно бозаджъ ;
(с. 14)
Димитри Сармъ(у)сак ; Киряк Петко; Николчо Калайджъ; Марко терзи ; Михал Злати; Михал Стефан; Димитри Йован; Киряк Сава; Черньо Йован; Кочо Фучеджи ; Станко дюлгер ; Мичо Коста; Йорго Беринчо; Куман Бери(н)чо; Здраво дюлгер; Киряк Пондо; Валетин Гогора ; Сава Кирчо; Сика Йован; Фильо чобан ; Петко Кондьо; Кольо Дельо; Киряк Стефан (или Степан); Никола Стойчо; Янчо Мирчо; Добро Миланчо; Герги Йорго; Рад Сава; Апостол Дако; Яно Дерлино; Йован Мичо; Курд Сар; Б(Т)око Коджа; Лальо Йован; Стано Коста; Гаго Тимурджи ; Стано Стойчо; Бошко Боян; Герги Йован; Стано Долабчъ ; Нено Йован; Димо Петре; Стоян Йован; Стано Митре; Парашкев Йован; Апостол касаб; Митре Драган; Кольо Йован; Михал Митака; Радо Митака; Коста Йован; Парашкев Бано (Яно); Марко Станчо; Коджа Кольо; Киряк Банчо ; Киряк Димо; Костадин Дичо; ... Йорго; Пенчо Яно; Чеки(ч)и Стойо; Зерто калайджи Тодор; Пейо Петре; Кольо Драган; Михал Минчо; Йорга Кавлака; Стани Михал; Стефан Тодор; Брат (му) Добро; Стойо Коле; Фиданко Добро; Никол(а) „Парсала”; Киряк Михал; Димо Никола; Кольо Герчо; Коджа Пачоре; Петко Бошко; Киряк Михал; Стоян Караджа; Михал Караджа; Рад Михал; Петре чобан; Йован кьоркал ; Киряк Кольо; Парашкев Къньо; Михал Желеш ; Киряк Михал; Стефан (Д)имитре; Марко Танас; Йончо Краличо ; Петко Михал; Михал Бано; Апостол Андро; Велика Белико; Коджа Михал; Тодоре Костадин; Киряк Михал; Панака Да`як ; Рад Бабат (могъщ) ; Марко „Бабат”; Петре Калоян; Йован Яно, друг(ят); Йорго Йован; Колчо Йорго; Коста Мирчо; Лешко (?) Михал; Йорго Димо; Димо Коле; Петренин Балака ; Петре пармаксъз; Йован чобан; Никола Коста;

Тези от стопаните, които са в категория нисша:

Петко Михал; Стале поп; Хърсо САва; Михла Йован; Михал Пондьо; Михал Парамле (?); Димчо Киряк; Нане Балабан (големия); Танас Коста; Рад Кольо; Киряк Дане; Танас Кольо; Киряк Тодоран; Николчо Петко; Папас (поп) Петре; Костадин Тодор; Коста Драган; Михал Руси; Петрин Мико; Янчо Мико; Никола Петре; З(Ж)афир поп; Михал Комин(т)е; Йорго Михал; Стоян Пеко; Коста Неделко; Стаке дюлгер; Стойо До(ю)кеджи ; Цоно Бокиле; Тодор касаб; Драгоил Петко; Нено шивач; Стоян чобан; Йорги Атанас; Никола Коста; Станчо съгъртмач ; Кръстьо сагъртмач; Марко Йован; Йован Тодор; Йорго Петко; Тодор Петко; Йован Сидер; Кольо фучеджи; Йован Кара Коста; Стоян дюлгер; Стефан Михал; Велко Бад; Сава Гюреджи; Добро Петко; Мичо Добро; Курд Костадин; Йорго Мирчо; Игнат Добро; Никола Лазар; Тошко Стани; Танас Михал; Петре ... ; Сава ...; Данко воденичар (дейрменджи); Фиданко Михал; Рад Тома; Петко Стефан; Киряк Койо; Бойо Михал; Фильо Коста; Янчо Киряк; Михал Брага; Петко Михал; Андро Петре; Каста Белика; Кольо Киряк; Йончо Йован; Герги Коста; Киряк, син на Коджа; Кольо Коджа; Митре Кондьо; Добро Крайко; Курд Янчо; Йорго Киряк; Никола Киряк Коста ; Коста Киряк; Мальо Яно; Киряк Йован; Димитре Велика ; Йован Коджа Йоло; Стамо Чобан; Митре Стане; Танас Мавриди; Калчо Михал; Николчо Никола; Михал Марко; Койо долапчъ; Михал Пейо; Стойо Йован; Никола Йован; Недине Мильо; Йорго Жеко; Йорго Герги; Рад Костадин; Жеко Йорго; Трифо Конисар (?); Михал фучеджи; Марко Върбан; Йован Жеко; Никола бозаджъ; Толо Йован; Янчо чобан; Киряк Тодор; Яшти (?) Тодор; Калико Койо; Рад Яно ; Жоте Йован; Йорги Жоте; Сален (?) Коста; Никола Коста; Коста Илия; Мирчо джанъм ; Димитри Байо; Стане Стоян; Кольо Неделко; Герги Танас; Янко Коста; Петко Петко; Йован Петре; Петре Коста; Йован Димитре.

Ст.н.с. Румен Ковачев

drygaria fon
21-03-08, 01:21 PM
Уважаеми Селянин, поради интереса ти към Североизтока /както и моя разбира се/ пускам програмата на една научна конференция посветена на тази тема. Ако някой от докладите привлече вниманието ти мога да ти го пратя, разбира се не само на теб а и на всеки в този форум. И както обикновено на тия конференции банкетите са повече от докладите, но все пак има и интересни неща.
Ще допълня казаното от теб /по доста увлекателен начин/ относно Калиакра. Първо, заедно с пътеписеца Франсоа дьо Пави пътува и художника Жул Лорен и благодарение на неговите рисунки на крепостта през 60-год. на миналия век са правени реконструкциите на крепостните стени /Ф. Каниц и К. Иречек също са оставили такива скици/.
Манастира /наричан дервишки, суфиски или бекташки/ посветен на Саръ Салтък /отъждествяван с летния св. Никола или със св. Георги/ е съществувал, намирал се е на края на носа, но при последното голямо земетресение през 1901 г. /наречено Шабленско/ част от носа се срутва и с него и манастира. В момента се личът малка част от пещерите обитавани от монасите. Турския пътешественик Евлия Челеби, прекарал 8 месеца на носа през 1642 г., оставя подробното описание на манастира и обширен легендарен цикъл за светеца.
Накратко легендата за св. Никола е следната- бягайки от турците сушата свършва и нагазвайки в морето изпод нозете му се издига нос Калиакра. Както знаем, във всяка легенда има и малко истина, но тук истината отсъства. Ама туризъм се прави и с неистини. Гробът на св. Никола е в гр. Бари, Италия.
Изпълнявам длъжноста уредник на природен и археологически резерват Калиакра и ако това лято отивате там ще ми е приятно да се запознаем.
А и няма да плащате 3 лв. за вход. Питайте за Петър /Пешо, Петьо, както дойде/

Selianin
09-04-08, 12:04 AM
Материалите изложени по-долу са само за хора със здрави нерви!

http://dacoromania.org/index.php?nma=catalog&fla=stat&cat_id=12&nums=100

Виж: http://devnenetz.blog.bg/

Selianin
16-04-08, 12:44 PM
Много интересно предавене ЗА БЪЛГАРИТЕ, КОИТО СА ИЗВЪН РОДИНАТА НИ!... Пък и за нас, които си "живуркаме" в МАЙКАТА-РОДИНА!...
... За българите в Бесарабия, гледайте видеозаписа на предаването от 12.04.2008 г.: http://programata.bnt.bg/node_103/node_368/node_32681

Selianin
07-05-08, 07:43 PM
КЪДЕ ЖИВЕЯТ ВАРНЕНСКИТЕ ИЗСЕЛНИЦИ?

В хода на Руско-турската война от 1828-1829 година от Варна и Варненско са се изселили хиляди българи. Призовало ги самото руско правителство и неговите емисари, които се стремели по този начин да заселят безлюднити степи на Южна Русия. Първият тласък на това огромно по мащабите си преселение, което опустошило източните части на България, трябва да търсим в последните месеци на 1828 година. Лишени от родина и оставени в разрушените си от войната села и градове, хората лесно се съгласявали да натоварят цялото си имущество и да поемат по морския път за Одеса.
Втората преселническа вълна започнала през пролетта на 1830 година. Тогава хиляди българи от Югоизточна България, разделени на три колони, преминали Балкана с коли, добитък, дребни деца и старци. В своя пътеписен дневник Ю. И. Венелин споменава, че когато през късното лято на 1830 година дошъл във Варна, той сварил едно силно брожение за преселване. Навсякъде се потягали коли, скатавал се багаж и се говорело за нови земи. Тия настроения се засилили още повече, когато през есента на същата година руската армия преждевременно напуснала Варна и Северното Черноморие. Започнали да се връщат по родните си места и турските бежанци. Заговорило се за възможността българо-гагаузите, които говорят на език близък до турския, да бъдат масово ислямизирани.
Така се стигнало до третата, най-масова преселническа вълна, която буквално обезлюдила черноморския град и стотици села в Североизточна България. Руските власти положили големи усилия за настаняването на българските преселници. За да могат по-добре да се решават въпросите на преселниците, руският император назначил специален попечител на българските преселници. В началото техните връзки с родните места били здрави, но с течение на времето постепенно отмирали. През последните години обаче, контактите между българското население от Варна и Варненско, и потомците на някогашните преселници започнаха да се възобновяват. По този път първи тръгнаха голичани, поставяйки основата на оживена кореспонденция. След това от двете страни бяха разменени делегации и гостувания. Примерът на Голица бе последван и от други села.
Сегашната обстановка, в която се оказаха българските преселници, ни кара да засилим връзките и контактите помежду си. Но дали всички знаят селата и градовете, в които са се заселили някогашните жители на Варна и на селата от бившия Варненски окръг? Въз основа на запазени документи и на редица изследвания, успяхме да съставим следния списък:

1. Варна – в гр. Одеса и в гр. Комрат – МССР, където има и изселници от Каварна и Казанлък.
2. Провадия – в с. Островное, Арцизски район, Одеска област, УССР.
3. Дългопол – в с. Задунаевка, Арцизски район, Одеска област, УССР.
4. Девня – в с. Копчак, Тараклийски район, МССР.
5. с. Ботево – в с. Александровка, Болградски район, УССР.
6. с. Игнатиево – в с. Александровка, Болградси район, УССР.
7. с. Аврен – в с. Александровка, Акимовски район, Запорожка област, УССР.
8. с. Аксаково – в с. Бановка, Приморски район, Запорожка област, УССР.
9. с. Есеница – в с. Башкалия, Комратски район, МССР.
10. с. Изворник – в с. Башкалия, Комратски район, МССР.
11. с. Храброво – в с. Бенигьоз, Чадърлишки район, МССР.
12. с. Константиново – в с. Виноградовка, Вулканещки район, МССР.
13. с. Константиново – в с. Георгиевка, Приазовски район, Запорожка област, УССР.
14. с. Метличина в с. Волчанское, Акимовски район, Запорожска област УССР.
15. с. Ген. Кантарджиево – в с. Гайдар, Чадърлунгски район, МССР.
16. с. Голица – в с. Голица, Болградски район, Одеска област, УССР.
17. с. Кранево – в с. Дезгинджа, Комратски район, МССР.
18. с. Виница – в с. Дезгинджа, Комратски район, МССР.
19. с. Михалич – в с. Димитровка, Болградски район, Одеска област, УССР.
20. с. Страхил – в с. Димитровка, Болградски район, Одеска област, УССР.
21. с. Изворско – в с. Димитрово, Комратски район, МССР.
22. с. Бозвелийско – в с. Жовтневое, Болградски район, Одеска област, УССР.
23. с. Червенци – в с. Казаякли, Чадърлунгски район, МССР.
24. с. Житница – в с. Конгаз, Комратски район, МССР.
25. с. Ст. Караджа – в с. Мариновка, Приморски район, Запорожска област, УССР.
26. с. Брестак – в с. Нагорное, Ренийски район, Одеска област, УССР.
27. Белослав – в с. Нова Ивановка, Болгарская, Арцизски район, Одеска област, УССР.
28. с. Доброплодно – в с. Нови Томай, Леовски район, МССР.
29. с. Стефан Караджа – в с. Островное, Арцизски район, Одеска област, УССР.
30. Вълчи дол – в с. Плавни, Ренийскирайон, Одеска област, УССР.
31. с. Добротич – в с. Старий Троян, Калийски район, Одеска област, УССР.
32. с. Марково – в с. Степановка Нова, Приазовски район, Запорожка област, УССР.
33. Суворово – в с. Суворово, Измаилски район, Одеска област, УССР.
34. с. Чернево – в с. Томай, Чадърлунгски район, МССР.
35. с. Султанци – в с. Чадър, Леовски район, МССР.
36. с. Добрина – в с. Червоное, Тарутински район, Одеска област, УССР.
37. с. Кичево – в с. Чокмайдан, Комратски район, МССР.
38. с. Куманово – в с. Чумай, Тараклийски район, МССР.

Този списък не е пълен, но може да ни помогне да установим контакти и да започнем кореспонденция с нашите земляци. А на 24 и 25 май ни очаква празник. По покана на инициативния комитет за честване на 160 годишнината от преселението, в който участват представители на всички политически сили и варненската общественост, във Варна и още в десетина села ще пристигнат много българи от Молдавия и Одеска област. А колко хубаво ще бъде, ако във всяко село, което е дало преселници, дойдат гости от север.
.................................................. .................................................. .................................................. .................................................. ............................................

*Статията е написана от г-н Христо Христов – председател на варненския комитет «Мати Болгария», публикувана е във варненския вестник «Народно дело» на 20 март 2001 г. и е качена от мен в моя блог http://devnenetz.blog.bg/ , както и в някои форуми, за да се знае и никога да не се забравя нито във Варненска област, нито в Република Молдова, нито в Република Украйна!... Пожелавам наближаващата 180 годишнина от преселението на българите на север от Дунава така да се организира още от сега, че да се запомни за вечни времена!

7.05.2008 г.
Гр. Девня
Инж. Драгия Драгиев

Selianin
26-05-08, 01:02 PM
ДО МОЛДОВА И НАЗАД В НАШАТА ОБЩА ИСТОРИЯ

В 3 часа и половина на 19.05.2008 г. тръгнахме от Варна за Молдова. Двамата с инж. Стоян Стоянов – потомствен девненец, доказано свързан с девненските преселници в Бесарабия, поехме на север с неговата лична кола и на собствена издръжка с главната цел да докажем окончателно родствената му връзка със Стояновия род от село Валя-Пержей, Тараклийски район. Пътуването беше спокойно, граничният контрол и в двете посоки беше по европейски културен, бърз, коректен; без забележки и „подаръци” за българските, румънските и молдовските, гранични, контролни органи.
При влизането ни в град Чадър-Лунга ни посрещнаха нашите любезни домакини: д-р Николай Куртев примар (кмет) на село Валя-Пержей; д-р Атанас Стоянов – завеждаш гинекологичното отделение на болницата в Чадър-Лунга, роден и израстнал във Валя-Пержей и д-р Николай Тодоров – изпълнителен директор на птицефабриката, коренен жител на селото. И тримата вече два пъти бяха ни гостували в Девня,т.е ние вече бяхме добри приятели и познати..
Пребиваването ни беше много добре организирано, вълнуващо, интересно и незабравимо за нас. Освен любезното внимание, интерес, гощавки и други подобни, специално искам да отбележа запознаването ни с живота на хората в това голямо българско село (над 5500 жители!). Българите са около 70 процента от населението. Те живеят мирно и кротко, рамо до рамо с молдованите и другите националности. Хората са чисти, трудолюбиви и красиви. В селото цигани няма. Основен поминък е селско-стопанското производство. През миналата година там е имало страхотна суша и сега с крайно напрежение и нетърпение хората очакват първото спасително зърно от новата реколта.
По стара традиция най-големите тържества в селото се провеждат в навечерието на 24 май – нашия и техен свещен празник и те траят няколко дни. Селският църковен храм носи името „Свети Николай Мирликийски – Чудотворец”. Никак не е чудно, че като се върнали от Бесарабия и възстановили село Девне, нашите предци през 1845 година са построили църква – една от първите български църкви в сегашната варненска област, като са й сложили точно същото име.
Основната задача изпълнихме успешно. Разговаряхме с д-р Николай Куртев, с баща му Димитър, със Степан Димитров Стоянов и с още няколко други по-стари жители на селото. Разгледахме най-подробно списъците на населението на селото от 1835, 1850, 1859 и 1910 години. Потвърди се за сетен път, че след преселването на ямболии и девненци през 1830 година, част от тях са се върнали в Девня, но във Валя-Пержей по неясни засега причини е останал Стоян – братът на Дядо Дука и е положил началото на огромния днешен Стоянов род. Трогателна беше срещата на девненеца инж. Стоян Стоянов с далечния му братовчед Степан Стоянов. Семейството на последния е претърпяло страхотните трудности и мъки на преселването, студа, гол